Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН]

Наближаваше средата на февруари и все по-често из коридорите на Хогуортс човек можеше да се натъкне на хванати за ръце влюбени двойки. Но те не се ограничаваха само с празните класни стаи, ами търсеха по-скътани и уютни местенца и извън замъка. Явно февруарският студ никак не ги притесняваше, защото невнимаващите ученици можеха да се натъкнат на натискащи се двойки, сгушени в тъмните кътчета на парка. На Хагрид му се бе наложило да гони няколко такива двойки от задния си двор – явно хората бяха решили, че никой няма да ги търси до задния вход на колибата му.
Дена и Невил също бяха заразени от тази романтиката носеща се наоколо, но за разлика от съучениците си, те си имаха свое специално място, където никой не можеше да ги открие. Там те се отдаваха на желанията си и освобождаваха добре прикриваната страст един към друг. На това място времето и външния свят просто не съществуваха и често се случваше двамата да посрещат изгрева заедно.
Седмица преди Свети Валентин, Невил лежеше до Дена и милваше косите й, а тя се бе сгушила в тялото му и се взираше с празен поглед в прозореца. Беше някъде след полунощ и само до преди малко се бяха любили страстно, а момчето вече усещаше как Дена се е вглъбила в мислите си и бе много далеч от това място и от него. Притесняваше се за нея, защото напоследък това й ставаше навик и той не знаеше на какво се дължи тази нейна дистанцираност. Не вярваше да е заради ученето и занятията с ВОДА, просто защото тя се справяше и с лекота и с двете. Не беше и заради положението, в което се намираха и неизвестността. Невил знаеше, че дядо й много й липсва, но не смяташе, че това е паричната за тихата й депресия. Момчето въздъхна дълбоко и реши пръв да наруши тишината с въпрос право в целта:
-Какво става с теб напоследък, а? - подпря се на лакът и нежно я обърна към себе си, за да я погледне в очите. Отново онзи тъжен и отнесен поглед. – В мен ли е проблема?
-Не, Невил. Не е в теб, наистина. – дена въздъхна нетърпеливо и се извъртя към него напълно. – Защо реши, че има проблем изобщо?
-Напоследък си много замислена и дистанцирана и...
-Не може ли? – сопна се момичето, но после й се прииска да се цапардоса през устата. Невил не беше виновен за проблемите й. – Извинявай, Невил...ти нямаш вина за киселото ми настроение. Мисля, че обстановката оказва своето влияние, макар и късно.
-Няма как да не ти повлияе и аз съм изненадан, че издържа толкова дълго. – момчето се умълча за момент, защото обмисляше как точно да я попита, но Дена го прекъсна.
-И аз съм изненадана от себе си в интерес на истината. – Дена бързо превърташе из главата си информацията, която можеше да му даде и изведнъж я осени една идея, която накара момичето да се усмихне широко. Щеше да му разкаже всичко за миналото си и за истинския си баща. Невил щеше да е първия, на когото щеше да довери тази своя тайна – кой точно е истинският й баща. – Напоследък много мисля за семейството си и те много ми липсват. Никога не съм била отделена за толкова дълго време от тях.
-Носталгия, а? Би ми се искало да ти кажа, че знам какво е, но при мен нещата стоят много по-различно. – момчето наведе глава и замълча за момент, а когато я погледна, Дена можеше да се закълне, че е видяла сълзи да блестят в ъгълчетата на очите му. – Разкажи ми за семейството си, моля те. Ще ми бъде интересно да разбера колко бели си свършила като малка.
-Хм....мисля ,че тук ще те разочаровам малко, защото не бях кой знае каква пакостница.
-Няма значение...пак ще ми е интересно да разбера какво си правила преди да се запознаем.
Дена се ухили и след малко момчето последва примера й. Тя се наметна с мантията си и след като нахлузи някакво бельо за благоприличие се запъти към импровизираната им кухня. Бяха си отделили едно кътче от дневната и бяха измагьосали барплот, шкаф с прибори и още един малък шкаф, който Дена бе превърнала в нещо като хладилник с подходящо заклинание за трайно замразяване. Момичето бръкна във въпросния хладилен шкаф и изкара бутилка Огнено уиски – едва бе убедила Абърфорт да й го продаде, с леко завъртане в китката накара две чаши да излязат от близкостоящата витринка и плавно да се приземят на малката масичка в къта за разговори. Определено щеше да им е нужен алкохол за този разговор, защото Дена не разказваше наляво и надясно, че е дъщеря на Черен магьосник. Дена седна на дивана и прибра крака под себе си, обърна се към Невил, който отдавна се беше разположил във фотьойла и не отделяше поглед от нея. Момчето също се бе облякло, за да не я смущава. Тя заговори първа:
-Отдавна се каня да ти споделя нещо, но все не намирах подходящия момент. Мисля, че ако не го кажа сега, друг удобен случай няма да имам.– Пое си дълбоко въздух и погледна в страни преди отново да се обърне към Невил. – Знаеш, че Ричард Мейферт не ми е истински баща, нали? Той е първият съпруг на мама, но не е мой биологичен баща...
-Да, знам това, но защо...
-Защото искам да ти кажа, кой е истинският ми баща. Трябва да те предупредя, че може и да не останеш очарован от фактите около родословието ми.
-Дена, ако не искаш да...
-Не ме прекъсвай, защото го правиш още по-трудно. Ще почна от началото, защото от там май е най-лесно. – момичето се засмя безрадостно и звукът отекна някак студено в иначе сгряното от огъня в камината помещение. – Нека се върнем деветнайсет години назад, мястото е Британия, времето е началото на август. Мама е била на деветнайсет години и влюбена до полуда в свой съученик. Той не изпитвал същите чувства към нея, но все пак я уважавал като приятелка и не е искал да я нарани наистина, но обстоятелствата се стекли така, че той избрал път, по който майка не е била готова да тръгне с него. И той го е знаел, защото я е отблъснал, за да я предпази. Но тя се е почувствала обидена и наранена от грубостта му, която той умишлено използвал, за да е сигурен, че тя няма да пострада заради него. Мислел е, че й прави добро като я отблъсква, но... – Дена си пое въздух дълбоко и очите й леко се насълзиха.
-Станало е нещо, което той не е можел да предвиди. Нещо, което той не е искал да става, но...
-Мъгълите имат един израз за тая цел, знаеш ли? - когато момчето поклати глава в отрицание, Дена продължи. – Те казват „Пътят към Ада е осеян с добри намерения!”.
-Какво се е случило после? Когато е отхвърлил майка ти? – Невил слушаше внимателно, а нервите му бяха опънати до крайност.
-Тя била ужасно нещастна и се чувствала опустошена, но все пак била в безопасност, далеч от любимия си човек.
-Намразила ли го е?
-Не. Мама никога не можа да го намрази и аз я разбирам. Той не е можел да знае какво ще й се случи, след като я отблъсне, така че не виновен поне за това. Направил е голяма грешка и е поел по лош път, но после се е поправил. А и мама би била поставена в голяма опасност, ако бе останала с него, освен че щеше да е нещастна. Той никога не би могъл да погледне на нея по друг начин освен като на приятелка.
-Говориш така сякаш го познаваш. Кой е този човек, Дена?
-Да, познавам го и съм говорила не веднъж с него, но не мога да ти кажа кой е той. Нямам право, разбираш ли ме?
-Добре, няма проблеми. Щом не можеш – значи не можеш. – Невил се почеса по врата и след няколкосекундно мълчание попита. – Все пак какво се е случило после?
-Мама е получила възможност да учи в Щатите и я приела с отворени обятия, защото искала да се махне от това място. Дядо трябвало да остане, защото бил в първия Орден, но се погрижил дъщеря му да е далеч от обсега на Черния Лорд. Нямал е и представа, какво ще й се случи. – Дена спря за момент да разказва, за да отпие от чашата си, пълна с кехлибарена течност. – Тя заминала да учи за лечител в Хюстън, щата Тексас, където и до днес има голяма магьосническа общност. Няколко месеца след като заминала, някъде през Октомври, била поканена на лъскав прием. Просто била отседнала при доста заможно и влиятелно магьосническо семейство. Там Маркус Дрейк я забелязал и по-късно по време на партито, насила я отвлякъл и я отвел в своето жилище. Там я изнасилил. – Тук Дена отново спря, за да отпие още една голяма глътка. Невил положи ръка върху нейната, в знак на разбиране и съчувствие.
-Ти си негова дъщеря, така ли?
-Биологична дъщеря. Това животно е наранило майка ми по отвратителен начин, а после я е захвърлил като непотребна вещ. Мама не знаеше почти нищо за него, но аз настоявах да разбера кой е той и дядо ми разказа повечето. Сигурна съм, че ми е спестил точно толкова колкото ми е разказал, но все пак е нещо.
-Какво имаш предвид? Не съм го чувал този Дрейк тук.
-Няма как да си, защото е известен само в щатите. Бих го нарекла еквивалент на Ти-знаеш-кой, но истината е, че Черният Лорд е преминал границите на човешкото, които Дрейк не е посмял да пристъпи никога. Баща ми, нека така го наречем за сега, е бил благоразумен и не е смеел да прекрачва забрани наложени преди столетия. Стилът му е бил различен от този на Том Риддъл, но е всявал същия страх в подчинените и враговете си. Той е имал друга представа за чистокръвието, мъгълите и Черните изкуства. Не знам кой от двамата е по-лошият....трудно е да се каже...Но остава фактът, че съм дъщеря на черен магьосник.
- Но ти си добра! Сама го каза – той е твой биологичен баща, но други хора са те отгледали и възпитали и са те направили такава каквато си сега!
-Понякога се чудя каква част от злото в себе си ми е предал този човек и се плаша от това, което искам да сторя...да сторя с определени хора...
-Със Смъртожадните ли? – попита момчето и Дена кимна утвърдително. - По тази логика и аз съм зъл, защото едва ли има друг човек...ъъъъм...всъщност... май само Хари би искал повече от мен да увие ръце около врата на Белатрикс Лестранж. – момичето го погледна неразбиращо и Невил поясни. – Тя уби Сириус Блек, който беше кръстник на Хари и последният му близък човек...имам предвид последния близък, на когото му пукаше за него и не го гледаше като полезно изкопаемо заради белега.
-Значи аз трябва да се наредя на опашка, май?
-Ами...така излиза, да...ще има да почакаш, докато се докопаш до нея...Както и да е, говорехме за това, че ти не си зла и това, че искаш хората като Лестранж да си получат заслуженото не те прави зла...нито това, че си дъщеря на някакъв тъмен маг.
-Знам, но...но мисля, че имах нужда да го чуя и от теб. Понякога се чувствам така сякаш в мен е останала и капка добро и искам само да причинявам болка на тези изверги...Чу за клането в мелницата, нали? Как могат да направят подобно нещо на деца...За Волдемор знам, но... – Невил ахна, когато тя изрече името, но бързо се съвзе. – Имам предвид... всички знаят, че Риддъл е бездушно влечуго, но не смятах, че подчинените му ще стигнат чак до там... таях някаква слаба надежда, че все пак в тях е останала някаква човещина...знам ли...
-Дъмбълдор щеше да каже същото... – момчето се разсмя искрено. – Той до последно вярваше в доброто у хората и това му коства живота.
-Дам... Хм...нека не си говорим за тъжни неща, а? Мама оцеляла, пратила писмо на дядо и той отишъл да си я прибере. Скрил я в едно мъгълско село в Ирландия и там тя се запознала с Ричард Мейферт. Той бил горски водач. - Невил я погледна неразбиращо и момичето се засмя. - Ами... когато мъгълските туристи искат да стигнат от едно място в планината до друго, а не познават пътя и не смеят да тръгнат сами, наемат човек, който познава маршрута и може да ги заведе от точка А до точка Б живи и здрави. Професията на този човек се нарича горски, на някои места планински, водач и Ричард е такъв.
-Но те не са се събрали веднага, нали? - попита момчето заинтригувано.
-О, не...разбира се, че не...Мама е била уплашена и травмирана и въобще не е мислела за любов или някакви подобни чувства. Месец след изнасилването разбрала, че е бременна и тогава е взела най-важното решение в живота си - дали да ме задържи или да изпие товара и да забрави, че някога ме е имало изобщо. Разбирала, че бебето й, което съм аз, не е виновно за постъпките на баща си и тя няма право да отнема живота му. А от момента, в който ме поела в ръце, не можела и да си помисли за раздяла с мен. Дори не давала на акушерката да ме отнесе в другата стая, искала да спя при нея. Чак година след моето раждане, малко след като Черния Лорд изчезнал, мама и Ричард се оженили. Тя много го уважава и обича, а той направо я боготвори.
-А защо сте се преместили в Щатите?
-Когато станах на шест и магьосническите ми заложби почнаха да се проявяват по-силно, мама реши, че ще ми трябва някакво по-уединено място, където няма да се налага постоянно да се оглеждам дали някое от мъгълчетата не ме гледа, докато си играя с метлата играчка в задния двор. Освен това тогава съкратиха татко от работа и дядо предложи да отидем другаде. Не знаехме къде другаде, докато колега на татко не му предложи да заминат за щата Вашингтон, където можели да работят като рейнджъри. Каза, че имало доста работа, а местата били ограничени - това не го разбирах на шест, естествено. После ми го обясниха. Мама се страхувала да се върне в Щатите и това е било напълно нормално, след случилото се, но дядо разучил нещата и разбрал, че четири години след изчезването на Волдемор, Дрейк бил убит от някакъв друг черен магьосник. Никой не разбрал защо и как е станало.
-Майка ти се е почувствала по-спокойна и се е съгласила. - добави момчето.
-Именно. Брат ми беше на почти две годинки, а мама не работеше официално, но хората от селото идваха при нея за лекове и й плащаха кой с каквото може.
-Майка ти обича да помага на хората, като истински лечител. - възхити се Невил.
-Да, такава си е. – Дена отпи малка глътка от питието и продължи нататък с разказа си. – Татко наистина бързо си намери работа и се установихме, защото дядо помогна с малко връзки тук и там. Той дойде с нас, защото трябваше да се заеме с образованието ми отрано. Вече бях възпитана да бъда госпожица и да се държа като такава. Това го мразя и до ден днешен - тези надути, превзети изрази...да трябва да седя като глътнала бастун...абе отврат, но все пак бях длъжна да го науча. Когато станах на седем дядо започна интензивното ми обучение по магия и езици - учех отдавна умрели езици, на които обаче бяха написани много важни книги с опасни магии. Учех основни принципи на магическата теория и практика, обичаи на народите и магическите същества. Дядо ме научи как да общувам с кентаврите и затова Бейн се отнесе така предразположено, когато спазих етикета. Против този етикет нямам нищо против... - момичето тихо се разсмя като видя леко обърканото изражение на Невил. - Преди малко говорех за етикета в обществото на хората - онези скучни приеми и вечеринки, които не бяха рядкост в дома ни, защото все пак произхождаме от известна фамилия и много хора ни познават...не можем да избягаме от обществото, защото някой ден ще имаме нужда от него...така казва дядо, който също ги мрази тия светски прояви... - момичето спря и изчака пристъпа на неконтролируем кикот на Невил да премине. Чак сълзи му бяха избили в очите и това разсмя и нея.
Десет минути по-късно, когато и двамата спряха да се хилят като умопобъркани и пиха по чаша студена вода, Дена продължи с разказа си:
- И така за четири години аз изучих материала, който щеше да ми бъде преподаван през следващите пет години в училището. Сигурно ще си помислиш, че в това няма никакъв смисъл и са отнели детството ми, но ще сбъркаш. Аз имах детство и никой не ме е карал насила да уча тези неща. Аз исках да знам, бях жадна за познание и все още съм. Обожавам да задавам въпроси и държа да получавам отговорите им. Обожавам процеса на търсене на отговорите, ровене в старите книги и справочници, преследването на следата...толкова е...хм...не знам как да го опиша, но чувството е великолепно...
- Уау! Обаче въобще не приличаш на зубър и не си натегач, като някои. В повечето случаи префектите са такива... - момчето се разсмя искрено и след малко продължи. - въпреки, че Рон Уизли е префект, а е пълна противоположност на определението зубрач. А и Хърмаяни, колкото и да е примерна, също не влиза в тая графа. Нито пък ти...
- Е, благодаря...ще го сметна за комплимент...Аз обичам да научавам нови неща и всичко, което научих докато навърших единайсет ми бе показвано по мое желание. После дядо продължи да ме обучава и аз доразвих уменията си. В Института изискваха магическа пръчка и аз дойдох до тук, за да си я купя от Оливандър. Дядо каза, че той е най-добрият майстор, който познава. Но, както вече си забелязал, аз мога да правя магии и без пръчка и дори го предпочитам. Чувствам се някак зависима от пръчката, защото ако разчитам само на нея мога да загазя много сериозно. Достатъчно е само да се разсея за миг и едно “Експелиармус” и аз съм си направо труп.
- Боли ме да го кажа, но си абсолютно права. Защо не ни учат да си служим с магията, която имаме по рождение и без пръчка като проводник?
- Първо, защото е по-трудно да правиш магии без пръчка и второ, защото на някои места смятат, че това е вид Черно изкуство. А то въобще не е така, но върви, че спори...
- Както и да е, фактите са си факти и не можем да променим нещата просто като се чудим защо това е така и онака. Затова по-добре ми разкажи за детството си. Ти си се обучавала, баща ти е бил рейнджър, а майка ти?
