Mystify / Обгърнат в мистерия

Mystify
Обгърнат в мистерия

1. Нищо не е такова, каквото изглежда

Вечерта беше изпълнена със спокойствие. Тишината се сливаше със заспалите, пусти улици, карайки те да забравиш тревогите си. Ясното небе, бе обсипано с безброй звезди. Под уличните лампи се бяха струпали множество нощни пеперуди.
От нейде се чу птичи крясък, който наруши идилията. Крясък, който можеше да кара кожата ти да настръхне. С него, сякаш из улиците на Аврора заприиждаха сенките. Будните можеха да го усетят, като лошо предчувствие, а заспалите бяха обречени на безпокойна нощ.
След като се прибра в къщата си, Алекси направо легна и заспа. Не си направи труда да съблече дрехите си. Заключи съзнанието си в мига, когато пристъпи прага на жилището си.
Пътят до леглото извървя без никакво усилие. Сгуши се във възглавниците и се отпусна блажено. Сънят му не беше нищо особено. Просто той си представяше как си взима отпуска и се излежаваше на плажа. Вятърът леко развяваше тъмнокестенявата му коса, която беше пораснала малко повече. Спомни си, че майка му му бе направила забележка да отиде да се подстриже. Но той се харесваше така. Имаше небрежен вид и това го правеше някак по-привлекателен.
Изведнъж картината в съня му се измени. Озова се в кола, заедно с красивата си приятелка Лиляна. Фаровете на отсрещния автомобил бяха твърде близо. Паниката го обзе, защото знаеше какво щеше да се случи или по-точно, какво се бе случило. Приятелката му се бе вцепенила. Очите ѝ, бяха изпълнени със страх, а лицето ѝ бе бледо, почти прозрачно. Алекси осъзна, че не може да помръдне от мястото си, не можеше да направи нищо освен да преживее мъката за пореден път. Фаровете го заслепиха и последва сблъсък, който му отне любимата.
Запотен, скочи в леглото и отвори очи. Стана и отиде до банята за да се освежи. Наплиска лицето си с вода и подпря ръце на мивката за опора. Чувстваше се така, сякаш подът под краката му бе изчезнал. Погледна се в огледалото и видя колко бяха зачервени очите му. За пореден път се опита да открие зениците си, но те се губеха заради черния цвят, в който бяха обагрени ирисите му.
Замисли се кога ще спре да сънува онзи ужасен инцидент. Беше му тежко да преживява катастрофата отново и отново. Всеки път, сякаш умираше заедно с приятелката си. Дори след три години продължаваше да се обвинява за смъртта на Лиляна. Тя беше загинала, той оцелял, а знанието, че не може да върне времето, го измъчваше неистово. Болката от липсата на синеоката му приятелка, бе прекалено силна и понякога желаеше да я замени със спокойствието на вечния сън.
Върна се в спалнята и този път съблече дрехите си. По тялото му се откриха три белега от куршуми, получени по време на работа. Оцелял като по чудо, сега Алекси бе детектив в отдел „Убийства”. Вършеше работата си повече от съвестно и се гордееше, че помага на хората. Макар тревогите си, майка му го подкрепяше безрезервно. Но въпреки уверенията на синът ѝ, тя не можеше да се успокои. Нещата се влошиха, след смъртта на баща му, но въпреки това тя остана до него.
Въздъхна и се опита да заспи. Усещаше как кръвта му кипи във вените. Сърцето му биеше твърде бързо. Той не искаше да знае какво става с него. Не желаеше да разбира. Но рано или късно трябваше да поеме по един от двата му отредени пътя. Всичко зависеше от него, но кой път щеше да избере? Задълбочен в мислите си, скоро се унесе.
Тъкмо бе затворил очи, когато телефона му звънна. Мислено изруга и започна да опипва шкафа до леглото си.
- Детектив Николов – каза сънено, когато стигна телефона. Потърка очите си, за да се разсъни и се прозя.
- Росен е. Извинявай, знам че е късно, но изникна спешен случай.
- Кажи адреса и идвам.
Росен го продиктува и затвори. Алекси стана и се облече. Не обърна внимание, че облече същите дрехи, които бе носил през деня. Никой нямаше да го арестува за това. Пък и ако все пак се случеше, лично той щеше да се освободи. Докато се шегуваше със себе си по един не особено добър начин, взе пистолета си и ключовете за колата.
Щом излезе на вън, вятърът го накара да потрепери. Може да беше лято, но някои нощи бяха студени и дори предвещаваха бури.
Запъти към автомобилът си, луксозно, черно БМВ, конструирано от баща му. Бе му го завещал заедно с още неща, които не бе отворил, но те стояха в килера му и събираха прах и паяжина.
Бързо потегли към адреса на местопрестъплението. Беше доста далече от домът му.
Когато погледна към часовника на таблото, едва не се задави. Беше четири часа и това никак не му се понрави. От няколко дни си мечтаеше да поспи нормално, но някакъв побъркан убиваше през нощта, но тъй като вече се бе заел със случая нямаше друг избор, освен да си свърши работата.
А Както вървяха нещата, явно имаше още едно убийство. Зачуди се, дали този път ще бъде мъж. Убиецът имаше някаква странна схема да редува жертвите си. Ту бяха жени, ту мъже. Нямаше представа, какво го провокираше, за да убива по този начин. Извратеният му ум бе твърде сложен и това вбесяваше Алекси.
