Валяло е нощес.
Зелено . Тихо.
Просъница от вятър, дъжд. И студ.
По стария родопски път
едреят локви.
И ручеи вода от тях кървят.
Като в строшено огледало
аз виждам късчето небе.
А зимната пътека гърчи тяло…
В зелено, мокро пролетно лице
потъва нощната дъбрава.
И бряг, и брод е моето сърце…
Как лъха от отиващата зима.
На ледени капчуци. И лица.
Помилвани от спрялото и време,
ще издължат ли думите дълга…
Или ще паднат в тишината
на придошлия хорски мрак.
А пролетният дързък вятър
ще блъсне листите. В снега…
Тогава ще забравим пътя,
по който младата вода
като в строшено огледало
разделяше от нас света.
И аз и ти ще сме безлики-
пред късчета само небе.
И бряг,и брод надолу
по върбите
ще търси нашето дете…
.....
Скован от студ,
белее хоризонтът.
А старият родопски път мълчи.
Но, още жив,
пресича синевата.
От моите до твоите очи…