- Тя продължи да лекува хората от близкото село, но отвори малка аптека на една улица, подобна на вашата Диагон-али. Нашата се нарича Фейрироуд* и се намира в центъра на Салем, скрита чрез магия от мъгълите.
- Като Диагон-али, ли?
- Да, нещо подобно... Аптеката е много успешна и освен съставки за отвари мама продава лекарства по нейна и на дядо рецепта. Аз й помагах всяко лято откакто станах на тринайсет, а това лято почна да й помага и Крис. Той си пада разбойник и е нашата Голяма Беля. Татко така му казва когато се опитва да му се скара, но никога не може да му се скара истински, защото Крис не върши пакости от злоба или напук. Той прави нещо без да иска и от там, като лавина, белите се навързват една след друга, като маниста на броеница.
- Причинно-следствени връзки, а? Или хлапе от типа “ Аз не си търся белята! Тя сама ме намира!”
- Точно в целта! Толкова сме се смели с него...а сега ми липсва толкова много...и мама и татко...не съм от онези деца, които не могат да живеят откъснати от родителите си...аз...
- Ти си далеч и не знаеш какво става с тях...и те е страх... обичаш ги и те ти липсват много... и всичко това е напълно разбираемо... Няма от какво да се срамуваш....
- Дядо също ми липсва много. Нямаш представа колко се притесних за него, когато Макгонъгол ми каза, че той е открил онези деца...
- Какво? - Невил се втренчи в нея ужасено.
- Не...не ти ли казах, че той ги е намерил? Мислех, че ти казах...аз...ох, вече не помня какво и на кого съм казала...може да е било на Джини....
- Сигурно, защото на мен не си ми казвала това...Ужас!
- Направо си представям какво е изпитал и как го е заболяло, заради тези дечица...той е твърд мъж, но когато става дума за деца...как не му е прилошало направо не знам...
- Баба дочула, че с него е бил Ремус.
- Лупин ли? - учуди се момичето.
- Да, той. След този случай се върнал при жена си, която е бременна.
- Че той женен ли е?
- Ахам. Това лято се ожени за аврорката Тонкс и вече чакат първото си дете.
- И той я е изоставил? - попита Дена потресена от информацията.
- Малко е сложно. Баба е приятелка с Андромеда Тонкс - майката на Дора и е малко по-навътре в нещата. Обаче нали знаеш, че Ремус не е обикновен...ъъъ...
- Той е върколак, знам това. Заради това ли я е изоставил? От гузна съвест?
- Не знам точно! Не бързай да го съдиш, защото не можеш да знаеш как би постъпила на негово място! Освен това той е разбрал нещо за себе си...осъзнал се е, каквито и предубеждения да е имал...и сега са заедно...
- Извинявай, Невил. Напълно си прав, че нямам право да го съдя. Не е моя работа, а и не точно аз съм човекът, който трябва да го прави. Ако някой изобщо... - думите й бяха прекъснати от страстната целувка на Невил, който бе решил, че това е най-удачният начин да я спре да бръщолеви безсмислици.
Момичето се потопи в разтапящата сладост на целувката и скоро напълно забрави за Ремус и душевните му терзания; за Волдемор и Смъртожадните; дори за съмненията относно чистотата на собствената й душа и се потопи във вихъра на страстта. Невил я отнесе в спалнята и я люби нежно и бавно, а когато достигна до върха, тя се отпусна в прегръдката му и за първи път от много време сънува нещо хубаво.
Сънува дома си в планините на щата Вашингтон и родителите си. Отново беше на дванайсет и заедно с брат си и баща си играеха на рицари. Този път Ричард беше лошият в историята, който отвличаше невинната девойка Дена, а брат й се явяваше рицарят в лъскави доспехи, който трябва да я спаси. И той я спаси много успешно, но не без няколко драскотини и ужулено коляно. Докато майка й промиваше раната му, пееше любимата им мъгълска песен.

There is a hero,
If you look inside your heart.
You don’t have to be
afraid of what you are.
There is an answer
if you reach into your soul
and the sorrow that you know will melt away

Дена обожаваше тази песен, а припевът беше просто страхотен.

And then a hero
comes along.
With the strength
to carry on.
And you cast your fears aside
and you know you can survive.
So, when you feel like hope is gone,
look inside you and be strong
and you finally see the truth
that a hero lies in you…

Когато беше изплашена, този припев бе напълно достатъчен да се стегне и да направи това, което бе нужно. Но следващите два куплета на песничката, като че
ли й бяха най любими.

It’s a long road
when you face the world alone.
No one reaches out a hand
for you to hold.
You can find love,
if you search within yourself
and the emptiness you felt will disappear

Re…
Lord knows dreams
are hard to follow.
But don’t let anyone
tear them away.
Hold on, there will be tomorrow.
In time you’ll find the way…

Тази песен завинаги щеше да остане в сърцето на момичето и всеки път щом я чуеше щеше да си спомня за дома и семейството.


* /бел.ав. от fairy - фея, самодива, но и вълшебен и road - път, булевард/
П.п. Песен от 23та глава - "Hero" на Марая Кери.

В първия ден на Март слънцето огряваше поляните около замъка и весели слънчеви зайчета пробягваха по стоманената повърхност на Голямото езеро. Дена и Невил се бяха разположили под един голям дъб, близо до езерото и подготвяха домашното си по трансфигурация – есе на тема „ Предимства и недостатъци на трансформирането в животни. Защо трябва да обмислим добре решението си да станем зоомагове?” Темата никак не беше лесна и двамата бяха прекарали доста време в библиотеката, ровейки се в стари и прашасали книги, докато Дена не се оплака, че ще се задуши. Затова Невил просто си взе чантата, награби няколко тежки книги с внушителни заглавия и поведе момичето към това уединено местенце, където се бяха разположили в момента. Не беше много удобно да се пише на пергамент върху тревата, затова Невил се сети да измагьоса две дървени плоскости, които им вършеха великолепна работа.
Бяха прекарали незабравим Ден на Влюбените в малкото си убежище. И двамата се бяха нагласили като за бал – Невил с тъмночервена официална мантия ( за Дена остана загадка откъде я е взел), а Дена с великолепна рокля с гол гръб и дълбоко деколте, в особен сиво-син цвят. Доби се бе погрижил за вечерята, която бе пиршество за небцето. Имаха си и радио, така че можеха да потанцуват и да се отпуснат истински.
До края на месеца не се бе случило нищо особено в училището, но навън все още цареше хаос и все повече хора – както магьосници, така и мъгъли, търсеха спасение в чужбина. „Пророчески Вести” сипеха лъжи за това как всичко било наред и слуховете за терор и превземане на Министерството от Черния Лорд са чиста лъжа на родоотстъпниците и мътнородите, които целят да всеят раздор сред магьосническото общество.
Тъкмо когато Дена беше преполовила есето си, Невил я тупна леко по рамото и й посочи птицата, която ги приближаваше. Това бе Мира – улулицата на Дена, която носеше обемист пакет. Птицата се сниши и когато стигна до стопанката си запърха с криле да се задържи във въздуха, докато момичето я освободи от тежестта. После удобно се настани на рамото й и я клъвна по ухото с обич. Пакетът бе увит в обикновена амбалажна хартия и никъде не пишеше кой е подателят, но Дена предположи, че е от дядо й. В него имаше писмо и купища домашни сладкиши, вероятно от госпожа Уизли. Явно колетчето е било просто претекст за безопасното доставяне на писмото, но вътре Дена намери и нещо друго – тънка лента пергамент, по която на пръв поглед нямаше нищо написано, но тя веднага разбра от кого е и какво трябва да направи. Каза на Невил, че в момента не може да довърши домашното и ще го направи после, защото е уморена и момчето й предложи да отидат до тяхното място. Тя обаче деликатно му отказа под претекст, че иска да прочете писмото от дядо си насаме, защото не знае какво информация ще й даде то. Обеща да му каже за какво става въпрос, освен ако не се налага да го запази в тайна.
Невил й обеща, че ще качи нещата й горе и тя се съгласи, но преди да тръгне си прибра учебниците в чантата, за да му спести труда. Остави колетчето с вкусотиите при него и го покани да се почерпи с каквото поиска, а взе само писмото и лентата пергамент, която бе успяла да скрие от Невил. Чак когато стигна до тоалетната на втория етаж, по-известна като обиталището на Стенещата Миртъл, момичето извади парчето пергамент и шишенце с бистра течност от вътрешния джоб на мантията си. Отвори шишенцето и посипа малко от течността върху хартията, а после я разнесе с пръсти. Изведнъж започнаха да се появяват букви, сякаш изписани от невидима ръка и след няколко минути дена прочете следното съобщение: „ Тази нощ ела в кабинета ми. В полунощ. Той ни вика.” Момичето го прочете два пъти и после го унищожи. Не бе нужно да се чуди кой ги вика и защо. Бе повече от ясно, че Волдемор има нова задача за тях, или по-скоро за нея.
Ледени тръпки я полазиха от основата на гърба до тила и цялата настръхна от отвращение и малка доза страх. От онази ужасна нощ, в която се бе превърнала в убиец, до днес, Дена само бе предоставяла добре заучената фалшива информация. Естествено не всичко бе лъжа, защото иначе Волдемор щеше да ги разкрие, но истината, която представяха не можеше да навреди на Ордена. Професор Дъмбълдор и Снейп съставяха тези доклади и Дена просто ги наизустяваше.
Напоследък Сивиръс бе станал доста вглъбен и по-мрачен от обикновено и Дена знаеше, че призраците от миналото го измъчват. Бръчките на челото , около очите и устните му бяха станали по-дълбоки, а очите му съвсем помръкнаха. Сякаш губеше желанието си за живот и момичето не знаеше как да му го върне. Понякога се усмихваше на шегите, които тя пускаше, но това не се бе случвало от доста време. От случая в мелницата всъщност и Дена си бе помислила, че той е знаел какво ще стане, но не е можел да го предотврати. Или просто самия той бе изумен и отвратен от нечовешката жестокост, с която действаше Лордът. По-вероятно бе да е второто, защото в противен случай Сивиръс щеше да намери някакъв начин да предупреди Ордена.
Използва случая, че е сама в тоалетната и се отпусна на необичайно сухия под. Беше изтощена до краен предел от тази игра на котка и мишка, но пък се чувстваше полезна, защото помагаше Волдемор да бъде унищожен. Но мисълта, че ако се провали ще загинат още много хора, а на първо място Сивиръс, й тежеше неимоверно много. Най-лошо обаче ставаше, когато се сетеше за онова малко, невинно същество, чийто живот отне, след като го измъчва. И всичко това само за да докаже „верността” си към това чудовище Том Риддъл. Когато го направи, в онази нощ, искаше да умре заедно с детето. Тогава разбра истинския смисъл на това да ти се разкъса душата и не беше сигурна, че ще понесе тази болка. Сивиръс успя до някъде да облекчи болката й и напомни, че няма да има смисъл от жертвата на малката, ако Дена не се стегне и не свърши това, което трябва. Първо бе строг с нея, а после просто я прегърна и я остави да се наплаче.
Момичето така се бе вглъбило в мислите си, че когато чу тънкото гласче до нея, подскочи три педи над пода и извика от уплаха. Пред нея стоеше не друг, а Стенещата Миртъл.
-Здравей, Миртъл? Как я караш напоследък? – момичето разтърка новообразувалата се цицина на главата, получена от силния сблъсък със стената.
-Какво мога да правя според теб, а?! Седя си тука...в тоалетната...и никой...никой не се сеща за менееее... – Миртъл вече цивреше с глас и Дена усети надвисналата заплаха от наводнение, затова след едно смотолевено „чао” изхвърча навън.
Намери Невил там където го бе оставила, което значеше, че не се е бавила много. Той вече бе привършил домашното си по трансфигурация и се бе зачел в един учебник по отбранителна магия, който Дена не бе забелязала до този момент. Момчето вдигна поглед от четивото и й се усмихна. После й подаде книгата и започна да си прибира вещите в раницата, като старателно нави пергамента с домашното. Макгонъгол не обичаше да й предават смачкани пергаменти.
Отправиха се към училището, за да си оставят нещата, а и наближаваше времето за вечеря. Беше започнало да застудява и двамата усетиха колко са гладни. Можеха да разрешат проблема с вкусотиите на Моли Уизли, но така щяха да си развалят наближаващата вечеря, а Доби бе споменал нещо за пържени картофи , телешки стек и шоколадова торта.

Наближаваше полунощ и Дена отново крачеше към директорския кабинет, където Сивиръс я чакаше, за да се промъкнат незабелязано навън и да отидат при Волдемор. Знаеше си наизуст репликите и информацията, която трябваше да предостави, но имаше лошото предчувствие, че тази вечер Риддъл щеше да поиска нещо друго от нея. Както и предполагаше, Сивиръс кръстосваше нервно кабинета и бе необичайно мрачен и дори ядосан. Не говориха много, а бързо се изнизаха от замъка и се отправиха към портите разделящи училищното землище от Хогсмийд. Магипортираха се едва когато влязоха в селото и се скриха зад „Меденото царство”.
Този път се озоваха пред масивната желязна порта на имението Малфой. Дена предпочиташе тази обстановка пред мрачната готика на имението Лестранж. Посрещна ги Нарциса Малфой и ги въведе във всекидневната. Господарят им беше излязъл по спешност и се налагаше двамата със Сивиръс да го почакат. Лошото бе, че това чакане можеше да се проточи цяла нощ.
Някъде час по-късно Дена отиде до тоалетната и тъкмо когато излизаше чу силен пукот и викове, идващи откъм гостната. Затича се натам и замръзна на място, когато осъзна какво вижда. Сивиръс стоеше около камината, а лицето му бе същински камък, но бяло като сняг. Луциус, Драко и Нарциса се бяха скупчили около трима души, приблизително на нейната възраст, но тя не виждаше лицата им, защото бяха с гръб към нея. В момента, в който Снейп я забеляза й направи знак да изчезва. Прекалено късно. Драко се обърна към нея и каза:
-Ела насам, ако обичаш, Д... – момчето спря срещнало погледа на досегашния си учител и настоящ директор. – Добре де, ще минем и без теб. Но ако поискаш да се позабавляваш, ще ти ги пуснем.
-Драко, напомням ти, че ако това наистина е Потър, Черният Лорд ще бъде бесен, когато разбере, че някой друг, а не самият той е изтезавал момчето. – обади се Нарциса.
-О, стига Сиси – намеси се Белатрикс, която тъкмо влизаше в помещението. - Потър може и да е запазен за Господарят, но младата ни приятелка ще има възможност да се позабавлява с другите двама. Нали така, скъпа? Отлично помня последния път, когато приложи уменията си...
-Достатъчно, Белатрикс. – Намеси се Сивиръс. – Имаме по-важна работа.
-Трябва да сме сигурни, че това е Потър преди да си правим други планове. – намеси се Луциус. – Сивиръс, мисля, че тази вечер Лордът ще си има по-важна работа, но аз нямам право да те освобождавам. Затова по-добре двамата да изчакате във фоайето горе или в трапезарията. Младата ни приятелка няма работа тук.
-О, не. Луциус, не си прав. – Белатрикс се разсмя истерично. – Как иначе ще се научи да е твърда и непреклонна? Аз ще взема тази малката, а тя да се заеме с рижавелкото. Онзи няма да го пипаме, докато не разберем кой е всъщност.
Докато спореха, Дена се изниза от помещението и се затвори в банята. Какво щеше да прави сега? Не би могла да ги нарани. Бе успяла да разпознае Хърмаяни Грейнджър и Рон Уизли от снимките, които Джини й бе показвала. А момчето с тях, нямаше как да е друг, освен Хари. Дена трябваше да направи всичко по силите си да им помогне. Но как? Не можеше да го направи открито, защото щяха да я изобличат и двамата със Сивиръс ги чакаше сигурна смърт. Черният Лорд можеше и да пощади Снейп, но не бе много вероятно.
Изведнъж й хрумна нещо и Дена едва не се разплака от облекчение. Застана пред огледалото и се съсредоточи, постави ръце пред лицето си и когато ги махна в отражението си срещна съвсем друг човек. Момичето бе с продълговатото лице на Дена, но със златиста кожа, големи кафеви очи с дълги ресници, прав нос и плътни, сочни устни. Прекара ръце през косата си и тя стана катранено черна и се нави на прекрасни естествени спирали. Чак когато се увери, че никой не може да направи връзка между Дена Мейферт и лицето, което я гледаше в огледалото, мислено отправи гореща благодарност към дядо си, който я бе научил на това.
Върна се в гостната и спокойно застана пред изумените лица на Сивиръс и Смъртожадните. Белатрикс се бе заела с изтезаването на Хърмаяни от двете момчета нямаше и следа. Обърна се към Снейп, който още не можеше да повярва на очите си, но момичето долови гордостта, с която я наблюдаваше той. Устните му образуваха думата „подземие” и момичето кимна разбиращо. Хърмаяни запищя от неистовата болка, която Белатрикс й причиняваше. Близо до камината Дена видя Мечът на Грифиндор и едва не зяпна от изумление. Не можеше и да си представи как този меч се бе озовал тук, след като знаеше, че той е в кабинета на директора, зад портрета на професор Дъмбълдор. После обаче си спомни, че Сивиръс й бе казал, че го е дал на Потър без момчето да разбере, че го прави именно той. Значи това бе истинският меч, а не дубликатът в трезора на Белатрикс. Затова Лестранж измъчваше момичето – за да разбере как са се добрали до меча.
