- Ал-Хаким би Амр Аллах ( 996-1021) - “лудият халиф” станал халиф на Северна Африка и Египет на 15 годишна възраст. Променил политиката на религиозна търпимост, която неговите предшественици следвали и започнал гонения над евреи и християни. Две негови действия – разрушаването на църквата на Светата гробница (на Иисус Христос) в Йерусалим и забраната християните да отиват на поклонение на Божи гроб – поставили началото на поредица от действия, които довели до кръстоносните походи. Самообявил се за бог в 1020 г. Убит през 1021 г.
- Тимур (XIV век) - известен още като Тамерлан или Тимур Ленг (Тимур Куцият, тъй като той имал вроден дефект на лявото стъпало), е монголски завоевател, основател на Тимуридската династия. През 1370 г. налага властта си над Маверанахър (територията между Амударя и Сърдаря) и се обявява за велик емир. От 1372 г. до 1405 г. Тамерлан извършва над 20 големи похода, като завладява обширни земи в Централна Азия, Тюркестан, Афганистан, Персия, Русия (до Москва), Индия (до устието на р. Ганг), Месопотамия, Мала Азия, Сирия и др. Създава огромна империя със столица Самарканд. Превръща столицата си в културен и религиозен център.През 1402 г. с армия от 120 000 татари Тамерлан (Тимурленг) разбива 800-хилядна османска армия при Анкара и пленява Баязид I при Анкара. Предприема през 1404 г. поход в Китай, по времето на който умира на 18 февруари 1405. Могъществото на държавата на Тамерлан се опира на военната мощ, терора и ислямския шериат. Завоеванията му са прочути с безсмислената си бруталност – изгорил живи 100 000 защитници в един гарнизон, а от главите на 5000 пленници издигнал пирамида. На него се приписват думите: “Ако избиеш малцина, ти си убиец, избиеш ли милиони, ставаш завоевател.”
- Александър VІ (1492-1503) - папа отровител, от рода на Борджиите. Извършва първото си убийство на 12 години, има поне 10 незаконни деца, назначавал кардинали срещу огромни суми, след което ги отравял и наемал нови. Истинското му име е Родриго Борджия. Неговият аристократичен род се преселил от Испания в Италия. Този папа действително е рекордьор по убийства и интриги. Поддържал завоевателните планове на своя син Чезаре Борджия. Печалната слава на дъщеря му Лукреция Борджия, всъщност, се дължи изцяло на него - той я използвал като примамка за политическите си противници, като обикновено тя ги прелъстявала и се женела за тях, а после той ги отравял. Отравянето е било най-голямото му хоби. Всеки от приближените му е знаел, че една лека закуска в дома му означава сигурна смърт за госта след няколко минути гърчове и спазми. Безсрамието на Светия отец възмущавало кардиналите, които започнали за готвят заговор за отстраняването му. През лятото на 1503 г. Александър и Чезаре скроили пъклен план да убият метежниците и да назначат нова Свещена колегия от послушни протежета. Сценарият по време на тържествения обяд се превръща в трагедия. По погрешка, икономът поднесъл на Светия отец и на сина му от отровното вино. Александър VI издъхнал в страшни мъки. Цезарe разредил виното с вода и оцелял. Рим ликувал. Подпухналият, обезобразен труп на папата бил погребан набързо. папа Александър VI, е един от най-влиятелните и разюздани папи в историята. Наричан от мнозина първия Кръстник заради мафиотската структура, която създава за укрепване на абсолютната му власт. За неговото управление се ражда сентенцията: “Иди в Рим, за да загубиш вярата си!”. Именно папа Александър VІ разделя света между Испания и Португалия на договора в Турдесиляс, като тегли през картата права като конец черта.
- Чезаре Борджия (XV век) - наследил "занаята" на баща си и, по примера на цар Митридат IV, профилактично поглъщал толкова отвари и отрови в малки количества, в опит да придобие имунитет срещу тях, че кожата му се белела като на змия. Освободен бил от задълженията си на кардинал, за да влезе във войската. Убил брат си и зет си. Докато сестра му била в манастир, заедно с баща си правил секс с нея. Чезаре Борджия е бил пълновластен господар на Рим.
По негова заповед убиват, отравят, хвърлят в Тибър, разоряват, ограбват! За да спасят поне живота си много богати семейства били принудени да напуснат града! На 30 годишна възраст е убит, докато обсажда замъка Виана. А смъртта му била посрещната с облегчение сред европейските монарси. Послужил за модел за изследване на хладнокръвната употреба на властта в “Принцът” на Николо Макиавели.
- Томазо де Торквемада (XV век) – монах от доминиканския орден, Велик инквизитор на испанската инквизиция. Напълнил затворите и “залите на истината” (килиите за мъчения) с предполагаеми еретици. По негова заповед са убити хиляди хора. Цифрите варират между 8 000 и 22 000.
- Влад II Цепеш, наричан Набучвача или Дракул (XV век) – владетел на Влашко. Убил хиляди – между 40 000 и 100 000. Бил прочут със садизма си и с бруталните наказания, които налагал. Често се случвало той да нареди хора да бъдат драни живи, варени, пържени, обезглавявани, ослепявани, изгаряни, набождани с пирони, погребвани живи, жигосвани и т.н. Харесвало му да реже носовете, ушите, гениталиите или езиците на жертвите си. Любимото му наказание обаче било набиването на кол, от където идва и прякорът му – Влад "Набивачът на кол" (Цепеш). Това наказание той налага на трансилванските търговци през 1457, 1459 и 1460 г., защото били нарушили издадените от него търговски закони, с които искал да наложи протекционистични мерки за влашките търговци. Вероятно допълнителен мотив за действията на Влад срещу трансилванските търговци е фактът, че обичайната практика по това време е била претендентите за трона на Влашко да изчакват подходящия момент за действие именно в Трансилвания. В началото на 1462 г. Влад започва кампания срещу турците на юг от Дунав, избивайки над 38 000 души. Двама султански пратеници отказали да свалят в знак на уважение към него чалмите си. Влад решил, че няма против те да останат с чалми на главите, но заповядал чалмите да бъдат заковани с пирони към главите на пратениците. Освен това отказал да плаща данък на султан Мехмед, което било доста рискована стъпка, като се има предвид, че турската армия била много по-силна от тази на Влад. Очевидно враждебният жест принудил султана да предприеме масирана атака срещу Влашко. Армията, с която турците навлезли на север от Дунав била трикратно превъзхождаща силите на Влад ІІІ, който за момента нямал съюзници. Влашкият владетел се оттеглил в Търговище, като предварително опожарил селата по пътя на турците и отровил кладенците за да ги остави без храна и вода. Когато турската армия доближила влашката столица, пред нея се открила ужасяваща гледка – над 20 000 турски пленници набити на кол – по-късно тази невероятна сцена получила прозвището “Гората на коловете”. Тактиката на терор и ужас дава резултат – турската армия се оттегля (може би е интересно да се отбележи, че Виктор Юго също описва този уникален инцидент в "Legende des Siècles"). След като се оттегля от Влахия, Мехмед І освобождава по-малкия брат на Влад Цепеш и го поставя начело на значителни турски военни сили за да завземе трона. Раду успява да прогони брат си чак до замъка Поенари, на река Арджеш. Според легендата, именно тогава съпругата на Влад се самоубива, скачайки от висока скала, за да избегне турския плен (сцена, разработена от Франсис Форд Копола във филма "Дракула на Брам Стокър"). Влад успява да се измъкне от обсадата, използвайки таен проход и достига до Трансилвания, където се среща с краля на Унгария, Матей Корвин. Матей Корвин обаче не вярва на Влад Цепеш и вместо да му помогне, го хвърля в тъмница в столицата на Унгария Вишеград. Влад е признат за трети път за владетел на Влашко през 1475 г., но се радва на властта за много кратко време. Убит е в края на декември 1476 г. Тялото му е обезглавено и главата изпратена на султана, който я набива на кол като доказателство за триумфа си над Влад - "Набивача на кол". Счита се, че Влад Дракула е погребан в Снагов, но при отварянето на гроба през 1931 г. там не е открито тяло. Всъщност и до днес не е известно, къде е гробът на владетеля на Влашко. Само бележка на румънски монах в “Хрониките на Захария” дава някаква отправна точка – според него, тялото на Влад било изнесено от Снагов и през Истанбул достига до България в манастир, носещ името Свети Георги. Кой именно е този манастир обаче не е изяснено.
Последните изследвания на гробницата в манастира Снагов са доказали, че в гроба има само няколко конски кости, датирани към неолита, а не - човешки останки.
- Жил дьо Ре (XV век) – един от най-силните барони на Бретан, но същевременно и голям френски феодален владетел, свързан с династията Валоа и със значително участие в Стогодишната война срещу англичаните. През юли 1420 г. Жил взема успешно участие във военна кампания срещу графството Понтиевър, за да освободи херцога на Бретан Жан V дьо Монтфор. Едва навършил 16 години, той започва, след брака си с Катрин дьо Туар, блестяща военна кариера, защитавайки престола на дофина Шарл VII .
