Мъжете: Инструкция за употреба

Мъжете: Инструкция за употреба

I.

Вирджиния Бейли или как се сглабя егоцентрик

Вирджиния Бейли притежаваше осанката на митична кариатида, чиято непорочна красота бе един от онези феномени, които бяха изкушавали умовете на велики стихоплетци векове на ред и ги бяха подтиквали към създаването вълшебни лексикални приказки. В нейният морскосин, игрив, но прозорлив поглед се бе скрило малко пакостливо дете, което наблюдаваше безучастно чудовищната стихия на живота. Косите й притежаваха сладкият оттенък на току-що разцъфнал ванилов цвят, а бледата й, но съвършена кожа мълчеше за възрастта на своята притежателка.

Нейната лаконичност, подстрекавана от вроденото й себеотрицание можеше да събере най-същественото за личността й в едно просто изречение.
Беше на 27, журналист, омъжена от скука, без деца.

Професията, която на пръв поглед изглеждаше доходоносно и престижно занимание, както се оказа, не бе синоним на интересен живот и многоцветно ежедневие. За себе си Вирджиния говореше прекалено малко, пренебрегвайки персоната си, която стаено жадуваше внимание. Макар безсловесността й, всеки зърнал я можеше да прозре в нея разводнената, от много грим, невинност, която прозираше въпреки тоновете пудра, под която тя неумело се стараеше да я прикриеше. Стараеше се винаги да е идеална, макар много хора я обвиняваха в стерилен перфекционизъм. Вродена й бе изисканата изтънченост да се облича, говори и ходи като потомствена аристократка, на чиято шикозност завиждат дори и отколешни модели като Кейт Мос.

Обичаше да пазарува повече, отколкото това да ненавижда съпруга си. Това превзето парвеню с егоцентричен нрав откровено покъртваше ежедневието й с безцелното си съществуване, затова Вирджиния бе избрала купуването на дрехи за алтернативен заместител на забавление. Залъгваше себе си, че добрият стил щеше по неведом начин да закърпи овехтелият й брак и ще я дари с щастие.

Обясняваше брачната си несполука като наказание за блудните си, тийнейджърски години, макар с ясна съвест да разбираше, че неуспеха му се дължи на безпредметността на свещения съюз, който се клатушкаше нездраво, закрепен едва-едва върху тривиални паянтови опори.

Въпреки многобройните си опити, тя все още не можеше причинно-следствено да проследи извора на глупостта, която я бе довела до съжителство с подобно егоистично копеле, чието огромно его бе обратнопропорционално на размера на члена му. Станеше ли дума за господин Бейли, Вирджиния изместваше темата на разговора към новата си чанта, давайки да стане ясно, че обича нея повече от съпруга си.

Често говореше за себе си в трето лице, наричайки се със или без причина „нещастница”, макар по-подходящото определение на характера й да предполагаше използването на „наивница”.

Истината беше, че в основите на създаването на такъв непоносим характер, какъвто съпруга й носеше по-надменно и от екстра скъп костюм, несъмнено лежеше трупа на нейната добродушност. Стремежът към добротворчество се бе превърнал в нездраво влечение, което в последствие бе завлякло самочувствието и вярата й, чиято липса сега тя се опитваше да излекува с пазаруване.

Вирджиния Бейли бе баналният пример, за това как чифт дълги крака и съвършено, постерно лице не правят един брак добър. Този всеизвестен факт някак облекчаваше възпълничките й колежки, който клюкарствайки зад гърба й, и успокоявайки се една друга, се тъпчеха с шоколад.

Вечер принудата я влачеше с дългият си хомот към омразната къща, където иззад масата щеше да я наблюдава безочливата физиономия на Елиът , стаята щеше да е студена, а храната - безвкусна. Най-хубавият подарък, който мъжът й можеше да й поднесе бе да не отваря проклетата си, цинична паст и да държи идеално епилираните си ръце далеч от нейното тяло.

За Вирджиния бе комичен стремежът на Елиът към физическа привлекателност. Неговата фанатичност към мода бе несъчетаема с адвокатската му професия, която налагаше като стереотип мъжественост и вулгарност комбинирани с грозен ленен костюм и плешива, ръбеста глава. Тя бе разработила своят теза, според която егоизмът му се оказа вроден, а самовлюбеността – придобита.

Тази нарцистична природа, предполагаше тя, бе проекция на нейната свръхгрижа през ранните години на тяхното съжителство, през което бе бдяла над него повече от собствената му майка, утолявайки благосклонно всяка негова физическа или духовна прищявка.

