Вълкът

Беше красив есенен ден. Слънцето точно залязваше и обагряше небето в леко розово, придавайки още по-красиви нюанси на бавно ронещите се листа. Тя тичаше разплакана из гората. Често се спъваше в коварните корени на дърветата и падаше върху мекия килим от разноцветни листа. Храстите раздираха безмилостно дрехите й и оставяха дълбоки следи по кожата й. Цялата беше покрита с кръв, но не й пукаше. Просто продължаваше да тича, без ясна посока, без ясна цел. Тогава тя го видя, там между дърветата, той стоеше неподвижно и я гледаше. Тя изтръпна, краката й омекнаха, направи лека крачка назад и се подпря на дървото зад нея, цялата трепереща. Не знаеше какво да прави, как да реагира. Трябваше ли да бяга? Не, нямаше да успее. И тогава и хрумна, че няма защо да бяга. Нима всичко не се нареждаше по толкова идеален начин за нея? Живота й се беше разпаднал. Досега тя просто се опитваше да избяга от него, да избяга от болката, която пронизваше гърдите й. Но повече нямаше да й се налага. Пред нея беше перфектната възможност за изход.
Вълкът продължаваше да стои неподвижно с оголени зъби, тихо ръмжейки. Тя се отлепи внимателно от дървото и направи няколко крачки към него. Страха в очите й беше заменен с твърдост и увереност. Щеше да умре. Осъзнаваше го и го искаше. Чак сега й стана ясно колко много го иска. Просто нямаше за какво да живее, нямаше за кого да живее. Всички я бяха изоставили. Момчето, което харесваше се беше подиграло с нея и с чувствата й, момичето, което смяташе за най-добра приятелка я заряза да се оправя сама, точно когато имаше най-голяма нужда от нея само защото вече не можеше да й е толкова полезна като преди, беше твърде голяма да търси утеха в майка си, беше започнала годината в ново училище, не познаваше никой. Беше сама, беше напълно сама. Въпреки това тя дори не беше обмисляла идеята да се самоубие, защото според нея това беше признак на слабост. Но това не беше самоубийство, нали? Беше просто неблагоприятно стечение на обстоятелствата. Съдба.
Погледна към вълка. Ушите му бяха прилепнали плътно до главата, беше леко свит, готов за скок, зъбите му бяха оголени и от гърлото му се откъсваше мощно ръмжене. Един скок я делеше от решаването на всичките й проблеми. Един скок и всичко щеше да свърши. Тя направи още няколко крачки към него, но когато го видя да скача затвори очи. Усети как големите му силни лапи я бутнаха рязко назад и тя падна на земята. Очакваше болката от зъбите му, но тя така и не идваше. Отвори очите си и го видя да стои над нея, гледайки я изучаващо, притискайки я с голямото си силно тяло. Тя се загледа в тези шоколадово кафеви очи. В тях виждаше повече разум и интелигентност от колкото в половината си съученици. Тя вдигна бавно треперещата си ръка и я прокара през тъмно сивата му козина. Беше мека като коприна. Той наведе леко глава към ръката й. След малко се отдръпна от нея. Тя седна, а той легна отстрани до нея и сложи тежката си глава на крака й. Усмихна му се и продължи да го галя, унесена в мисли.
Луната изгря, красиво осветявайки всичко. Вълкът стана, вдигна глава към нея и изви дълго и жално. Чак тогава тя усети, че се е стъмнило. Стана, сбогува се с вълка и му обеща, че на следващия ден ще дойде пак, но ще му донесе и нещо за ядене. Може би си въобразяваше, може би заради тъмнината й се беше сторило, но тя беше убедена, че той кимна леко.
На следващия ден тя дойде както беше обещала и той беше вече там, чакайки я. Даде му храната и отново го галя дълго, споделяйки му всичко, което й тежеше. Започна да идва често при него. Всеки път му носеше храна и след всяка среща с вълка тя се чувстваше по-добре, по-малко самотна. Той запълваше празнината в нея. Обикна го.
