Нож с две остриета

Роклята й изглеждаше невероятно прилична. Може би дори смешно прилична на фона на всички други рокли, коя от коя по-разголени, коя от коя по-ярки. Проклятието на съвременната възможност за показност беше простичката загуба на интерес. Селина го знаеше великолепно.
Тя знаеше още, че в този момент предизвикателството, което си поставя е лично – самовъвлякла се в една полудраматична - полусаркастична роля, която й бе до определена степен забавна, до определена степен противна, но лична. Защото я засягаше дълбоко. Трябваше да бъде отплата за миналото. Способна ли беше една просто чаровна жена да принуди един мъж да забрави, че години наред я е смятал за невзрачна? Селина беше актриса, тя щеше да поиграе своята роля за двойното удоволствие да види лицето му учудено няколко пъти подред, да разбере дали смяната на настроенията му ще се диктува от нейните, дали целите му ще добият различна пространственост. Неконвенционални въпроси с неконвенционални решения. Тя съзнаваше, че красотата и умът по отделно са крайно недостатъчни. Та от там и тази нейна рокля - привидна симфония на културното, традиционно и прилично облекло.
А всъщност в нея нямаше нищо лошо - беше от фин плат, с красиви широки ръкави, затварящи се фино под лакътя, без каквото и да било деколте, просто нежното естествено падане на плата под елегантната шия. Никакви колиета. Останалият плат леко се стесняваше, за да опише едва-едва наличието на някаква талия и да обгърне ханша в меки падащи под коляното вълни. Роклята би била красива за хора, които имат по-скоро лирични естетически чувства. Лошото в ситуацията бе, че Селина искрено се съмняваше Дамян да притежава точно такива. Но цялото представление, така да се каже, беше като дипломна работа за бъдещата актриса, имаща половин семестър до завършването на образованието, което можеше най-сигурно от всичко да я доведе до улицата. Какво пък? Веднъж се живее и по-добре да съжаляваш, че си го направил, отколкото, че не си. Тя не вярваше в това, но не мислеше, че е задължително да вярваш в нещо, за да го получиш. Трябва да се бориш, за да го получиш.
Тъмните й, дълги до кръста и подстригани на пластове коси бяха изправени и подредени от едната страна на лицето й. Това бе поредният трик. Колко ли още трябваше да приложи, само и само да провери дали любовта в крайна сметка поне от време на време постъпва справедливо. Какво имаше да му мисли? Тя вдигна високото си чело, сребърносивите си очи, очертани като на египтянка (прекалено широки за сметка на дължината), карминовочервените й устни се усмихнаха едва-едва, слезе от колата и влезе в залата. Какво великолепие, за Бога! Е, не украсата, масите, бутилките с алкохол, чието изпразване неминуемо предстоеше, а хората. Напарфюмирани, излъскани малки кукли, на които само не им се виждаха конците. Следващата усмивка вече беше саркастична. От нея така и не можеше да се избяга. Селина очакваше да види приближаващият се мъж, който, удивен от невероятната промяна, щеше да пристъпи, вперил поглед в невероятната за съвремието ни затворена рокля. Каква изненада го очакваше само!
Но защо в момента, в който видя очите му, тя отново се беше върнала към спомените, които струваха прекалено скъпо. Той имаше очи от натурален шоколад, най-вероятно със 75% съдържание на какао. Какво проклятие за жените! Селина гледаше очите му, които, каква великолепна ирония, съвсем не фиксираха нея, а високата блондинка в красива златиста ролкя, която се усмихваше като филмова звезда или като за корица на списание. И все пак тази усмивка оставаше мила. Той се спря до русата жена, отдавайки й цялото си внимание, прошепна й нещо, навярно лично и едва тогава продължи. Какво, да не би играта да беше загубена още преди да е започнала?!
Едва тогава той я погледна.
Тези очи... В деня, в който Селина ги видя за първи път след двете години на странстването му, те бяха повече весели, отколкото горещи. Бяха се усмихнали снисходително на очилата, средно дългата коса с хладен кестеняв цвят и неувереният поглед на момичето, което кандидатстваше в НАТФИЗ и сякаш крещеше за помощ. Познаваха се от деца. Той бе две години по-голям - имаше правото да се изживява като победител пред едва пристъпващата прага на актьорската светая светих зрелостничка. Зрелостничка, която, разбирайки, че е приета, беше по-скоро учудена, отколкото зарадвана. И проклетите шоколадови очи продължиха да се появяват пред нея. И познанството им бе подновено след краткото прекъсване на неговото заминаване за столицата. Но за тези две години, преди завършването му и реализирането му като великолепен актьор, тя не бе променила злощастния си имидж. Ах, тази хубава английска думичка!
Какво беше намерила тогава у него? Безумното спокойствие, неминуемата увереност, яркостта, чисто мъжката красота, ... Не спираше да си задава същият този въпрос през двете години на раздялата им. И сега тази покана за рождения му ден. Сякаш се опитваше да позволи на своята не така даровита позната да се докосне до артистичния свят и да почерпи нужното вдъхновение за превръщането си от гъсеница в пеперуда. Ето я и пепрудата, помисли си Селина. Само защо ли не я виждаш, Демоне?
Елегантната брадичка се повдигна насмешливо отново - но, разбира се, той бе обучен да бъде сляп за тъмните неактивни тонове и надушваше от километри жените, които нямаха достатъчно качества, за да им се обърне внимание. "Е, Демоне, за жалост мина много време, помисли си младата жена, онази, която бях, вече е модифицирана."
Очите й се насочиха към него по най-острия възможен начин. Ако ще лъжеш един подобен мъж, че си струва да се доближи, вариантът е само един - накарай го да реши, че се интересуваш от него. Шоколадовите очи се обърнаха към младата жена. Чертите му се бяха поизострили с времето, а сега изненадата ги правеше още по-остри. Ускори крачка и миг по-късно тъмносиния му костюм бе подложен на възможността за щателен оглед. Безупречна италианска кройка, риза от така добре контрастиращият на матовия му тен цвят екрю и тези тъмни горещи очи под гъсти черни вежди. Подобно слънце грееше остро и неприятно. Тя се усмихна незабележимо.
- Селина?
Тя наведе глава в царствено кимване, което бе достойно за уменията на кралица. Очите останаха вперени в него, гъстите мигли потрепнаха само веднъж. Той щеше да загуби, но само играта, и тя бе наясно. Едва сега напълно наясно.
- Здравей, Демоне. - каза тя със спокоен, неуловимо ироничен и леко хладен тон.
Дистанция и пак дистанция, покажи само частица и скрий останалото - великата стратегия на жените, стратегия за прелъстяване. Обектът бе опознат великолепно отдавна, знаеше се какво харесва и от какво е преситен. Необходимите материали бяха налице. Действието бе единственото условие. Селина бе съвършено моделирано оръжие за масирана атака.
Той се засмя.
- Отдавна не ме наричат така, Сил!
- Мен също! Но това не прави доброто старо време лошо, нали?
Той беше озадачен от думите й и не улови подтекста. А тя и не целеше подобно нещо. Тайните, играта на криеница, те щяха да свършат своята работа и без ефективен или ясен речтатив.
- Изглеждаш добре тази вечер. Радвам се, че се отзова на поканата ми.
- Аз ти благодаря за нея. - повдигна се на пръсти и го целуна едва доловимо по бузата без да остави и лек отпечатък червило; той не се сдържа да докосне мястото на допира на устните й. - Честит рожден ден, Яни!
Подаде му един тънък, но сравнително голям пакет, който очевадно съдържаше картина. Тя се надяваше той да изпълни тайното й желание и да не я отваря сега. Противното би значело, че подаръкът го интересува повече от приносителя. Желанието й беше изпълнено.
Той продължи да демонстрира учтивост.
- Как си? Изглеждаш добре, наистина.
- Започнал си да се повтаряш. - усмихна се тя с онази тънкост, която разкриваше най-пълно чара й, но не даваше възможност на ударения от него да разбере какво го е ударило. - Но какво пък? Може би наистина изглеждам добре, което пък не значи нищо.
- Е, мисля, че роклята ти е малко семпла, но ти стои добре.
- И това е повече от достатъчно, нали? - тя се усмихна предизвикателно и мина пред него.
В мига в който той се обърна към отминаващия й гръб, тя доказа нагледно максимата, че жените те виждат и без да те гледат. С едно великолепно отработено движение Селина плъзна по съвършено голия си гръб (защото роклята беше със съвършено заблуждаваща за приличие предница и отвор до самия край на гърба й) дългите си потъмнени коси, които паднаха върху него по омагьосващ начин, почти като на забавен каданс, достоен за влизане в учебниците.
Демона беше оставен да се наслаждава на неспособността си да словообразува. Селина беше оставила малка пролука за вниманието му и в мига, в който той я бе доловил, тя я бе скрила. Сега топката беше в неговото поле и той трябваше самостоятелно да излезе от опасното положение. От твърде интересното положение.
Всичко до тук беше извършено перфектно. Но в мига, в който тя обръщаше глава напред, един мъж улови погледа й. Очите му бяха сини, небесно сини. Но я фиксираха с изключително напрежение, сякаш той се опитваше да прочете мислите й, да вникне в тайните й, да я опознае само с този едничък поглед. Тя се почувства сякаш вече са му говорили за нея по един начин, а сега той открива, че всичко е било лъжа. И все пак очите му не причиняваха болка, но сякаш подчиняваха, мамеха и привличаха. Не бе виждала човек, който да гледа така.
До края на вечерта тя се държеше с Демона великолепно достанцирано - като типичен “рибар”. Отпускаше влакно, прибираше го в най-сюблимните моменти и като прекрасна актриса учеше своя колега, че прастарото изкуство на принуждаване на мъжа към действия, си остава нейна извечна способност, за която не е молила. Тя се предаваше просто от Ева нататък. Той едва откъсваше очи от нея. Тя се смееше вътрешно на погледа му, по който си личеше, че се чуди какво ли бельо би следвало да ползва жена с подобна рокля. Тайните оставаха тайни, за да подплатят интереса. Играта беше в самия си разгар, когато тя откри пролука в гарда му и се измъкна толкова ловко, че той не можа да я спре - тя си тръгна точно, когато беше време за това. Пепеляшка беше пленила принца и го бе изоставила насред танца, за да изпусне пантофката си. Съвременната Пепеляшка щеше да подгони вратата, да се скрие и да забрави да остави обувката си, при положцение, че вече е оставила телефона си. Колко лесно беше в този наш свят да се справяш с нуждата от комуникация.
И трябва да се каже, че погледът му в остатъка от вечерта беше леко размазан.

