Касапница!
Краткотъжна история на Втората световна в Тихия океан,
нали обичаме да те образоваме
Тя почва рано сутринта на 8 декември 1941 с японска атака на Британска Малая (днешни Малайзия и Сингапур). Въпреки яростния отпор на няколко британски изтребителя, само за часове малките жълти човечета решително си пробиват път. Същевременно се случват още няколко изненадващи атаки, най-голямата от които е върху гигантската американска морска база Пърл Харбър на Хавайските о-ви, където все още е 7 декември (часова разлика, кво да я правиш).
В следващите няколко дни япончетата се нахвърлят връз Филипините, Сиам (днешен Тайланд), холандските територии (Индонезия) и Китай. Япония е част от Тристранния пакт, заедно с хитлерова Германия и мусолинена Италия, а целта е ясна – овладяване на цяла далекоизточна Азия и западния Тихи океан. Император Хирохито е убеден, че ако всичко изброено успее, Съюзниците – и най-вече САЩ – ще почнат да мрънкат за мирно споразумение, вместо да воюват кърваво в толкова отдалечени територии. Не е пресметнал обаче едно – че САЩ така ще се вбесят от вероломното нападение над Пърл Харбър, че ще се бият докрай, или поне докато натикат малките японски глави обратно в малките им жълти дупенца.
1941: началото
Японските офанзиви в западния Тихи океан всъщност са невиждана по размерите си военна операция. Най-известната атака, разбира се, е над американските бази Пърл Харбър на хавайския о-в Оаху. Японците я провеждат с, така да се каже, швейцарска точности и в общи линии постигат две неща: потапят няколко от по-старите US военни кораби там (изтребвайки към 2500 военнослужещи и персонал), и раздразват до немай къде САЩ. Щатите първоначално нещо се мотат и не успяват да се организират, включително бъдещият герой ген. Дъглас Макартър, тогава командващ гарнизона на Филипините. Нещо повече – когато японските изтребители пристигат над американските бази там, заварват щатската авиофлота на земята, подредена в чудесни редици, готови за унищожение.
Англичаните също дремят – въпреки иначе бързия ум на техния главнокомандващ Уинстън Чърчил. За броени часове край Малая са потопени два от най-важните им кораби – Prince of Wales и Repulse. В края на декември британският гарнизон в Хонг Конг се предава, а британските части като цяло са избутани към Сингапур.
Нова година, нов късмет
1942 почва много красиво за Япония и доста тъпо за “наште”. На 10 януари, постигнали първоначалните си цели, японците дебаркират на холандските територии. Междувременно е превзета Бирма (днешен Мианмар), а след кратък отчаян отпор британският генерал Пърсивал губи Сингапур. В холандските територии, т.е. днешна Индонезия, нещата си ебават майката още по-централно – в битката в акваторията на о-в Ява флотата на Съюзниците буквално е заличена от лицето на земята, т.е. на морето. Японците овладяват и по суша Ява и Суматра, а на 8 април американските части на Филипините, сумтейки проклятия под носа си, се предават на японците.
Междувременно истерията в US медиите стига своя зенит, основно на тема “как може да сме такива слабаци, време е да се вдигнем като юмрук и т.н.” Чертае се нов военноморски план за отпор, а на японските имигранти в САЩ почва лекичко да им се разгонва фамилията – голяма част от тях са прибрани в лагери, които от учтивост няма да наричаме “концентрационни”. Японските военни все още смятат, че САЩ ще капитулират, което е една от първите им големи грешки, щото американците може и да нямат хубава обща култура, но на тема “we’re under attacк” и “посягат на свободата ни” винаги са били питбули.