-Лъжеш, мръсна мътнорода, и аз го знам! Била си вътре в трезора ми в „Гринготс”. Казвай истината, казвай я!
-Стига, Белатрикс! Нима вярваш, че тя наистина може да проникне през строго охраняваната Диагон-али, да влезе спокойно в банката и да посети трезора ти? Или пък да се преобрази? Нали водопадът преди трезора ти ще развали всяко заклинание за заблуда и измама и таласъмите ще я заловят. Това със сигурност е фалшификат.
-От къде са се сдобили с него тогава, а?
-Не съм врачка, Белатрикс! Не мога да знам от къде тази глупачка и приятелчетата й са се сдобили с ментето, но ти казвам, че е невъзможно те да проникнат с взлом в банката. Гарантирам ти го!
-Тогава ще я поизмъчвам за удоволствие. Или пък ще проникна в съзнанието й и тогава ще разбера всичко.
-Нека го направя аз, Бела. Моля те! Нека да имам тази чест!
-Чудесно Ме... – но и Лестранж не довърши името й, усетила се, че Господарят й настояваше то да не бъде изричано пред пленници. Така момичето щеше да запази поста си на шпионин за по-дълго. – Заповядай, твоя е.
-Благодаря. – Дена се приближи до Хърмаяни и насочи пръчката си към челото й. Постара се да го направи възможно най-безболезнено и влезе в съзнанието й. Видя всичко от сватбата на Бил Уизли до залавянето им. Трябваше й обаче някаква нишка, за която да се залови и да открие някой, който да им помогне.
-Какво виждаш! – подпита Лестранж.
-Бях права – те не са припарвали до „Гринготс”. Спомените й не лъжат, а тя не е достатъчно умна и способна, за да ги преправя. Наистина са намерили меча в гората, но не знам защо мислят, че е копие. Вероятно по някакъв начин са разбрали, че истинският меч е пазен на сигурно и са предположили, че този не е оригиналът.
-Ето го таласъмът, лельо. – Обади се Драко от дъното на помещението.
-Чудесно! Хайде, изчадие проклето, кажи дали мечът е истински или не! Само смей да ме излъжеш и ще си платиш прескъпо!
От подземието се чу страшен шум и Луциус прати Опаш да провери какво става. Нервите на Дена бяха опънати до крайност и момичето бе бомба със закъснител.
-Е? – рече Белатрикс. – Това истинският меч ли е?
-Не. – отговори Грипкук. – Фалшив е.
-Сигурен ли си? – възкликна задъхана Белатрикс. – Съвсем сигурен?
-Да. – потвърди таласъмът.
Белатрикс се успокои и на лицето й се изписа облекчение. Преди да успеят да я спрат, тя запретна ръкава си и докосна с показалец Черния знак.
-Сега можем да разкараме мътнородата. Само цапа дома на сестра ми. Малката, твоя е, можеш да правиш каквото искаш с нея. Подземието е на твое разположение.
-Белатрикс, напомням ти, че това е моят дом и нямаш право да се разпореждаш в него! – кресна Луциус.
-А аз ти напомням, че ти изгуби всякакви права в момента, в който остана без пръчка. – отвърна спокойно жената.
-Аз ще си я отведа долу и... – започна Дена.
-НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!! – Роналд бе влетял в стаята и Белатрикс на мига се обърна към него с насочена пръчка.
-Експелиармус! – ревна момчето , насочило пръчката на Опаш към Бела, а нейната изхвърча във въздуха и Хари я улови с безпогрешния инстинкт на Търсач.
-Вцепени се!
Луциус се свлече при камината и тогава Хари видя Снейп. Мъжът реагира инстинктивно и се стрелна в страни, така че зеленият лъч изпратен от момчето уцели огледалото над огнището, което се натроши на хиляди парченца. Дена се отърва на косъм от зашеметяващото заклинание на Рон и се търкулна зад едно от канапетата.
-СПРИ ИЛИ ТЯ Е ТРУП!
Хари и Дена едновременно насочиха вниманието си към източника на гласа и видяха как Белатрикс държи изпадналата в несвяст Хърмаяни и е насочила към гърлото й кама. Всички други, освен Сивиръс, Белатрикс , Хари и Рон бяха в безсъзнание.
-Тя е моя, Белатрикс. – Кресна Дена. – Не смей да я пипаш, защото ще те накарам да съжаляваш. Това бе достатъчно, за да отклони вниманието на жената и Хари я обезоръжи.
В този момент кристалният полилей се разтресе и се стовари със страшен трясък върху Белатрикс, Грипкук и момичето. Белатрикс изгуби съзнание и Дена успя да отмести полилея от тях. Хари насочи пръчката си към Сивиръс, но Дена му подхвърли пръчката на Белатрикс и му каза:
-Нямаш време за мъст, Потър. Той идва и ти го знаеш. Изчезвайте от тук веднага. – Дена го гледаше право в зелените очи и видя как там се гонят желанието за мъст и желанието да спаси приятелите си. Второто надделя.
-Защо го правиш? Ти си Смъртожадна, а ни помагаш. Той ще те убие!
-Той няма да разбере какво е станало, освен ако веднага не изчезнеш от тук! – Дена протегна ръка и призова Меча на Грифиндор. Подаде го на Хари, а Рон вече се бе добрал до Хърмаяни. Доби се появи и преди да тръгнат Хари метна Грипкук на гръб и така се магипортираха.
-Идея си нямаш в каква каша се забъркахме току що. – процеди Снейп през стиснати зъби. - Той ще ни унищожи!
-За толкова тъпа ли ме имаш? Обмислила съм всичко. – момичето се наведе и взе пръчката от трънка, която бяха взели от Хари. Ще се наложи да те зашеметя, а после оклумантиката ще ти послужи като защита срещу него. Но първо трябва да ме нараниш с нея. И двамата ще пострадаме от тази пръчка.
-Той ще те измъчва, нали знаеш?
-Знам, но това не ме плаши. Първо ще се преобразя обаче. – Дена отново сложи ръце пред лицето си и след малко отново си беше тя. Прокара пръсти през косите си и те отново станаха пшеничено руси и прави. После подаде пръчката на Сивиръс. – Ето и се постарай да е правдоподобно, но не забравяй, че трябва да съм в съзнание, за да мога да те зашеметя.
Снейп насочи пръчката си към нея и след малко момичето се сви от болка. По ръцете и тялото й се появиха натъртвания , охлузвания и синини. Не се виждаха заради дрехите, но мъжът знаеше, че се е справил. Нямаха много време и броени минути преди Волдемор да се върне момичето зашемети Сивиръс, а после се строполи изнемощяла на пода. Пръчката бе захвърлена някъде по средата на помещението.
Когато Волдемор се върна, завари подчинените си в безсъзнание, а пленниците ги нямаше. Дори Оливандър и Лъвгуд бяха офейкали, а отгоре на всичко завари безполезния Опаш задушен от собствената си ръка. Това бе просто върхът на некомпетентността. Дори Сивиръс бе зашеметен и нямаше ясни спомени за случилото се. Новачката бе лошо ранена и едва можеше да си каже името. Той я подложи на мъчения, за да разбере какво е станало, но тя не криеше нищо. Просто бе попаднала под кръстосан огън. Но това, което причини на момичето бе просто нищо в сравнение на това, което се стовари върху главите на семейство Малфой и Лестранж. Пусна Сивиръс и Мейферт да си вървят, но на другите забрани да припарват навън.
Когато двамата се прибраха в замъка, изтощени и тревожни, не бяха способни да мръднат от канапетата, където се бяха проснали. Щом се съвзеха, Снейп се погрижи за нараняванията причинени от него и от Риддъл и после я прати да си почива. Поне бе Неделя и момичето щеше да има възможност да се наспи.
Дена явно си мислеше същото, защото щом се върна в спалнята, съблече дрехите си и се мушна в леглото. Веднага потъна в дълбок сън без сънища.

Навън отдавна се бе стъмнило, а мастилено синьото небе бе обсипано с безброй звезди. Фльор стоеше на прозореца в кухнята и мълчаливо ги наблюдаваше. Морето навън бушуваше и вълните се разбиваха в скалистия бряг със страшен грохот. Когато съпругът й влезе в стаята, жената се обърна и му се усмихна топло.
Бил си помисли, че е най-щастливият мъж на този свят, щом жена като Фльор е негова съпруга. Не само, че бе неземно красива, но бе невероятно умна и способна магьосница. Всеки път щом я погледнеше Бил сякаш забравяше за всичко друго и оставаха само те двамата, а усмивката й го караше да лети в облаците от щастие. Същата усмивка, която сега потрепваше на нежните й устни и озаряваше очите й.
-Вечеррррята е готова, mon cher. Привъррршили с работата?
-Не съвсем, но може да почака. Всичко може да почака щом става въпрос за теб.
Бил се приближи и я прегърна нежно, а тя се отпусна в прегръдките му, копнееща за опора и утеха. Чувстваше се толкова уплашена и разтревожена за Бил. Следващия път можеше да бъде убит, а не само ранен. Това, че разбираше положението, в което се намират не й спестяваше тревогите и безсънието.
Той забеляза, че Фльор трепери и я притисна към себе си, шептейки й нежни, утешителни думи. Знаеше, че любимата му е разтревожена за него – дали когато излезе на другия ден, ще се прибере жив и здрав. Бе забелязал сенките под красивите й сини очи и се досещаше, че тя не може да спи.
Седнаха да вечерят и Бил се опита да я успокои, че всичко ще бъде наред, че ще се оправи и нищо лошо няма да им се случи. Заради задачите на Бил към Ордена, обикновено вечеряха към полунощ, а този път минаваше два часа сутринта. Тъкмо когато, Фльор извади шоколадовия пудинг от хладилника, навън се чу пукот като от магипортиране и викове. Бил изхвърча навън с извадена пръчка и едва не падна от изненада, когато видя, че пред него стои щерката на Ксено Лъвгуд, която подпираше не друг, а самият майстор на пръчки Оливандър. Секунди по-късно, когато се увери, че това са истинските Луна и Оливандър, той ги въведе в дома си и Фльор веднага пое възрастния магьосник, помагайки му да се качи по стълбите към втория етаж. Човекът имаше неотложна нужда от медицински грижи и топла храна.
Бил се обърна към момичето, което видимо бе в добро състояние, макар и по-мършаво, отколкото бе на сватбата му. Луна го изпревари и заговори:
-Доби трябва скоро да се върне с Хари, Рон и Хърмаяни. Мисля, че тя също ще се нуждае от лекар, защото Белатрикс я измъчваше преди да тръгнем.
-Какво? Хари, Хърмаяни...Белатрикс какво? Хванали са ги?
-Така изглежда. Доведоха ги в имението на Малфой. Не знаеха, че Хари е с тях, защото Хърмаяни му е направила жилеща магия и лицето му беше много подуто, но сигурно вече са разбрали. Затвориха Хари и Рон в подземието, където бяхме с господин Оливандър и малко след това чухме Хърмаяни да пищи от болка и гласа на Белатрикс. После Хари извади нещо то кесийката на врата си и Доби се появи няколко минути по-късно. Той ни доведе тук, по идея на Рон.
-Искаш да кажеш, че все още са там? Може би Доби няма да успее да ги доведе и тогава какво ще правим?
-Не знам. Мисля, че ще успее. Освен това Хари и Рон няма да стоят със скръстени ръце и ще направят всичко по силите си да се измъкнат от там с Хърмаяни.
-Кой беше в къщата на Малфой, Луна. Той беше ли там? Лордът, имам предвид.
-Не. Нямаше го и това си беше направо луд късмет. Ако са разбрали, че са заловили именно Хари, непременно ще го извикат.
-Знаеш ли още кой е бил там или нямаш представа?
-Рон каза, че Снейп е бил горе, семейство Малфой, ловците на глави, Рабастиан и Рудолфус Лестранж. И естествено, Белатрикс.
-Хм....Сигурна ли си?
-Ами Хари и Рон потвърдиха.
-Значи Рон ви е пратил тук?
-Да, той.
-Добре. Ще се погрижим и за двама ви. Сигурно си гладна... Има топла вечеря, ако искаш да хапнеш.
-Ами в момента не съм особено гладна. Предпочитам да почакам другите да се върнат. Нали може да остана в кухнята?
-Да, разбира се.
-О, каква съм загубена! Хари каза, че горе имало и някакво момиче. Явно е ново попълнение, защото никога не е слизала в подземието.
-Момиче? Какво момиче?
-Не знам. Хари не могъл да види как точно изглежда, заради подуването, но според него е била руса.
-Хм... – Бил веднага се сети, че Хари е видял Дена, но не разбираше какво е правила там. Освен, ако Лордът не я е повикал, за да докладва. Тогава имаше шанс за Хари, Рон и Хърмаяни да се измъкнат преди да е дошъл Черния Лорд. Бил беше сигурен, че Дена ще направи всичко по силите си, за да им помогне. Той не я познаваше лично, но познаваше Филип и ако момичето бе като дядо си, не би позволила те да пострадат. Това бе единствената му надежда.
Нов пукот и викове откъснаха мъжа от мислите му и двамата с Луна изтичаха навън. Там видяха домашното духче, Хари и Рон, който носеше Хърмаяни в ръцете си. Доби си тръгна веднага щом Хари го освободи. Момичето беше в несвяст, а Рон едва я носеше. На гърба си Хари носеше таласъм и Бил разпозна Грипкук. Луна помогна на Хари да внесат таласъма вътре, а Бил взе Хърмаяни на ръце и я отнесе направо на втория етаж.
-Не мога да повярвам, че се отървахме! – възкликна Рон. Момчето се задъхваше и седна на един от столовете, за да си почине.
Фльор слезе в кухнята, за да помоли Луна за помощ. Щом я видя Рон скочи и попита:
-Хърмаяни добре ли е? Ще се оправи, нали?
-Да, ще се оправи. Успокой се, Рон. След малко ще ти позволя да я видиш. Нека само да се погрижа за раните й.
-Ох...добре. – момчето се успокои и отново седна на стола, но този път облекчен.
Бил затвори вратата на кухнята и дръпна завесите, а после отвори един шкаф и извади от там Огнено уиски. Фльор и Луна бяха горе, така че той остана сам с двете момчета. От другия шкаф литнаха три чаши и се приземиха леко на още подредената за вечеря маса. Бил наля от питието и в трите и подкани момчетата да вземат своите. Хари се надигна от пода, където се бе свлякъл от умора и взе своята.
-За благополучното ви измъкване от бърлогата на звяра! – започна тоста Бил.
-За благополучното измъкване! - повториха тихо момчетата.
-А сега ми кажете какво се случи. Как ви хванаха?
-Аз и моята голяма уста са виновни. – започна Хари, а Рон завъртя очи отегчено. – Изтървах се и казах името на Ти-знаеш-кой.
-Ясно. Е, станалото – станало. Важното е, че се измъкнахте живи. Пратих покровител при татко и той измъква всички от Хралупата. Отиват при Мюриъл – при нея място колкото искаш. Добре, че Джини е във ваканция, че иначе онези вече щяха да са я отвлекли. Грипкук ще се оправи до час и ще го преместим при нея, а когато Оливандър се съвземе и той ще отиде там.
-Не! Те ми трябват тук. – Рон и Бил го изгледаха слисани. – Трябва да говоря с тях когато е възможно. Важно е.
-Добре. Няма да ги местим за сега. Но искам да ми кажеш нещо... – започна мъжът
-Не мога да кажа какво правим Бил, знаеш го. – прекъсна го Хари.
-Не става дума за това, което правите. Не бих и попитал, щом Дъмбълдор ви го е поверил. Става въпрос за нещо, което ми каза Луна. Каза, че в къщата на Малфой си видял някакво момиче. Била руса. Би ли ми я описал точно?
-Имаше момиче, но не беше русо. Сигурно съм видял някой от семейство Малфой и така ми се е сторило. Когато ни върнаха във всекидневната видях жената, за която говориш, но тя бе с черна коса.
-Би ли бил малко по-конкретен, ако може?
-Висока около метър и седемдесет, с матова, златиста кожа, дълга, абаносово черна и къдрава коса, тъмни очи. Дори в един налудничав миг си помислих, че е дъщеря на Белатрикс.
-И какво направи това момиче? Нарани ли някой от вас?
-Всъщност не, което е адски странно. Щом е там, значи е Смъртожадна, но поведението й бе дяволски странно. Тя откачи полилея и го стовари върху Белатрикс, а после ни даде меча на Грифиндор и ни каза да побързаме преди Риддъл да се е върнал.
-Аз помислих, че е някоя нова пленница. – намеси се и Рон. – Обаче няма логика, защото не беше вързана.
-Освен това ми попречи да довърша Снейп. – допълни Хари.
-Това нищо не значи, Хари. Ако ти беше позволила, щяха да я убият.
-Да, сигурно. Но тя ни помогна и сигурно пак ще я убият. Но си остава факта, че тя не позволи на Лестранж да убие Хърмаяни.
-В смисъл?
-Белатрикс беше насочила нож към гърлото й и онова момиче й се развика, да не смее да я пипа, защото искала тя да я измъчва. Обаче това като че ли беше, за да й отклони вниманието и аз успях да я обезоръжа.
-А после? – попита Бил, макар вече да бе сигурен, че това е била Дена. Явно се бе преобразила.
-После онази откачи полилея и когато Белатрикс бе в несвяст, измъкна Хърмаяни и Грипкук и ми даде меча. Всъщност го извика с магия от другия край на стаята. БЕЗ ДА ПОЛЗВА ПРЪЧКА! Направо не можах да повярвам на очите си. Само Дъмбълдор и Риддъл съм виждал да ползват магия без пръчка.
-Не е нещо особено, Хари. И не е тъмно изкуство. Просто е адски трудно и много малко хора се научават да се справят без помощта на пръчка. Аз съм виждал Филип Зимер да прави магии без пръчка.
-Кой? – попитаха в един глас двете момчета.
-Новият член на Ордена и така да се каже обединяващото ни звено. Дойде по покана на Албус. Поканен е още миналата година, Хари.
-Тогава защо идва чак сега? – попита момчето и Бил усети нотките гняв в него.
-Не се пали. Дойде още през лятото заедно с внучката си. Между другото не разбрах името на онова момиче, което ви е помогнало.
-И аз не го знам. Не я нарекоха по име, за да не разкриват самоличността й вероятно. Драко понечи да я нарече по име, но Снейп го спря. Но като че ли започва с „Д”. Поне така ми се стори.
-Ясно. – промърмори си Бил, но явно Хари го бе чул.
-Кое е толкова ясно?
-Само се успокой, става ли? Ще трябва да си поговорим сериозно, но след малко. Нека и Хърмаяни да се оправи, защото нямам намерение да повтарям. Луна вероятно ще ми помогне с обясненията.
-За какво говориш изобщо? – Рон успя да се вмъкне в разговора.
-После ще разбереш, братле. После ще разбереш. А сега е по-добре и двамата да отидете и да се поизмиете.
-Добре – момчетата пак отвърнаха в един глас и се запътиха към банята.
Бил побърза да се увери, че преместването е минало благополучно и се погрижи за сигурността и на своя дом. През това време, в банята двете момчета се измиха и преоблякоха набързо, но и на двамата им се искаше да вземат по- обстойна баня. Изведнъж в белега го проряза адска болка и ако не бе Рон да го задържи на крака, момчето щеше да се строполи на пода. Обля го ледена пот и Хари видя всекидневната на Малфой и двама души коленичили на пода. Веднага разпозна мазната коса на Сивиръс Снейп, но не и другия човек.
-Хари, какво става? Какво виждаш?
-Той измъчва Снейп.
-Ами, чудесно! Веднъж и той да си го получи.
-Има и друг човек. – момчето се задъхваше от силната болка и усилието да разпознае другия.
-Кой е? Наш човек, ли? – Рон бе леко пребледнял.
-Не знам. – започна да вижда все по-ясно. – Момиче е.
-Тази, която ни помогна ли?
-Не. Тази е руса.
-Сигурно нея си видял първия път, а?
-Не знам, Рон. Ах... – болката бе нетърпима, защото Волдемор изливаше гнева си върху русокосата. Тя не издаде никакъв звук. Хари виждаше как тялото й се тресе от болка, но момичето не изкрещя нито веднъж. После чу гневния вик на Волдемор, сякаш бе изкрещял в ухото му. – Това беше. Той я измъчваше, а тя дори не извика! Направо невероятно.
-Сега по-добре ли си?
-Попитай ме пак след малко. В момента самия аз не знам как съм. – болката в белега си беше отишла така внезапно, както бе дошла. Момчето изчака дишането му да се нормализира и едва тогава стана и си наплиска лицето със студена вода. Когато свали кърпата видя Рон да го гледа напрегнато, очакващо.
-Не знам коя беше тя, Рон. Обаче не искам да съм на нейно място, защото той е бесен. Не е на себе си от гняв.
-Би било ужасно, ако е от нашите. Ако там е имало още някого, за когото не сме разбрали и сега той си го изкарва на нея.
-Наистина би било ужасно. Трябва да говоря с Грипкук за хоркруксите.
-Не можеш да му кажеш! – викна Рон.
-Разбира се, че няма да му кажа! За какъв ме смяташ, за Бога? Просто ще трябва да го убедя да ни помогне да проникнем в Гринготс.
-Да ни помогне да...КАКВО?! - Рон така изкрещя, че звука отекна из цялата баня.
-Да проникнем в Гринготс. – отвърна спокойно другото момче.
-Ти...ти...да не си си ударил главата, докато се измъквахме от там? Съвсем ли полудя или какво?
-Успокой се. Не съм полудял. Но смятам, че щом Белатрикс така изтръпна, когато заподозря, че може би сме се вмъкнали в банката, значи там има нещо много по-ценно от златото.
-Друг хоркрукс? – попита невярващо Рон.
-Видя ли, че като се успокоиш почват да ти идват хубави заключения. Разсъждаваш като човек, а не като....ъм...тук не мога да намеря подходящо сравнение и....
-Ще ти дам аз на тебе едно сравнение. Ама по-късно, след като ми кажеш за хоркрукса. Кой е според теб?
-Мисля, че е чашата на Хафълпаф. Не знаем какъв е предметът от Рейвънклоу, а едва ли е змията.
-Така е. Ами тогава хайде да ходим при Грипкук.
-Натам съм тръгнал.
Фльор не искаше да ги пуска, но Хари настоя, че е важно. Рон отиде и повика Хърмаяни, която макар и пребледняла, вече можеше да става. Бил ги вкара в спалнята, която делеше с Фльор. След малко донесе и Грипкук, а после слезе в кухнята. Фльор беше отишла при господин Оливандър, за да му отнесе топла храна. Луна се хранеше в кухнята и Бил реши, че трябва да я попита, преди да каже на другите.
-Луна, трябва да те питам нещо. – започна мъжът. – Колко добре познаваш Дена Мейферт?
-Ами, не знам какво да ти кажа. – Момичето остави лъжицата в празната купичка и погледна Бил в очите. – Тя е много особен човек. С приятелите си е мила, но не искаш да си й враг.
-Какво имаш предвид?
-Не търпи пред очите й да се отнасят несправедливо с някого и не понася хора като Амик и Алекто Кароу. С тях може да се отнесе наистина жестоко, както и го направи. Джини не ти ли е разказвала за първия час по Защита?
-Хм...пропуснала е.
-Защо са тези въпроси за Дена? Какво става?
-Много неща стават, Луна и днес ще трябва да ви разкажа някои от тях, свързани с Ордена. Имам ви огромно доверие и само заради това ще ви го кажа. Защото, ако нещо излезе от тук, животът на много хора ще бъде поставен в огромна опасност.
-Разбира се, че няма да кажем нищо. Сигурно ще го кажеш като дойдат и другите.
-Да. Тогава.
В следващия момент навън се чу пукот от магипортиране и Бил различи силуетите на двама души. Когато излезе навън, видя, че това са Фред и Джини.
-Какво правите тук?
-Водя Джини. Аз се връщам в магазина при Джордж – отговори момчето.
-Джини, добре ли си? Какво става?
-Мама предпочита да е при теб, защото иначе ще й се качи на главата с въпроси какво е станало.
-И аз мога да говоря, ако не възразяваш! – кресна момичето.
-Май точно там е проблемът. – изсумтя Бил. – Добре, нека влизаме сега. Вътре те чака интересна изненада. – каза мъжът и се подсмихна.
-Каква изненада? – почна пак Джини. – За какво говориш?
-Ако ти кажа сега, няма да е изненада, нали така? – ухили се Бил и Джини почервеня като сварен рак.
-Луна! – момичето направо изпищя. – Не мога да повярвам! О, Мерлин! Ти си жива!
-Така е. – засмя се момичето. – И аз се радвам да те видя отново. Как си?
-Щях да бъда супер, ако благоволяха да ми кажат какво става тук! За какво е цялата аларма?
-Много неща стават, Джини и тази вечер ще ти се изяснят някои от тях, но ще почакаме още малко, за да слязат другите.
-Кои други? – попита момичето подозрително. – Стига си се правил на потаен, а ми кажи защо бях събудена и изкарана от топлото си легло, по средата на един великолепен сън?
-Ще разбереш след малко. – каза брат й и излезе от кухнята.
В същото време, на втория етаж, Хари и двамата приятели бяха решили, че ще тръгнат по следите на следващия хоркрукс, а не подир Даровете. Малко след като Грипкук бе излязъл от спалнята, Хари получи ново видение, което потвърди подозренията му относно значението на пръчките и приказката за Даровете на Смъртта. Хари бе видял Волдемор да приближава Хогуортс и бе наясно, че той се готви да оскверни гроба на Дъмбълдор, но тримата не можеха да го спрат. Не сега. Затова Хари предпочете да остави Оливандър да си почине и после да го разпита. Тъкмо когато тръгнаха надолу, завариха Бил, който ги чакаше в подножието на стълбите, ухилен до ушите. Рон и Хърмаяни се спогледаха изумени, а Хари се намръщи леко.
-Какво толкова весело е станало? – попита момчето.
-Освен, че се отървахте живи ли? – подкачи го Бил.
-Освен това.
-Ами влез в кухнята и ще разбереш. Но, преди това, по-добре си сложи тапи в ушите, иначе ще се простиш със слуха си завинаги.
