Само искам да помоля след като го прочетете да коментирате, защото искам да знам дали се харесва. Приемам и градивна критика.
- Напаст! Това си ти - една проклета напаст! Провали ми живота! Съсипваш го все повече с всеки изминал ден, с всеки изминал час. – По този начин му крещеше тя вече повече от 15 минути, без да го остави да вземе думата нито за момент. Емоциите бушуваха в нея, преливайки, пречейки й да диша нормално, да мисли трезво. Осъзнаваше, че го наранява с тези думи, но това искаше тя. Искаше той да страда, искаше да го заболи. Господи, колко му беше ядосана. В очите й блестяха сълзи. Тя знаеше, че всеки момент ще се разплаче като малко дете, на което са взели играчката и знаеше, че тогава нямаше да може да продължи да му крещи. Той щеше да я прегърне, да я остави да се наплаче, извинявайки се и успокоявайки я през цялото време. Но този път той я беше наранил много и тя искаше отмъщение, затова от всичко, което можеше да му каже, избра думите, които знаеше, че ще го наранят най-много – Иска ми се никога да не те бях срещала, иска ми се да изчезнеш от живота ми, иска ми се ... – усети как сълзите се спускат по страните й и знаеше, че не може да продължи, но видя вълната на болка и изненада да преминава през лицето му за части от секундата и след това то отново придоби своята студена маска. Знаеше, че е постъпила подло и че това си е удар под пояса, но се почувства някак доволна, че е успяла да го нарани, да получи част от своето отмъщение.
- Скоро ... – прошепна той.
- Какво каза? – тя не беше успяла да го чуе.
- Казах скоро – повтори той по-силно, без да отлепя поглед от маратонката си, с която ровеше пръстта под краката си последните 15 минути.
- Какво имаш предвид? - Този път беше нейн ред да се изненада и да я заболи. Нима той наистина щеше да си тръгне. Тя не искаше това. Просто искаше да му го върне. Сълзите спряха така бързо както се бяха появили. Той мълчеше и тя повтори въпроса, но той отново не каза нищо. Болката и изненадата от думите му бяха бързо заменени от гняв и отчаяние.
- Какво имаш предвид, копеле? - Тя сграбчи яката на ризата му и го разклати. Въпреки че беше поне с 20 см по-висок от нея и два пъти по-широк, той отстъпи леко назад, сякаш изгубил опара.Хвана внимателно ръцете й в свойте, все още гледайки надолу. Откачи ги от ризата си и загледан в тях ги спусна надолу близо до тялото й, задържайки ги, може би малко повече от необходимото.
- Имам предвид, че повече никога няма да ме видиш. – С изненада той установи колко спокойно звучеше гласа му. През цялото време се чудеше дали тя осъзнава каква болка му причинява с тези думи. Дали осъзнаваше начина, по който всяка една от тях се забиваше право в гърдите му, причинявайки му толкова непоносима и силна болка, че му идеше да крещи и да плаче като малко момиченце. Но не, той не можеше да й го покаже. Не можеше да й покаже колко много го наранява с тези си думи, затова просто продължи да говори, сдържайки в себе си всички напиращи емоции. - Това е последния път, в който ти досаждам. Още днес изчезвам от живота ти.
Той я погледна. За пръв път, докато се караха, той отлепи поглед от маратонките си и я погледна право в очите. Ярките му зелени очи сякаш прогаряха дупка в нея и тя изведнъж се почувства страшно виновна и й се прииска никога да не беше изричала тези думи. Очите му изглеждаха толкова тъжни, но и бяха изпълнени с решимост. Решимост, която я ужаси.
Той я целуна бързо по челото, обърна се и си замина. Чу я да вика името му след него и се затича. Беше се разплакал, а не можеше да й позволи да го види разплакан. Не сега.
Прибра се в къщи и седна на лаптопа. Намери една от най-добрите клиники за трансплантация и преписа номера на едно листче. Точно го набираше, когато телефона иззвъня в ръката му. На дисплея беше нейното име. Той задържа за момент телефона в ръката си, загледан в името й, след това ядосано го хвърли срещу стената, където той рекушира и падна на леглото. Прокара ядосано ръце през косата си, стана и отиде до телефона, който звънеше отново. Затвори й. Не можеше да говори с нея сега, не искаше. Тя го искаше вън от живота си, така да бъде.
Не можеше да понася това повече... Краткото иззвъняване на телефона в ръката му го извади от унеса. Той погледна надолу – SMS. Беше от нея – „ Да се видим.”
Реши да й отговори : „Кога?”
„Още сега.”
„Сега не мога.”
„Утре?”
„В 14:30 до нашето дърво?”
„Ще те чакам там.”
Затвори SMS-а и набра номера на клиниката. За един кратък миг се зачуди дали постъпва правилно, но реши, че не е сега момента да се отказва. Беше го решил. След две иззвънявания една медицинска сестра вдигна и след кратък разговор с нея го прехвърли към главния доктор. Разговора с него продължи малко повече, но в крайна сметка си уговори час при него за 17 часа на следващия ден. После се обади в автогарата и си запази билет за 15 часа. Времето му беше разчетено така, че да не може да остане много при нея, защото беше сигурен, че тя можеше да го накара да размисли, но също така беше сигурен, че няма да му бъде нищо повече от най-добра приятелка въпреки всичко. Събра си малко дрехи в една раница, защото не се знаеше какво ще му се наложи, приготви обещаните пари на доктора в един плик. Тъкмо си мислеше, че е приготвил всичко за утре, когато му хрумна, че всъщност иска да й каже всичко, което до сега е премълчавал, но нямаше да има време и сили да й го каже като се видят, затова реши да го напише. Седна на бюрото си и започна да пише. Четири часа и две унищожени тетрадки по-късно той реши, че е готов и че е написал всичко. Сгъна го внимателно, прибра го в един плик, написа името й отгоре и тъкмо се канеше да го залепи, когато се сети нещо. Извади една кутия от бюрото си, отвори я и внимателно прехвърли съдържанието й в плика. Добави още няколко реда към писмото и след това залепи плика. Беше станало късно и той си легна, но не можа да заспи. Цяла вечер мисли за нея и за решението, което беше взел, чудейки се дали не е сгрешил, но вече нямаше връщане назад. Трябваше да го направи. Това беше най-доброто решение. Улисан в мисли той заспа малко преди изгрев слънце.
Събуди се късно на следващия ден и осъзна, че му остава по-малко от час преди срещата, а само пътят му дотам беше 20 минути. Стана, взе си един бърз душ, облече се и тръгна. Беше там 10 минути преди срещата, а тя както винаги, точна като швейцарски часовник, дойде точно в 14:30 нито минута по-късно или по-рано.
- Пак си подранил. – Тя му се усмихна и неустоимите й трапчинки се появиха отново. Тя го прегърна,задържайки го малко повече от обикновено, целуна го по бузата и се отдръпна. Може би очакваше той също да я целуне или поне да отвърне на прегръдката й, но той стоеше там, вдървен, като в първия ден, когато се запознаха. Тя тъкмо отвори уста, за да му се извини за думите си от предния ден, когато той я прекъсна.
- Съжалявам, но днес ще говоря аз. Нямам много време, а има толкова много неща, които винаги съм искал да ти кажа, но никога не съм намирал подходящо време... Затова реших да ги напиша. – Той свали раницата си, бръкна в единия джоб и извади пликa.
Подаде й го. Тя го пое с лека неохота.Сълзите отново бяха напълнили очите й. Той наистина щеше да си тръгне. Тя стоеше разтроена, леко изненадана и просто не знаеше какво да каже. Перфектните й устни бяха леко разтворени и на лицето и се четеше напрежение, все едно се опитваше да разбере някоя супер сложна формула по физика. Той просто не можеше да издържи. Тя беше толкова неустоима. Направи крачка напред към нея, придърпа я към себе си и впи устни в нейните. Това беше нещо, което си мечтаеше да направи още от момента, в който я видя преди 4 години. Но това, което не очакваше беше, че тя отвърна на целувката му. Чувстваше се все едно всеки момент ще се разтопи. Притисна я по-близо до себе си, оставяйки едната си ръка на кръста й, а другата постави на врата й. Нейните ръце се вкопчваха в косата му сякаш тя беше спасителният пояс, а тя се даваше. Притискаха се все по-близо един към друг и телата им прилепнаха перфектно едно към друго сякаш бяха създадени един за друг. Той не искаше да я пусне, не искаше този миг да свършва, не искаше и да си тръгва след това, но знаеше, че нямаше да може да понесе отказа й. Когато най-накрая се отдръпна от нея, той я гледа за един дълъг миг в очите, нейните искрящи кристално сини очи и им се наслаждаваше, за последно потапяйки се в дълбините им. После я целуна още веднъж леко по устните, притисна я към себе си поемайки за последно от познатия аромат и прошепна нещо, може би повече на себе си отколкото на нея. Нещо, което тя можеше да се закълне, че звучеше като „Сбогом, любов!”. След това се обърна и си замина. Тя стоеше вцепенена и гледаше след него. Не го вярваше – той просто не можеше да си е заминал от живота й. Той щеше да се върне. Ако не сам, то тя щеше да го намери и да го убеди да се върне. Тя повдигна леко ръката си и докосна устните си. Още не можеше да повярва, че той я целуна. Възможно ли беше да я обича? Да я обича така, както тя го обичаше вече толкова много време? Не, тя най-вероятно грешеше. Точно щеше да си тръгва, когато видя до крака си плика, който беше изпуснала на земята, когато той я целуна. Наведе се и го вдигна. Докосна внимателно буквите, с който беше изписано името й, възхищавайки се за пореден път на перфектния му, изящен почерк. Отвори плика и изсипа съдържанието му. Там бяха пръстена, който тя му беше направила от опаковката на една дъвка. Усмихна се леко при този спомен. Там бяха и всички малки рисунки, който му беше правила, от както се познаваха. Също и онези 4 листа, които бяха двустранно подписани с по 4 подписа на ред - с подписа, който тя беше измислила за тях. Подписа, който съчетаваше инициалите и на двамата. Тя не можеше да повярва как може да ги е запазил толкова дълго. Вътре беше и сребърната му верижка с неговата половинка от сърцето, на което пишеше „Best friends”. Тя я закачи на врата си, до своята верижка, обещавайки си да го намери, за да му я върне. После извади писмото. Не беше много дълго, но изглеждаше някак важно. Тя видя следите от сълзи по листа. Прокара ръка внимателно през страницата, едва сдържайки отново напиращите сълзи. Зачете.
„ Хей, любов моя,
помниш ли онзи ден, преди 3 години, когато ти сгъна опаковката на онази дъвка във формата на пръстен. Тогава ти ми го сложи на пръста и каза с най-чаровната си усмивка „От днес нататък ти ми принадлежиш!”, но това, което не знаеше тогава е, че аз ти принадлежях от много по-рано. Аз бях твой още в мига, в който влезе в стаята преди 4 години с онази сладка светло синя блузка, която подчертаваше по толкова невероятен и пленяващ начин искрящите ти кристално сини очи, че аз просто онемях. Никога не съм вярвал в любовта от пръв поглед. Още по-малко съм вярвал, че може да се случи на мен, но от мига, в който те видях сърцето ми беше твое и ти можеше да правиш с него каквото си поискаш.
С времето станахме по-близки, станахме най-добри приятели и аз бях толкова щастлив, защото можех да съм край теб винаги когато имаше нужда от мен. Но съшото се отнасяше и за теб. Ти никога не ме остави сам. Винаги беше до мен, когато имах нужда от верен приятел, на който да разчитам. Помогна ми в някои, от най-тежките ми моменти. Само благодарение на теб се отказах от наркотиците, към които бях пристрастен преди да се появиш в живота ми. Ти ме измъкна от много депресии, помогна ми да преживея това, че родителите ми никога не са се грижили достатъчно за мен и че разчитаха, че могат да купят любовта ми с пари и скъпи подаръци. После ми помогна да преживея и това, че те загинаха в самолетна катастрофа. Помогна ми да спра и да пия. Превърна ме в по-добро същество. В някой, който не мисли само за себе си, който поема отговорност за действията си, който помага на останалите и който почна да се радва на живота. С теб, любов моя, само с теб, се чувствах като човек. Това, което съм в момента, съм само заради теб. И искам искрено да ти благодаря за това. Ти остана единственото ценно нещо в живота ми и сега, когато изгубих и теб нямам, за какво повече да живея. Затова отивам да даря всичките си органи за трансплантация. Хах, виж в какво ме превърна, любов, дори в смъртта си се опитвам да помогна на другите.
Обичам те. Обичам те повече от всичко, което някога съм обичал и което някога ще обичам.
Благодаря ти за всичко. Пожелавам ти да изживеееш един хубав, дълъг и пълноценен живот.
