Войната, нещо толкова безслисмено, че човек няма как да не го хареса. Разбира се има безброй други начини за да се реши даден спор между две кралства например, но за да покажеш, че ти си повече от другия, трябва да му „натриеш носа”. Просто вродения ни инстинкт за самоунищожение е по-силен от всяко друго чувство. Знаем, че има и мирен път, но този вътрешен глас крещи „Хайде, покажи му кой е по-силния и по-властния” и ние като послушно дете му се подчиняваме и обявяваме война на съседното кралство. Тогава всичко си идва на мястото... Пълно е с трупове и жени оплакващи своите любими, деца крещящи и ревящи, защото знаят, че това там на земята не е кой да е, а човекът, който някога са наричали „татко”. Разбира се има и такива които се прибират в къщи и се заклеват, че никога повече няма да участват в битка... до следващия път. Просто няма как да избягаме от гласа, който ни обрича на нещастие. След всичкия този ужас един човек е доволен от себе си, този човек е кралят на победилата страна. О колко се гордее той с делата си. Изгубил бе 1000 негови поданици, противника бе изгубил 2 пъти повече. Този факт накара крайчетата на устните му да се извият в доволна усмивка. Важното е, че спечели. Но ПоДяволите, за какво беше тази битка? Вече бе забравил. Нищо, победата е най-важна. А какво да кажем за загубилата стана? Е там с нищо не е по-различно. След време(може ден, а може и десетилетие) сцената ще се повтори, но тогава победителя ще бъде друг. И ето как всичко се затваря в един ужасяващ кръг. Хората ще се избиват докато свят светува....
