Зелените очи

От начало погледите им се срещнаха ей така без никой от тях да го е желал. Първоначално за миг - едва доловим в течението на врмето, после се задърхажа един към друг - привлечени сякаш от някаква неземна сила. Той стоеше с разпънатия си черен чадър и просто я гледаше... Такова съваршенство, нямаше думи да опише красотата й. Зелените й очи го гледаха съсредоточено и някак миловидно. Сякаш говореха: "хайде какво чакаш, ела и ме вземи в обятията си". Но той бе толкова вцепенен, че не можеше да помръдне от мястото си на тротоара... А тя бе толкова близо до него, на някакви си метър и половина-два. Саймън... Да, така се казваше. За момент бе забравил и собственото си име... Най-сетне излязъл от моментното вцепеняване, протегна тъка и я докосна. Нежно и плавно. От топлината на докосването му тя се притисна силно в ръката му, явно казвайки му без думи, че иска цялата му топлина, а не някаква си обикновенна милувка с ръка. Саймън се замисли... защо не - каза го някак шепнейки повече на себе си, отколкото на нея. И двамата тръгнаха един до друг по тротоара. Той се стараеше да я пази от дъжда, а хората подминавайки го сочеха с пръст. Странна работа. Той не ги разбираше какво толкова интересно има, че го сочат така. Най-сетне стигна до вратата на блока, ръцете му трепереха, защото ТЯ все още беше с него. Какво да направи, дали да я покани? Но той токова се нуждае от нея, от нежността, от любовта... любов. Да, точно това беше, това беше нещото което го разяждаше отвътре. Явно най-сетне я бе открил... С усмивка на лицето - наподяваща луд гений стоящ пред най-великото си изобретение - той влезе и я покани вътре и тя мълчаливо влезе, настанявайки се на любимото му кресло. Дааа след 25 години живот едва сега бе намерил истинската си любов, а си мислеше че е неспособен да обича. Погледна отново влажните зелени очи, пристъпи към креслото, взе пухкавото котенце - което беше още мокро от тоя дъжд навън. Погали го, погледите за пореден път се срещнаха... Толкова години те чаках... и пухкавата топка със зелените очи тихо самърка...

Хах... Изненада ме. През цялото време си мислех, че срещата е между мъжа и някаква жена.
Но пък така е като че ли още по-хубаво. Хареса ми. В творбата ти има някаква очарователна и мила красота. Всичко е толкова нежно, а зелените очи и то на котка ме накараха да харесам написаното още повече. Пък и един мой герой също се казва Саймън. <3
Наистина ми хареса. Хубава идея, продължавай все така!

П.П: Само да попитам, творбата ти не трябва ли да е в секцията за проза?

хахах ми аз там си мислех че съм я сложил

Благодаря ти, готино е когато някой ти казва" Харесах това, което си създал"

Определено ме грабна. Не очаквах да е коте, но така е дори по-красиво и по-сладко. Много ми хареса.