Сбогом, любов моя.”Тя не можеше да повярвя. Завъртя листа, надявайки се на още, но отзад имаше само 2 реда драснати на бързо:
„ПС: Оставям ти всички спомени за теб, които пазя, защото там където отивам не мога да ги взема със себе си. Надявам се да ги запазиш и да не ме забравиш.” Обърна го отново и го прочете още 3 пъти, но пак не можа да го осмисли. Нима той наистина отива да се самоубие? Но как може? Защо? Защо живота е толкова несправедлив? Защо чак сега той реши да й каже, че я обича? Сляп ли беше да види, че и тя го обича от толкова много време? Но тя също не беше забелязала любовта му към нея. Тя стоеше унесена в мисли, докато един човек не я попита:
– Добре ли сте, госпожице? – Тя го погледна изненадана. Дали беше добре? Много ясно, че не. Туко що разбра, че любовта на живота й отива да се самоубие. Тя изведнъж се сепна. Но какво правеше? Още можеше да го спаси. Все още стискайки плика в едната си ръка, тя набираше с другата номера му, вече тичайки към тях. Телефона му беше изключен. Защо го беше изключил? Как щеше да му каже сега, че го обича? Тя продължаваше да спринтира едва поемайки си въздух към гаражите от източната страна на къщата. Извади ключовете си, отвори гаражната врата и се затича към малкото черно порше, което той и беше подарил за 19 рожден ден. Седна зад волана, запали, форсира мощно двигателя и изкара колата със свистене от гаража. Погледна колко гориво имаше – щеше да й стигне. Тя натисна педала на газта до долу и колата се понесе със 180 km/h. Тя излезе на магистралата и изпреварваше лудо всяка изпречила й се кола.
В това време той почти беше пристигнал в болницата. Не спираше да си мисли как ли е реагирала на писмото. Дали се е трогнала или просто го е изхврърлила в кофата за боклук като е минавала край нея. Не, това беше невъзможно. Най-малкото тя беше най-добрата му приятелка – на нея й пукаше за него. Може би не по начина, по който му се искаше, но й пукаше. Беше убеден в това. Автобусът спря пред болницата и той слезе от него. Замисли се за един последен момент, въздъхна и влезе вътре. Намери доктора, даде му парите и го помоли да побърза. Докторът преброи парите, кимна му и каза:
– Ела с мен! – Заведе го в една стая и му даде това, което трябваше да облече преди да влезе в операционната и отиде да извика анестезиолога. Една сестра го извика 5 минути по-късно и го поведе към залата. Там той щеше да умре. Това беше края. Той беше вече тук и нямаше връщане назад. Легна, където му показаха и се загледа в тавана. Усети иглата, която се заби във вената на лакътя му. Последната му мисъл беше отново за нея. Единственото, за което можеше да мисли последните години, това беше тя. И в последните му мигове той отново мислеше за нея. Затвори очи, но продължи да вижда образа й, който беше като прогорен на клепачите му. И тогава всичко изчезна.
Тя летеше с бясна скорост по магистралата, псувайки всички, който и се изпречваха. Плачеше, трудно виждаше пътя, но не й пукаше. Тя искаше да го спаси. Не, тя трябваше да го спаси, защото ако той умреше, умираше и тя. Тя не можеше да си представи живота без него. Не можеше и да повярва, до какво се е стигнало заради една глупава караница. Защо трябваше да казва всичко това?
- Хайде, хайде! Карай, подяволите, карай! Нямам време, карай! – тя крещеше. Навлезе в насрещното платно, за да го изпревари. Сълзите й попречиха да забележи камиона, който беше в това платно, засилен срещу нея. Тя го видя, но беше много късно. Вече нямаше как да се прибере в платното си. Тя изпсува и наби рязко спирачки. Колата се хлъзна по пътя и почна да губи скорост. За съжаление беше прекалено засилена. Заби се мощно в камиона, който я смаза. Двама мъже я измъкнаха от колата малко преди да избухне в пламъци. Тя беше още жива, но усещаше как живота я напуска. Една сълза се отрони от окото й. Тя прошепна за последен път името му и си отиде.
В същия момент докторът извади сърцето му и обяви час на смъртта. Те умряха по едно и също време. Душите им се издигнаха като две малки сияния, срещнаха се, завъртяха се една около друга, след което се сляха и заминаха заедно, като едно цяло към едно по-красиво и по-добро място, където няма болка и страдание, където могат да бъдат заедно до края на вечността.
