Първо държа да отбележа, че не съм го взела от някъде, просто в другия форум се подвизавам като Leu. Второ, приемам само градивна критика 
Не, шегувам се - исках просто да напиша второ. Ето и за какво иде реч:Страхувам се, че започвам да я забравям. Още в началото, когато се разделихме, помнех всеки детайл от образа й; всяка цветна точица и всяко пламъче в очите й; всяка мъничка луничка около идеалното й носле; помнех перфектно извивките и вкусът на устните й; мекотата при допира на косата й; звънкия й смях; сладкия й парфюм, ухаещ на ванилия и екзотични плодове... Днес обаче не мога да си спомня тези детайли без да погледна снимката й. Колко беше прекрасна... и тази пленителна усмивка...
Но тази снимка не е успяла да улови жизнеността в пленителното й излъчване, да запечата страстта и желанието й за живот, които излъчваше само един неин поглед, само една-единствена усмивка.
Да, истина е, че не я помня така, както я помнех преди месеци... но никога няма да я забравя. Не мога да я забравя. Чаровното й лице ме грабна още щом я забелязах на светофара. Къдриците й се спускаха хаотично по раменете като водопад от разтопено злато и небрежно закриваха почти цялото й лице. Когато тя отметна глава и откри очите си, не можах да отместя поглед от тях – толкова дълбоки, като море от черен шоколад... в тях гореше пламък - весел, палав, но сякаш и заплашителен... В този поглед имаше нещо толкова нежно и привлекателно, нещо, което не бях виждал в ничии други очи... и все още не съм. По-късно разбрах, че същият този поглед може да събере цялата мъка и болка на света и да остане все така пленителен. В моментите, когато тя беше тъжна, аз гледах в очите й като омагьосан, но не можех да спра сълзите й. Може би затова я загубих... В един момент тя просто нямаше нужда от мен и си мислеше, че аз нямам нужда от нея. Това не е така – все още изпитвам болка, когато се сетя, че тя не е до мен, че нейните усмивки няма повече да огряват сърцето ми и шоколадовите й очи няма да стоплят сърцето ми. Без нея се чувствам празен и не намирам смисъл в нищо; просто съществувам, а не живея; дните ми са монотонни и сиви...
Сиви... да... сивото беше любимият й цвят. Така и не разбрах защо – животът й беше толкова разнообразен, мечтите й толкова цветни, а тя харесваше сивото!
Може би това беше някаква игра на съдбата – да събере две толкова различни личности... и после да ги раздели по такъв начин. Да, тя вярваше в съдбата; в знаците от съдбата и възможностите, които ни предоставя съдбата. И аз вече вярвам в съдбата... в жестокостта на съдбата.
Тя ме промени – успя да ме направи по-добър човек. А аз как й се отплатих? Оставих я да си отиде. По-точно – прогоних я. Разруших цветните й мечти и дори не успях да й се извиня; когато имаше нужда от мен не можах да изтрия сълзите й – стоях и гледах в шоколадовите й очи, запленен от красотата й. Да, и в мъката си тя беше привлекателна. И в болката си тя намери сили да ми каже, че ме обича, че няма да ме забрави никога и че не ми е ни най-малко сърдита. Думите й пронизаха сърцето ми – предпочитам да беше ме ударила, да беше тръгнала без да ми каже нищо или поне да се беше разкрещяла. Аз разбирах, че съм виновен, но не разбрах как тя намери сили да ми прости и да продължи да ме обича. Знаех и че не мога да я спра и че ще я загубя завинаги. Знаех го, но не можех да го осъзная напълно, докато не усетих липсата й. Първите дни след заминаването й не помня – знам само, че не ставах от леглото си и мислех само за прекараните с нея дни. След това започнах да мисля за самоубийство, но така и не опитах – отново заради нея. В самоубийството няма нищо достойно и знаех, че нямаше да реши проблемите ни. Може би, ако тя някога разбереше, щеше да страда още повече. Не можех да й причиня повече болка. Не исках. Тя не заслужаваше да страда.
Видях я през прозореца на автобуса как чака на светофара. Но не на същия светофар, където я срещнах за първи път. Това беше светофар в чужд град, с чужди хора. Тя също беше чужда – държеше за ръка високо момче и нежно му се усмихваше. Не беше същата – къдриците й от разтопено злато бяха стегнати на кок и само няколко палави кичурчета се спускаха на лицето й; шоколадовите й очи си бяха все същите, но блясъкът им не ме огряваше вече; усмивката й беше все така чаровна, но също не беше предназначена за мен. Тогава изпитах неописуема болка и... ревност. Това чувство още ме разяжда и съм безсилен да се боря с него. Но всичко се натрупва в мен и ме прави все по-безчувствен и безразличен към заобикалящия ме свят. Знам, че сам погубвам живота си и няма смисъл от това, но не мога да се преборя със спомените, с болката, с чувството си за вина, със самия себе си...
Казах, че се страхувам, че ще я забравя? По-скоро ме е страх, че загубвам себе си... а нея никога няма да забравя...
. Много сте милички 