Семица по-късно тя още помнеше онзи поглед и още се чудеше защо Дамян не я беше предфставил на онзи мъж. Междувременно бе отговорила на само едно от няколкото обаждания на целевия си обект. Само на едно, защото през повечето време бе достатъчно заета, че да си намира оправдания. Колкото по-търсена, толкова по-престижна - това е простото мото на света. Иначе как ще повдигнеш своето самочувствие, ако партнорът ти не е обиколил половината легла на познатите ви от противоположния нему/ней пол. А защо не и на част от непознатите?!
Но всъщност и това му обаждане беше ползотворно - тя бе получила покана за следващото му представление - някаква нова постановка, при това многообещаваща. И той, ама може ли нещо друго, щеше да играе ролята на великия любовник. Няма две мнения, подхождаше му. Толкова години я играеше в реалния живот!
Което си е истина, Селина беше впечатлена от играта му. Ту драматична, ту трагична, ту комична, той умееше да преплита всяка реалност около героя си и да го обрисува с психологическа дълбочина. Той също беше порастнал за времето, в което бе далеч от Селина. Тя си даде сметка, че това отежнява задачата й, но и че ако успееше, можеше да му даде ценен урок за цял живот. А любовта желае само щастие, нали така?!
Беше имала възможност дори да види същият този мъж с небесните очи, който играеше великолепно своята отрицателна роля. Дали я бе избрал сам? Играта му бе впечатляваща, с прекрасна дълбочина и с някак плашещо сливане с образа.
Искаше й се да заплаче на финала - малко тъжен, крайно неочакван, повеждащ публиката в свят, където всъщност любовта бе такава, каквато си е - невярна, понякога безумна, друг път трагична или глупава, но с всички реални положителни и отрицателни черти. За жалост, в този случай - крайно нереализирана. „Спокойно - каза си младата жена- това е просто една пиеса, великолепно отражение на живота, но не на твоя живот. Имаш време до дипломирането." Кой ли обаче беше описал своята история с тези трагично - комични и иронични краски? Повече от един, със сигурност.
Тя го изчака навън. Тълпата почитатели не беше никак малка, но той й бе дал наставления още при своето паметно обаждане. Тя стоеше навън под лекия априлси ветрец, който играеше в кичурите, оставени да се вият около лицето й, и я правеше да изглежда нереална. Дрехите й бяха в хладни, наситени цветове, но оставяха усещане за безплътност. Лещите заменяха очилата, които бяха противопоказни за тази й роля. Късогледството също щеше да окаже всеизвестната си помощ - тя щеше да се взира в него, а той щеше да възприема погледа й като преминаващ през материята. Това вече бе помело не едно и две сърца, но помитащият със сигурност не беше тя.
Най-накрая. Това беше първото, което чу от устата му, когато се добра до нея. Усмихна се на целувката по бузата, с която той я поздрави, като с това му остави съмнението, дали тази целувка (съвършено преднамерена) я е докоснала, както се целеше. А я беше докоснала със сигурност (макар незнайно и за самата нея как), но точно в реакцията й се откриваше силата й на актриса. Демона махна за довиждане на спътника си– същият онзи мъж, и я поведе. Селина се почувства преследвана от сините очи, които я гледаха също толкова покоряващо като предишния път. Нямаше ли друг поглед този мъж? Какво бе това любопитство? И защо по отношение на нея?
В кафенето седнаха отвън, на затънтена масичка, близо до витрините, само с две места. Дамян беше оценил облеклото й като неочаквано изящно. Да, той като всички естети по душа и усет, бе доловил хладния повик на сатена, ушит съвършено, за да подчертава недостатъците, превърнати в достойнства от наглата им демонстрация. Само колко неудобна беше красотата.
- Как върви при теб? - беше първият му въпрос.
- Добре, всъщност много добре, но това би следвало да се очаква, защото така и започна всичко, ако помниш.
- Помня. - усмихна се той по познатия чаровен начин, но този път малко прозрачно. - А в любовта?
Тук усмивката й доби малко повече сарказъм и малко повече чувственост. Той имаше за какво да се похвали, но като галантен кавалер й даваше възможността тя да го нарави първа.
- Бих казала, че върви добре. Достатъчно добре.
- Какво разбираш под достатъчно?
- Под достатъчно разбирам факта, че съм сама не защото ми липсват кандидати, а защото не харесвам нито един от тях на този етап от живота си, но това, че нямам приятел, не ме кара да се чувствам зле. Странно, но напротив - нещата около мен вървят с пълна пара. Ето, например - подновявам едно старо познанство с перспесктивата да си върна старото приятелство... - тук тя направи преднамерена пауза, усещайки напрежението по лицето му и повишеното му внимание.
Но тя нямаше и капка намерение да му даде надеждата, че очаква нещо повече, поне не да му я даде явно. Но по лекото заиграване на погледа й, той успя да разбере, че това никак не е невъзможно. Селина отбеляза наум поредната точка в своя полза. Активът й се увеличаваше.
- А при теб? - тук усмивката й беше толкова чиста, че просто той не можа да устои да не си изпее и майчиното мляко.
- Също добре. Срещам се с една жена, Калина се казва. Много красива и много приятна. Ти би я харесала. И аз я харесвам, но на този етап все още няма нищо повече.
- А защо така?
- О, проблемът е прозаичен. Тя е много красива, но като личност ми се вижда семпла, някак си й липсва дълбочина на възприятието. Често не разбира действията ми.
- Нима искаш да те разбира докрай и ти да я разбираш съвършено? Не беше ли изненадата и неочакваното, което те привличаха у една жена, или аз си мисля твърде много за миналото?
Той се засмя и кимна леко.
- Все още харесвам такива жени, но не съм сигурен за тази. Нужно ми е време, малко предпазливост. Не се хвърлям с главата напред, както преди.
"О, но разбира се, ти си станал божа кравичка, и се опитваш да ми го докажеш с всеки свой жест. Умираш да те мисля за по-добър отколкото си, нали?! Е, щеше да е добре, да го беше поискал отдавна и парашута щеше да ти се отвори, но ти си абсолютно сляп дръвник, обич моя."
- Всеки се развива в някаква посока, Яни, що се отнася до теб, аз винаги съм очаквала развитието поне в дадена област да е положително.
- Имаш предвид, че съм станал по-добър човек? - ухили се младият мъж.
- Имам предвид, че си станал наистина дяволски добър актьор! - каза тя през смях, на който той отвърна.
Тя обаче не пропусна да отбележи лекото потрепване на лицето му при това й изявлене. Той беше схванал, че лекичко му подрязва крилата.
- Всъщност наистина е така. Представлението беше впечатляващо. Много съм ти благодарна за поканата. Изключително ми хареса играта на партнорката ти, химията между вас е очевидна или поне много добре изиграна.
В остатъка от вечерта те говориха за представлението и за всички малки професионални подробности около него. Селина има възможността да разбере, че е права- той наистина беше пораснал като актьор, но и беше пораснал като човек. Дълбочината на оценките му се беше засилила, мисълта му бе добила повече повратливост, накратко - той бе станал по-добър човек. Сега вече личността му наистина си струваше. Но Селина усещаше, че той не е докрай искрен с нея, може би не преднамерено. Младата жена притежаваше завидната интуиция на чувствителната жена - мъжът пред нея вече имаше чувства към някого, но не го съзнаваше сам, затова се оставяше на играта й, на красотата, с която тя обстрелваше сетивата му. Горко на всеки, който си губи времето така!

