Artzone
Artzone
Artzone
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

Artzone

Сайтът за изкуство и култура
 
ИндексPortalТърсенеПоследни снимкиРегистрирайте сеВход
Търсене
 
 

Display results as :
 
Rechercher Advanced Search
Вход
Потребителско име:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
» Къде е коледното настроение
Иво Сиромахов EmptyЧет Дек 12, 2013 7:08 pm by moredn

» Мисъл на деня
Иво Сиромахов EmptyЧет Дек 12, 2013 7:03 pm by moredn

» Какво търсим тук?
Иво Сиромахов EmptyЧет Дек 12, 2013 7:01 pm by moredn

» Идилия в бледи стихове
Иво Сиромахов EmptyСъб Юли 20, 2013 12:15 pm by hrodopski

» Мъдри мисли свързани с любовта
Иво Сиромахов EmptyНед Юли 14, 2013 12:29 pm by moredn

» Колко жалко, колко болно
Иво Сиромахов EmptyПон Апр 29, 2013 5:41 pm by hrodopski

» Нож с две остриета
Иво Сиромахов EmptyСря Авг 22, 2012 7:31 pm by perfect_stranger

» Какво слушате в момента?
Иво Сиромахов EmptyЧет Апр 05, 2012 5:23 pm by Glrk

» ПОКАНА - АРТ РЕЗИДЕНЦИЯ "СТАРОТО УЧИЛИЩЕ", 2012
Иво Сиромахов EmptyСря Апр 04, 2012 10:42 am by palica

Poll
Какво търсим тук?
Влизам, за да видя/покажа различни произведения на изкуството.
Иво Сиромахов I_vote_lcap27%Иво Сиромахов I_vote_rcap
 27% [ 6 ]
Любопитно ми беше в началото и се привързах към сайтчето.
Иво Сиромахов I_vote_lcap27%Иво Сиромахов I_vote_rcap
 27% [ 6 ]
Търся нови запознанства и контакти.
Иво Сиромахов I_vote_lcap5%Иво Сиромахов I_vote_rcap
 5% [ 1 ]
Разнообразявам скуката.
Иво Сиромахов I_vote_lcap32%Иво Сиромахов I_vote_rcap
 32% [ 7 ]
И аз не знам защо съм тук?
Иво Сиромахов I_vote_lcap9%Иво Сиромахов I_vote_rcap
 9% [ 2 ]
Общо гласове : 22
Навигация
 Portal
 Индекс
 Потребители
 Профил
 Въпроси/Отговори
 Търсене
Форум
Приятели:
Иво Сиромахов 62160870 Иво Сиромахов 1059058a

 

 Иво Сиромахов

Go down 
АвторСъобщение
Glrk

Glrk


Брой мнения : 335
Points : 423
Reputation : 2
Join date : 23.03.2010
Age : 35
Местожителство : Plovdiv

Иво Сиромахов Empty
ПисанеЗаглавие: Иво Сиромахов   Иво Сиромахов EmptyПон Апр 12, 2010 1:32 pm

Със сигурност и той има място в тази тема, защото е гениален. Ето ви едно разказче от него, скоро ще публикувам още няколко.


ОЧИЛА


Съучениците му викаха Слепия.

Не беше сляп, но очите му бяха болни и се налагаше да носи очила с големи диоптри.

Зад огромните лупи лицето му изглеждаше неестествено и това беше повод да отнася всекидневни подигравки. Криеха му тетрадките, ритаха му чантата, обиждаха го. Понякога го замеряха и с камъни. Когато си на десет години, нямаш милост към по-слабите.
Често ядеше бой без причина и очилата му бяха счупени. Виждаше свят разсечен от пукнатините на лещите.
Живееше с дядо си. Никога не беше виждал родителите си. Нещо беше станало с тях, но какво точно – Слепия не знаеше. А и не беше сигурен дали иска да знае. Човек не може постоянно да носи огромен товар мъка. Все някой ден мъката ще го смачка.
След училище съучениците му тръгваха да играят футбол, а той отиваше до изоставената гара и сядаше до релсите.
Тук от години не минаваха влакове, но Слепия вярваше, че точно от тази гара някой ден ще се махне завинаги от злобните си съученици.
Днес беше специален ден. Дядото подари на Слепия нови очила. Зад тънките сребърни рамки и красивите стъкла лицето му грееше.
Момчето прегърна дядо си и тръгна към училище. Щом се скри зад ъгъла, прибра новите очила в чантата и сложи счупените. Не искаше да го бият заради подаръка.
През всяко междучасие бъркаше в чантата и проверяваше дали очилата са там.
Там бяха.
Часовете свършиха и Слепия тръгна към гарата. Седна на буренясалия перон и се ослуша. Наоколо нямаше никой.
Отвори чантата и извади новите очила. Сложи ги и погледна през тях.
Всичко изглеждаше съвсем различно. Светът отново беше цял.
Слепия си пое дълбоко въздух. Отдавна не беше виждал нещо толкова красиво. Стори му се, че и цветовете са други. И тревата беше по-зелена, и небето беше по-синьо.
Но имаше и още нещо. Нещо, което само очилата виждаха.
По релсите се зададе бял влак. Спря на гарата и отвори врати. Кондукторът се поклони на Слепия и го покани да се качи.
- На мен ли говорите? - попита момчето, но на перона така или иначе нямаше други хора.
Той свали очилата и всичко изчезна.
Нямаше влак, нямаше кондуктор, само трева около релсите.
Слепия пак сложи очилата и се загледа напред.
През поляната право към него крачеше млада жена с дълги коси.
Тя стигна до него, усмихна се му се и го погали по бузата.
- Мамо? Ти ли си, мамо? – каза момчето.
Нещо изсвистя във въздуха. Слепия усети остра болка в лицето и падна по гръб. Някъде наблизо се чу детски смях.
Слепия опипа тревата до себе си и ръката му хвана камък. Беше още топъл от ръчичката, която го беше стискала допреди малко.
До камъка лежаха и новите очила. Ударът беше поразил целта.
Момчето сложи очилата си и погледна през счупените стъкла. Светът беше по-грозен и по-напукан и от преди.
Слепия зарови лице в тревите и остана неподвижен.
Нямаше сили дори да се разплаче.
Върнете се в началото Go down
http://alexandernachev.weebly.com/index.html
Glrk