„ Глупаво, глупаво момиче!” – вглъбено повтаряше вътрешният й глас, докато Вирджиния старателно полагаше основата на лака си в цвят бордо.

Тя съзнателно си бе конструирала и сглобила егоцентрик, който сега се бе оказал безполезна, ненужна, прашасала вещ, неспособна дори да и начука едно дете. Какво ли друго би могла да скалъпи, ако разглобеше на части тази самовлюбена машина.

Очаквам още!
Виждам, впуснала си се да описваш,! Развивай се, опредлено те бива да омайваш читателя и не само - няма да се очудя ако видя твоя книга по книжарниците!

Ами да. Както всички сигурно са забелязали, аз предпочитам описанията пред диалога!

Може би по някакво комично стечение в далечното бъдеще моооооооооооооже и да се случи, но не се надявам. Аз съм импровизатор!

Хехе, Кам! Още една нова творба от теб!
Няма какво да коментирам описанията, те са страхотни, както всеки път.
Много ми е любопитно какво предстои да се случи, този път нямам никакви теории за възможно развитие на сюжета.
Чакам с нетърпение следващата част! И много вдъхновение, за да продължаваш да ни омайваш и оплиташ в света на героите ти.

II.

Алис Дрю или какво да правим ако възникне неизправност

Алис Дрю винаги звучеше някак бунтарско и препращаше към фронтмена на някоя поостаряла рок банда, но персоната, стояща това име, макар и размирница, съвсем не беше овехтяла. От ъгъла на някоя пресечка човек можеше да забележи косите и с цвят на канела, с които вятърът често обичаше да се заиграва. Огромните й небесни очи бяха пълни с искрици обич и виталност, които танцуваха пъргаво, когато тя говореше.

Алис беше сладкогласна бъброрана. Нейната словоохотливост можеше неусетно да те увлече в разговор, а благородната й натура и видът й на приказна фея, долетяла от далечна, приказна страна винаги й осигуряваха подобаващо количество събеседници. Те от своя страна, често се оказваха опиянени от магичното пърхане на кораловите устни и нерядко забравяха да я слушат, улисани в ореола на нейното приказно сияние.

Беше непостоянен пушач. Обожаваше лошото време. Винаги носеше шалче, с което да крие верижката със сватбената си халка. Обожаваше да се тъпче с шоколадов сладолед, а после да гори натрупаните калории с колоездене.Не се поддаваше на провокации и ненавиждаше рамки и ограничения от всекакъв сорт. Дори и в стила си на обличане бе далеч от какъвто и да било вид стереотипи, които бяха някак присъщи за омъжените жени. Дрехите бяха огледално отражение на бунтарската й, артистична природа – цветно и хипи, с лек привкус на пънк.

Нейната душа беше несломима машина за изкуство, която целогодишно, денонощно, ежечасно откриваше в урбанистичната флора и фауна интересни инспирационни съцветия, които да поддържат вдъхновението й живо. Такава муза се бе оказал и съпругът й - Ноа.

Тяхната , не до там, прекрасна приказка бе започнала преди три години, когато двамата бяха още деца по на двадесет и една. Незрели и пълни с гола, нестабилна надежда, глупави оптимистчета, които наивно вярваха в светлото бъдеще. По това време Алис все още беше току-що завършила, квартална аматьорка, която не знаеше как да държи фотоапарата на фокус, а Ноа тъкмо бе започнал втората си годна в колежа за учители.

Една сумрачна вечер двете им уморени тела се сблъскаха на един панелен ъгъл. Той се влюби в канелените й къдрици, а тя преоткри в него дивата красотата, която само един, уповаващ се на утопията, провинциалист може да притежавам.

Ноа притежаваше гальовността и кротостта на дебел, домашен котарак, който се излежава на Слънце и мърка целодневно. Неговата всеотдайност, в комбинация с миловидният му, влажен поглед бяха причината Алис да не можеше да си позволи да го напусне.

Като цяло, съпругът й беше идеалът за мъж на почти всяка средностатистиченска жена без психически отклонения – това обичаше да си повтаря Алис, докато чоплеше сватбената си халка, която неестествено висеше като примка на бесило, окачена на сребърно синджирче на врата й.

Ноа беше умен, забавен, кротък, жертвоготовен и много, ( прекалено ) много мил. Не пиеше, не пушеше и не използваше отрицания.