В действителност, в последния етап на Стогодишната война Жил дьо Ре е един от малкото владетели от Западна Франция, които защитават националната кауза, сражавайки се на страната на дофина и бъдещ крал на Франция Шарл VII . За този негов избор на страна във войната повлиява и Жорж Ла Тремоай, негов братовчед и някога любимец на френския престолонаследник. Жил се включва във войната на страната на последния през 1427 г. като плаща от собствения си джоб на голяма част от хората, които командвал, и на които налагал желязна дисциплина. Отличава се веднага с голямата си смелост. По време на атаката срещу крепостта Люд, той първи прескача вражеските стени и след като те биват превзети, убива английския комендант на гарнизона – капитан Блекбърн като буквално му разцепва главата на две с меча си. Другите му военни подвизи са в Ренфор, Сен Лоран де Мортие и Маликорн. Когато на 6 и март 1429 г. Жана д’Арк пристига в Шинон, Жил дьо Ре получава задачата да я придружи до Поатие, където Девата трябва да бъде разпитана от теолозите. После се сражава редом с нея при опита за освобождаване на Орлеан и бива запленен от силната личност на девойката. Към нея той се показва винаги като най-верния, смел и добре боравещ с оръжието спътник. Негова е отговорността за личната сигурност на Девата, заедно с която, след като през 1429 г. взема участие в освобождаването на Орлеан, се хвърля в битката при Божансu и като част от ариергарда в тази при Патe. Тогава Шарл VII го провъзгласява за Маршал на Франция, въпреки че Жил все още не е навършил 25 години, и му разрешава да носи на своето знаме кралските отличителни знаци, представляващи герба на Франция – златистия лилиев цвят(орифлам) върху син фон. Той е и един от четиримата френски феодали, удостоени с честта да съпроводят Свещената Ампула, съдържаща свещеното миро, с което били помазвани френските крале, от абатството Сен Реми до църквата Света Богородица в Реймс, където на 17 и юли 1429 г. Шарл VII ще бъде коронясан. През септември същата година Жил и Жана се опитват без подкрепата на краля да превземат Париж. Опитът се проваля, а Жана е ранена. Двамата биват позорно предадени от Ла Тремоай, който издава заповед за изтеглянето на останалата част от армията въпреки протестите на Жил. Тези негови протести го дискредитират пред кралския двор. По време на процеса срещу Девата в Руан, единственият, който се опитва да направи нещо за нея е Жил дьо Ре. Отначало той предлага на краля сам да плати целия откуп за освобождаването u, но не среща никаква подкрепа за начинанието си в кралския двор. Вероятно през декември 1430 г. Жил се е опитал безуспешно да прекоси Сена при Лувие, насочвайки се след това заедно с една въоръжена група към Руан, за да освободи със сила Девата. След като през 1432 г. води без особен успех едно последно сражение при Ланu, маршалът оставя всички на произвола на съдбата и се оттегля да заживее в собствените си земи. След като Жорж Ла Тремоай изпада в немилост пред краля, Жил никога повече не се появява на бойното поле.
Тук някъде приключва и бляскавата кариера на Жил дьо Ре. Смъртта на Орлеанската дева на кладата в Руан през май 1431 г. бележи фактически края на славните за Маршала на Франция времена. След като тя бива изгорена от инквизиционния трибунал, Жил се оттегля в собствените си владения и заживява като прахосник, обзет от носталгията по някогашните си подвизи. Тук се проявява и другата, тъмна страна от неговия характер, онова зловещо негово alter ego, което му спечелва печалната слава на най-страшното “чудовище” върлувало някога по тези земи. Затова и до ден днешен в областта Бретан се разказват легенди за неговата жестокост, погубила стотици деца и юноши. Жил отива да удави мъката от загубата на Жана д’Арк в лукса на замъците Машкул и Тифож. Дворът му не само тъне в разкош, а и по масата му се леят реки от ароматно и подсладено с карамфил и канела вино. Неизброимите ястия от всякакви видове месо се сервират в златни и сребърни съдове. Там той се заобикаля от тесен кръг придворни и малка група свои верни хора, които го придружават понякога до Нант, където баронът притежава и великолепен дворец в близост до катедралата и замъка на херцога. Разполага с лична армия от около 200 души, облечени в пищни доспехи и яздещи прекрасни породисти коне. При него служат и около 80 певци и няколко актьорски трупи, които му помагат да избегне скуката зад високите стени на своите замъци. В отчаян опит да избегне финансовия крах, Жил се съюзява с Лукавия като се насочва към алхимията в търсене на философския камък. В алхимията се криела надеждата му, че ще успее да превърне неблагородния метал в злато. Първите си плахи стъпки в нея той прави в замъка Пренсе, опитвайки се на няколко пъти да “направи злато” с помощта на Франческо Ломбардски, Антонио да Палермо, Томас Онафразимус и Дюменил. По-късно се доверява сляпо на Франческо Прелати. Последният бил 22 годишен младеж, извикан от Флоренция, по препоръка на Юсташ Бланшe, свещеник на служба при дьо Ре, изоставил расото, за да се отдаде на дявола. Прелати се хвалел, че е “познавач на алхимията” и че се занимава с вещерство и Кабала, в които бил посветен от най-големите магьосници