Следващите няколко дни тя изгуби в обмисляне на стратегията си и съмнения, че е правилно да постъпва така с него, при положение, че той се беше променил към по-добро поне малко. Нямаше ли играта й, вместо да доведе до добри последици, да предизвика лоши и неконтролируеми резултати? Нямаше ли да навреди на тази добра, но не достатъчно бляскава жена, която Демона всъщност сам не знаеше, че обича, но за която бе говорил по начин, разкриващ истинските му чувства съвършено. Той просто здраво беше стиснал очи от страх да не види това, което съвършено разбираше, че ще види, но в което не искаше да повярва. Селина бе видяла горчивата страна на медала и предпочитащше да не я показва на други. НО все пак, ако нейната стратегия успееше, той можеше да не бъде завладян емоционално, а само покорен от външните експресиии на несъществуваща самоличност. Тогава цялата дейност щеше да се окаже показателна за естеството на характера му и той щеше да научи урока си и да го запомни с присъщото си усърдие. Тя беше разбирала, че поканата му не е целяла да я въведе в собственото му общество (бе имала възможност да се увери, че на празненстрвото, колкото и официално, добре известни хора нямаше) и че всъщност може би е искал да се реваншира за снизходителното си отношение в миналото. Страшно нещо са хората разглезени от вниманието на другите.
Селина се справи със собствените си съмнения, защото бе имала възможност да тренира този навик цял живот. Действията й бяха решени в най-добрия възможен тон – тя щеше да продължи по метода на кордата – щеше да му отпуска близост, да си я взема обратно и да предизвика, може би малко опасно, интереса му. Предполагаше, че в този случай целта би следвало да оправдава средствата, но съвсем искрено казано – в този случай тя имаше известно право на отстъпки, или поне сама съзнаваше, че е крайно възможно да е по-полезно да му даде урок сега.

4.

Следващата им среща не беше самостоятелна като първата. Той започваше да я показва на света. Прастарата идея – вижте ме кого познавам! – най-простото показно, щеше да свърши работа за пореден път. Беше запазил сепаре в пиано бар, където можеше и да се суша музика, но и да се разговаря. Беше довел един от колегите си от пиесата, една жена и една двойка, която Селина познаваше отпреди две години, макар и поотделно.
Дамян я заведе до сепарето, където четримата ги очакваха, представи дребната тъмнокоса светлоока жена, която отново бе надминала самата себе си в елегантността и прикриването на интересни за мъжките очи зони. Лора и Коко си я спомняха великолепно, но изразиха огромното си учудване, че я виждат без очила, с високи токове, с толкова добре подбрано облекло.
- Е, нали всички се променяме към по-добро или поне тази е целта ни?! – усмихна се младата жена.
Дали се радваше да ги види? Тя самата още не бе сигурна.
Лора отвърна на усмивката й и каза с поверителен тон:
- Честно, ти и преди си беше хубава, можеше просто да не носиш очилата и щеше да е достатъчно. Но така наистина изглеждаш много добре и се радвам за което... Да, Яни, млъквам, успокой се! – засмя се тя на опитите на младият мъж да спре излиянията й, за да представи Селина и на останалите.
Жената беше по-висока от нея, стройна, с много хубава фигура, меки и гладки тъмноруси коси, топли кафеви очи със зеленикави петънца и очарователна усмивка върху красиво лице. Облечена беше с вкус, нито твърде ярко, нито твърде скромно, но с малко детайлиране, което подсказа на Селина, че не умее да се изразява чрез облеклото си.
- Калина. – беше се представила очарователната дама и ума на актрисата бе отбелязал веднага – аха, ето я и тази, за която ми говореше.
„Аз ли ще те пазя от нея сега, а, Демоне?!”
- Приятно ми е. Селина се казвам, можеш да ми викаш Сил.
Що се отнася до мъжа, той беше кестеняв, със светъл тен на кожата и дълбоки сини очи, които направиха страхотно впечатление на актрисата. Та тези очи вече два пъти я бяха фиксирали сякаш искаха да влязат в мозъка й. Той се представи като Крис след поредният щателен оглед. Усмихна й се, сякаш за да й припомни, че вече са се виждали. Ръкостискането му беше енергично и уверено, но ръката му беше изненадващо топла. Усмивката сякаш го бе преобразила. Всъщност както по-късно тя имаше възможност да разбере, той се казваше Красимир, но на никого не му се струваше нормално да му вика Краси. Пък и той изглеждаше улегнал, сериозен, стабилен, имаше чувство за хумор и ексцентричността, която носеше, беше повече в начина му на мислене и изразяване, отколкото, както при Демона, в облеклото или поведението. Което не се отнасяше до погледа му. И въпреки това всичко, което той направи и каза същата вечер, направи силно впечатление на Селина, но тя не се задълбочи. Ако се бе задълбочила, щеше да се изплаши, и понеже го знаеше, предпочете да не се стига до там. Двамата мъже бяха на една и съща възраст, но много различни. И все пак приятелството им беше интересно, защото беше очевидно и говореше за двамата едновременно.
След тази среща младата жена усети, че чувствата й към „великия” прелъстител, на когото беше решила да даде урок, са до известна степен разклатени. Играта ставаше по-опасна, отколкото бе предполагала, но нямаше нужда да се тревожи. Тя беше малко крайна и разчиташе на течението да й докаже, че посоката й е неправилна. Времето само щеше да й даде нужните координати за действие.
През цялата вечер разговорите се въртяха около актьорската професия. С двама професиаонални и един бъдещ професионален актьор на масата, това съвсем не бе учудващо. Що се отнася до Калина, тя бе сценичен работник, занимаваше се със сценография и имаше какво да каже по въпроса. Селина я наблюдаваше много внималтелно. Изглежда Демона беше направил лека грешка в изчисленията – тази жена не беше с невзрачен харакер, просто беше стабилна, лишена от драматични обстоятелства в личен план и умееше да обуздава собствените си леки (на фона на тримата актьори с артистично поведение) ексцентричности. Тя имаше талант, но беше предпочела да се труди повече, отколкото да ползва природни дадености. Селина я уважаваше за това. Но уважението беше взаимно, защото Селина не се опита да измести другата жена от мъжкото полезрение, само се опита да се изравни с вниманието, което й оказваха. И успяваше. Мнението на Калина за очарователната (но не красивата!) тъмнокоса светлоока жена, с несъвършени, но привлекателни форми, беше, че има още много за показване. Актрисата знаеше, че вариантът й тук е да не играе напълно или по-точно – да покаже скритите черти на характера си и да се измъкне от ситуацията с аристократизма, който се долавяше в поведението й, без дори тя самата да го проектира върху себе си. Така имаше възможност не само да бъде харесвана като жена, но и ценена като авторитет. Там, където красивите жени пробиваха с външността си, тя проби и с чара, но и с качествата си като личност. А двамата актьори на масата, като чувствителни и интуитивни хора, доловиха същността на нещата и я оцениха по достойнство.
И заедно с това младата жена не пропусна да забележи отношението на Дамян към русата жена, която наличаха галено Лин. Вниманието, жестовете, цялото му поведение, което за незапознатите с характера му бе нормално, на младата жена даваше да разбере, че той е лапнал кукичката. Шегите му бяха безобидни по отношение на сетлокосата жена и малко по-пикантни по отношение на тъмнокосата, защото втората бе безопасна. Русата жена беше обгрижвана с мекота и изящество, които Селина бе долавяла в поведението му и преди две години и знаеше какво вещаят. Но да, Лин не беше демонстративен тип и това пречеше на Демона да реши, че би могъл да изпитва нещо към нея. И там бе съществената му грешка.
Селина си тръгна първа, като отклони и двете предложения да бъде придружена до дома си. Само това на Крис я изненада. Никак не звучеше като простата учтивост към жена, а по-скоро като неявно изразено желание да разбере що за човек е тя всъщност, щом очите му не бяха успели да отговорят на този въпрос сами. Технически по отношение на Дамян тя спазваше нужната дистанция. „Къде живея ли питаш, Демоне? Има време и за това!”
Не й беше интересно как ще продължи вечерта. Тя трябваше да свали грима и да се наспи, за да не позволи лицето й да отрази нощния й живот. Съзнаваше, че си строи два образа, но не беше ли по-добре да разгледа всичките си възможност и да избере оптималната? Вече бе почти сигурна, че нито едната не е самостойно вярна. Нуждаеха се от подходящо дозиране и добра директриса. Но колегите и нямаше защо да знаят всичко, нали; нямаше нужда да разбират, че сред приятелите й, или поне сред познатите й, се подвизава един от най-обещаващите млади актьори на страната. Великолепно!
Не заспа веднага. Чудеше се защо не ревнува от тази друга жена, която може би вече иизпитваше чувства към Демона. Или тайната й бе в обикновеното с нищо не показващо интерес държание. Не ревнуваше, може би защото другата жена бе достойна за обич, но обичта не бе призната, истрадана и оценена. „Толкова по-зле за теб, Демоне.”
А защо не толкова по-зле за теб, Крис?!
Нямаше време за въпроси и отговори... нямаше никакво време.

