Мислиш си, че не съм вкусил
с болка от горчивите сълзи-
през лагуните безчувствен
минал съм без пориви- мечти?
В лунно- сребърните нощи
с пламъка на трепкащи звезди
са за погледи горещи
мъртво слепи моите очи?
И от чашата горчива,
скъпа, мислиш си, че не съм пил
и за тръпката щастлива
вечно глух и сляп, и плах съм бил?
Не, с наздравици угасях
във душата не една тъга,
се опивах и унасях
в полета на сетната мечта.
През пустините безбрежни,
с тъжна и разплакана душа,
срещу вихрите метежни
минах с блян от пурпурна звезда.
По поляните огрени
със безброй рубинени слънца
обич, ласки разпилени
дирих в капки утринна роса...
И аз пак пресътворих те
във лазурносиня светлина,
и отново удивих се
от сияйната ти красота...