Единственият проблем, който тегнеше над брака им бе, че Ноа не можеше да го вдигне.

Алис бе опитвала всякакви алтернативни решения на проблема, който така и не се повлия от нейните опити. Веднъж даже си бе купила розово копринено бельо, от чийто цвят й се повръщаше. Дори това не даде резултат.
Поне този проблем й даваше разни домашни привилегии – като това да е калпава домакиня, или да не е домакиня изобщо.

Тя категорично мразеше три неща – повърхностните хора, слънчевото време и готвенето.

Алис ненавиждаше да готви, затова бе прехвърлила това злокобно задължение на съпруга си, който изглежда от гузност не се възпротивяваше да домошарства. Когато се прибереше вечер, в кухнята я чакаше Ноа, доволно представяйки й своето кулинарно творение. Тя се усмихваше вяло и се вглеждаше във влажните му очи, за да си спомни защо все още търпи живеенето с този неспособен на полов акт, добродушко. Вечеряха мълчаливо, вслушвайки се в тишината, която пълзеше по масата. Той разчистваше масата и измиваше чиниите, отдавайки се след това на някоя научна книга. Тя включваше лаптопа и надуваше до дупка пънк, обгръщайки с внимание фотоапарата си, който обгрижваше като дете.

Докато разглеждаше снимките, които бе сътворила, Алис нервно прескачаше през плейлиста, който тази вечер я измъчваше с отровната меланхолия на сълзливи рокбалади.
Струваше ли си да отрови и обрече на забвение най-сладките години от живота си, за да дели студената постеля с един непоправим импотентен романтик, приел в нейният живот статута на електроуред, не по-незаменим от микровълнова печка. Макар като се замислеше, намираше в притежанието на такава фурна много повече смисъл. Уредът щеше да готви, без да прави тъжни физиономии, които да я карат да се чувства безпомощна, вероятно щеше да знае значението на думата „ Не” и сигурно щеше да я използва, да не говорим, че бе и по-вероятно да я оплоди от съпруга й.

Ааа това последното!!!!
Искам продължение!!!
Много добра история, бих се радвала, ако Алис срещне някой ,които ще я накара да се влюби!

Благодаря, Вили и Иви!

Поласкана съм! Продължавам да пиша, мои малки музички!

Тази част беше уникална! А последното изречение направо ме заби в земята. Не знам откъде ти идват такива сравнения и описания, но просто са невероятни.
Знам, че се повтарям, но се радвам, че мога да чета твоите творби, защото ти си един невероятен талант, който просто трябва да бъде видян, писанията му да бъдат прочетени.
Пожелавам ти много вдъхновение! Нямам търпение за новата част!

Оу, благодаря! Нямам какво да кажа повече, страшно съм поласкана от факта, че има хора, които ме четат и ме харесват!

III.

Сю Коен или как функционира един прелюбодеец.

Госпожа Коен, на кратко Сю, нямаше собствено лице. Тя охотно приемаше образа на всяка онази разблудница, която мъжът и оправяше по време на обедната почивка. Въпреки, че беше една съвсем безцветна, с тенденция към прозрачност, персона, в нея човек имаше какво да хареса. Например очите й, с дяволития оттенък на горчив шоколад, които понякога тайнствени, обладани от палави искрици се стрелкаха стремглаво и зверски през тълпите сган в супермаркета. Или абаносовите й коси, по-тъмни турско кафе, който, гъсти и необятни, бяха запазили аромата на скъпия шампоан. Може би дори и дребничкото й, атлетично телце на акробатка, което леко и грациозно се движеше, сякаш плаващо по въздуха, когато тя вървеше. Като цяло беше една поддържана жена на 30, която бе избрала да домошарства, пред възможността да гуляе и работи.

Съществуването й, уви, бе също толкова необагрено и бледно, колкото и измъченото й, от несполучливия брак, същество. Вманиачено вярваше в идеята, че зад пастелните цветове на ленените костюми, това не личи. Самите дрехи бяха обсебващата примка на нетърпимото й съществуване – бяха злескроени, неподплатени ужасни, отсечени кройки, които дори съвсем отчаяна дама на петдесет и пет не би облякла. За беда, брака й бе също такава неподплатена с любов, пародия. В следствие , на което Сю бе завъдила едно от онези утопични, болестни състояния на оптимизма, които се лекуваха или с отстраняване на мозъка, или със спонтанен пристъп на здрав разум. Уви, нито едното, нито другото се бяха случили и не даваха съвсем никакви наченки да се случат.