Glrk


Брой мнения : 335
Points : 423
Reputation : 2
Join date : 23.03.2010
Age : 35
Местожителство : Plovdiv

Иво Сиромахов Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Иво Сиромахов   Иво Сиромахов EmptyПет Апр 30, 2010 4:11 pm

Чадъри



Валеше оня ситен студен дъжд, който най-много мокри. Бях се сгушил в яката на коженото яке като костенурка, която се опитва да скрие главата в корубата си. Свечеряваше се и хората се прибираха от работа. Огромна върволица от мрачни лица, в мрачни дрехи, скрити под мрачни чадъри – черни, сиви или тъмнокафяви. И някъде там в този сивочерен поток изгря един яркочервен чадър. Движеше се в съвсем друг ритъм и разстройваше дисциплинирания парад на мрачните чадъри. Все едно да видиш аржентинско танго в редиците на военен парад. Тя наближи и видях, че под чадъра е още по-цветна. Ярките цветове й отиваха. Стискаше под мишница малка чантичка от плат, която я правеше да изглежда по-уязвима, отколкото е. Познах я. И тя ме позна. Обаче и двамата се направихме на велики и се отминахме вглъбени в собствената си важна незаменима същност. Веднага след като се разминахме съжалих, че не съм я заговорил. Надявах се и тя да е съжалила, макар че това е ебати тъпата утеха. Случи се така, че и следващият ден беше дъждовен. Вървях по друга улица и се разминавах с други мрачни хора с други мрачни чадъри. Чадърите се движеха в същия банален ритъм на уморената походка. С изключение на един. Жълт като слънчоглед на Ван Гог. Хората наоколо не го забелязваха. Аз обаче не можех да откъсна поглед от него. Жълтият чадър се поклащаше в ауфтакт, идваше към мен и когато ме наближи нарочно забави походката си, така че да видя кой го носи. През капчиците вода, стичащи се от веждите ми, видях, че това е същата жена. Стори ми се, че тръгна към мен и ми стори, че ми се усмихна. Е, не точно усмивка, но може би някакво леко разпъване на устните вляво и вдясно, което... Познавам я, разбира се. Ей сега ше и кажа “здрасти”. Всъщност, по-добре е тя да ми каже “здрасти”. Не съм толкова закъсал, че да заговарям жени по улицата, я. Жълтият чадър се поклати предизвикателно пред мен, тя ме погледна, задържа погледа си за няколко секунди, стисна малката си чантичка от плат и аха да ми каже нещо – отмина. Дееба тая гордост, дееба, псувах се. Какво ще ми стане, ако й кажа едно “здрасти”? Започнах да усещам как вродената ми надменност ми ебава майката.
През нощта сънувах цветни чадъри.
На третия ден пак валеше дъжд и реших изобщо да не излизам от вкъщи.
Аз хубаво го реших, ама се наложи. Цигарите ми свършиха и излязох до магазинчето отсреща. Излязох и застанах под козирката пред входа. Пръскаше ситен дъжд. Огледах се – по нашата малка улица нямаше никой. Освен един чадър. Оранжев. Като слънце.
Поклащаше се бавно към мен. Под него вървеше тя, стиснала чантичката си от плат под мишницата. Бяхме сами на цялата улица. Оранжевият чадър ме приближаваше. Ето сега. Е. Моментът. Нашият момент. Ще се заговорим. Под дъжда. Колко романтично. Оранжевият чадър ме наближи. Размърдах нервно пръсти в кецовете си. Стори ми се, че тя забавя походката си. Ще се заприказваме, няма как. Стоях под козирката в очакване на Големия миг. Тя приближи, задържа погледа си върху мен... И отмина. Проследих с поглед оранжевият чадър, поклащащ се между сивите сгради. И повече не я видях.

........

След около седмица в една сива вечер от небето заваляха цветни чадъри – жълти, червени, зелени, оранжеви, сини, лилави. Спускаха се много елегантно, без да бързат и без да се бутат. Докосваха безшумно асфалта и се разтапяха в малки шарени локвички. Никой не ги видя. А аз ги гледах вцепенен.
В тоя момент разбрах, че от мен си е отишло нещо, което никога повече няма да се върне.
Върнете се в началото Go down
http://alexandernachev.weebly.com/index.html
 
Иво Сиромахов
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Artzone :: Творчество :: Чуждо творчество-
Идете на: