Любимите ми....
Малките старици
На Виктор Юго
I
Сред гънките потайни на столиците мрачни
(където те прехласва и ужасът дори!)
аз, роб на страст фатална, вървя след тях — невзрачни,
разбити от живота, прекрасни и добри;
чудовища, тресящи бради, а преди време —
Лаиси, Епонини! — чаровни са били;
обичайте ги — грозни! Душа човешка дреме
под техните студени жакети и поли.
Зъл вятър ги връхлита, тълпата ги изтиква,
изтръпват — омнибус ли пак с грохот прелетя?
До хълбока си стискат, крепят като реликва
торбичка мазна, цяла извезана с цветя;
подтичват: жалки кукли в пътуваща пиеса,
влекат се както звярът, ранен в гръдта, пълзи,
не искат, а танцуват — камбанки тъжни те са
и Демонът ги дърпа без милост. И в сълзи
очите — като свредел пронизващи сърцето,
тъй в ямите водата през лунна нощ лъщи,
очи на възхитено момиченце, което
кьм лъскави дрънкулки глава със смях върти.
Навярно сте видели — ковчезите им леки
Запомнят много често ковчега на дете.
Смъртта! Ах, тя е веща и справедлива с всеки —
какъв примамлив символ, че са невинни те.
И зърна ли ги — сенки, запъплили без сили
сред градския мравуняк, тревожно закипял, —
аз виждам как печални очи са устремили
към свойта нова люлка, по-крехки от кристал.
И мисля, и пресмятам — това при мен черта е! —
щом толкова различни са техните тегла,
работникът веднъж ли ще мери и чертае,
за да екове кутии за жалките тела?
Очите — тигли, дето метал изстинал святка,
не — кладенци със сълзи като отровен сок;
как мамят, как привличат, по-властни от загадка,
измъчените жертви на жребия жесток!
II
Весталка от Фраскати сред страсти главоломни,
уви — ти, бивша жрица при Талия! Дали
освен суфльора мъртъв друг твойто име помни;
затрупвани с овации, с цветя от Тиволи —
опивате ме всички! Но знам сред нищетата
и други — от скръбта си изцеждат сладък мед
и молят се на свойта Привързаност крилата:
„О, хипогриф безстрашен, да литнем пак напред!“
Една — без дом, родина, сама под небосклона,
а друга — състарена от мъжката ръка,
и трета — над сина си пронизана Мадона…
От мътните им сълзи потекла би река.
III
О, колко пъти тръгвах след тия сенки странни!
Една съвсем наскоро — когато се здрачи
и слънцето лежеше в кръвта от своите рани —
на пейката приседна със сведени очи,
заслуша се в концерта, залял с кънтеж простора;
с блестящи инструменти войниците ни пак —
и в тая златна вечер, слетяла за отмора —
окриляха сърцето на сетния бедняк…
И пиеше тя жадна от марша войнствен сила,
изправена и горда сред своята печал,
като орлица стара, око с клепач прикрила.
И мраморното чело бе лавър увенчал!
IV
Все тъй вървите вие — без стон, с последни сили!
през хаоса бездънен на тези градове;
сърца кървящи, майки, развратници, сибили,
кой днес за вас говори, кой вече ви зове?
Че сте били прекрасни, че имали сте слава —
не би повярвал никой! Грубиянин с нос червен
с най-непристойни думи пред всички ви задява;
след вас подсвирква вечно безгрижен зъл гамен.
Срамувате се сякаш от свойта възраст — цели
неясен страх, ситните край мръсните стени;
отломки от живота, за вечността узрели,
съдби ужасни — всеки сега от вас страни.
Но аз — аз дълго скитам в кварталите метежни
и плахите ви стъпки следя с тревога аз,
като че ли на всички съм ви баща. О, нежни!
Наслади тайни пия сред този мой екстаз;
аз виждам: ваште страсти разцъфват пак пред мене
и — светли или мрачни — възкръсват много дни;
пороците изпълват сърцето ми с трептене
и всяка добродетел в душата ми кълни!
Руини! Мили сенки! Духът ми пак зове ви!
Аз вечер ви изпращам с един поклон дълбок.
Къде ли ще сте утре, о, престарели Еви,
които с тежък нокът ви е белязал бог!
***
Часовникът
Часовник — бог зловещ с усмивка разкривена!
Той с пръст ни се заканва и съска ни — помни!
В сърцето ти страхливо безброй Горчивини
без жал ще затрептят като стрели в мишена.
Изчезва всяка радост пред теб — като в мъгла,
тъй зад кулисите се скрива нимфа млада;
и всеки миг гризе от твоята наслада,
а тя — разбираш късно! — за цял живот била.
На час три хиляди и шестстотин закани —
Секундите — помни, че… И всяка с остър глас
като комар. Днес казва: ще стана Вчера аз,
но с кръв от своите дни мен, гнусното, нахрани!
Remember, Esto memor и Souviens-toi.
(Гласът метален на безброй езици жили.)
Минутите пред теб са златоносни жили,
оставяй ги, но злато вземи преди това!
Помни, че Времето е алчен комарджия,
печели всеки удар — и то без хитрини!
Денят ти се смалява. Нощта расте — помни!
