Welcome to Neverland

Кога ще проумееш?

Казваш, че от мен си по- богат,
но какво повече ти имаш?
Родил си се на този свят,
но себе си умело скриваш.

Имаш пари, много пари
и компания от приятели,
но твоите всичките дни
са тъй... несъзнателни.

Всичко, което казваш, че си-
всичко това е лъжа.
Как изобщо издържаш, кажи
от теб да няма следа?

Да си себе си не можеш
затова играеш роля.
Страх те е, че ще се изложиш
или просто нямаш воля.

От много време така
чужд живот живееш.
Това... не е шега.
Кога ще проумееш?

Кошмар
...посветено на Дориан Грей и Сибил Вейн-техният реален кошмар

Танцувахме двама с нея,
тя-принцесата нежна,аз-принцът красив,
не трябваше от мен да се отделя,
но направи го,макар и за миг.

За този миг всичко се срина,
целият ми свят,цялото ми аз,
нямаше я моята любима,
лежеше на пода...лежеше в несвяст.

Надвесих се над нея,виждах,че ми се изплъзва
макар в ръцете си да я държах,
очите си отвори и ми каза,че без мен никъде не тръгва
усетих се тогава...Аз спях!



-Та от коя планета казваш,че си
озадачено гледаш и питаш ме ти
-Ооо,аз идвам от много далече
живея в дворец цял в щастие облечен
с природа,в която залезът е вечен.

-Ама ти наистина ли?...и как се роди?
попита ме той.
-О,аз не помня добре,но бях обгряна от много лъчи
след това обляна от дъждовен порой.

Но той не беше като вашият дъжд,
беше различен,беше дъжд от мечти.
Аз също помня веднъж
как този дъжд отново ме посети.

Тогава много неща ми разказа
за живота,за мен и за човека предимно,
картинката тъжна ми показа
как лошо се държите взаимно.

Изясни ми се всичко,тъжих даже за вас,
навред и нашир търсих лек,
след дълго,безцелно скитане осъзнах,
че всъщност не е чак такова проклятие да бъдеш човек.

И реших аз,че при вас ще дойда
и ще се опитам да разбера
защо сте станали други,защо не сте вече хора,
а просто някакви сенки без сърца.

Сянка на онова,което някога сте били,
някога много отдавна-в онзи забравен живот,
сега сте чужди,вървите свели глави
в сиво ежедневие-без мечти,без любов.

Живеете живот на заем,
аз мога да го видя и усетя
и всеки взел е под наем
своя лична планета.

П.С. И аз съм човек...май така се оказа,
но човек без болка,скука,омраза
човек с единствена цел-щастието да разпространява като зараза.




Когато мракът засияе
ще видиш по-добрата част от мен
Дали това ще значи никога
почакай и ще разберем.

Дали ще имаш достатъчно търпение
да ме изчакаш да ти се разкрия?
Дали ще ме погледнеш с презрение,
когато другото ми аз откриеш?

Когато видиш всичко в мен,
всичко,което така умело съм крила
дали ще се почувстваш уморен,
защото истината е древна сила.

Защото тя тежи
и неподозирана мощ крие
защото тя крещи
"хайде спри и приеми ме"

Защото ако ти решиш да я подминеш
и се направиш,че я няма
тя бързичко ще ти разкрие
какво е да живееш в една лъжа голяма.

Да живееш без всъщност да живееш,
да си тук,но всъщност да те няма,
да ти се налага да поемеш
по пътя осеян със злоба и омраза.

И след като за мене всичко знаеш
и малките тайни дори
ще искаш ли да се разкаеш
задето съм била част от живота ти.

Част от него,част от теб,
част от твоя малък свят,
който,убедена съм,както на всеки друг,че и на мене,
е на лъжи богат.

Съдбата


Нощем понякога ми се приисква
да щракна с пръсти и всичко това,
което безумно много ме притиска
да си тръгне надалеч с нощта.

Да изчезне и да ме забрави,
да не помни, че ме има
в онзи списък, който прави
за всеки всяка година.

Усърдно зачерква на листа
всяко нещо едно по едно,
няма шанс дори оптимиста,
няма шанс, явно трудно било.

От нас какво се очаква тогава-
да слоним глава и мълчаливо
да приемем, че Съдбата е права
не! това просто e неприемливо.



Доброта извън граници


Ако беше мой светът
и можех да го управлявам,
вечен нямаше да е ледът,
през който преминавам

доста трудно всеки ден
и опитвам се, и мъча,
но пак срещам разярен
човека, как да получа

от негова страна
малко доброта, която
ще разпръсна из света
и нека даже е прелято.