Когато видя светлините на полицията и Бърза помощ, той отби и излезе от колата. Росен го посрещна и двамата тръгнаха към отворената врата на къщата.
- Кой сигнализира за убийството? – наведоха се за да минат под полицейската лента.
- Съседката чула шум подобен на взрив и веднага се обадила в полицията. Не е знаела, че съседа ѝ е мъртъв. – Партньорът му изглеждаше много уморен. Имаше сенки под очите и светлата му коса бе леко разрошена от едната страна. Най-вероятно сестра му щеше да му се скара, задето не успява да си почине. Но за Росен бе важно да хванат убиеца и една умора нямаше да го спре.
Щом влязоха в светлата кухня, очите и на двамата се присвиха.
- Виждам, че нашия човек не е изневерил на стила си – измърмори Алекси.
Жертвата наистина беше мъж, както той бе предположил. Това бе четвъртото убийство, а все още бяха в задънена улица. Премести се от другата страна, за да разгледа трупа. Тялото нямаше видими рани. Просто очите на мъжа бяха добили призрачно бял цвят и устата му стоеше неестествено отворена. Лицето му сякаш бе изсмуквано и остаряло поне с 10 години. Самият му израз бе ужасяващ, сякаш в последните си секунди живот бе изживял невъобразими страдания.
- Трябва да видиш това – повика го партньора му.
Двамата се загледаха в отсрещната стена. Там бе прогорен някакъв знак. На другите убийства също бяха намерили подобни.
- Нека екипа да го разгледа обстойно – нареди Алекси.
Двама мъже със сребристи куфарчета се приближиха към странния знак. Извадиха всички необходими принадлежности, за да вземат проби, а през това време, детективите се заеха да оглеждат стаята.
Всичко друго изглежда беше на място. Имаше тънък слой прах по шкафовете, което показваше, че нищо не липсваше. „Явно обитателя не е от маниаците на тема чистота”, помисли си Алекси.
Убиецът беше влязъл и излязъл без да пипне нищо. Не беше възможно да има толкова безупречен човек. Все трябваше да е допуснал някаква грешка.
- Не разбирам, как някой може да е толкова идеален. Извърши четири убийства и не успяхме да го открием.
Партньорът му поклати глава и тръгна към трупа. Мислеше си, че като го огледа още веднъж, най-вероятно ще открие нещо. Това се оказа непълно безсмислено.
- Жертвата се казва Краси Иванов. Неженен, автомонтьор… Ще проверим дали има досие, но силно се съмнявам в това.
Алекси записа нещо в тефтера си и се замисли за схемата на убийствата. Имаха четири жертви – две жени и двама мъже. Всички те живееха сами и работеха, за да се издържат. Нямаха криминални досиета и най-важното – нищо не ги свързваше. Мислеше ли мислеше, но не успяваше да намери връзка, която да му подскаже нещо.
В стаята влезе шефа на отдел „Убийства” – Димо Петров. Той бе човек с прошарена коса и кафяви очи. Успяваше да запази самообладание във всяка ситуация, но гледката го порази. За момент се спря и огледа трупа. Ужасеният израз на лицето на мъжа го накара да потрепери. В този момент си помисли, колко много му се иска да хване кучият син, който бе способен на такава мерзост.
- Момчета! – Петров се обърна към двамата детективи. – Трябва да си вземете почивка. Ако сте уморени няма как да хванете убиеца. Вървете да се наспите, а аз ще се заема със случая докато вас ви няма – намигна им и взе едни ръкавици. Искаше да ги отмени за няколко часа, понеже Алекси и Росен бяха най-добрите му хора, а липсата на сън, щеше да им изиграе лоша шега.
- Шефе, няма нужда да... – започна Алекси. Идеята да се върне и да се наспи не му харесваше. Нямаше да мигне и само щеше да мисли за жертвите на психопата.
- Не ми противоречете! Искам да си починете за няколко часа и после да се върнете със свежи сили.
- Добре – те се примириха и излязоха от къщата. Знаеха, колко тежат думите му, а и нямаше смисъл да възразяват срещу истината.
Видя умореното лице на партньора си и му предложи да го закара.
- Не. Дойдох с моята кола. – Росен му кимна и тръгна.
Алекси потегли към дома си. По пътя отново мислеше, за убиеца. Опитваше се да му изгради профил, да предвиди следващата стъпка... Но този път, не беше сигурен, дали щеше да се справи.
Прокара ръка по лицето си. Огледа се по навик и в една уличка забеляза странна светлина. Наоколо бе тъмно, но червеното сияние се набиваше в очите му. Спря до тротоара и бавно тръгна към нея.
За секунда си помисли, че някой е запалил пожар, но нямаше дим, нито мирис.
Приближи се достатъчно, за да види, че мъж и жена си крещяха. Червеникавата светлина идваше от някакво шишенце в ръката на жената. Не успяваше да ги чуе, но почувства някаква сила. Не, не като приток на адреналин, нещо по-могъщо.
Точно в този миг жената хвърли шишенцето срещу мъжа и той започна да вие от болка. Алекси не можеше да повярва на очите си. Всичко това беше толкова странно.
Чудеше се какво ще стане с мъжа и отговора не закъсня - той просто се стопи пред очите му.