Следващата порция...
Селина не беше подготвена за това, което се случи четири дни по-късно. Не беше подготвена психически, разбира се.
Демона я чакаше след занятията й. Как се беше добрал до програмата й, как бе нагодил собственото си работно време, тя не знаеше, а и не я беше грижа. Той не й носеше цветя, но изглежда се радваше да я види. Изглеждаше спокоен, отпочинал, при все, че имаше по две представления на ден в две различни постановки. Явно беше по-отморително да играеш някой друг, отколкото да бъдеш себе си. Защото Селина беше изморена от това да бъде хубвата част от себе си и да показва скритите си възможности на някога съжалявалия я неин познат. Той се наведе и я целуна по бузата и ако бе разочарован, че тя не отвърна на жеста, не позволи на емоцията да излезе от предела на погледа му. Тя усети, че той всъщност е напрегнат и имаше повече за казване, отколкото казваше държаието му. Усмихна се вътрешно – капанът явно можеше да щрака и при по-специални обстоятелства. Светът е демонстративно пространство. Така се вписва сам в себе си.
- Пие ли ти се кафе? – беше първата му смислена забележка за нещо различно от външния й вид.
С дълбока въздишка на лека умора, тя му отговори:
- Да, разбира се, пие ми се, добре ме познаваш. Не мога без кофеин, нали с нещо трябва да се тровя, за да не се цепя от колектива. Но не ми се ходи никъде. Нещо против да го пием вкъщи?
По погледа му разбра, че е едновременно учуден, но и зарадван, толкова, сякаш родителите му са отгатнали желанията му и са му подарили за Коледа точно това, което е искал, без да ги предупреждава. „Аз не се събирам под елхата, Демоне, има време да ме разопаковаш, но то не е сега, а и докато зависи от мен няма да дойде!”
Жилището й бе на половин час път от НАТФИЗ, малко, но добре поддържано и с едно неоспоримо предимство – самостоятелно. Дамян отбеляза поне пред себе си, че кафето което тя прави е великолепно – силно, гъсто, сладко-горчиво. Тя обичаше кафе прекалено много, до вредност. Обърна й внимание върху факта, а тя му се изсмя в лицето, разбира се, незлобливо. Жалко, че той не чу вътрешния й кикот. „Каква загриженост, моля ви се!”
- Какво смяташ да правиш след дипломирането?
- О, каквото правим всички, не е ли ясно? Ще си потърся работа, на първо време, предполагам, не по професията си, и едва тогава вече ще търся постановки. Но сигурно ще отнеме време. Как беше при теб?
- Аз имах връзки тук-там, Сил. Уредиха ме. Не се гордея с този факт, но така стават нещата в днешно време. Имах възможността в началото да изиграя няколко малки, но интересни роли, върнах се удома, в Русе, и там играх в гастролиращи представления. Обиколих много театри по този начин. Явно работата ми е била качествена и сега имам възможност да играя на щат в два театъра.
- Не ти ли липсват пътуванията?
- Пътуванията не толкова. Липсва ми възможността да съм си удома и да мога да се прибера. Публиката в Русе ме приемаше по-добре, защото съм техен съгражданин, а не храненик на великата столица, която обвинява всичко за провинцията или поне през повечето време е така. И все пак тази столица до някаква степен ми даде отскок. Благодарен съм и на двата града.
- А публиката не ти ли липсва? Обичаш разнообразието.
- Публиката е важна където и да идеш. Няма значение от града, има значение представлението. В крайна сметка в днешно време театърът е институция за отбрано общество. Или поне така си мисля.
- Радвам се на успеха ти.
За нея това беше чистата истина. Тя наистина беше щастлива, но повече за хората, които имаха шанса да се докоснат до таланта му, отколкото за него самия.
Поговориха още на различни теми, някои философски, други литературни, някои се отнасяха до нови и стари пиеси. Въобще говориха за работата, която повече приличаше на живот. С новопридобитата си деликатност той усети съвършено кога е време да си върви. На излизане се забави на вратата само за да я предупреди, че ще й се обади скоро. Тя не се съмняваше. И докато стоеше и го гледаше, той млъкна посред думите си.
- Защо не носиш очила вече?
- Защото диоптрите ми станаха много големи и с лещите предотвратявам нарастваето им.
- Значи още не смяташ, че ти е нужно да си красива?
- Не, не ми е нужно. Има роли и за грозни жени, не го забравяй.
- Е, жалко тогава, че ти няма да ги играеш!
Наведе се, целуна я по бузата след едва доловимо двоумене дали да не я целуне по устните. Изненада я, като не го направи, защото той не пропускаше възможностите си. Селина си напомни, че се е променил и вече не го познава толкова добре като преди. „Довиждане, Демоне, играта става безумно опасна. И двамата с теб ще излезем още по-променени от нея за добро или лошо.”
През тази нощ нито един от двамата не спа добре. Разбира се, по различни причини.

В интерес на истината той й се обади още на другия ден.
- Здравей. – прозвуча леко провлаченият му глас през GSM- а.
- Хммм. – лека въздишка и отговор – Здравей и на теб.
- Както виждаш изпълнявам си обещанията и се обаждам.
- Имаш предвид както чувам, нали? – запита с ангелски глас, макар че можеше да се обазаложи, че някъде в косата й са скрити дяволки рогца.
- Но разбира се! Всъщност ти се обаждам да ти кажа, че довечера отново ще сме в пиано бара, същите хора.
Тя се усмихна вътрешно, но щеше да доиграе ролята си.
- Съжалявам, но няма да мога днес, заета съм. Някой друг път може би.
От другата страна последва известно затишие и тя можеше да си представи как той овладява разочарованието си и се сеща да попита:
- Образователен ангажимент?
Тук тя вече го бе хванала в капана и оставаше да сложи на масата последния си коз – съмнението.
- Нещо подобно. Наистина ми се иска да дойда, но и това е важно, така че не мога да го пропусна. Извини се на останалите от мен. Пожелавам ти приятно прекарване.
„Хайде, Демоне, започни да се питаш кое е важно за мен точно колкото и това да те видя.”
Последвалото второ окопитване трая малко повече от първото. Накрая той си възвърна способността да словообразува и изрече с крайно сериозен тон:
- Добре, ще им предам. Приятно прекрване и на теб, но да знаеш, че си ми длъжница, а аз не забравям да си събирам дълговете.
- Да, знам, Демоне. Аз не забравям да си връщам дълговете. Дочуване.
Телефонът му бе затворен най-безцеремонно.
Това изглеждаше като миниатюрна кавга. Време беше да усети, че демонстративния характер може би не е точно това, което иска.
„Какъв глупак си ти, Демоне. Виждаш, че съм пуснала красотата през вратата си и смяташ, че това е, което ме прави изключително привлекателна. Решил си, че чувството на изненада клони към обич, защото сам себе си не познаваш още. А онази друга жена, към която изпитваш такава нежност – какво мислиш за нея? Че е прозрачна и безинтересна, защото никога в живота си не е падала в краката ти. Отвори си очите, Демоне, и си спомни защо те наричах така!”

Следващите два дни той не се обади, не й прати дори съобщение. Тя знаеше, че той очаква действия от нейна страна. Но не би! Ако искаш нещо, е редно да се потрудиш. Тя се трудеше с търпение. На третия ден й се обади и говориха известно време, като той не спомена нито веднъж последния им разговор. Дори не я попита как е протекъл нейния ангажимент. Тя се държа мило, но с малко хлад и за негово съжаление дори не го попита защо е мълчал през тези два дни. Играта беше в разгара си, само защо ли той не знаеше, че е просто игра?
Същият ден я посрещна отново, но тя не го покани в дома си. Беше решила, че едно посещение му е напълно достатъчно и го е допуснала малко по-близо от желаното. Говориха на обши теми, все безобидни неща, все по негова инициатива. Тя го поразппита за Калина, искаше да го чуе да говори за нея. Но той беше много кратък, неизчерпателен. „Значи не искаш да говориш за нея. Защо, Демоне? Защото ти е достатъчно, че мислиш за нея? Защото не искаш аз да усетя, че клониш към нея от твърде дълго време, но сега си очарован от бласъка, който виждаш в мен за първи път от цялото ни познанство.”
Беше се усмихвала, флиртувала по най-тънкия неуловим начин, за да не открие той откъде му е дошло масирано настъпление по сетивата му.
Какво щеше да прави с две жени обаче? Как щеше да разграничи коя от двете е по-добрия му избор – ярката, силно демонстративна личност на тъмнокосата, която се придържаше към ролята си съвършено, но той не знаеше, че това е роля, или нежната, крехка, изкючително красива, но обуздана в действията си жена, която също носеше белезите на ярка индивидуалност, но не ги навираше в очите му?
След този разговор Селина знаеше, че сама ще инициира избора му във втората посока. Тя беше разгадала начина, по който да му покаже как стоят нещата, но и бе необходимо известно време.
Не беше безболезнено да знае, че мъжът, когото някога бе обичала страхотно, когото сега обичаше, но не със тази сила, ще бъде оставен в ръцете на друга от самата Селина. Актрисата обаче си признаваше, че не я боли колкото бе очаквала. Той щеше да бъде научен, че трябва да познава най-добре себе си от всички хора на земята, за да претвори емоциите им по ефективен начин. Той нямаше да забрави сивооката Немезида от минлото си, но нямаше да остане при нея. Не биваше да остава при нея.

На другия ден Селина бе така добра да приеме поредната покана да излезе с компанията. Този път беше в апартамента на Демона. Хубав, не особено малък, добре поддържан, но по-вероятно от жена, отколкото от него самия. Когато пристигна, актрисата завари Лин на печката, а двамата мъже пиеха бира пред телевизора, в очакване на поредния футболен мач. „Боже, а аз си мислех, че актьорите са различни!”
Включи се в приготвянето на така наречената вечеря – всъщност обичайната за подобни събирания скара. Имаше възможност още повече да хареса Лин, още по-ясно да се убеди, че тя споделя чувствата на Демона, но не вярва в неговите. Сил подозираше, че другата жена е усетила настъпателното движение на Дамян и се чудеше на поведението на Селина, която не промени тактиката си. Явно Лин бе по-непосредствената от двете, но при обстоятелствата, датиращи от толкова време, учудването бе нещо ненужно.
В разгара на вечерята Селина бе поставена пред ново изпитание. Беше започнала твърде да си дава сметка, че сама размазва и собствените си възприятия, защото започваше да симпатизира крайно усърдно на Крис, което при целените резултати не влизаше в сметката. Не разбираше с какво спокойният, уверен, активен мъж с пронизващи очи привлича вниманието й. Или по-точно – разбираше твърде добре, но фактът никак не й се харесваше.
Той се отнасяше прекалено сериозно с нея, което от една страна не й допадаше. Нито веднъж не спомена външността й, не й направи комплименти за цвета на очите или на червилото, като другия мъж. Сякаш не я виждаше като жена, а по-скоро като обикновен колега. Говореха повече професионално.
- Какво би желала да играеш най-вече?
- Не съм напълно сигурна. Бих искала да се пробвам и в драматични, и в комедийни роли. Дори някакси ми се иска комедийните да са повече. Но предпочитам да не се затварям в един единствен жанр, да не правя окончателен избор. Не и преди да съм опитала и двете.
- Искаш да играеш в комедии? – той се засмя – Извинявай, но не ми изглеждаш такъв тип човек. По-скоро би ти отивало малко завишеното драматизиране.
- Предполагам си прав. Но ти няма как да знаеш каква точно съм. Срещаме се за втори път.
- Познавам Дамян. От немалко време.
- Имаш предвид, че познанството ни говори за характера ми? Сигурно си прав. Но ние с него се познаваме от много време. Пък и ти самият си му приятел.
- Да, и това е вярно. Но ти изглеждаш негов типаж – ярка индивидуалност, демонстрирана чрез експолатация на най-бързото човешко сетиво – зрението. Както и да е. Не се обиждай, всеки си избира сам. Мислила ли си за някоя определена постановка, в която да блесне хумористичния ти талант?
- Не се обиждам – ти не правиш окончателни оценки на характера ми. Пък и на този етап надали можеш. И още повече не те познавам достатъчно, че да отдавам на мнението ти изключително значение. И да, има една пиеса и една роля, които ме вдъхновяват страхотно да опитам и по-различно поприще от драматичното актьорство. Бих искала да играя в „Тартюф” на Молиер.
- „Тартюф”? – той се засмя отново, а тя го изгледа леко озадачено. – Не, не се обиждай. Просто идеята ти никак не е лоша, но не я очаквах. Предполагам би искала да играеш Мариана или Елмира.
- Любовницата или съпругата? – беше нейн ред да се посмее. – О, не! Нито едната не носи истински комичен заряд у себе си. Елвира е напълно невероятен избор, защото е по-възрастна от мен, а единствената интересна сцена на Мариана е свадата й с Валер. И двете са ми малко скучни.
- Коя тогава?
Тя се усмихна лукаво.
- Единствената интересна роля за жена в „Тартюф” е тази на Дорина. Бих я изиграла с огромно удоволствие ако ще и да изиграя само сцената, в която Мариана и Валер се карат.
Тук вече той наистина се засмя развеселено, с цяло гърло.
- Добър избор. Права си, наистина си струва да се изиграе такава роля, но не съм убеден, че ти го можеш.
- Чистосърдечно ли? – тя впери предизвикателните си очи с цвят на застаряващо сребро в сините насмешливи на мъжа срещу себе си – Виждал ли си ме да играя някога?
- Не!
- Тогава нищо не знаеш. И е невнимателно от твоя страна да предполагаш.
- Извини ме тогава.
- Ще направя опит.
Той помълча за малко, без да свали усмивката от лицето си. Тя държеше очите си сведени, защото усещаше, че той я гледа. По твърде добре познатият й начин.
- От къде имаш онази рокля? – попита неочаквано той.
- Коя рокля?
- Онази, от рождения ден на Яни.
Тя го изгледа крайно озадачено.
- Купих си я. Защо?
- Доста е странна. Или поне сега ми изглежда доста странно, че си си я купила. Сама ли беше, когато я купуваше?
- Да!
Какви бяха тези въпроси?!
- Странно. – усмихна се още по-широко той, показвайки й за миг зъбите си и отново стана сравнително сериозен. – Роклята е много хубава. Изборът й е интелигентен. Просто се чудех къде се дяна тази интелигентност и премереност в избора в последствие. Сега се обличаш много по-ярко от тогава... Странно е.
Този човек пропускаше ли нещо? Някой детайл, някоя брънка от веригата?
- Да кажем, че тя беше подходяща за подновяване на старо приятелство. Не исках да правя прекалено големи изненади на Яни. Той и така не беше очаквал подобно нещо.
Крис се засмя.
- Говориш за задната част на роклята или по точно за липсата й?... Е, тя наистина му дойде в повече, но не се съмнявам, че си наясно с това.
Тя го изгледа изпитателно. Явно на него не му минаваха лесно тънките женски номера. Тя задържа очите си малко по-дълго. Властен, силен поглед на стомана, забита в небе. Изразителен, съвсем не хладен и спокоен, какъвто беше обикновено. Той бе пронизвал очите й, сега беше негов ред да види буря и пламък. Мъжът не отмести очи. Само едно конвулсивно присвиване на мускулите покрай очите му показа, че все пак не е неуязвим, просто с него трябваше да се действа другояче.
- Начина, по който се обличам е съвсем нормален. Лин се облича така, а и много други жени. Аз само донякъде привнасям индивидуалност на нещо иначе твърде експлоатирано.
Той си запали цигара. Още му държеше влага онзи нейн поглед. Изпусна дима почти през зъби, фиксирайки я вече сериозно.
- Да предположим, че вече съм чул това-онова за теб. Не очаквах да излезеш такава.
Тя наведе глава. „Играя, Крис, играя.”
- Съжалявам ако съм те разочаровала.
Беше съвсем искрена. И той го прочете в очите й. Усмихна се, а така смекчи чертите си, които бяха достатъчно остри и без да бъде сериозен.
- Аз нямам право да се разочаровам – както нямам право да очаквам нищо. Самото очакване би ме разочаровало. Да кажем, че и извън тази идея, разочарование по отношение на теб няма.
- Все още, нали? – погледна го тя отдолу-нагоре.
- Все още... – отвърна й уклончиво той.
Не я харесваше и тя го разбираше. Но го изненадваше, а това привличаше погледа. Може би я уважаваше, но и това бе съмнително. Той не я познаваше и, с оглед на ситуацията, надали щеше да я опознае.
С това разговорът им приключи. Той не я остави с впечатлението, че му е симпатична, нито че я смята за евентуално добра актриса. Какво пък, ако знаеше каква комедия играе в този миг, би и свалил шапка. Но не знаеше, а това отговаряше на нейните цели.
Разговорът й с Крис направи впечатление на Демона. Но той знаеше, че приятелят му не е особено очарован от младата жена, защото тя демонстрираше способностите си да привлича мъжете малко повече от необходимото. Това, което не знаеше Дамян обаче, бе че тази липса на симпатия съвсем не значи липса на интерес.
Остатъка от вечерта Селина говореше най-вече с Демона. И все на сериозни теми, което си бе невероятно. Той се опитваше да спечели благоразположението й, демонстрирайки й ум, защото помнеше, че това е, което тя оценява най-високо. И разговорът беше интересен, с обрати на мисълта и постепенно принуди и останалите да се включат. Странна компания интелектуално развити хора имаше около Дамян. И това препотвърждаваше подозрението й, че играта й на този етап от живота му ще е полезна, макар и може би малко несправедлива. Но заловила се с нея веднъж тя не можеше, още повече, не искаше да я прекъсва.
Проблемът, който тя не си позволи да обмисли, защото беше опасен, касаеше нежеланите странични ефекти на поведението й. Един от тези странични ефекти беше именно мнението на Крис за нея. Той очевадно бе разумен и интелигентен, достатъчно чувствителен и прозорлив и Селина знаеше, че мнението му е от значение за нея. Не бе приятно човек, когото уважаваш, дори познавайки го от толкова кратко време, да те смята за демонстративен глупак. Но щом Оскар Уайлд можеше да живее с гения си, но да пише само с таланта си, тогава и тя можеше да живее с ума си, но да се проявява само с лекомислената демонстративност на външния си повърхностен стил. Дълбоко зад лъжата оставаше само нейното съзнание, че тя е и не е такава.
Нищо от това, обаче, не се промени и при следващите им срещи.