Първото ужилване е една малка, “кротка” бомбарбировка над Токио – т.нар. “Doolittle Bombing” – от неколцина безумно смели US пилоти. Шокът в Япония е голям, щото американците (част от тях са свалени) си прелитат на императорския дворец като стой, та гледай. Жълтите военни пак не успяват да проумеят (поради умствено “софтуерни” различия), че американците и въобще Съюзниците не само няма да се предадат, но и хич няма да търпят жълти копеленца в сфери на влияние, които смятат за свои.
Следващият ход на Япония е офанзива в югоизточния Тихи океан – за да прекъснат комуникационната и продоволствена връзка между САЩ и Австралия, както и да овладеят Гилбъртовите о-ви в централния Пасифик. Всичко това е част от дефанзивната им тактика, т.е. да създадат защитен обръч около овладените до момента територии. Следват японски атаки над Порт Морзби, столицата на Папуа-Нова Гвинея, и над о-в Тулаги, част от Соломоновите (британска колония). Всичко това прераства в зверска битка с оцелелите US кораби и самолети от Пърл Харбър; в т. нар. “битка за Коралово море” резултатът е ужасен за Япония – не успяват да овладеят Нова Гвинея, губят доста жива сила и техника, докато САЩ се прощават с един-единствен самолетоносач. Битката продължава и по посока Хаваите – там мачът свършва 4:1 за янките, т.е. 4 японски самолетоносача са чао срещу един-единствен американски. Разбира се, жертвите и от двете страни са чудовищни, но най-важното е, че битката за Коралово море (плюс т. нар. Battle of Midway, за централната част на Тихия океан) е нещо като Сталинградската за немците – оттук насетне нещата почват бавно да си идват на мястото. Следва серия от зверски битки, основно нощем, докато американците почват да надделяват – а и изтребителите им, не непременно по-добри, вършат повече работа.
Тук някъде японският офицерски състав почва да се замисля дали техният адмирал Исороку Ямамото не е бил прав – в самото начало на операцията той заявява, че единственият начин да победят е всеки японски капитан да потапя поне 5 US кораба, без да губи нито един свой. Действителността обаче е съвсем друга и духът на японския морски офицер почва да пада, досущ късата пишка на много пиян японец. В края на 1942 Съюзниците контролират по-голямата част от централния Тихи океан, британски наземен контингент нахлува в Бирма откъм Индия и постепенно става ясно, че въпреки чудовищния брой техника и жива сила, с която влизат като агресор във войната, японците не могат да си го мерят със Запада.
Надървеният западен дракон
Той се надига през 1943. Междувременно руснаците са обърнали мача в Източна Европа и, така да се каже, мачкат немците като хлебарки. Това допълнително сговнява духа на Япония: те си правили планове да завладеят почти цялото Източно полукълбо, включително Китай, обаче – пишка. Съюзниците предприемат нова тактика – да откъсват отделни японски гарнизони и да ги унищожават един по един. А голямата цел е да разцепят Японската империя на две, възвръщайки си Филипините. Междувременно, в редова операция и без да знаят кого точно атакуват, американците унищожават транспортен самолет с адмирал Ямамото на борда. Въобще след средата на 1943 на японците почва да им се ебава майката – съюзнически сили (САЩ, Австралия, Британия, Китай, Индия, дори Нова Зеландия) постепенно овладяват централния Тихи океан остров по остров. В Токио междувременно възникват скандали и се почва харакири след харакири – защото с течение на войната се оказва, че мегаломанският мащаб на военните операции, доставките и т.н. страдат от чудовищно лоша първоначална преценка. Същевременно през 1943 американската военна индустрия е в своя пик – произвеждат се 7000 бойни самолета на месец (японската цифра в същото време е едва 1500); 500 кораба, вкл. самолетоносачи – срещу 30 японски. Японците имат и огромен проблем с обучения състав – простичко казано, липсват както военноморски кадри, така и пилоти.
