Кавказкият син

Част 1

Кавказките ридове белееха билата си, побелели от тежкият пролетен сняг, скупчени нагъсто и съвсем близо един до друг като мъдри старци – философи, бъбрещи насред градската агора, решавайки прословут спор. Тихо беше сега, рано утро цъфтеше като дребничкият цвят на омайно, планинско биле, подлъгано от топлия бриз на ароматния, екзотичен вятър идващ от някъде там от Юга където розите и жасмина вирееха. От тук се виждаше цялата околия - от белоглавите върхове на север до тучните плата на изток, които със своята просторност и жълто-зелен килим обсебваха погледа. Тревата, покълваща за нов живот, роден от живителните сокове на будещата се Майка – Земя, пазеше споменът за топлите месеци на лятото, когато нейните свилени коси ставаха рехави и руси. Солидните памукови облаци играеха сега сраж, с който Слънцето безсилно се бореше. То не можеше да си пробие път помежду техните рошави, меки брони, които застилаха небето.

В далечината на един склон ромолеше и бляскаво шаваше сребърна огърлица, цедяща сините си, звездни води се през високите зъбери и острите ръбове на исполина Кавказ. Южният вятър играеше със снеговете в ниските части на планината и сега ги приканваше да танцуват с него танца на Ориента.
С грозен вик соколът събуди спящата вселена на колосалния масив, който задрямал в зимен сън, блажено бленуващ своята пролетна приказка.

Сънното село сиво и беззвучно битуваше на широка планинска поляна, вдишвайки дълбоко миризмата на прясна влага от снощният дъжд, който бе преминал като странник над къщята, беше понамокрил покривите, наросил с плодовитостта си чернозема и бе избягал. Чевръстите, свилени петли надменно извисиха магическите си гласове над махаличката, приканвайки стопаните да си стават. Комините на схлупените малки домове запушиха, изпускайки графитена димяща върволица, която обгърна със задушаващата си пелерина платото, наред което беше кацнало неестествено дърварското селище.
Мъглата - лоша утринна гостенка, постла гъстата си , сиво тъкана одежда си и седна между калпавите кирпичени зидове. На метър напред човешки взор мъчно си проправяше път из думана. Днес дървобер нямаше да има. Пустота цареше из калните, кишави пътища. От дворовете се чуваше накъсан детски глъч, следван от строги майчински ругатни.

Плътен, накъсан звук идващ издалеч, от дебрите на дълбокото, мистично пространство на планината разтресе околността. Тежките копита на шарения жребец кънтяха из въздуха и като пулс на живо тяло туптяха по крехките, влажни почви на черната планинска почва. Конят напето стъпаше по меката, обгоряла трева като някой източен монарх, който чертае пътя си по червения килим. Очите му трепереха и пламтяха диво като две далечни светли звезди, чийто огън топлеше сърцата на двама влюбени, безвъзвратно взрени във вечният им ореол. Яките крака и масивна мускулатура на колосалното животно препращаха съзнанието към античните статуи на скулптори - демиурзи, който живееха за да творят , вдъхновени от прословути батални сцени от отминали славни колизии. А ездачът му, и той като своят кон – жив титан, сякаш с тяло не от плът, а от вековен мрамор се извисяваше като бог на гърба на добичето, което яздеше без седло.

Алената дреха, прилична на кимоно, ушита от лек, лъскав плат гореше като буйна огнена стихия върху нечовешката фигура, която ярко контрастираше с тъмния фон на черната, неразпъпила се още, гора и сивотата на планинската каменна грамада, а снагата му препасваше широк, черен колан. Беше без багаж, не изглеждаше да носи дисаги. Слезе от високото, препускайки с дивото, яко добиче по трудните, каменисти баири.

Той спря на възвишението, което като наблюдателница даваше поглед над околията, така, че тя разкриваше прелестта си, като разтворена на човешка длан.
Вятърът, преплел в себе си иностранни благоухания се заиграваше със вълните свободна тъкан от облеклото на младият мъж, който яздеше босоног и гологлав през хладното, планинско пространство, което сякаш не оставаше по тялото му дори и намек за студ. Стоеше на хълма и се взираше дълго и замислено в хоризонта – там където каменистите, масленозелени хребети срещаха чорлавите облаците, докосваха ги и ги задяваха като младежи.