Айде следваща част...

Дни по-късно, се случи нещо необичайно. Вместо Демона да я причака след занятията й и, облегнал се на парапета, да я гледа изпитателно докато се приближава, на същото място беше се облегнал, съвсем не толкова неглиже, Крис, и изпитателно следешеше енергичната походка и потропващите токове на обувките й. Черният панталон, червената блуза тип „прегърни ме”, едва прихванатите от малка шнола горни кичури коси... тя приличаше повече на онази, която бе оставила в миналото, но и на тази, която бе сега. Не тази, която играеше, че е, тази, която беше. Отдаде се на неконтролируемия порив да остави по-голямата част от дългите си коси разпусната, да заложи на вечното съчетание на Стендал и да се върне обратно към Селина, името от песента на Георги Милчев. И Крис едва я позна. Къде беше загубила фаталната походка на незабравима прелъстителка? Някъде из чаткащите звуци на тази свръхенергична нова стъпка?!
Буквално се стресна като го видя.
- Здравей! – каза му тя приветливо, като разчиташе на възможността да чака някой друг, а не нея.
За какво би чакал нея все пак?
- Здрасти! – каза той и дръпна от цигарата си.
Кимна й да изчака за момент и отиде да хвърли цигарата в кошчето.
- Имаш ли време за едно кафе? – попита я малко неопределено.
В думите му тя винаги долавяше някаква сянка на неопределеност и бе сигурна, че ако му откаже, той или щеше сам да иде да пие кафе, или щеше просто да се обади по телефона на някого. Но за какво да му отказва, по дяволите?
- Имам!
Той кимна, присви очи на слънцето (не носеше слънчеви очила, както всички хора, които имат хубави очи, обичаше да ги показва), хвана я за лакътя и я поведе.
Въпреки 5-сантиметровите си токове, тя едва стигаше брадичката му. Никак не й бе лесно да си представи как изглеждат отстрани– мъж и жена, вървящи заедно, с един и същи ритъм, в един крак, в една посока, твърде близо един до друг, за да изглеждат чужди. В същото това време се чудеше защо и той не беше смятан за изключително красив представител на мъжкия пол като Демона, при положение, че оставяше по-силно усещане за мъжко присъствие. Пък и поведението му бе достатъчно сериозно и без тази авторитетна негова височина. Но какво пък? Това явно не пречеше на самочувствието му.
Заведе я в някакво малко, не особено осветено ъгълче на кафенето, където всичко, за което щяха да говорят, щеше да си остане между двамата. „Аха, дойде му времето на разпита, нали, Крис? Да не би приятелят ти да се свърже с жена, която не е подходяща за него. Но защо ти, а не някой друг, наш общ приятел?”
Крис седна срещу нея, което донякъде потвърди подозренията й – трудно се разпитваше седнал до теб човек. В първия момент тя се изненада на усмивката, която се плъзна по устните му. Той често пускаше шеги, но рядко се усмихваше широко, рядко оставяше у хората впечатление за радушен прием, въпреки, че бе искрено учтив. „Предразполагаш ли ме или какво?”
Поръчаха си кафе и той започна директно на въпроса, без каквото и да било предисловие. За нейно тайно удоволствие, разбира се.
- Вие с Демона май си имате някаква предистория.
- Питаш ме дали сме имали връзка преди?
- Нещо такова.
Тя се усмихна вътрешно. Така ли изглеждаха отстрани?
- С Демона се познаваме от деца. Бяхме съседи, учихме в едно и също училище до гимназията. После, като влязох в гимназията, училищата ни бяха на сто метра едно от друго. После той дойде тук и кандидатства в НАТФИЗ. Две години ни го чух, ни го видях. Дойдох и аз тук, по същата причина, приеха ме, видях го отново, подновихме приятелството си, лепнах му прякора Демона и такива подобни. После той завърши и още две години общуването ни се ограничи до имейли от време на време. До поканата му за рождения му ден. Знам, че тия две години са били тежки за него и кариерата му, и при мен нещата не бяха лесни и нямах време за друго. Това е в общи линии. Никога не сме били повече от приятели. Обикновени приятели, не интимни, дори не платонични.
- Звучиш така, сякаш си вървяла по стъпките му...
- Питаш дали съм го преследвала? – тя се засмя. – Актьорската професия е едно от малкото неща, които ни свързваха преди. Нито той, нито аз следваме нечии чужди планове. Исках да завърша НАТФИЗ още преди да вляза в гимназията. Той имаше същото желаие, но при него се появи може би малко по-късно. Това е.
- И не си била влюбена в него?
Тя изгледа Крис много изпитателно.
- Не се ли опитваш да бъркаш там, където не ти е работа?
- Да, опитвам се. Той ми е приятел.
Тя присви леко сивите си очи и се облегна назад в креслото.
- Но аз не съм, нали?! Тогава, предполагам, е по-лесно да ти дам отговора. Бях влюбена в него по времето, по което косата ми беше естественият си невзрачен цвят и бе много по-къса от сега, когато очилата ми не бяха с такива диоптри и можех да ги влача на носа си, когато се обличах в ярки, но прибрани дрехи и не си и помислях за нещо различно от маратонки и дънки, да не говорим за обувки с ток. Когато бях незабележима! Но отдай дължимото на това, че ползвах минало време.
Той спря да се усмихва.
- И затова ли сега изглеждаш и се обличаш като съвременна Клеопатра, която трябва да прелъсти Цезар, за да защити държавата си?
- Обличам се както ми харесва! Изглеждам както искам да изглеждам. А начина, по който Клеопатра е прелъстила Цезар, а после и Антоний, е висш пилотаж в изкуството да знаеш какво и кога да правиш. Тя е била велик стратег. Аз съм просто една бъдеща актриса. Надали имам чак толкова капацитет на мозъка. А и не ми е ясно какво ти влиза на теб в работата моето облекло, за което отчет не давам и на баща си!
Той потисна желанието си да се усмихне на това изявление. Тази жена, която имаше външен вид доста по-авторитетен от този на изнурените манекенки, и въпреки това беше нежна и крехка, наистина имаше нокти. Беше й настъпил опашката.
- Да, разбирам, извинявай. Просто някакси ми е странно, че той се връща към теб след като е имал шансове преди време, а ги е пропилял.
- Той имаше шансове, но не му пукаше за тях.
- Защото си била невзрачна?
- Явно!
- А сега, когато вече не си, той се пробужда от заблудата си?!...
„Опашката ли ми мериш, Крис?”