по това време. Прелати бил един от главните виновници за това Жил да продаде душата си на дявола. За да получи злато, Прелати няколко пъти в присъствието на своя господар направил опит да извика Сатаната. За първи път той се опитал да призове демоните на злото през 1438 г. в замъка Тифож. Малко преди полунощ Жил, Прелати, Бланшe и двамата прислужници Анриe и Поату очертали с върха на меч няколко кръга, в които след това изрисувли кръстове и други тайнствени знаци. В глинени гърнета поставили въглени, тамян, смирна и алое, след което Прелати прочел от някаква книга с черни кожени корици следното заклинание:“О, Барон, Белиал, Ориенс, Белзебут, призовавам ви в името на Отца и Сина и Светия дух, в името на Дева Мария и всички светци да се появите тук пред нас и да изпълните нашата воля”. Сетне те отворили четирите прозореца на голямата зала на замъка. Изминали два часа, но демонът ‘Барон’ така и не се появява. Вторият опит на Жил дьо Ре да се свърже с демоните бил в градчето Бурньоф, разположено между замъците Порник и Машкул (вж. на картата). Прелати и Поату заедно с господарят си отново донесли тамян, магнетит и тайнствената книга с черни корици, след което очертали, с помощта на нож, кръг, в който изрисували сатанински символи. Въпреки изричната забрана на Прелати, прислужникът тайно се прекръстила преди придворният магьосник да започне да реди заклинанията си. По-късно и двамата свидетелстват, че след новия неуспешен опит за извикването на демоните върху града се изсипал страшен порой. В същото време се извил толкова силен вятър, че тримата едва успели да се доберат до замъка. В съдебните архиви от това време, намиращи се в Нант, се съдържат още самопризнания на Прелати, според които последният направил трети опит, този път съвсем сам, да извика ‘Барон’, при който демонът му се бил явил. Прелати признава, че демонът му се бил явявал и други пъти, но никога в присъствие на свидетели. Той дори му бил оставил някакъв черен прах, който дьо Ре сложил в златна кутия и носил няколко дни със себе си, преди да го изхвърли понеже видял, че е безполезен. Прелати поискал от името на ‘Барон’, Жил да даде гощавка на трима бедняци на три различни празника през годината. Жил обаче, направил това само веднъж - на Вси Светии и това според магьосника била причината демонът никога да не се появи пред него.
Но в замъците Тифож и Машкул Жил изглежда е извършвал такива престъпления, че вещерството и съюзяването с дявола били като че ли най-безобидните от тях. За тези престъпления загатва и разказът на вдовицата на един каменоделец и енорияш от църквата Светия Кръст в Нант. Тя свидетелства, че била поверила сина си на човек на име Поату, слуга на барон дьо Ре, който u го поискал, за да го назначи на служба при него. От този ден нататък бедната жена не видяла повече сина си, който бил на около 15 години. Други родители, със сълзи на очи по-късно потвърждават, че и техните деца са изчезнали мистериозно по подобен начин. За съдбата на тези деца може да се съди и по поредния акт на мегаломания от страна на Жил дьо Ре. На 24 и март 1435 г. той издига в замъка Машкул параклис в чест на Младенците, избити от цар Ирод, “за доброто и за спасението на нашите души”, както се изразява самият той. За тази цел той наел на служба архидякон, викарий, няколко свещеника, капелани и ковчежник, които били лично назначени от самия него. Но построяването на параклиса едва ли е бил знак за разкаянието на барон дьо Ре за стореното от него на тези нищо неподозиращи “бретонски младенци”. По-скоро това било само част от богохулствата и светотатствата, които той извършил, и които щял да продължава да извършва. В последен отчаян опит да извика демона ‘Барон’, той извършил един от най-сатанинските си ритуали – в присъствието на Поату той поставил в чаша сърце, което е изтръгнал от малко дете. Малко преди това, по настояване на Прелати, той дал обет, чрез заклинание, да даде на дявола всичко, което той поиска, с изключение на собствената си душа. Но по ирония на съдбата едно от богохулствата на бретонския барон се оказало фатално за самия него. Може би никога не би се разбрало какво всъщност се е случило с всички онези деца и юноши, ако на 15 и май 1440 г. Жил не направил тази грешна стъпка, която се оказала повратен момент в неговия живот. В желанието си да си възвърне едно градче, което някога му принадлежало(но което заради дълговете си бил принуден да продаде срещу нищожна сума пари на Гийом льо Фрерон, ковчежник на херцога), маршалът нахлул в него заедно с въоръжен a до зъби група от 60 души и си го възврнал със сила. Лудостта му обаче, не спряла до тук. Свещеникът, който бил натоварен с административните дела по управлението на имотите, продадени от Жил дьо Ре на Гийом льо Фрерон, в действителност бил брат на последния. Свещеникът на име Жан льо Фрерон тъкмо отслужвал своята литургия в църквата Сент Етиен дьо Мер Морт (на снимката по-горе), когато Жил проявил оказалото се по-късно фатално неблагоразумие да нахлуе с оръжие в храма. На всичко отгоре той нарекъл свещеника престъпник и го обвинил, че подлагал бившите му поданици на изтезания. Накрая го задържал под стража и го отвел в замъка Тифож.