На гърба на странника, като два грамадни, прави рога принадлежащи на адово изчадие, стърчаха черните дръжки на двете катани, втъкнати в дълги, корави калъфи някъде на плещите му. Рошавите къси, черни коси разлюлени от топлия полъх трепереха на главата му като корона от катранени пламъци. Тъмният му взор се простираше нашироко като мрежест капан, в чиито център се намираше дърварското село, долу, в което дори и през мъгливата, сива пелерина всеки жител бе втренчил неволно поглед в малкият, кървав пожар на хълма.

Той постоя замислен още малко, след което подкара чевръсто шарения кон към рояка от ситни и бели като бисерни мъниста, къщи. През гъстия думан, по калните улици се разхождаше една грамадна, червена сянка, мълчалива и плашеща като зъл фантом. Тропотът на конските копита забавиха такта си и ритъмът занемя, и почти се изгуби. Движеше се мудно, джвакайки звучно из локвите тиня, като хор жаби в размножителен период.

Що за дявол?!

Какъв ли грях пред бога мирните дървари бяха сторили на Бога, та им пращаше тоя червен демон, който сега бродеше безплътно из махалата, каква ли злина му беше отредено да донесе със себе си. Конникът спря добичето и слезе. Животното недоволно изцвили и се дръпна, сякаш стреснато от липсата на тежест върху гърба си. Мъжът го помилва по дъглунестата муцуна и то тръгна, сякаш по-спокойно с него до себе си. Босите крака на странника стъпваха в калта, оставяйки огромни следи след себе си, а движението, което извършваше беше равносилно само на чародейство – той сякаш не вървеше по земята, а плаваше по въздуха като някакъв митичен змей. Походката му не бе пострадала и не се бе деформирала от дългите седмици на денонощна езда. Зад него се развяваха червените огнени езици на връхната му дреха, а широките, черни, феерични крачоли на гащите му потрепваха като лятна мараня.

По пътя наизлизаха орди народ, който с почуда съзерцаваха движението на непознатият, а той ги поглеждаше право в лицата и не виждаше нищо – бяха като прозрачни бели сенки, през които процеждаше непонятният си, мрачен взор. Мълчеше.

Жените трескаво се прекръстваха с треперещи ръце и се вайкаха, подръпваха децата, които го гледаха втрещени и бърбореха, протягайки малките си ръчички към алената мантия, с почуда наблюдавайки как води необузданото добиче, което преди много седмици бяха видели да скита в гората бясно. Мъжете фучаха обезумели и грозни като върли хали, размятквайки брадвите, които днес не бяха могли да използват заради мъглата.

Странникът не реагира на грозните изблици на подивялата селска сган. Продължи спокойно маршрута си през калните друмове на селото, отдалечавайки се така, че след малко в края на улицата се червенееше една отдалечаваща се, ярка, колосална точка, която после се изгуби в сивотата.

УУу, Кам. Каква приятна изненада! За разлика от темата, стилът ти хич не ме очудва - и в тази насока си страшно добра. И грабваш интереса още от първия абзац. Аз пак ще чакам продължение, направо си супер!!! Само колко много те бива...

Ех, Звездииии! Благодаря ти! (офф: ба*ти зарибената емотка)

Реших да експериментирам този път и затова постнах късичко, да видя дали го бива или не.
Бтв няма ли да се включиш в измислянето на заглавие?

Не знам за теб, ама аз мисля, че на теб ти е нужен издател!
Този стил ме омая и отведе в съвсем различен свят! Удивително е, как описваш една среда, която ни е доста далечна Очаквам още!

Ами и в тази насока си се справила невероятно! Описанията ти са прекрасни, а сравненията ти винаги са ме очаровали. Много ми харесва тази мистично-магична атмосфера, която струи в цялото повествование. За пореден път грабна интереса ми и вече нямам търпение за нова част. Написаното отново ме омая и аз като gigi мисля, че трябва да се замислиш да издаваш написаните от теб творби. Просто са толкова докосващи, омагьосващи и прекрасни, че са напълно достойни за по-голяма аудитория.

П.П: Според мен заглавието е подходящо, някак си неопределено е. В смисъл, насочва към главния персонаж, но в същото време не издава нищо за личността му и за това, което предстои да стане. Така събужда любопитство, поне у мен.

Сладури мои, аз съм един провинциален аматьор, едва ли някой ще иска да ме издава. Все пак благодаря
Третата част е в процес на писане, но сигурно малко ще се забави.

Ако ти си "аматьор", аз съм президента на Зимбабве. За съжаление аз не съм президент, а за всеобщо щастие (мое най-вече) не си никакъв аматьор
Кралица си, кралица на описанията. Ако даваха Оскари за тая работа... Браво, човек, страшна си - и сравнения, и метафори, и епитети - използваш ги точно на място. И не само тях.
И наистина е страшно омагьосващо.
Колкото до издателя, напълно съм съгласна. И ще стискам палци
Чакам некст парт, ей
(к'ви са забавни тия двете...)

