Пеньо Пенев

Заглавие: Пеньо Пенев Нед Фев 14, 2010 6:26 pm

Откровение

Натежал е на дните простора,
накипял от безпътни мъгли...
И сърцето, преляло от горест,
ме боли, ме боли, ме боли...

Кой ще чуе? Защо да говоря?
За вас чужда е мойта тъга...
Но ще чакам врата да отворят...
Докога... Докога... Докога?...

Като друмник бездомен в умора
спирам тук, път изходил голям...
Отворете ми, милички хора!
Аз съм сам!... Аз съм сам!... Аз съм сам!

Нямам нищичко. Само неволя!
Но аз няма да ви огорча...
Кротко в ъгъла седнал на стола
ще мълча... ще мълча, ще мълча!

Всеки път има край и начало,
дъжд заплиска ли - ще превали.
А сърцето, от мъка преляло,
няма никога да отболи...

* * *
Пътека

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

Уморения ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!

Всеки огън гори - догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!

... Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...

* * *

Тъжна неделя

Здравей, чаша! Ний пак сме сами!
От кръвта ми по-скъпо и мило -
в тебе слънчево чудо шуми,
скръбно образа мой отразило...

Няма топлите черни очи...
Празна крайната маса остава!
Не тъгувай, сърце... замълчи!
Нищо пулса ти не заслужава!

Моя "Тъжна неделя", ридай!...
Вечер моя, черней като гарван!
За мен всяко начало е край -
не зова... не очаквам... не вярвам!.

Надалеч ще заглъхна без вест
като твоята песен, Лозане!
Надалеч ще замина злочест,
само орехът тук ще остане...

Няма истина!... Няма лъжа! -
Тежи само небе свечерено,
Нито се радвам, нито тъжа -
тишина... самота... и студено.

* * *

След залеза...

Живот, живот! -
на младото ми рамо
ти сложи тежка, лицемерна длан. -
Мечтаното е вече отмечтано,
изпита - чашата, смехът - изсмян.

О, колко тиня извора помътя! -
и аз утеха по-добра не знам от тази -
в тоя век на кръстопътя
да бъдеш влюбен, горестен и сам...

Към всичко рано станал безразличен,
аз отминавам чужд и мълчалив...
И всъщност аз не знам какво обичам -
знам само, че не съм щастлив!

Не искам нищо!...
С никакви пътеки не диря
през страданието брод -
към слънцето, угаснало навеки,
към скъпата безсмислица: живот!

* * *

Повест

Акордеонът пак тъжи
в безмълвието на нощта.
Свири, Лозане, разкажи
на мойта мъка повестта!...

Свири, Лозане, разкажи
за тровещото лицемерие,
което с клевети, с лъжи -
загроби вяра и доверие!

Върху сърцето ми лежи
на злото камъкът студен.
Тежи ми, страшно ми тежи
един живот опустошен!...

Че само гледа и мълчи
това наивно поколение,
макар боли, макар горчи
денят от болка н съмнение!

Свири, Лозане, изплачи
на моето сърце скръбта
по две усмихнати очи,
по белонога красота.,.

Ще си отида някой ден -
и моят гроб ще зеленей...
Ще плачат дъждове над мен
и залез тих ще ме жалей...

Какво! Нима ще се тешим с безсмислието на света! -
и всичко прах е, суета!...
... Свири, Лозане, разкажи
как бие времето с копита,
как то умира и тъжи
в звъна на чашата разбита...

* * *

Поръчение

Когато вече някой ден
решиш към нов бряг да отплуваш;
недей си взема сбогом с мен -
отплувай, без да се сбогуваш.

Върви, обичана жена,
понесена вовек в сърцето-
Луната ще е пак луна
и пак небе ще е небето.
В любов недей ми се кълна!
Защо е нужно да се лъжем?
Ти нямаш никаква вина
в това, че ще остана тъжен.

Еднъж ли горест съм познал?
Еднъж ли съм се огорчавал?
При мене който не е спрял,
не ме е само той ранявал.

Ти моята любов прости!
Сърцето ти не ми е длъжно...
Какво е скръб не знаеш ти,
не знаеш ти какво е тъжно...

За сбогом няколко слова
да каже всяка друга може.
Но ти не би могла това,
ти кръст не можеш лесно сложи.

Ах, ти си толкова добра!...
И в свойта нова безнадеждност
без думи аз ще разбера за отзвучалата ти нежност...

Затуй когато някой ден
си тръгнеш и не затъгуваш,
недей си взема сбогом с мен,
иди си, без да се сбогуваш.

* * *
Признание

Милоока жена, белонога! -
нецелуната и непогалена!
Ти ми стана съдба и тревога,
тиха радост и жал непрежалена.
Черноока жена, белоръка -
ти, усмивчице сладка и чакана!
Ти си моя утеха и мъка,
моя топла сълза неизплакана...

* * *

Моите вечери

I

Обичам в стаята да влезна
през тиха вечер, от скръб обзет -
и в свойте спомени да чезна
по дните минали, по теб!

Да тегне мрачната ми орис,
да гледам мътните стъкла
и да чета с пламтяща горест
на свойта мъка повестта.

II

По булевардите замислен крача,
едва-едва мъчително се влача.
Жестоко бреме сякаш е над мен...
Да можех, най-горчиво ще заплача,
но нямам сълзи, а тежи ми здрача,
и аз съм много, много уморен!

III

Без теб страданието е голямо,
смрачава се пред погледа ми рано.
Далече си... И да се закрепя,
презрял бих щастието неживяно.
На улицата в миг ще грохна само
и от умора векове ще спя!

* * *

» Пеньо Пенев