Загубената битка
В началото на 1944, докато японската пехота уж се готви за голяма офанзива в Индия, но среща нечовешки отпор от китайците, американците нанасят големия си удар: на 4 февруари в централната част на Тихия океан, близо до някви атоли със сложни имена, US флотата унищожава значителна част от японската, с безценната помощ на безчислената американска авиация. Същевременно обединени британско-китайски сили отблъсват японската атака към Индия. Към средата на годината Съюзниците почти прочистват Тихия океан от японци; остават най-вече Филипините и о-в Формоза, които, ако бъдат превзети, японските части най-общо ще бъдат разцепени на две. Тук най-важният е американският адмирал Уилям Халси, който след серия умни ходове завзема обратно Филипините – след битката за Лейте, и забива един от предпоследните пирони в ковчега на Японската империя. Японците отвръщат с груба серия камикадзе-атаки – откъдето и по-късната легенда за самоубиващите се пилоти. Срещу този краен акт Съюзниците няма какво да противопоставят, но, за щастие, броят на камикадзетата е едва няколко десетки, т.е. няма как да обърнат хода на вече изгубената война. В отговор на камикадзетата американците пускат своите бомбардировачи B-29, които японците започват да наричат със страхопочитание “летящото чудо”.
Ето я и 1945-а
Една от най-тъжните години за човечеството – и сега ще си припомниш защо. Американците си мачкат – Филипините са превзети, макар и с кървави сухоземни битки хълм по хълм. С течение на времето обаче се оказва, че тихоокеанският боен театър е осеян с гнезда на упорита японска съпротива, които са трудни за превземане – което ще доведе до “окончателното решение на японския въпрос” (ако позволиш тая груба шега), атомната бомба.
Междувременно на 19 февруари американската морска пехота влиза в едно от най-кървавите си сражения – на мънинкия остров Иво Джима (намира се почти по средата между Япония и Марианските о-ви). Грозният резултат, освен оная тъпа американска снимка със знамето, е 5000 US мъртви срещу 20 000 японци; победата де факто отваря път за американския десант на о-в Окинава на 1 април, който си е родна японска територия. Същевременно B-29-ките грухат грозно по всякакви индустриални и военни цели в Япония – с чудовищни жертви сред гражданите; сега това ти се струва ужасно, но тогава Америка въобще не го намира за такова, особено на фона на 8-те милиона китайци, изтребени от японската армия. Притиснатите до стената японци отвръщат, колкото могат – с камикадзета, но всичко е всуе; янките потопяват и най-големия военен кораб в света към момента, IJM Yamato, което като че допълнително прекършва японския дух.
Междувременно на 12 април умира американският президент Франклин Делано Рузвелт. Отчаяните лидери на Оста приемат това за знак свише, но логиката скоро пак тържествува. Японците осъзнават, че САЩ е на прага им – и обявяват пълна мобилизация, ама пълна-пълна: и жени, и мъже, огромна част от 100-милионното население. Пропагандата и особената нагласа на японския ум свършва останалото – цената на живота е нула, всеки жълт буквално е готов да умре, но да защити изконните острови. Е, съществува и разум сред висшия офицерски състав – някои се питат дали да не се предадем, обаче нямат време да настояват – сутринта на 6 август 1945 една В-29-ка пуска наскоро сътворената атомна бомба над индустриалния град Хирошима. Мигновено загиват поне 70 000; макар че те са по-малко от загиналите от обикновените бомбарбировки над Токио преди това, шокът в японското командване е чудовищен. Работата е там, че новият президент Хари Труман е твърдо решен да не си играе повече на война с Япония; затова издава заповедта за едно от най-спорните военни действия в историята. Последвано впрочем от второ, само дни по-късно – атомна бомба над Нагазаки, нови десетки хиляди и т.н. Същият ден руснаците започват масивна офанзива срещу японските сили в Манджурия (Китай) – Червената армия е толкова по-добре оборудвана, че успява да изтреби за няколко дни почти толкова японци, колкото и американската бомба над Хирошима.