Нека граници прескача,
смело навън да излиза,
добротата има задача-
да прелива, прелива.





Отминал живот

По цял ден на пейката долу
една бабка самотна седи,
отдавна сърцето й голо
е спряло времето да следи.

Тя живота е вече видяла-
радост, болка, любов и тъга,
своят път е извървяла,
какво останало й е сега...

освен да гледа как света
тече в свой забързан ход,
тя се натъжава, но дъжда
ще измие стария живот.

Но...

Ще запази всички спомени,
в чекмеджета ще ги нареди,
след време да бъдат изровени,
след време, след вечност дори.

"Кога ще проумееш ми хареса много" ми се хареса много. "Съдбата" и "Доброта без граници" също много ми допаднаха. Харесва ми това, че изразяваш мислите логично в стиховете си

Любов

Любов, кажи ми, ти ли си това,
тъй нежно ти ли ме омайваш
да не би разстроена сега,
от срещата ни да се разкайваш.

Аз теб преди не те познавах,
не ме докосвала бе ти,
дори не си въобразявах,
че слънце на дните ми ще си.

Не подозирах, че умееш
завинаги загубени души
в едно цяло ти да слееш
за повече от вечност дори.

Не знаех, че си способна
да накараш да забие
сърцето ми в съдбовна
симфония, която крие

цялата твоя сила, която
ти пред никой не откриваш
о, любов, казваш ми я когато,
чак когато вече умираш...

С неземния мирис на лято
и нежния полъх на пролетта,
ти мое чувство тъй непознато,
хайде, представи се сега.

Запознай ме с твоята личност,
разкажи ми откъде си дошло
без театралност и драматичност,
а с "така и така е било" .

И нежно рисувай картини
в ума ми от други светове,
пресъздай историята в рими,
нека дивото в нея зове.

Аз искам да усетя как
изпълва цялото ми същество,
издайнически даваща знак
към забравеното вече Добро.

В полето, в утринния хлад
аз никога не ще забравя
как години няколко назад
ти своята същност ми показа.

Стоейки пред мен като човек,
неочаквано криле разпери,
каза ми "Аз чакам вече век
човешки мъж да ме намери."

Разказа ми как си се скитала
в търсене на ненамеримото,
но всеки, когото си питала
показвал ти единствено зримото.

В очакване толкова време,
изгубила вяра почти,
накрая се срещнахме с тебе
"Най-после" прошепна ми ти.





Когато няма за какво да пиша,
когато музата ми липсва просто,
поетът в мен все по-трудно диша
и в душата си усещам остро

пробождане, напомнящо ми спомен,
някъде прашлясало забравен.
Политвам леко като лист отронен,
изсъхнал и от есента оставен.

Уви, не мога да почувствам вече
пролетния дъжд, танцуващ покрай мен.
- Април, ела...- несигурно изрече
свободният ми дух видимо смутен.

Недей да ме забравяш, пролет моя.
Недей пропуска да ме посетиш.
От дълго време чакам да съм твоя,
да имам муза, да ме заплениш.

Браво. Не знам кое ми харесва повече - стиховете или фотографиите ти

Мерси, мерсии Радвам се, че са ти харесали и снимките

Много хубави стихотворения... Харесаха ми! Всички са някак простички, земни, а толкова докосващи. Браво! Най-много ми харесаха "С неземния мирис на лято...", "Съдбата" и "Доброта извън граници".
Продължавай в същия дух и много успехи в творенето!

хех, мерсиии
леле, направи ми деня по- слънчев...

Рибар

На другия бряг, толкоз далече
съдбата ми кротко седи.
Нервно пристъпвам, не мога вече.
Кога риба ще спре да лови?

Дали ще хвърли поглед към мене?
Дали ще намери Нея в мен?
Ах. Дано. И нека ме вземе.
Ах. Ще съм в доброволен плен.

Рибарю, кажи, разбираш ли?
Рибарю, знак дай ми поне...
Аз съм винаги тук, виждаш ли?
Аз чакам и чакам, но не...

Ти явно да видиш не искаш,
било то и подсъзнателно.
В ръце сърцето ми стискаш.
Не е ли някак трогателно?

ноу тайтъл
напоследък все не мога да им измисля подходящо Neutral


Така както съм тръгнала може
все пак да стигна по някакъв начин
до мястото, което предложи,
но от сума ти време прости си крачим.

На всеки шест стъпки поглеждаме
към безкрая на нашия път и мечти,
чрез надежда се презареждаме,
но тя липсва, изчезна, няма следи.

Продължаваме тъжно, безцелно.
Крачка след крачка, без да се уморим.
Редим мисли и чувства разделно,
но разбърква се всичко като заспим.

