Снежинката
Отворих очи. Слънцето тъкмо се показваше иззад няколко самотни облака. Слънчевите лъчи изпълваха стаята ми, но определено имаше нещо мрачно тази сутрин. Може би се дължеше на самотните облаци, които оставяха сянка над земята. Станах мързеливо от леглото и се запътих към банята.
След по-малко от половин час вече излизах от вкъщи, за да отида на училище. Това задължение, наречено училище щеше да ме побърка някой ден, ако вече не го бе сторило. Когато отворих вратата ме лъхна свеж и леко хладен вятър. Определено бях права- щеше да е слънчево, но хладно, заради глупавите облаци. Огледах се наоколо. По земята все още имаше малки купчинки сняг, които слънчевите лъчи не бяха успели да достигнат. Естествено, времето си беше напълно нормално за края на зимата или т.нар. начало на пролетта. Тръгнах бавно към училище. Улицата бе пуста. Обичайно за толкова ранен час, в такова забутано място. Не обичах селото, в което живеех. Странно... Беше ми родно място и все пак бих дала всичко, за да се махна оттук. Вървях с костенурска скорост нагоре към училището, към поредната доза затъпяване. Да... Защото, колкото повече учиш, толкова по-луд ставаш.
Както си вървях изведнъж ме лъхна студеният полъх на вятъра. Беше по-силен и по-студен от преди няколко минути. Отправих поглед към небето и видях как облаците се бяха сгъстили. Слънчевите лъчи вече не достигаха до покритата, с малки пъртинки сняг, земя. Потръпнах леко и засилих крачка. Май щеше да завали. Колко странна сутрин. Преди няколко минути бях сигурна, че денят ще е приятен, а сега... Хубавото беше, че живеех близо до училището. Вече бях изминала половината път.
С всяка направена крачка се доближавах към училището, в което трябваше да се сблъскам не само със скучните предмети, но и с ограничените, и глупави деца. Да... За деца, като тях бе нормално да учат този материал, но на мен това ми беше ужасно безинтересно, знаех всеки урок, който взимахме. Не можех да разбера...
С всеки изминат сантиметър, вятърът ставаше все по-силен и по-силен, а небето се покриваше с все повече и повече облаци. Щеше да вали сняг, можех да го предвещая по сивкавите облаци, които бяха спуснали пелената си над моя малък свят. Не обичах селцето, но природата си беше друго нещо. Обожавах да вървя през безкрайните и тайнствени гори. Обичах да лежа на покритите с цветя поляни, а слънцето нежно да огрява лицето ми и да пощипва бузите ми. Но... Студеният вятър ми напомняше, че моят малък Рай, все още е една, заспала зимен сън, природа, която много скоро, за мое успокоение, щеше да се събуди и да ме дари с красотата и нежността си...
Нещо мокро докосна едната ми буза. Надигнах глава и видях хиляди малки красиви снежинки да падат от небето. Хм. Беше красиво... Много красиво! Всъщност всеки сезон е по своему красив. Зимата беше студена, да, но в нея имаше нещо тайнствено, магично. Спрях се на средата на пътя и разперих ръце към падащите снежинки. Те леко падаха върху лицето ми и оставяха някаква пареща топлина- сблъсък между топлото (кожата ми) и студеното (малките снежинки). Почувствах се някак си щастлива и без да се усетя бях започнала да се въртя в кръг с разперени ръце, а снежинките малко по малко покриваха тялото ми. Странно, но по ръцете ми не падаха снежинки. Спрях да се въртя и протегнах ръка. Малките и преходни снежинки отминаваха ръката ми. Незнайно защо това ме натъжи. Отново тръгнах към училището, с наведена срещу вятъра глава и с все още протегната ръка. Както се казва надеждата умира последна...
Изведнъж усетих как нещо малко и студено докосна дланта ми и остана върху нея. Погледнах с надежда в очите и видях най-красивата снежинка, която някога за малкото си години живот, бях виждала. Беше като малка звездичка, красива, но и толкова проста в същия момент. Продължавах да вървя напред, като не спирах да съзерцавам прекрасното творение на природата в ръката си.
Не бях усетила кога вятърът бе заглъхнал, а облаците бяха започнали да се оттеглят плавно, за да направят място на срамежливото пролетно слънце. Малката ми приятелка продължаваше да стои спокойно в дланта ми. Все едно й харесваше пагубната топлина на ръката ми. Усмихнах й се. Беше толкова странно да се усмихвам на снежинка, колкото и нормално. Тя ме бе избрала... И аз й бях благодарна за това. Усмихнах се още веднъж на моята малка спътница и забързах крачка към училищната сграда. Явно бях права, че в крайна сметка денят ще е слънчев, но леко хладен. Иззад последните отиващи си облаци се показваха топлите лъчи на слънцето. Колко странно беше всичко. Колко непредсказуема бе природата. Преди няколко минути бе валяло, а сега слънчевите лъчи огряваха събуждащото се от сън селце. Погледнах към малката си приятелка, която стоеше във все още протегната ми ръка, но нея я нямаше. Бе оставила само една бледа мокра следа по кожата ми. Една сълза се отрони от окото ми и се търкулна по лицето ми. Моята малка спътница си бе отишла завинаги... Беше се стопила....
Един много стар разказ, който всъщност е първият ми написан. Надявам се да Ви хареса! 