Нещата отиват на пълно затриване на японската цивилизация. На 15 август император Хирохито заявява, че “ще се предадем, за да спасим човечеството”; интересно, но императорът едва успява да убеди своите генерали да се предадат. Капитулацията е подписана пред ген. Макартър в токийското пристанище, на американския кораб Мисури
Мъж на честта!
Как храбрият японец Онода опази гората
Първо, човекът наистина си се казва така – Хиро Онода, няма нужда да се хилиш. Второ, я си се изхилил, я японският ветеран ти е теглил една ножка, нищо, че е на 87 и лекарите му препоръчват да прекарва три месеца годишно по плажовете, за да не даде фира без време. Трето, няма как да не се трогнеш от историята му (през 1981-а английските прогресив рокери Кемъл дори й посветиха концептуален албум) – уж заблуден, но всъщност адски отговорен и по японски изпълнителен фермер, мобилизиран през 1941-а и пратен на филипинския о-в Лубанг три години по-късно с указания да го варди от американците. Когато на 28 февруари 1945-а сговорна дружина US-морски пехотинци и филипинци си връщат територията, лейтенантът усеща, че няма как да противодейства и хваща гората заедно с още трима дръпнати ентусиасти. През октомври четиримата намират бележка от местен островитянин, но въобще не се хващат на съобщението “Войната свърши, бе, идиоти, слизайте!” Няколко месеца по-късно и японският генерал Ямашита пуска флайърчета над джунглата, но нашите решават, че “новината” е американска дезинформация и продължават да се крият. Чак през 1949-а един от тях се престрашава да слезе в цивилизацията и да се предаде, а скоро след това (скоро, скоро – пет години!) още един е застрелян по случайност от хайка за изчезналите японци. Хиро Онода обаче не само не пада духом, но и заповядва на единствения си оцелял авер – Киншичи Козука – да не мърда никъде. И така до 1972-а, когато местната полиция убива и Козука, докато двамата с Хиро опожаряват склад с ориз, с цел да уморят филипинския враг от глад. На 20 февруари 1974 – почти 30 години след началото на мисията на Лубанг, Онода среща японския студент Норио Сузуки, тръгнал по белия свят, за да търси “лейтенант Онода, някоя панда, и Йети – в този ред”. Дори тогава храбрият войник отказва да се завърне в нормалния свят под претекст, че чака нареждане от император Хирохито. То идва двайсетина дни по-късно, когато токийското правителство, шокирано от снимките на оцелелия Онода, праща майора му (вече продавач в книжарница) да го прибере. Научил, че Япония е загубила войната, Хиро пуска една сълза и се прибира. За 30 години в джунглата Онода не само оцелява, не само убива над 30 местни жители, но и сдава пушката си “Арисака 99” в перфектно състояние! Бахти Maxim-героя!
Телевизионна война!
Сериалът Pacific по HBO чупи тикви, стреля и къса крайници
Позна – става дума за ТВ драма по същата тема, войната САЩ-Япония. По-важното е, че е огромен проект с чутовен бюджет от стотици милиони долари (според в. “Хералд сън” сериалът е отворил няколко хиляди работни места и е генерирал над сто милиона долара за икономиката на Австралия, където е заснет). Продуциран е от – майчице – Стивън Спилбърг, Том Ханкс и Гари Гьоцман за HBO Films, Playtone, Dreamworks и Seven Network. Всеки епизод трае час, а историите са по спомени на двама US-ветерани от войната. В главните роли ще гледаш Джоузеф Мацело (момченцето от Джурасик парк, вече актьор и половина), Джон Седа (Селена, Гладиатор), Джеймс Бадж Дейл (Повелителят на мухите, 24) и Уилям Садлър (Изкуплението Шоушенк). Пасифик почва на 15 март в 21:05 ч., ден след премиерата в САЩ, и ще се излъчва всеки понеделник по същото време.
Сътворил статията - "Maxim"
Преписал за вас - Glrk