Знам ли те, може да се окажеш президентка на Зимбабве!
*зачервено Кам*
Стига бе, хора. Аз го правя това по потребност и ми е супер приятно, че хората го харесват, но наистина съм си аматьорка.

Поредната хубава глава! Описанията!!! <3
Образът на Адлан ми става все по-интересен и по-интересен. Хареса ми начинът, по който се държеше с момченцето, все едно около Адлан имаше някаква аура, която накара детето да се посъвземе от болестта. Дори жената на Алексей, като че ли се промени малко, след като си поговори с мъжа, явно и на нея, както и на мен, й е любопитно що за човек е този странник, тръгнал да обиколя из горите.
Продължавай в същия дух и много, много муза, за да продължаваш да ни радваш с прекрасните си творби!

Планинските пътища и дърварските пътеки звъннаха и запяха още при зори, когато работливите селяци тръгнаха да покоряват дивата планина с конете си и с каруците. Гората зарида неутешимо, лишена от още едно от децата си – младият бук на хълма се свлече посечен като снажен рицар и се търколи в бездната, където го чакаха стотици освирепели брадви, които лъщяха с зверските си, сребърни зъби и злобно се хилеха на смъртта на планинското чадо.

От завоя се зададе и тежката каруца на Алексей, която препълнена с желязо, скъцаше жалебно напев, оплакваща задно с Кавказ гибелта на бука. Ковачът спря конете с дългия камшик, който разцепи тихия утринен въздух, съскайки като настъпена змия и слезе, за да отвори дъсчените порти. В двора го посрещна един спящ, под трема , кон и тиха къща. Черна мисъл протече като отрова в ума на младият майстор и сякаш демон го облада. Очите му светеха черни като догарящи въглени. Чий беше тоя шарен жребец?

Иззад белият зид на дома се развя нечия червена сянка. Алексей я проследи с поглед, а после се придвижи към мястото, където тя се бе скрила, притеглен от нейното обаяние като с магия. Съзря гърбом човека, който сякаш бе кацнал в двора му, долетял от друг, далечен свят, ален и грамаден като змей. Някак познат му се струваше тоя силует.
- Какво дириш в двора ми, момче? – с престорен тежък, гърлен глас изръмжа ковача, сякаш искаше да си придаде по-мъжествен тембър.
- Тебе търся. По работа. – начумерен като буреносен облак изрече Адлан и се обърна към отколешният си приятел. – Акъл нямаш да оставиш сама жена с дете. – порица го той язвително. Беше решил, че с годините е станал по-отговорен, по-разумен, но явно още влачеше хлапашкия акъл след себе си като чифт празни дисаги.
- Намерил се кой да ме поучава, не аз си оставих майката и заминах по чужбина на чужди господари слуга да ставам. Пък и си мъж като скала, уста нямаш ли, крака ли ти липсват да кажеш „ Ей ме, на, прибрах се.”? Цялото село за умрял те мисли.
- Ти за мойта майка недей говори, съвсем нищо не знаеш. Каква ви е облагата да знаете жив ли съм, умрял ли съм, нали вие все за облагата живеете. От вашето престорено съжаление нужда нямам.

Алексей прехапа устни, не бе си помислял, че ще чуе такива грозни, отровни думи да изпълзят, като усойница изпод камък, от устата на оня, дето му беше като брат. Нямо примига и кимна, гледайки го с любопитни очи.
- Какво ти трябва от мене? Каза, че по работа си дошъл. – все още стоеше вцепенен, като да беше прихванал незнайна болест. Това същество пред него не беше Адлан. На него приличаше, колкото може да се оприличи някой, когото си видял за последно преди петнадесет години. Бегло познатото тяло носеше душа непозната. На мигове, дива и непокорна като планински звяр, на мигове кротка и мъдра като тази на старец на смъртен одър. Далече вече бе от онази сенчеста осанка на хилавото, линеещо хлапе, с което по цели дни играеше в мътната локва до селото, целейки грозните тлъсти жаби с камъни.