край
Помолиха ме да напиша и щастлив край. Пускам и него. Ще се радвам да кажете кой предпочитате.... Тя летеше с бясна скорост по магистралата, псувайки всички, който и се изпречваха. Плачеше, трудно виждаше пътя, но не й пукаше. Тя искаше да го спаси. Не, тя трябваше да го спаси, защото ако той умреше, умираше и тя. Тя не можеше да си представи живота без него. Не можеше и да повярва, до какво се е стигнало заради една глупава караница. Защо трябваше да казва всичко това?
- Хайде, хайде! Карай, подяволите, карай! Нямам време, карай! – тя крещеше. Натисна отново педала на газта до долу, за да го изпревари. Сълзите й попречиха да види навреме камиона, който беше в това платно, засилен срещу нея. Ужасеният шофьор натисна клаксона и наби рязко спирачка, тихо псувайки под носа си. Тя изпсува по-силно, но не натисна спирачката, а само настъпа още по-силно газта. Колата, която тя се опитваше да изпревари също наби спирачки, за да й направи място. Тя изви рязко волана и се прибра в своето платно, на сантиметри разминавайки се с камиона и колата. За съжаление много от другите коли нямаха този късмет. Тя се обърна да погледне. Подяволите, беше предизвикала верижна катострофа. Надяваше се да няма пострадали, но точно сега това не беше важно за нея. Единственото важно беше той и тя се молеше да стигне навреме, да го спре, да го спаси.
Когато стигна до болницата наби спирачки и спря точно пред входа. Знаеше, че не е много морално от нейна страна, но нямаше време да търси място на паркинга. Без да изгаси двигателя, отвори вратата и без да я затвори се затича към жената на рецепцията. Каза бързо името му и попита къде може да го намери. Рецепционистката й отвърна, че в момента е в операционната в края на коридора и точно се канеше да й обясни къде може да почака, когато я видя да тича нататък.
Тя тичаше към последната врата в дъното на коридора, към която се беше насочила от самото начало. Имаше нещо, което я влечеше към тази врата, убеждавайки я, че точно нея търси. Чувстваше се страшно изморена, всичко около нея беше размазано, но тя продължи да тича. Когато наближи, големият надпис „Операционна зала” над вратата, привлече погледа й. За миг тя се замисли как щеше да реагира, ако е закъсняла, ако той е вече мъртъв? Но реши, че няма време да мисли за това сега. С последните й останали сили избяга оставащите 10 метра, бутна рязко вратата и тогава го видя. Усети как сърцето и прескочи удар. Той беше толкова хубав с неговата черна начупена коса, която винаги изглеждаше сякаш току-що е слезнал от мотор. Изглеждаше някак небрежно, но толкова перфектно. Беше просто красив, въпреки че беше в безсъзнание, въпреки кръвта. Господи, кръвта!
- Докторе, спрете!!!
Два дена по-късно тя лежеше върху една покривка за пикник в задния двор и наблюдаваше облаците. Винаги е обичала да гледа небето и облаците и се е възхищавала на изящните форми, които могат да се образуват от нещо толкова просто като водните пари. Спомни си как гледаха облаците заедно, легнали точно на тази полянка, смеейки се, докато спореха на какво точно им приличат. Сълзите отново закапаха. Тя седна, прибра краката си близо до тялото си и тихо заплака. Не усети, че той се приближи до нея, остави чинията със сандвичите в страни, прегърна я и попита:
- Защо плачеш, съкровище?
Тя му се усмихна през сълзите.
- Плача от радост, любими. Плача, защото открих истинското щастие. Плача, защото още не мога да повярвам, че сме заедно и че ме обичаш. Това е сбъдната мечта. – Тя се засмя тихо. Той я целуна.
- Аз не просто те обичам, съкровище, аз те обожавам. Ще ти се наложи да свикнеш с тази мисъл, защото това няма да се промени. Винаги ще бъдем заедно. – Той изглеждаше много сериозен докато говореше, но едно игриво пламъче блестеше в очите му. Събори я и започна да я целува по врата и да я гъделичка, докато тя не започна да се смее отново. След това я дари с няколко стратни целувки и легна до нея. Тя се сгуши в него и двамата се загледаха в небето.
- Обещаваш ли, че винаги ще сме заедно?
- До последния удар на сърцето ми.
Happy End