В този момент епископът на Нант, Жан дьо Малетроа, който от доста време разследвал злодеянията на барона (но който, имайки си работа с френски маршал, е действал до този момент с изключителна предпазливост), в очакване на удобен предлог и точен момент, за да се намеси по-решително, почувствал изведнъж, че успехът му е в кърпа вързан. Изглеждало, че Жил не само е застанал срещу властта на херцога, но и не е зачел привилегиите на Църквата, за което можело най-сетне да бъде преследван и съден. Но зад действията на епископа на Нант се криели всъщност неговите лични и политически амбиции. Разбирайки, че други вече са се облагодетелствали от “разпродаването” на имотите на барона, заплащайки за тях твърде ниски суми пари, епископът решава, че и на него му се полага част от “пая”. За “нарушаване на гражданския мир”, предизвикано от използването на сила от хората на Жил дьо Ре на територията на херцогството, Жан V наложил на Жил парична глоба от 50 000 златни екю. В несъстоятелност вече да плати подобна сума, Жил дьо Ре решава да отиде в замъка на херцога, за да го увери, че се е разкаял и да го убеди да отмени решението си. Преди да отиде там, обаче, той заръчал на Прелати да извика ‘Барон’, за да го закриля. Според свидетелските показания на алхимика, демонът му се бил явил и обещал Жил да се завърне от там жив и здрав. Херцогът, обаче, не отстъпвил и дори помолил брат си, Артур дьо Ришмон, офицер на Короната и главнокомандващ на френската армия, да превземе от името на краля замъка Тифож (който не се намирал на територията на херцогството), за да освободи свещеника от Сент Етиен дьо Мер Морт. Операцията, проведена на 29 и август 1440 г. приключила успешно, но кралят, естествено, не разбрал нищо за това. Освобождаването било само прикритие за истинските намерения на херцога – последният знаел, че след като барон дьо Ре бъде прогонен от Тифож, той ще бъде принуден да се оттегли в Машкул, който е бретонско владение, и където някогашният маршал ще може да бъде преследван. По това време вече Жил бивал преследван едновременно и от Църквата и от херцога. След като научава за изчезването на значителен брой деца и юноши от територията на своята епархия (за които хората негласно обвинявали своя някогашен владетел), епископ Жан дьо Малетроа се обърнал към френския инквизитор, под чиято юрисдикция се намирал Бретан, с молба за образуването на църковен процес срещу барон дьо Ре. Епископът обаче не успял да намери формални жалби срещу него заради страха, който баронът все още продължавал да всява у някогашните си поданици. За сметка на това пък епископът събрал доста от т.нар. “клеветнически показания”, които представлявали сбор от всички слухове, които се носели, и които трябвало да са колкото е възможно по точни, подкрепени с доказателства и свидетелски показания. Клеветническите показания били достатъчни, за да бъде сезирано правосъдието. Освен това няколко езика най-накрая се “развързали”, което позволило да се съберат и десетина жалби. Всичко това се правело тайно, за да не бъде събудено подозрението на барон дьо Ре. От своя страна, херцогът провел собствено разследване, по време на което над 70 души се явявили, за да свидетелстват за аналогични случаи на изчезване. Броят на изчезналите се изчислявал приблизително на стотина деца и юноши, всичките от мъжки пол. Свидетелите говорели също и за бунтовнически действия предприети от Жил дьо Ре срещу обществената власт. При това положение херцогът назначил за следовател Пиер дьо л’Опитал, който наложил запор върху всички имоти на барона. Това естествено буди основателното подозрение, че действията му съвсем не били безкористни.