...

В онзи красив есенен следобед, той пътуваше с родителите си, когато я видя да върви плачейки. Обърна се и като малко дете се залепи на задното стъкло, за да я гледа колкото се може по-дълго. Тъмно кестенявата й коса се развяваше леко около нея от вятъра. Тя вдигна поглед, когато колата мина край нея и ярко зелените й очи го пронизаха. Бяха толкова тъжни и самотни, че чак него го заболя. От този ден нататък не спираше да мисли за нея. Тя беше толкова пленителна, толкова красива. Искаше да я види пак, искаше да бъде с нея, но повече не я срещна.
Мина година и половина. Беше зима. Той отново отиваше към гората, към която я видя да върви преди толкова много време. Всичко беше покрито със сняг. Гората изглеждаше толкова спокойна, чиста и красива, че се чувстваше виновен, че ще остави стъпките си в мекия сняг. Въпреки това навлезе в нея и тръгна да се разхожда с ръце дълбоко пъхнати в джобовете, за да ги предпази от студа. Тъкмо мислеше да приключи с разходката си и да тръгне да се връща, когато видя вълк сред дърветата, но той не гледаше към него, а към противоположния край на малката полянка. Момчето погледна нататък, очаквайки да види друг вълк или някакво диво животно, и замръзна. Там стоеше тя. Момичето, за което не беше спрял да мисли толкова много време, момичето, което беше пленило сърцето му от момента, в който я видя. Но какво правеше тя? Защо вървеше към вълка? Ума ли си беше изгубила? Той видя един клон наблизо, вдигна го и тръгна безшумно към малката полянка. Вълкът се затича срещу момичето, което стоеше спокойно и усмихнато и точно в момента, в който скочи срещу нея, момчето замахна с клона и удари мощно вълка.
- Неее! – изпищя момичето. В гласа й имаше толкова болка сякаш беше ударил нея. – Какво правиш, подяволите? Идиот! Да не си луд?
Момчето не разбираше. Стоеше вцепенено и гледаше как тя коленичи до вълка, сложи нежно главата му в скута си и започна да го галя и да му говори успокоително. Вълкът изскимтя леко и затвори очи под нежния й допир.
- Аз... Но той щеше... Ти можеше... Аз те спасих. – каза той тихо под дъха си.
Тя обърна рязко главата си към него. Очите и бяха присвити злобно. Наклони леко главата си и изъска:
- Спасил си ме? И от какво по точно?
- Но той... Той щеше да те убие. – той звучеше просто отчаян. Най-накрая я срещна. Опита се да й помогне, да я спаси. А сега тя го гледаше с толкова омраза. – Опитах се да помогна.
- Е, помогна достатъчно. Сега се разкарай от тук!
Тя свали якето си, след това съблече и суичера, разкъса ръкава му и превърза раната на крака на вълка. Момчето не можеше да помръдне. Тя не го погледна повече. След малко той се раздвижи, обърна се и си тръгна. Беше разочарован от себе си, от нея. Гледаше тъжно надолу и вървеше бавно. Не беше осъзнал,че още държи клона, с който беше ударил вълка. Тъкмо се канеше да го хвърли ядосано, когато чу вълчи вой и ръмжене. Вцепени се. Не беше само един вълк, а тя беше още там. Едва ли беше приятелка с цялата глутница. Чу я как изпищя, стегна захвата си около клона и се затича обратно към полянката. Там видя как сивия вълк се бие с един светло рижав, постоянно препречвайки му пътя към нея. Тя крещеше и се опитваше да ги разтърве. Сивия вълк я избута грубо в страни, тя падна и той застана пред нея ръмжейки срещу рижавия. Момчето не можеше да повярва, вълкът я защитаваше, той наистина нямаше да я нарани. Рижавия вълк се спусна отново, захапа сивия за врата и двамата се вкопчиха един в друг. Но сивият губеше, беше повален на земята и скимтеше отчаяно, гледайки тъжно към нея, сякаш и казваше, че съжалява, че не може да я спаси. Тя плачеше. Момчето направи крачка напред, замахна с клона и удари силно рижавия вълк. Той изскимтя, а момчето му нанесе още един удар. Точно замахваше за трети път, когато го видя да отстъпва. Вълкът се обърна, изви силно и се скри в гората. Момичето се метна до своя вълк. В снега около него се беше образувало малко червено петно, което се разрастваше. Тя го погали и започна да му обяснява,че всичко ще се оправи. Трябваше да се оправи. Той надигна леко главата си, изскимтя тихо, близна я по лицето и отпусна главта си на снега. Шоколадовите му очи бяха останали празни. Искрата, живота от тях беше изчезнал. Тя го разтърси леко.