Кратко, точно, ясно и едно Супер от мен!

Започва много смело, продължава объркано и завършва неопределено. Чудесено описана реалност, поне според мен.

благодаря ти.
радвам се, че те е докоснало по накакъв начин.

***

Онази цялата театралност,
която всекидневно носим върху си,
зашита към вечната печалност
с две-три жертви ще свалим от гърба си.

След дни, месеци или години
ще се опитаме да дишаме свободно-
без мрежи, вериги, но дели ни
тъмна пропаст- на вечността производно.

Ние, ужким падайки в нея
истински се лъжем, вярваме лъжливо
"Светлина да стигна ще успея!"
мислим, сричаме, но някакси парливо

надеждата изгаря плътта ни.
мечтите далеч неибежно отлитат.
добро и зло разделя духа ни,
но само след мигване пак се преплитат.

Детска вяра в света

От дете ми разказват за многото тайни,
които днешният свят някъде крие.
Помна добре "Потрай малко. Те са безкрайни!",
но ако някой скришом откраднал ги е?

Полета необятни, облечени в ръж.
Гори непроходни, пълни с магия.
Реалности други, в които неведнъж
път към тайните опитвах да открия.

Облаци пухкави, вдъхващи ми свобода.
Слънце далечно, което исках да стигна.
Неясни картини на тайните във вода,
размиващи само след като мигна.

Океан от спокойствие, пълен с любов.
Плажове приказни, зовящи морето.
За многото тайни все още не съм готов,
защото не си е отишло детето.

Любов, върви

С теб- не искам да се срещам вече.
Не идвай даже и в съня ми.
Любов, тръгни. Избягай надалече.
Не чуваш? Тъй слаб ли е гласа ми?

Тръгни си, моля те. И забрави ме,
защото аз въобще не мога
в очите ти да кажа, че боли ме.
Нямам воля, сила. Ти си дрога.

С теб всичко започва и свършва.
В чудо превръщаш всеки мой ден.
Кажи ми, любов, как се прекършва
такова чувство израснало в мен.

Защо обаче никога не питаш
как се чувствам и дали боли ме?
Не искаш, любов, дори да опиташ.
Но поне се прави. Давай. Лъжи ме.

Знам много добре, че съм пристрастена,
но изходът е твърде илюзорен.
Любов болезнена, но съкровена.
Тръгни си. Остави ми само спомен.

Физици-умници

Физиката- тъй невярващо ме запленява,
че даже търпение си нямам да узрява
ябълката от онзи Нютоновия закон,
след който- на бас!- че Исакчо е вдигнал купон.

А как му беше името на оня с лоста,
дето уж Земята щял да вдига, ала моста
между реалност и шизофрения е малък
и минеш ли по него моментно ставаш жалък

в опита си да промениш това, което
Природата е казала да не бъде завзето
от физици-умници, които разрушават
света, ала лицемерно ни успокояват,

че зад абсолютно всичко ненужно се крие
напредък, просперитет и доверчиво ние
трябва да заучаваме формули, задачи,
за да може- макар и назад!- света ни да крачи.





Запомни

Ако искаш, запомни ме. но такава,
каквато с тебе съм била.
Слушай. Запомни! Каквото и да става,
ти беше и ще бъдеш моите крила.

Защото заедно неспирно летяхме
към безкрая на чудатите си мечти.
По пътя дори за миг не поспряхме
и никой не каза "Уморих се. Поспри."

Онези дни, пълни с толкова слънце.
Онези наши нощи, пълни с звезди,
когато упорито- зрънце по зрънце
градеше "Обичам те. Обичай ме ти!"

А онази твоя усмивка, която
ме преследва оттогава всеки мой ден.
Питам "Кога ще спре?". Отвръщаш "Когато
от теб, от любов съм уморен, разорен,

което, любов моя- ти продължаваш-
Вероятно? Сигурно! Няма да се случи,
защото с "Обичам те" потвърждаваш,
че всеки от другия любов ще получи."

Странници
Вървете при други. Залъгвайте други.
Правете на някой фалшиви услуги.
Пуснете обява. Не знам. Намерете
друг начин, друг изход. За мен забравете.
Защо личността ми избрахте от всички?
Нима затуй, че имам странни привички?
че по време на бура подскачам сама,
дъждовните капки - ловя ги с уста.
Под дъгите минавам, пеейки с глас,
а после скитници приютявам у нас.
С тях преглеждаме живота и кроим
планове, стратегии как да променим
света, обвиняващо мислещ, че всички
са странни, щом имат странни привички.