- Не. Той самият не знае какво иска. Той не обича мен, а Лин. Мислех, че е очевидно. Харесва му да гледа моето държание, дрехите ми, начина, по който ги нося, защото те притежават ярка действеност, а на него яркостта му е по вкус откакто го помня. Проблемът е, че Лин няма да се покаже ярка, защото е човек, който иска да я забелязват заради нея самата, а тя наистина е прекрасна. Но е обуздана и умее да се контролира. Тя също има артистичност в достатъчни количества, но не я демонстрира до нагарчане. И ако мислиш, че аз бих й попречила по отношение на Демона, редно е да знаеш, че той е затънал до шия и не може да се измъкне. Но му трябва един малък урок, че външността може да бъде и измамница, за да де събуди от собствената си самоизмама.
След тази тирада тя се задъхваше. Без да иска бе мислила на глас, не се беше поинтересувала как мъжът отсреща ще възприеме думите й. Тя самата не беше осъзнавала преди, колко вярна е тази идея, докато не я чу от собствените си устни. Демона не можеше да я обича. Дори и тя да направеше чудеса от храброст, той не можеше да я обича. Лицето й загуби цвета си.
Но очите й останаха съвършено сухи.
- Разбирам. – тихо и загрижено каза Крис.
Понечи да хване ръката й, но тя я отдръпна. „Не ми трябва утеха! Аз знаех това и преди, просто се самозалъгвах и това самозалъгване е по-неприятно за мен от всичко друго!”
- Добре ли си? Пребледня много.
- Да. – каза тя с хладен и сериозен тон, далеч от страстния по-рано. – Добре съм. Или поне ще бъда. Но това, което ти казах, е истина. Аз на нищо не се надявам. Просто нарцистичната ми натура се бунтува на този факт. Предстои й обуздаване.
- Значи още го обичаш?
- Не! – каза му тя, отговорила за първи път и на самата себе си. – Имам известни чувства към него, но те не са любов. Живях дотатъчно време далеч от него, за да разбера, че мога и така. По-важното е, че е по-добър от преди, променил се е. Единственото, което е запазил от лекомислеността си, е останало в оценката му за красотата. Просто е твърде голям ценител на експресивността. Ще се научи с времето, стига да си признае собствените си чувства.
- А ти какво ще правиш?
- Ще си живея живота. Сега за мен е безопасно да бъда в компанията му, затова не мисля, че е лошо да поддържам връзка с него, макар и просто като добри познати, почти приятели.
- Защо почти?
- Защото той няма да ми прости, че не мога да го оставя да обича ефекта, който пораждам у хората. – тя въздъхна и вдигна очи към Крис със съвсем различно изражение, - Но всъщност защо ти ги приказвам тези глупости? Те нямат значение за теб. Важното е, че можеш да бъдеш спокоен за приятелите си, аз знам и виждам как стоят нещата и не съм от хората, които искат да ги обичат насила. Казах ти, харесвам Лин и мисля, че двамата биха били щастливи заедно.
- А ти междувременно какво ще правиш?
- Защо питаш? – в гласа й прозвуча досада.
Той отново й се усмихна много широко.
- Защото, противно на очакванията ти, ме интересува.
- Любопитство?... Е, аз ще работя. Това ще правя. Светът не спира да се върти след един неуспех. Пък и неуспеха по отношение на Демона датира от толкова много време, че вече ми е безразлично. А и смятам, че това наистина няма значение за теб.
- Защо да няма?
- Защото си ми дал да разбера, че не ме харесваш никак.
- Аха! – провлачи той. – Разбирам. Моя грешка, значи.
- Това е без значение. Време е да тръгвам.
При тези си думи тя извади портмонето си.
- Остави, аз ще платя. – каза с усмивка младият мъж и посегна към задния си джоб.
Тя го изгледа студено, което беше същинска изненада за него, защото каквото и да й бе казвал, тя никога не го бе гледала така.
- Аз плащам каквото пия! И този въпрос не го обсъждам!
- Твоя воля.
- Очаквал си друго, нали, както очакваш да поискам да играя великопатетични роли на безумни красавици. Е, да кажем, че нищо не знаеш за мен. И тъй като научи това, което ти беше нужно, казвам ти довиждане.
- Не бързай. Ще те изпратя донякъде. Не е толкова лесно да се отървеш от мен.
Той се ухили лукаво– иронично, хвана я за ръката и я изведе. По пътя към дома й говореше само той. Тя мислеше за ръката, която я държеше, както един баща би държал малката си дъщеричка. Искаше й се да можеше да я издърпа.
Когато стигнаха пред блока й, тя просто му каза едно хладно довиждане и понечи да тръгне. Но той я спря, вдигна брадичката й, дланите му обгърнаха лицето й, с което я накара да трепне, погледна дълбоко в сребърнте й очи и каза с малко по-мек глас:
- Съжалявам ако съм те обидил с нещо. Не е било преднамерено. Дори и към онези, които ме обиждат, смятайки, че не ги харесвам, аз се държа добре.
Не побърза да я пусне. Не отвърна поглед. Тя премигна, объркана от настоятелността, с която я фиксираха очите му, вдигна ръге и свали неговите от лицето си. Миг преди да си тръгне помисли, че той ще я целуне и това я изплаши. Не му даде възможност дори да опита – обърна се и си тръгна. Въпросите, вместо да намалеят, се бяха увеличили.

Финал...

10.

След този разговор последваха няколко вечери, в които Селина излизаше все с тях. Този път бяха само четиримата – тя, Лин и двамата актьори. Мъжете следяха с подчертано внимание всяко действие на Сил, а Лин балансираше в тази нелюбовна, но несъмнено триъгълна структура, без дори да го съзнава. Това може би се дължеше на факта, че Демона следеше много внимателно и нейното поведение. Крис беше буфер за Селина, повече я притесняваше, отколкото успокояваше тази му финкция. Пречеше й не с това, което си бяха казали, не с присъствието си, напротив, тя не си представяше той да не е там, а с всеки свой жест по нейн адрес, защото не долавяше предишната лека ирония в отношението му. Напротив.
Тя усещаше, че играта започва да клони към край, че е време да я преустанови, да отвори очите на Демона и да му каже, каквото има за казване. Той се държеше прекрасно, показваше най-доброто от себе си, но, по дяволите, не за нея, в никакъв случай за нея. И това не я тревожеше толкова, колкото трябваше, колкото щеше да я тревожи ако ставаше въпрос за обстоятелствата в началото. Тревожеше я нещо съвсем друго. И беше време да прекъсне представлението, защото имаше риск публиката в края да я освирка.

11.