По време на цялото разследване, двете институции обаче не действали независимо една от друга. Напротив, те дори взаимно се подпомагали и днешният историк с право може да остане изумен от смесения характер на процедурите използвани в двата съда, които използвали всички хитрини и вратички в църковното и гражданското право, за да постигнат заветната си цел – смъртна присъда за Жил дьо Ре. На 13 и септември 1440 г. херцогът и епископът заключили, че всичко е готово за предприемането на решителни действия – призоваването на Жил в съда. Два дни по-късно пред вратите на замъка Машкул пристигнал въоръжен отряд, който на висок глас съобщил, че Жил трябва да се предаде, за да бъде откаран в Нант, където ще трябва да отговаря пред съда за обвинение в оскърбление срещу църковната и светска власт. След тези думи във въздуха отекнали тръбите, които известявали, че е време Жил да се предаде. От замъка, обаче, не се чувало нищо. Познавайки добре гордостта, смелостта и решителността на маршала, отрядът се готвел за най-лошото. След миг, обаче, потерната се отворила и Жил спокойно излязъл отвътре. И до ден днешен остава истинска загадка какво е накарало страховития и безскрупулен барон да приеме така кротко участта си. В същото време били арестувани и откарани в затвора на замъка в Нант и основните му съучастници – двамата прислужници Поату и Анриe (последният направил неуспешен опит да се самоубие на път за Нант), придворният му алхимик и магьосник Прелати, свещеника Бланшe и вещицата Ла Мефрe.
Църковният процес бил проведен от 8 и до 25 и октомври 1440 г. в Новата Кула на замъка на херцога в Нант. На 8 и октомври Жил се явявил пред съда. Тъй като той бил все още доста силен и влиятелен владетел и би могъл поради този факт да оспори легитимността на процеса и авторитета на съдиите, обвинителите използвали хитрост като заявявили, че ще го съдят за светотатството в църквата, без да споменават други обвинения. Успокоен от това, Жил признал авторитета и легитимността на съда. На 13 и октомври 1440 г., обаче, бил прочетен официално обвинителният акт, който накарал всички присъстващи в залата да изтръпнат. Жил дьо Ре бива обвинен във вещерство (заради опитите му да се съюзи с дявола), содомия (заради противоестествените актове, на които подлагал децата, които залавял) и убийства – трите най-тежки обвинения по онова време. Обвинителният акт дори уточнява броя на убитите деца – 140! По-късно обаче, се установява, че статистиката е доста по-печална. Детеубийствата, за които се твърдяло, че са извършени от злия барон, били в същност с пъти повече от тези, за които бил обвинен. Предполага се, че общият брой на жертвите му е около 800 деца, а според някои изследователи дори 1 000. Ужасeн, Жил разбрал, че е изправен пред смазващ списък с обвинения. Той веднага изразил възмущението си от обвиненията, които е чул и обвинил всеки един от съдиите, че е лично заинтересован от неговото осъждане. Но вече било прекалено късно. Той вече бил признал законността на съда. Жил осъзнал, че е бил изигран и бил обзет от такава ярост, че нарекъл свещениците, членове на съда подлеци и престъпници. При тези негови думи епископът на Нант анатемосал Жил, след което заседанието било закрито. В Средновековието обаче, отлъчването от църквата се оказвало тежък удар дори и за най-жестоките убийци и престъпници. Жил осъзнал, че е загубен, защото вече не бил християнин. Съзнавайки, че не може да очаква никакво спасение за душата си, и че е осъден на вечни мъки в Ада, той рухнал психически и променил начина си на поведение към обвинителите. Той веднага заявяил категорично, че признава законността на съда, дадена му от Бога и истинността на обвиненията, отправени срещу него. Жил спонтанно признал многобройни престъпления и молел свещениците за божията милост. При тези обстоятелства анатемата била игнорирана и баронът отново бил приет в лоното на християнската църква. След тези внезапни обрати, църковният процес можел най-сетне да продължи. На 16 и и 17 и октомври дошъл редът да бъдат изслушани съучастниците Прелати, Бланшe, Анрие и Поату. Магьосникът разкрил с най-подробни описания сатанинските ритуали, които двамата с Жил редовно извършвали. Свещеникът Юсташ Бланшe пък свидетелствал, че господарят му бил използвал голям брой жени, сред които и вещицата Ла Мефре, които трябвало да примамват децата и да ги отвличат. На 20 и октомври пред съда застава самият Жил и изявява желанието си да направи пълни самопризнания. Когато влиза в съдебната зала, тълпата остава безмълвна. Той допълва предишните показания като уточнява, че изпитвал по-голямо удоволствие да убива децата, да отделя главите и крайниците от телата им, да ги гледа как умират, отколкото да задоволява плътските си страсти с тях. Признанията стават все по ужасяващи, но тълпата продължавала да стои безмълвна. Жил уточнява, че докато децата агонизирали, той обичал да сяда върху корема им и да ги гледа как умират. След тези сатанински оргии