хмммм Интересно... Тъкмо си помилих, че се тровят с нещо, а то било на друга основа... Чакам да видя какво ще се случи study

2. Много повече от странен ден

Стоеше и не смееше да помръдне. Беше изключително шокиран и стреснат. Въпросите започнаха да играят на рулетка в главата му. Какво, по дяволите, се бе случило току-що?! Не можеше да повярва. В съзнанието му, случката със стопилият се човек, се разиграваше отново и отново, и той не можеше да си обясни как се беше случило. И онова странно шишенце… Какво за Бога беше това?! Имаше няколко предложения какво може да означава, но предпочиташе да не се уповава на тях.
Погледът му се насочи към жената, която бе хвърлила шишенцето. Беше с гръб и нямаше възможност да види лицето ѝ.
Опита се да си втълпи, че това е един от странните сънища, които го тормозеха. Поклати глава в отрицание, бе сигурен, че случилото се беше реално. Всъщност усещаше, че трябва да се опита да разбере какво става. Нещо в ума му го подтикваше да узнае повече неща за случката. Усещаше, че това е правилния подход, че така е редно да постъпи. Имаше чувството, че животът му занапред зависеше точно от тази съдбовна нощ.
Само че, Алекси не подозираше, какво се криеше в сенките. Някакво същество, чието съществуване би го довело до пристъп на паника, се спотайваше и наблюдаваше.
То събираше информация за господаря си и предполагаше, че той ще бъде много доволен от напредъка им. Беше успял да разбере много неща за красивата магьосница. Просто не можеше да не отбележи, че жената, която уби неговия повереник приличаше на ангел, а нравът ѝ бе буен, макар и да бе на страната на доброто.
„Жалко” - помисли си, докато се оттегляше - „Щеше да бъде чудесно попълнение в редиците ни” - усмихна се по неговия зловещ начин и изчезна все едно никога не е стъпвал на затънтената уличка.
- По дяволите! – изруга жената и бръкна в джобът си, за да извади телефона си. - Здравей! Не очаквах да се обадиш. – За всеки случай се огледа. Не успя да забележи Алекси, който гледаше право към нея. Най-после се бе обърнала и сега не можеше да откъсне очи от нея. Тя беше повече от красива. Прекрасна!
- Естествено, че ще се прибера, за да вечеряме. Не мога да пропусна – внезапно се намръщи. Очите й внимателно обходиха мястото, където се криеше Алекси. За момент й се стори, че усеща невероятна сила да витае около нея. Не можеше да определи дали е добра или зла, но караше кожата й да настръхва. – Слушай, ще се видим в къщи – каза и затвори.
Изскърца със зъби и тръгна. Желанието ѝ да се махне от тъмната уличка се засилваше с всяка изминала минута. Това, че успя да унищожи един убиецът, не я караше да се чувства по-добре. Навън имаше толкова много зло и малкото, които се бореха срещу него, често бяха избивани.
Затича се към колата си и се успокои щом се качи. До сега Мая не се беше чувствала така заплашена от нещо. Тя ненавиждаше, когато нещо не ѝ е съвсем ясно.
Опитваше се да не мисли за случката в тъмната уличка, но беше невъзможно да забрави вълната от притеснение и сила, които я заляха без предупреждение.
Посегна с ръка и разтри челото си. Трябваше да се прибере и да се наслади на хубавата вечеря, която я очакваше. Проклинаше се задето миналата вечер експериментираше с различни отвари до ранни зори.
Разсея се за момент и за малко да се блъсне в една кола, която бе спряла на светофара. Наби спирачки и гумите изсвистяха, но не се чу звук от сблъсък. Шофьорът пред нея дори не бе забелязал, че за малко щяха да му отнесат задната броня.
Мая въздъхна и подпря челото си на кормилото. Трябваше да си почине и то бързо преди да е направила някоя глупост.
Чу клаксон и погледна към светофара. Светеше зелено, а тя дори не бе видяла. Потегли преди някой ядосан шофьор да ѝ се развика.
