Знам… ще се взираш до светло…
( а дъждът е нахалник…)
И ще тръпнеш -
да не изплува отнякъде
(в тайния знак на листата)
част от моето име
и стъпка, забравена в някой…
Знам, че в много пристигнали думи
те чакам. И те търся
в подмолите…Търся бряг.
За оттатък…
А дъждът е нахалник.
И почуква със морз
по стъклата.
Просветлява денят…
И се взират до светло
забравени
моите нощни очи,
оцелели от толкова памет…
После идва неделя.
И отмива душите – до спомени…
Сам не зная къде,
но задълго в съня ми те няма.
-----
Срещах части от теб.
С полутонове минала обич…
С половини лица,
изхабени от дневното носене.
Непораснали длани – до думи
от обърната гордост.
(Как се мразех тогава…
но пък всичко това беше мое…)
Знам…след много години,
когато изникне
като есенен лист
от тревата ми
тялото.
С някой дъжд ще потърся
в цвета на очите ти
онзи път,
оцелял от съня.
Или вятъра…