прислужниците му почиствали залите на замъка от кръвта и изгаряли телата. Той признава, че няма никаква представа дори за приблизителния брой на убийствата, които е извършил, но все пак си спомня, че е извършил първото си убийство на 15 и ноември 1432 г. в замъка Шамтосе. Ето как започнала според него цялата история: “Прочетох красивата история1 за това как Тиберий, Каракала и други се отдавали на содомията с момчета и изпитвали странно удоволствие от това да ги измъчват”. Попитан за мотивите на зверските си убийства, Жил отговарил, че това са жертвоприношения за самия Бог. Като убивал само деца, той вярвал, че освобождава “чисти души”, които отивали право в Рая. Затова той с чиста съвест се зовял “създател на ангели” и смятал, че с тези свои “добри дела” ще заслужи опрощение за плътските си страсти и удоволствието, което изпитвал от изтезанията. Жил завършва разказа за сатанинските си ритуали и зверските си убийства с истинска проповед към присъстващите: “О, бащи и майки, които сега ме чувате, вижте ме ! Умолявам ви, възпитавайте децата си в смирение ! Ако съм извършил толкова многобройни и ужасни престъпления, причината е само и единствено в моето детство”. Накрая завършва изповедта си плачейки и признавайки смъртните си грехове. През сълзи Жил уверява всички присъстващи в дълбокото си разкаяние и добавя: “Бог никога не ще ми прости, ако самите вие не се молите за мен”. И колкото и да е изумително, в миг цялата тази тълпа, попила всяка дума от разказа за зверствата на барона и задушена от ужаса на потресаващите разкрития, застанала на колене и започнала да се моли за най-страшното чудовище, за което някога била чувала... На 23 и октомври гражданският съд произнася смъртните присъди на Жил дьо Ре и на двамата му прислужници – Анрие и Поату. Другите подсъдими изчезват мистериозно!... Прелати успява незнайно как да избегне участта на своя господар, но няколко години по-късно и той бива обесен, но за други престъпления. Колкото до Ла Мефре, зловещата похитителка на деца, тя намира смъртта си в затвора в Нант по време на процеса. На 25 октомври дошъл ред и на църковния съд да осъди на смърт Жил за връзки с дявола и извращения с природата. Жил молел да бъде екзекутиран преди своите прислужници. Той се обърнал и към присъстващите в залата с горещата молба да го съпроводят до брега на Лоара, където щял да бъде обесен и после изгорен. Последното му желание било тленните му останки да бъдат заровени в двора на църквата на Кармелитките. Волята му била уважена. В нощта преди екзекуцията цял Нант не мигнал. Всичките му жители я прекарали в молитви – кой в църквите, които останали осветени цяла нощ, кой по площадите на града, кой в дома си. Всеки осъзнавал свръхестествените размери на току що разигралата се драма. В 9 часа на 26 и октомври 1440 г. процесията, водена от епископа, излязла от катедралата. Подир него вървяло цялото духовенство, херцогът и неговите сановници заедно с хора от народа, чийто брой ставал все по-голям. Накрая на процесията вървели Жил дьо Ре, Анрие и Поату, обградени от въоръжена стража. И цялата тази човешка маса пламенно пеела църковни химни. Като истински естет Жил дьо Ре се наслаждавал на тези последни мигове от своя живот. Той дълбоко и наивно вярвал, че греховете му са опростени, че вече не е обладан от демони, че душата му ще бъде спасена и след няколко часа ще се озове в Рая. Той бил опиянен от щастието, че играел главната роля в историята, която сам е сътворил. Съпроводен от всички тези хора, изпаднали в религиозен екстаз, той си мислел, че със смъртта си ще изкупи греховете на цялото човечество. Ведрото му излъчване в такъв момент поразява всички и ярко контрастира с пораженческото поведение на двамата му прислужници. След смъртта му, в спокойния град Нант между XV и и XVIII и век започнали да се зараждат странни ритуали за защита на децата, на бременните жени и на кърмачките. Те се извършвали по местата, където “чудовището” някога върлувало, където било екзекутирано и дори на гроба му в църквата на Кармелитите. Днес местата свързани със спомена за него, включително и призрачните замъци Шамтосе, Тифож и Машкул, вече на говорят за зверските убийства и сексуалните извращения на Жил дьо Ре. Те напомнят по-скоро за легендарния “звяр”, който отвличал децата, и който незнайно защо според легендата и според приказката на Шарл Перо носел прозвището Синята брада. Той вече не е нищо повече от един приказен герой, един Торбалан, с който родителите продължават да плашат непослушните си деца. Ето как колективното съзнание и устното народно творчество е превърнало историята за маршала, помогнал на Франция да спечели Стогодишната война, за най-верния рицар на Орлеанската Дева, за барона, разбунтувал се срещу херцога на Бретан, за човека, съюзил се с дявола и принесъл в жертва стотици деца и юноши, в легенда за “чудовище” - похитител на деца, което според приказката на Перо се задоволило с убийството на едва седем прекалено любопитни жени...
