по Димитър Калев
Там, където вятърът прелива
есенни въздишки от морето,
а реката в лед заспива…
(Или се пробуждам от детето.)
Някога написаните думи
в пожълтелите листа се свиват.
Стъпя ли, ще хлътна в чужда вечер…
(после ще събирам дири).
От браздата пътят е замесен.
Там лекува раните си нощем.
Двете звездни мечки се надвесват.
И потъват в стъпки. Или нощви…
Там, където вятърът прелива
в есенни въздишки по морето,
А сънят е дъното на кораб.
Между две скали. И вечер.
Някога написаните песни
в делничната пяна се размиват,
слепили в гръкляните на хора
дните от една година.
Всъщност, двете звездни мечки
ближат дневната хралупа.
В мен меда е още черен.
С трън от жилото на пътя…
П.С.
Съмва се.И тихо над Марица
вятърът разплита по върбите
нощната коса на тишината
(там, където римите се скитат…)
А нататък, след обратен кадър,
(сутрин есента е в синьо)
думите са листопад, от който
хлътвам. В делничната диря…
