Моето най-голямо разочарование беше момче, което за жалост порастна късно за мен, в емоционален план говоря.
Влияеше се изключително много от родителските тела, не беше узрял като мъж и затова ме загуби.
Когато ме имаше в живота си, не беше готов за мен, а сега когато е готов - вече ме няма.
Разделихме се преди 3 години. Онзи ден го срещнах. Поприказвахме си надълго и разбрах, че още ме обича. Съжалява за това, че е оценил нещо едва когато го е загубил, но знае, че няма как да си го върне обратно.
Когато го попитах как гледа на мен сега, той каза - "като на нещо, което не мога да имам".
Не е имало друга след мен. Това едновременно ме радва и натъжава.
Не знам дали връзката ни би имала успех, ако на времето той имаше акъла, който има в момента, но това сега няма особено голямо значение.
Защото когато той имаше шанса се провали и затова считам, че той е бил най-голямото ми любовно разочарование.
но определено не съжалявам. Какво като втъзките ми са все провал, важното е, че винаги продължавам напред и винаги си давам сметка, че щом всичко е свършило - значи е трябвало да стане така. На монета не искам да го повярвам(макар, че го знам), но в последствие всичко се нарежда, защото всяка следваща е по-добра 