В един слънчев юнски следобед, малко след като бе влязла в сесия, тя получи неочаквано посещение. В първия момент мислеше, че или зрението й, или шпионката лъжат. Демона! Сигналната лампичка беше светнала. Тя погледна надолу към тениската, панталоните си и посипаните по раменете коси. „Ето ме такава, каквато бях преди толкова време, само очилата ги няма. Идвай, щом искаш, на своя отговорност!”
Отвори му вратата и го пусна вътре. Той й се усмихна, но по нищо от действията му тя не усети неловкост и напрежение. Сякаш всичко отдавна беше предрешено.
- Извинявай, че идвам така. Дано не те прекъсвам.
- Не, няма нищо за прекъсване. Ще пиеш ли кафе?
- Всъщност идвам да поговорим. – каза той неочаквано сериозно и тя рабра, че нещата вече не отиват на добре.
- Слушам те. – посочи му стол, но той не се възползва.
- Искам да говорим за... По дяволите, какво го увъртам?! Искам да говорим за отношенията си. Мисля, че имам чувства към теб и искам да знам дали имам на какво да се надявам. Преди две години ти ми даде да разбера, че имаш чувства към мен...
- Наречи го с истинското му име! – уморено каза тя – Обичах те. Карай нататък.
- Обичаш ли ме сега?
Тя също се изправи и прекоси стаята до противоположната на неговото местоположение част.
- Задаваш ми странен въпрос. Не разбирам за какво ми говориш! Ти нямаш чувства към мен!
- Как така?
- Ти не ме обичаш. Не ме харесваш като жена дори. Ти харесваш способността ми да изглеждам достолепна, да демонстрирам цветните черти на характрера си чрез цялото си външно поведение. Обичаш това, че оставям в теб усещане, което не можеш да разгадаеш, по начин, който не можеш да разбереш. Но аз не съм се променила като личност, Демоне. Защо те нарекох така, знаеш ли? Защото моят демон толкова дълго бяха чувствата, които хранех към теб. Те бяха колкото искрена обич, толкова и надежда за себедокаване и начин да изявя характера си на останалите. Научих се да го изявявам по най-лесния, безболезнен поне за мен, начин. Не съм спирала обаче да знам, че ти не ме, няма и не можеш да ме обичаш. Наистина не разбирам как може да си толкова сляп.
- Сляп? За какво?
- Ти не обичаш мен. Обичаш една жена, която през цялото време ти вадеше очите там, където бях и аз. Ти не само разделяше вниманието си между двете ни, ти правеше точно това, което правиш, когато обичаш. Ти беше безкрайно нежен и мил с нея, всичките ти шеги бяха безобидни и мили, а с мен опита да бъдеш прелъстителят, който и по душа не си. Ти обичаш жените и като личности, защото са по-открити в демонстрациите си на характер и чувства, а фригидността те ужасява. Но понеже тя е човек, който се владее, беше решил, че можеш да се измъкнеш с това оправдание. Ти обичаш Лин, глупак такъв! Отвори си очите.
- Аз наистина много харесвам Лин, но...
- Какво но? Няма но!!! Ти си абсолютен слепец. И никак не разбра, че цялото ми поведение е просто една игра. Аз съм актриса, а ти си дипломната ми работа! Виж ме, хубаво ме виж. Къде е онази, която смяташ връх в стилово отношение? Аз все още съм онази, която гледаше снизходително и още нося очилата си от време на време. Защото съм им благодарна! Защото те не ме правят по-малко човек, а ми дават шанса да виждам. Къде е тази, която твърдиш, че искаш? Тя само доказа, че ако опаковката е хубава, другото е без значение. Ти си станал по-добър човек, отколкото те помнех, и ме разочарова, че се поддаде на външния блясък. Ти си ценител на красивото, но внимавай кое красиво цениш!
Той изглеждаше като ударен от гръм. Тя не знаеше какво да очаква от него, защото по лицето му преминаха много различни чувства, които дори актьор не можеше да прикрие. Изведнъж той прекоси стаята, застана до нея, хвана дясната й ръка и преплете пръсти с нейните, останали изправени. Стисна дланта й почти болезнено и докато очите му от шоколад се взираха изгарящо във нейните, с целия гняв на който беше способен, той я привлече към себе си и я целуна силно и дълго. Сякаш я бутна боса в огъня. Нито един от двамата не остана безразличен при тази целувка.
Той можеше да я обича, ако я беше видял, но бе затворил очите си за дълбоката красота твърде отдавна и сега, когато късче от нея му бе показано, той също не можеше да я обича, защото вече обичаше. Щеше да му остане и съзнанието за това, че ще изпитва нуждата от този жив артистизъм до края на дните си. Той обичаше способостта й да експресира и обгражда хората в мистиката на неразгадаемия си чар, който имаше великолепно логично обяснение. Но си оставаше изкуство.
Разхлаби прегръдката си много бавно и полека. Очите му още пазеха огъня, който го бе подтикнал към тази необмислена постъпка.
- Знам, че си права. Както знам, че чувствата ми са истински. И дори да обичам Лин, което може би е вярно, аз няма да спра да имам чувства към теб. Ето това трябва да си признаеш. Каква игра би могла да играеш ти, Селина, като аз великолепно знам, че това си е част от теб, просто едва сега спря да я криеш! И нека ти кажа едно друго сигурно нещо – колкото и да искам, колкото да искаш ти, аз няма да забравя. Нито теб, нито тия два месеца, нито тази целувка, за която не съжалявам!
- Не, няма да ме забравиш! – каза му тъжно тя. – Аз искам да не забравяш, че външното възприятие можеше да те вкара в страхотен капан, защото с мен ти няма да бъдеш щастлив.
- Сигурно.
Той пусна ръката й, която досега бе стискал още по- силно.
- Не изпускай тази жена! – каза му тя с тъжен, но горещ шепот.
Той погледна хладните аристокртични черти на Селина и си спомни песента. Щеше ли той да я пее някога? Понечи да си тръгне, но промени решението си. Наведе се, притисна устните си към нейните по най-жестокия болезнен начин, каза й едно твърдо „Довиждане, Сил, желая ти успех!”, на което тя отвърна подобаващо и излетя през вратата.
Тя гледаше след затворената врата известно време. Отиде да я заключи и облегна горящото си чело на хладната дървена плоскост. Не плачеше. Само дишаше тежко, за да възстанови спокойствието си.
- Не, няма да ме забравиш, Демоне, никога няма да ме забравиш. Ти не ме искаше и ме искаше. Аз можех и не можех да бъда твоя.
С миналото беше свършено, но решаването на проблема с него я доведе до нов, още по-сложен проблем.
Отиде в банята и старателно изми ръцете си.

12.

Тя се дипломира успешно. До края на сесията не видя повече Демона. Крис я уведоми, че продължава да играе и че отношенията му с Лин са страхотни. Но Крис нито веднъж не я видя да облича дрехите, с които бе дала своя урок на Демона, не я видя да прилага втори път великолепната стратегия за превземане на крепости-души. И нито веднъж не я иронизираше, може би съжаляваше, че бе прекъснала играта, преди да свърши неговата част. Всъщност той й съдейства при търсенето на постановки. Единственото, което не се бе променило, бе че той не вярваше особено в уменията й на актриса, защото бе прозрял, че пред Демона бе играла самата себе си.
Но имаше възможбност да се убеди, че грешката му в това отношение е съществена. Когато видя първото представление с нейно участие, начина, по който тя изигра своята кратичка, но ярка роля, беше великолепен и предполагаше израстване. Вратите на гастролиращите представления се отвориха за новоизлюпената актриса. Крис бе удивен.
Година и половина те поддържаха отношения на границата на приятелството. Много тънка граница. Селина обаче не можеше да си позволи да я прекрачи. Беше твърде рано. Тя предпочете да се завърне в родния си град и да играе в „Сава Огнянов”, подлагайки и своите, и чувствата на Крис на изпитание. Обеща му да се видят отново след година и тогава вече да решат дали може да има нещо помежду им.
Половин година по-късно младият мъж я видя отново. Тя влезе в театър „199” за първи път, за да види последното представление на „Тартюф”, където той играеше Валер. Селина винаги бе ненавиждала Мариана, сега – двойно повече. Крис бе крайно изненадан, виждайки я на първия ред.
Още по-удивен беше, когато тя лично го покани да участва в пиесата, която тя сама бе написала. Беше му избрала най-интересната роля. Съвсем умишлено. Тя бе същата жена, със същия аристократизъм, със същия талант. Пиесата му се стори дяволски позната, само дето не можеше да се примири със съзнанието, че е получил погрешната роля.

13.

Дамян седеше на третия ред в залата, а до него беше съпругата му Калина. Много красива руса жена. Те очакваха представлението, в което щяха за първи път да видят играта на Селина, която две години беше обикаляла страната с представления от различни театри. Беше добила известност и сега се връщаше в града, който я беше научил да бъде актриса. Очакваха да видят и новото превъплащение на Крис, което по думите му бе многообещаващо.
Завесата се вдигна, пиесата започна и като на филмова лента Демона видя себе си, предисторията на отношенията си със Селина, последвалите събития, дори целувката, която нямаше да забрави. Пиесата бе великолепна. Селина играеше себе си, Крис играеше Демона и то може би по-добре, отколкото самият Дамян би могъл да изиграе себе си. Само защо ли професионалното око на актьора заподозря играещите на сцената в злоупотреба със служебно положение – целувката изглеждаше още по-яростна, отколкото той си я спомняше. И още по-истинска.
След края на представлението последваха очакваните аплодисменти. Крис стисна малката ръка на Сил, усмихна се на публиката и двамата заедно се полкониха. Селина видя Дамян и Калина да им ръкопляснат прави и с едно грациозно и царствено движение кимна на мъжа, когото някога беше обичала, и когото нямаше да забрави. Крис излезе от сцената и се върна до нея с букет цветя. Първите цветя, които получаваше от него. Усмихна се, надигна се на пръсти да целуне бъдещия си съпруг и си помиси, че все пак урокът до някаква степен си струваше.