И зее бездната; клепсидрата — хвърли я!
Божественият Случай във вечния хазарт
и Добродетел (ти, о, Девствена съпруго!),
и Разкаяние — какво ни чака друго —
ще викнат: „Късно става! Умри, страхливец стар!“
***
Прокълнати жени
Под немощния блясък на гаснещи лампади
върху възглавки меки, пропити с аромат,
бленува Иполита за силните наслади,
отбулили воала на свян и знойна жад.
Тя дири с взор, помътен от бурята могъща,
на своята невинност лазура помрачен —
тъй както пътник вечер глава назад извръща
към хоризонта, гаснещ с отминалия ден.
Набъбналите сълзи в очите уморени,
премалата, видът й, отпаднал от сластта,
ръцете отмалели, оръжия строшени —
допълва всичко тая тъй крехка красота.
Делфина на колене, спокойна и щастлива,
я гледа и победно очите й пламтят:
тъй в свойта плячка хищник последен поглед впива,
преди да вбие зъби във вкусната й плът.
Красива мощ, склонена над прелест нежно-бледа,
надменна, прежадняла, все още пие с жар
упойващото вино на своята победа
и чака да й сложат в нозете сладък дар.
Тя гледа как в очите на жертвата й блика
мелодията няма, възпяваща страстта,
и тази благодарност, безкрайна и велика,
под клепките избила с въздишка на уста.
— Любима, Иполита, защо, какъв е този
твой страх? Не осъзна ли — не бива ни веднъж
да правиш хекатомби със свойте първи рози
под суховея мощен на всеки срещнат мъж!
Видя ли — мойте ласки са нежните мушици,
които милват вечер спокойните води,
а мъжките приличат на тежки колесници:
връхлитат и изриват по пътя си бразди.
Ще минат върху тебе с безжалостни копита
подобно впряг волове, опънали хомот.
Не страдай, погледни ме, о, мила Иполита,
ти, обич моя, моя надежда, мой живот,
да видя — дай — очите с лазур и звездопади,
божествената бездна, в която тайни спят!
Завесата ще вдигна пред тъмните наслади,
ще те приспя и няма да има край сънят!
Но трепва Иполита и шепне тя: „Делфина,
не съм неблагодарна, но… тоя вечен смут;
как страдам, как се мята душата ми невинна
като след нощ безсънна на оргии и блуд.
Усещам как нападат ме ужаси, кошмари
и призраците черни, строени в боен ред,
под стража ме повеждат по път сред дим и пари —
към хоризонта кървав, затворил се отвред.
Защо ли, обясни ми, див ужас ме връхлита?
Такова странно нещо ли сторихме в страстта?
Изтръпвам, като чуя: «Мой ангел, Иполита!»
И чувствам как протягам към тебе пак уста.
Не гледай строго, сестро, от мене възжелана,
обичам те — навеки ще те обичам аз,
макар и да ме водиш направо към капана,
за моята погибел раззинал алчна паст!“
Делфина тръсва гордо трагичната си грива,
железния триножник съборила от яд,
и хвърля гневен поглед, и казва с ярост дива:
— Кой дръзва да говори пред любовта за ад?
Проклет да е от всички, проклет да е навеки
мечтателят, от глупост, невиждана до днес,
потеглил по измамни и гибелни пътеки
и пръв решил да смеси в едно любов и чест!
Да, който иска в общо мистическо начало
да свърже мрак и блясък, и зной със студ суров,
во век не ще съгрее паралитично тяло
под слънцето пламтящо, наречено любов!
Върви, търси — щом искаш — мъжа глупак, жениха,
сърцето непорочно да ръфа настървен,
но знай, че ужасена, разкаяна и лиха
ще дойдеш да подложиш кървяща гръд пред мен.
И знай, че на земята един е господаря!…
И младото момиче със сълзи на лице
надава вик: „Усещам, в мен бездна се разтваря
и тя — и тая бездна — е моето сърце!
Като вулкан пламтяща, бездънна като ада!
Не ще насити никой чудовищната паст
и все тъй Евменида от люта жад ще страда,
и с факел ще разпалва изгарящата страст.
Но плътните завеси за нашата умора
жадуваното кътче нали ще оградят;
глава на твойто рамо как искам да оборя
и с хлад гробовен нека ме лъхне твойта гръд!“…
— Пропадайте, летете, окаяни създания,
пропадайте надолу сред зейналия ад,
сред тая бездна, дето престъпните желания,
бичувани от вятър, понесъл дим и смрад,
кипят и врат, клокочат като море сред буря.
Търсете, луди сенки, простор за свойта страст;
насладата ви мъки към мъки ще притуря
и никога не ще се насити този бяс.
В бърлогите ви слънце лъчи не ще разпери;
през процепите тесни бацилите струят
като светлика бледен на призрачни фенери
и с мириса си гнусен пронизват вашта плът.
Безплодието алчно на ласките ви щави,
суши и нова жажда разпалва то в гръдта
и като флаг разкъсан плющи, плющи плътта ви
под бесния, нестихващ самум на похотта.
Далече от тълпата, прокудени, презрени,
носете се — вълчици сред пустош в зной и мраз —
и следвайте съдбата, души неутолени,
докрай — и надминете Безкрайното у вас.