- Фернандо Алварес де Толедо, трети херцог на Алба (XV век) - испански генерал, губернатор на Нидерландия от 1567 до 1573. Той получава прозвищата Железния херцог, и Кървавия херцог заради своята жестокост при опитите да подчини със сила размирните провинции.
През 1567 Филип II изпраща херцог Алба, начело на десетхилядна армия, в Нидерландия с извънредни правомощия за прекратяване на безредиците, започнали година по-рано. Веднага след пристигането си той създава извънреден трибунал, станал известен като Кървавият съвет. През шестте години на управлението му са екзекутирани не по-малко от 18 000 души. На преследвания са подложени не само протестантите, но и известни католици, като графовете Егмонт и Хорн. Опитите на Алба да наложи испанската алкабала, данък от 10% върху всички продажби, предизвиква съпротивата и на католическите области на Нидерландия. Групи бегълци от преследванията образуват пиратски флот, който напада успешно испански кораби и укрепления и през 1568 дори превзема град Бриле, а генералните щати, събрани в Дордрехт, открито се обявяват срещу управлението на Алба. В същото време по суша в страната навлиза армия, финансирана от принц Вилхелм Орански, с което е поставено началото на Осемдесетгодишната война, довела до независимостта на северните провинции.
Алба реагира на събитията с обичайната си енергичност и успява да си върне всички провинции, с изключение на Зеландия и Холандия. След първоначален успех на бунтовниците при Хейлигерлей, той им нанася тежко поражение в биткката при Йеминген, а през 1572 превзема след тежка обсада и Хаарлем. Въпреки това бунтът продължава и влошеното здраве подтиква Алба да се оттегли. В края на 1573 той е заменен от Луис де Сенига и Рекесенс. За няколко години над 18 хил. нидерландци са осъдени на смърт, а около 100 хил. са принудени да напуснат страната. Войските на херцог Алба разбиват зле въоръжените въстанически отреди, командвани от принц Вилем Орански, които се изтеглят в Германия. Но въпреки потушаването на бунта, ограничаването на търговията на нидерландците, конфискациите и огромните данъци, развитието на събитията показва, че не може да се държи в покорство един народ само чрез груба сила. Въстаниците гьози започват партизанска война по море и по суша, превземат важни пристанища в северна провинция Холандия и ограничават контрола на испанските власти над съседните области. Голяма част от протестантите се заселват в Холандия и това допринася за разделянето на провинциите на северни протестантски (днешна Холандия) и южни католически (днешна Белгия). Херцог Алба. като вижда безплодността на жестокостите, напуска страната.
- Иван IV Грозни - велик руски княз (от 1533 г.), първият руски цар (от 1547 г.). Цар Иван Грозни се стреми да укрепи самодържавието и да централизира държавата. През 1549-1560 г. провежда реформи в областта на централното и местното управление, реорганизация на армията и др. В резултат на военните походи на Иван IV Василевич (Грозни) през 1547-1552 г. е присъединено Казанското ханство, през 1556 г. – Астраханското ханство; под руска зависимост попадат Сибирското ханство, предвождано от хан Едигер (1555 г.) и Голямата Ногайска орда (1557 г.). Воюва неуспешно с Ливония за излаз на Балтийско море, но започва присъединяването на Сибир (1581 г.). Още по време на Ливонската война засилва борбата си с остатъците от феодалната разпокъсаност. Най-разпространени методи за борба с политическите противници стават заточението и смъртното наказание. През 1565 г. Иван Грозни въвежда опричнината. Избити са голяма част от привържениците на Владимир Андреевич Старицки, а през 1569 г., самият Старицки бива заставен да изпие