Нетърпението ѝ да се прибере в къщи се засили, когато забеляза нещо в огледалото за задно виждане. На задната седалка на колата стоеше някакъв мъж. Лицето му беше обвито в сянка и единственото нещо, което се виждаше бе усмивката му. Усети, че събеседникът ѝ притежава много тъмна аура и едва ли идваше, за да я поздрави.
С една ръка бръкна в чантата си, за да вземе шишенце с отвара. Не обичаше да я изненадват и затова винаги държеше да има резервна. Тъкмо щеше да я хвърли, когато нещо изсвистя покрай ушите ѝ и мъжа изчезна от задната седалка.
- Да му се навиди! – удари ядосано по кормилото.
Когато пристигна пред дома си видя колата на брат си. Той сигурно вече бе сложил масата за вечеря и я чакаше, за да сподели деня си както винаги правеше. След като родителите им бяха умрели, двамата прекарваха свободното си време заедно.
- Мая, защо се забави? – Росен беше излязъл, за да я чака и се бе притеснил за нея.
- Мина час откакто ти се обадих. Какво е станало? – приближи се към нея и погледна бледното ѝ лице.
- Как така съм се забавила с час? Тръгнах веднага щом ми се обади. – Беше объркана и дезориентирана. Росен я вдигна на ръце и тръгна към къщата.
- Може да си се разсеяла и да си загубила представа за времето – подхвърли, когато влязоха в коридора. Думите му ядосаха Мая и тя го перна по главата.
- Някой си играе с мен и това не ми харесва.
- Не повдигай отново тази тема! Главата започва да ме боли, веднага щом отвориш дума за това.
- Знаеш, че това е част и от твоя живот – каза тихо.
- Уморена си. Почини си хубаво и после ще поговорим. – Качиха се в стаята. Росен се погрижи тя да си легне. За момент си помисли, че сестра му е изпаднала в транс, както доста често правеше. Но този път бе нещо много по-сериозно от това и той го усещаше. Тревожеше се за нея и състоянието в което се намираше, но нямаше представа какво да направи.
- Всичко е наред. Може да си прибереш вкъщи, аз ще се справя и сама – чувстваше мускулите си натежали като олово. Главата я болеше, а зрението ѝ се влоши. Вече бе напълно убедена, че мъжът от колата ѝ бе направил нещо. Не желаеше брат ѝ да е около нея, когато е толкова слаба и сломена, точно заради това той трябваше да си отиде.
- Добре, сестричке – наведе се и я целуна по челото. Стори му се прекалено горещо, сякаш Мая бе вдигнала температура. Понечи да каже нещо, но се отказа знаейки, че тя въпреки всичко щеше да го отпрати.
Излезе от стаята и тръгна към входната врата. Отвори я и я затвори без да мърда от мястото си. Знаеше, че Мая се ослушва да чуе дали си е тръгнал.
След като вече бе изиграл постановката си, се отправи към кухнята, където смяташе да прекара останалата част от сутринта. Седна на масата и се загледа във вечерята, която бе приготвил. Всякакво желание да хапне се бе стопило при вида на сестра му. А и имаше лошо предчувствие.
На горният етаж Мая се опитваше да се справи с треската си, но нямаше голям успех. Опита се да си спомни, дали неканеният гост бе направил някакво заклинание, но бързо се отказа от тази теория, тъй като тя веднага щеше да го усети и неутрализира. Осен може би, повеят, който бе усетила в колата…
Може би това беше отговорът, който търсеше.
Беше безкрайно уморена и клепачите ѝ едвам стояха отворени. Скоро се отпусна и заспа.
Виждаше някаква ярка светлина пред себе си. Беше ослепителна и тя закри очите си с ръка. Знаеше, че сънува нещо, което беше като отзвук на събитията, случили се през деня. Смяташе, че някой се опитва да я премахне, но нямаше представа как и защо, нито как това се свързваше със сънят ѝ. Чувстваше се по много особен начин, сякаш тялото ѝ започваше да се изпълва с нови сили. Светлината галеше кожата ѝ и я затопляше приятно. Имаше странното чувството, че тя пее и така я зарежда с нови сили. Усещането бе необикновено за Мая. Скоро забеляза фигура, обвита от светлината. Бързо тръгна към нея, но така и не я достигна.

» Mystify или просто Ив :)