Всяка една от онези дебели, презадоволени жени, които живееха в квартала й – своеобразен синоним на висше положение в обществото – шушукаха високомерно зад гърба й , дивейки се на нейното митично търпение. Никоя от тях ( вярвам и никоя от нас) не би могла да бъде толкова мазохистична и незаинтересована от себе си, колкото бе тя.

Сю бе отдала живота си на кулинарията, уповавайки се на позамрялата теза, че любовта на мъжа минава през стомаха. Всички знаят, че тази изтъркана и овехтяла трактовка се измислена от някоя тъжна, самотна дама, която е споделяла житейска съдба, подобна на тази на Сю.

Истината е, че мъжете са, такива лишени от страст и чувства, скотове, че едва ли са способни да изпитват някакви по-възвишени усещания от това на глад. Е, естествено, преднамерено пропуснах да спомена повика на нагона , понеже той е дотолкова ясен, че се подразбира.

Но да се върнем на Сю, която все така упорито кисне в кухнята, експериментирайки, макар да знаеше, че Чейс Коен не даваше пукната пара за нейните манджи, понеже бе запленен от прелюбодействането.

На пук на това, госпожа Коен отговаряше със здрава незаинтересованост и повехнали усмивки, когато той за пореден път се оплетеше в лепкавите си, дебели лъжи си, по време на вечерята. След традиционния парад на преструвките и фалша, в който двамата съпрузи се състезаваха ежедневно на приз, те сядаха на дивана, за да гледат новините.

По закостеняла традиция Чейс мърмореше недоволно, обвинявайки за всички провали и беди, в световен мащаб, Финансовата криза. Сю му хвърляше по някой отегчен поглед, през премрежените си от сън, очи и изохкваше, пригласяйки му в съгласие. Погледнати отстрани двамата бяха проекция на стара женена двойка, която е в навечерието на Златната си сватба. Разговорите им бяха толкова вели и изчерпани, а в думите смисълът се разтапяше като восъка догаряща свещ, която просъсквайки, изгасняваше, обричайки Света на пълен, непрогледен мрак.

Освен с готвене, тя се занимаваше и с градинарство.
Човек можеше да я види, как препасала престилка, мръщейки се на Слънцето, прекопава градинските теменуги в лехите пред къщата. Или как подскача жалко, за да подстриже мутиралия фикус, който стоеше самотен в ъгъла на дневната като самотен кактус сред пустинната, пясъчна смърт.

Сю обичаше да пие следобедния си чай в зимната градина, прегърната от свежите, зелени вейчици и пъстрите дъхави цветове, които я обгръщаха като живо, фотосинтезиращо одеяло. Бе възприела своите цветя като живи, но неми същества, които бяха нейните единствени приятелки. Обграждаше ги с почти толкова акуратна обич и благоговеещо внимание, колкото й съпруга си, с тази разлика, че растенията не чукаха всяка срещната, не лъжеха, надянали безочлива физиономия, и най-вече не сумтяха недоволно, когато на нея й се спеше.

Сю никога преди не бе изпитвала неприязън към съпруга си. Бе смачквала в себе си всякакви бунтовни пориви, които бяха се раждали от някои негови постъпки и смирено бе премълчавала язвителните думи, които бяха гъделичкали езика й в онези моменти. Но една неделя, докато тя се бе отдала на грижите за новата си орхидея, Чейс без нейно знание бе изхвърлил фикуса й.

Не, че беше проблем от глобално естество.
Не, че не можеше да преживее глупавият фикус.
Просто за пръв път от пет години се бе отрезвила по повод брака си.
Що за фалш беше това!? Нима нямаше да й е по-добре да си живее сама - да не е зависима от някакъв си човекоподобен парен локомотив с нечовешко либидо, чието единствено занимание е да пуфти в недоволство и да и изневерява.

Същата вечер тя реши да обяви бойкот и не приготви вечеря.

Хей, Кам! Поредната страхотна част! Точно в момента се нуждая от нещо такова- иронично, забавно, същевременно толкова леко за четене... А за описанията ти май няма нужда да се повтарям. Всички, които влизат в темите ти навярно вече разбраха колко ги обичам.
Много ми допада и фактът, че няма диалог.
Ами не знам какво друго да кажа, освен, продължавай все така! Много муза и чакам следващата част с нетърпение!