Висеше от тавана в канцеларията ми. Отначало не ме разтревожи-помислих, че е шега на колега от нощната смяна. Реших да я сваля, но усетих, че ме е страх да я докосна. После се задълбах в работата и забравих за бесилката. Към десет и половина приключих. Пуснах си музика и запалих цигара. Бесилката все още висеше от тавана. Беше съвсем обикновена бесилка, но въпреки растоянието ме плашеше-имаше в нея нещо извратено и до болка познато. Може би бе в нея детски сън или стар спомен, запечатан дълбоко в подсъзнанието ми...Не знам.
Без голямо желание набрах телефона на Стела. Беше ми колежка и любовница. Чудесно момиче! С двадесет години по-млада от мен. Руса, къдрокоса. С фигура способна да подлуди и евнух. Ангелско лице и по детски чист поглед...Нито жена ми, нито момчето, което ходеше със Стела, предполагаха нещо за нашата връзка и всички бяхме доволни.
-Стела-казах,-имам нужда да поговоря с теб.
-Тук ли?-засмя се възбудено и късо тя.
Въпросът бе безсмислен. Винаги го правихме тук.
Още като влезе, бесилката се изпари-сякаш не бе я имало. Сигурно халюцюнирам. Нищо чудно-при това наприжение на всекидневието...
* * *
Два дни по-късно. Както се къпех, видях бесилката да виси от душа. Още щом я зърнах, водата спря, а един стол се плъзна към мен. Мозайката под краката ми се нажежежи като котлон. Изкрещях от болка и се качих на стола, а бесилката сама ми се уви около врата. Столът изчезна.
Хванах се за душа и се разкрещях. Ани дотърча:
-Какво ти е, защо висиш на душа?
-Бесилката! Вися на нея!-виках аз.
-Висиш на душа....
Душът се откърти и паднах на мозайката.
-Господи какво ти става?!-попита ме жена ми. Бе разтревожена и неразбираща. За пръв път от десет годиини насам я виждах такава. За миг ми се преиска да я любя-ей тук, в банята! Но бях твърде уплашен...
-Трябва да ида да се прегледам. Халюцюнирам...
* * *
Приеха ме на диспансерно лечение. Лекарят не можа да прекрие безпокойството си от натрапчивата ми халюцюнация. Имах много време да мисля. И си спомних, че бесилката не бе от обикновено въже. То бе изплетено от безброй по-малки бесилки...
* * *
Бях много малък. Татко често се връщаше пиян и ме биеше. Дали там-на оня свят-знае, че е изплел първите примчици на бесилката ми?
* * *
Бях слаб и завеян. И връсници, и по-малки от мен ме надвиваха. Исках да стана голям и силен, а не усещах как ставам все по-зъл. Кой ми отне добрината и добави още няколко примки на бесилката?
* * *
Обичах Нико-сина от първата ми жена. Роди се инвалид. Все си мислех, че от мен е наследил болнавостта. До деветнадесетата си година бе в количка, а до шестнадесетата го мислихме за глухоням. Живееше си свой живот-в своята количка, в своята стая-на седемнадесет етажа над земята.
Когато проговори Ели дълго плака, а той говори дълго, неуморно. После каза, че всичко ще напише. И нашият мълчаливко стана най-известният писател на деня. Твърдеше, че човек само си мисли, че е стъпил на земята, а всъщност не е. Че всеки или лети, или стои на своя надземен етаж и си създава илюции за земята. Че човек, сънувайки чака смъртта, че животът е търговия в магазин за въздушни кули.
Той гледаше с презрение както на живота, така и на смъртта. Обичаше да казва: "Да се самоубия ли? Пфу! Това значи да подценя живота. Той убива по-майсторски. Нека се насладя на умението му!"
После проходи и стана почти обикновен, но бе много по-умен и по-красив от останалите.
Един ден научих, че е убил редактора на списанието, чийто сътрудник беше. Осъдиха го на двадесет години...
-Защо го направи?-попитах го тогава.
-Защото беше еснаф и крадец. Крадеше кошмарите ми, продаваше на безценица душата ми, а аз шестнайсет години дума не пророних за да ги пазя. Изобщо...той беше свиня!
-Знам какво влагаш в "свиня" и си мисля, че и аз съм такъв.
-Не, татко, не си! Ти не си! Само ти не си!
Бе двадесет и две годишен, с дълбоки черни очи на мислител и правилни черти. Въпреки че сега буйната му черна коса я нямаше, пак бе много красив. Бе умен, много умен. Но-за пръв път-лъжеше себе си. Защото мене не можеше да ме излъже със своето "не си!" Тогава си спомних разказа му: "Бесилката", чийто герой биде обесен от собствените си рожби-разказите си, защото в тях се оглеждаше такъв, какъвто бе, а не такъв какъвто мислеше, че е. Подобно героя му и аз се огледах в моята рожба-сина си. Искаше ми се да кажа нещо през шестнайсетте минути, които ни оставаха до края на свиждането, но мълчах-както той бе мълчал шестнайсет години, защото не знаех как да започна, а знаех много повече от този на когото исках да говоря...
След шестнайсет часа узнах, че се е самоубил. Не издържа да се наслади на умелия убиец-живота.
Дни след това за пръв път видях бесилката. Беше тъмна сянка, проектирана на стената. Спомних си един пасаж от разказа на Ники: "Всеки виси на бесилката и краката му импулсивно търсят земята, а ръцете се опитват да намерят опора във въздуха. Земята е далече-на цели двайсет светлинни години. Примката се затяга..."
Колко е далее земята? Двайсет сантиметра и двайсет светлинни години? Седемнадесет етажа и двайсет години инвалидност? Сепнах се. Не сънувах! На стената в стаята наистина имаше сянка на бесилка. Станах, светнах лампата...Саксията на прозореца хвърляше тази сянка...
* * *
А сега бесилката ми е оплетена. Вече не е сянка. Примка по примка-неуморната плетачка я завърши, както по-преди бе свършила и с бесилката на Ники. Вече знаех, че не халюцюнирам, и малко съжалявах доктора, който ми даваше фалшиви диагнози и се притесняваше за мен...
На тавана в стаята отново висеше бесилката. Полюшкваше се предизвикателно и ме зовеше. Подложих стола под нея. Гнус ме беше да я докосна. Струваше ми се студена и слузеста като змия...
Двайсет сантиметра и двайсет светлинни години, а ръцете ми ще търсят упора във въздуха...Омръзнало ми бе да ме преследва. Вече не се страхувах. Хванах я, надянах примката на главата си и с презрение ритнах стола.
Бесилката се скъса.
Паднах на пода.
Въжето се разплиташе и превръщаше в безброй малки мравчици, които се разбягаха в различни посоки...
Избухнах в истеричен смях.
От сборника "За една нежна душа", изчерпан отдавна.