- Не, не, не! Не ме оставяй, моля те. Имам нужда от теб. Не си отивай, недей. – тя зарови лице в меката му козина и се разплака неудържимо. Момчето стоеше отстрани без да знае как да реагира. След малко той се приближи до нея, коленичи и постави, ръката си нежно на гърба й. Тя се обърна и започна да го удря. Не можеше да го нарани и двамата го знаеха, но тя продължи.
- Ти си виновен! Ти! Ако не го беше ранил, той щеше да избяга! Щеше да живее!
- Той нямаше да избяга.
- От къде знаеш? От къде си сигурен?
- Щеше да остане, за да те защити. – Тя го гледаше невярващо няколко дълги секунди, след това се метна в прегръдката му и отново заплака. Плака дълго време така. Накрая се отдръпна леко от него.
- Остави ме сама с него. Искам да постоя за последно с него, да се сбогувам.
- Става тъмно. Трябва да се прибираш. Ще дойдеш утре.
- Не. – Тя поклати глава. – Не, ще остана сега. Няма да ми стане нищо. Не се притеснявай. Върви!
Той стана и си тръгна. Чу я как отново се разплака.
На следващия ден, рано сутринта, той отиде на полянката. Намери я да стой седнала до вълка, положила главата му в скута си. Галеше го някак несъзнателно. Вече не плачеше. Очите и бяха празни, пусти, сякаш бяха изтръгнали от нея желанието за живот. Когато го чу да се приближава извърна главата си леко към него, погледна го и пак зарея поглед из дърветата, без да гледа към нищо определено. Нещо в нея се беше пречупило. Тя се чувстваше сякаш са й изсмукали всички вътрешности. Имаше огромна дупка в нея, която само нейният вълк можеше да запълни, но него го нямаше...
Вечерта на момчето му беше хрумнала идеята да погребат вълка там. Той започна да копае тихо с лопатата, която беше донесъл и тя не го спря. Реши, че е съгласна и продължи. След като изкопа гроба се приближи до нея. Тя погледна вълка, наведе се и го целуна по муцуната за последно. После той го взе и го постави в гроба. Зарови го, постави кръста, който вечерта беше сковал и обгради гроба с камъни, за да знаят къде е. Тя стоеше и гледаше мълчаливо през цялото време. Като приключи, той се приближи до нея и я прегърна. Тя се сгуши в него и прошепна:
- Благодаря.

Цялото лято тя работи като сервитьорка и със спечелените пари купи надгробна плоча за вълка. Всяка седмица идваше на гроба на вълка, почистваше го и оставяше цветя. Той често беше с нея. Вече бяха заедно, но усещаше, че тя не го обича. Поне не по начина, по който му се искаше. Не по начина, по който обичаше вълка. Но той беше търпелив. Щеше да й покаже колко много я обича и колко много значи тя за него и с времето тя също щеше да го обикне. И беше прав. Пораснаха, тя го обикна, ожениха се, родиха им се две деца, преместиха се в друга държава, имаха щастлив живот, но тя никога не забрави своя вълк и ходеше поне веднъж годишно на гроба му.