Без да продума и дума, странникът донесе ножниците и извади от едната разполовената на две катана, която лежеше в ръцете му като осакатено, сребърно дете, плачещо с жлъчния си, метален глас от преживяната болка. Алексей опули очи в учудване, такова острие не бе виждал нито когато бе чиракувал на стария ковач, нито след смъртта му, когато бе подел сам занаята. Изящество в стоманена форма. Беше като бляскаво демонски зъб, изтръгнат с вековни, смъртни мъки от пастта на уродливо чудовище. Той я пое като свята икона в ръцете си, акуратно и предпазливо, оглеждайки я куриозно от всяка страна, сякаш острието беше живо и щеше само, по собствена воля щеше да се раздвижи из грубата му, работническа длан.
- Какво я гледаш, като че ли ще стане и ще те ухапе. Меч е, не звяр.
- Не съм срещал такова оръжие никога, но аз съм прост селски ковач, какво зная. – белият, полиран метал засия, отразил първият лъч на Слънцето, което се процеждаше, тъкмо събудило се, иззад завивката си от бели, мъхести облачета.
- Ще я оправиш ли, или да си вървя? Потребна ми е бърже, без нея човек не съм, нищо не съм.
- Ще опитам, но време ще ми трябва. Ако искаш, тука остани да нощуваш. Ти сега къща имаш ли си? В нашето село ли живееш? Булка да не си довел?
- Знаеш ме – моята къща гората е, селото ми – Кавказ. Хубаво ми е на свобода. Вие с вашите булки, не видяха ви се и невестите, жена аз не искам! Ни имам дом да шета, ни имам огнище да ми готви, ни челяд имам да я гледа. За какво ми е булка?
Алексей се подсмихна игриво, още опознаващ красотата на чудния меч, който мъждукаше в тъмната ръката му като далечна светкавица, прорязала хоризонта.
- Хубаво е жена да имаш, вечер до кого да си легнеш..пък и не само. Сутрин като станеш, да имаш, с кого дума да си обелиш.
Замълча странникът, но не се замисли. Единственият вопъл на скиталческата му душа беше за катаната. Тя единствена познаваше неволите му и където и да скиташе, тя подире му вървеше и като любима невеста, и като вярна стража бдеше над него.
Ковачът отстъпи надалеч, странейки от вглъбението, в което другарят му бе изпаднал и влезе в работилницата. Запали голямата пещ, която като ламя поглъщаше всяко подадено й дърво, превръщайки го в тълпи жив огън, който издишаше на оранжево -сини талази. Цяла нощ звъня мелодията на тежкия чук, който танцуваше по съскащият горещ метал. В огнището изрисувани от пламък, летяха на ята жар-птици и чуруликаха огнена песен, пригласяща на ковашката симфония. Облаците дим чертаеха сиви къдели, устремени към звездният небосвод, а от комина настърчаха и след това се губеха в небитието жълтоцветните змийки на огнените искри.

Разпъпи се и разцъфна като румена роза зората. Наоколо всичко тънеше в розова мъгла от сънища. Алексей спеше до жена си, оборен от яката ръка на упорития труд над съвършеното острие, чиято изумителна техника на изработка той не можеше да повтори. Адлан посърнал и притеснен, не бе затварял очи цяла нощ. Още по зазоряване се бе измъкнал от ковашкият двор и бе поел по пътеката, която извеждаше на високата поляна извън махалата, където в по-късна пролет разцъфваха лилавите главички на дълголистите, диви зюмбюли, чието благоухание пътуваше по вятъра и освежаваше цялото село. Беше взел със себе си болнавото дете на ковача, чийто поруменели от зората бузки, светеха, докато то мъкнеше след себе си като дълга животинска опашка, здравата катана на странника. Той се занимаваше с момчето, сякаш бе негов син, учеше го на занаята на войната, който сам бе попил от знанията на великите, мъдри учители на Изтока, а то любопитно приемаше всяко наставление и весело подскачаше наоколо, като малко игриво козле.

Дърварите, станали рано и нарамили тежките брадви виждаха как ден след ден, линеещото, бледно дете придобиваше жизненост, беше бодро, приказливо, цветно, а лицето му блестеше като ярък слънчев лъч.

И тази част беше много хубава!
Много се изненадах като прочетох, че Адлан и Алексей са израснали заедно. Интересно ми е защо Адлан е решил да напусне селото и да се отдаде на странстване из дебрите на Кавказ. Радвам се, че синът на Алексей започва да се оправя, любопитно ми е как Адлан успява да помогне на детето. (: С всяка част, историята започва да става все по-интересна, все по-магична.
Харесва ми начинът, по който описваш времена, далечни от днешните. Във всеки абзац има някаква магичност, нещо красиво, което ме омайва, докато чета. И тази ти историята е великолепна и пленяваща. Радвам се, че споделяш таланта си с нас! <3
Много муза и чакам следващата част!