-Моля? – Хари го зяпна недоумяващо, а Рон се захили като умопобъркан, явно схванал нещо, което Хари още не зацепваше.
Когато влезе в кухнята му се прищя да бе послушал Бил, защото преди да види Джини, чу пронизителен писък, вероятно изразяващ радост, който прониза тъпанчетата му. Тя се хвърли в обятията му и той не можа да направи нищо друго освен да я обгърне с ръце. После усети цветното ухание на Джининия парфюм и осъзна какво означава всичко това. Неговата Джини бе в прегръдките му, сгушена на сигурно. Там където й беше мястото. Осъзнаваше, че всички присъстващи ги зяпат, но не можа да се сдържи и целуна Джини с цялата си любов и нежност. Забравено чувство, което бързо накара всяка мисъл да се изпари. Бил тактично изпъди всички от стаята и остави двамата на спокойствие. Имаха достатъчно време да говорят, така че можеше да осигури на сестричката си малко време с нейния възлюбен.
Когато минаха няколко минути, или пък бяха няколко часа...нямаше особено значение, Хари отдръпна леко Джини, за да я огледа. Беше отслабнала малко, но иначе си беше същото момиче, което бе изоставил на сватбата, да се оправя сама със Смъртожадните. При тази мисъл сърцето му се сви и момчето прехапа устна от усилието да не се разплаче. Джини нежно го погали по бузата и целуна натъртената скула. После се притисна силно към тялото му, сякаш имаше намерение да не го пуска повече. Ако наистина бе възможно, тя щеше да го задържи в прегръдките си, където щеше да е в безопасност. Хари вдиша дълбоко и пое упойващия аромат на бели цветя и още нещо, което не можеше да определи. Чувстваше се спокоен, сигурен, щастлив. Една предателска сълза се прокрадна от ъгълчето на окото му и се търкулна по бузата му, а после глухо тупна върху носа на Джини. Момичето вдигна поглед и избърса другата предателка спускаща се по лицето му.
-Обичам те, Хари! Не искам никога повече да се разделяме. – прошепна момичето.
-И аз те обичам, мила. Не ме моли за нещо, което знаеш, че няма как да се случи. Не и докато той е жив.
-Нямам предвид да не довършиш това, което правиш, но искам да знам, че сме заедно. Разбираш ли какво имам предвид?
-Не съм съвсем сигурен.
-Иска ми се да се съберем, да знам, че съм твоя приятелка и че ти ме смяташ за такава и...
-Не съм тръгнал по срещи, Джини. – намръщи се момчето.
-Знам това. Не съм казала, че си. Просто се чувствам объркана и не знам какво точно става с мен. Не обичам да съм объркана, Хари. Обикновено съм наясно с чувствата си и това, какво става с мен. А сега не знам и това ме влудява. Знам, че ме обичаш, но не си с мен, за да ме предпазиш. Но не издържам повече така! Обичам те и искам, ако ми се случи нещо...
-Не го казвай! Даже не си го и помисляй! – стресна се момчето. – Точно това се опитвам да предотвратя като крия факта, че те обичам. Той ще го използва, за да стигне до мен, а аз няма да позволя да се превърнеш в примамка за моето залавяне.
-Не е нужно някой друг освен семейството ни да разбира, че сме се събрали. А и не ти ли е хрумвало, че Малфой до сега сигурно е казал на Лорда, че сме били гаджета?
-Едва ли. До сега да се е опитал да се добере до теб. Щеше да има перфектна възможност още в Хогуортс. Все пак Снейп е директор. Това щеше да е най-лесния му и сигурен начин да се добере до мен.
-Разбирам, Хари, но не издържам повече така. Нужно ми е да знам, че сме заедно, каквото и да се случи. Ако искаш може да не казваме на никой друг, но не мога да понеса мисълта да не сме заедно. Да не те прегръщам, да не мога да мисля за теб като за моя любим, вместо за моя любим, който ме заряза...
-Джини, знаеш, че не го направих, защото не те обичам. Искам...
-Искаш да съм в безопасност, но явно не те интересува, че сърцето ми се къса от мъка по теб и не мога да спя от тревога къде си и какво става с теб!
-Щом страдаш така, когато сме разделени, тогава какво очакваш да стане, когато се съберем?
-Очаквам кашата дето е в ума и сърцето ми да се оправи. Няма да престана да се тревожа, но няма да е като сега. – момичето спря, за да си поеме въздух и продължи да нарежда. – Когато бяхме заедно, аз пак се притеснявах за теб, защото знаех каква опасност те грози, но бях в мир с душата си. А сега не съм! Не знам защо е така и не очаквай от мен да ти го обясня, но е така.
-Добре. Спокойно, Джини. Само не се разстройвай така, моля те. Не искам да те виждам такава. Никога не си се държала така и няма да излъжа, ако кажа, че съм объркан.
-Виж какво Хари Потър, може да съм израснала с шестима братя и да не хленча като другите момичета, но това не означава, че и аз не го мога! – тук Джини не издържа и наистина се разплака.
-О, не. Джини, моля те не прави това. Не плачи! – Момчето не знаеше какво да каже и направи и затова просто я прегърна силно, надявайки се, че това ще я успокои.
И наистина прегръдката подейства, защото малко след това хлипове те й стихнаха и сълзите пресъхнаха. Джини също го прегърна, ръцете й се озоваха на гърба му и го погалиха нежно.
-Добре, скъпа. Обичам те прекалено много, за да ти откажа каквото и да е. Щом ще се почувстваш по-добре...ох, кого залъгвам...аз също ще спя спокойно. Тогава нека се съберем. – момчето въздъхна и после падна на едно коляно, взе ръката й и каза. – Джини Уизли, съгласна ли си, ако и двамата оживеем след тази бъркотия, да станеш моя съпруга?
-Аз....аз....ДА! Разбира се, че ДА. О, Хари! Обичам те! Обичам те! Обичам те!
-И аз те обичам, скъпа! И за да осъществим плановете си, ще се наложи и двамата да оживеем.
-Именно. Това е доста добър план, не мислиш ли?
-Направо е перфектен.
-Не знам кое е перфектно, мили мои, но се налага да обсъдим много важен въпрос. Каза Бил, влитайки в стаята без да почука или да попита дали може. Все пак си беше неговата къща.
Останалите влязоха в стаята и се разположиха кой където намери, а Бил седна така, че всички да го виждат. Беше време за разкрития.

Всички се бяха разположили по местата си и бяха вперили напрегнат взор в Бил. Той си пое въздух и започна:
-Миналото лято, по покана на професор Дъмбълдор, от Щатите пристигна Филип Зимер. Той е участвал и в първия Орден и затова професора му е гласувал голямо доверие. Не ме питайте защо не го е поканил по-рано, защото просто не знам. Вероятно Дъмбълдор не е искал да поставя семейството на Филип в опасност, защото Вие-знаете-кой няма влияние отвъд Атлантика и е нямало смисъл още едно семейство да бъде застрашено, но това са само предположения. – мъжът си пое дъх и продължи нататък. – Филип е достатъчно способен и силен магьосник и се превърна в обединяващото звено за Ордена. Повечето от старите членове, включително Муди, го познават и му вярват.
-Това е хубаво. – обади се Хърмаяни.
-Така е. – отговори й мъжът с усмивка. – Но както казват мъгълите, нещата не приключват тук. Оказало се, че в Щатите възникнал проблем с обучението на голямата внучка на Филип – Дена Мейферт. До тогава е учила в Института за магия в Салем. Но става някакъв скандал. По думите на Филип, който ми го каза лично, било мръсна инсинуация на директора, който се славел с корумпираността си. И така се налага Дена да придружи дядо си и постъпва във Хогуортс.
-Тоест, скача право във врящия казан. – намеси се Луна. – Ама бързо се приспособи.
-Щом казваш. – отвърна й Бил. – Нека само разкажа как стоят нещата от страна на Ордена и после вие с Джини ще разкажете как са били нещата в Хогуортс. Става ли така? – Бил видя кимването от страна на двете момичета и продължи. – Филип веднага взе нужните мерки и благодарение на него беше преместен благополучно. Е, почти благополучно. – добави когато видя повдигнатите вежди на момчето. – По този начин веднага се наби в очите на Лорда и го разгневи. Допълнително Дена наля масло в огъня още в началото на годината. А после, след като вие смелчаци – погледна Луна и Джини. – решихте да крадете меча от кабинета на Снейп, и после ви наказаха...а и смъртта на Грейбек...Черният Лорд просто бил извън кожата си от гняв. Заловил Филип и искал да го убие, но нашия човек се оказа по-бърз и съобразителен от Лорда и даже успял да го поопърли.
-Какво? – възкликна Хари.
-Пратил по него Пъклоогън. Но явно са успели да го отърват.
-Едва ли е било без последствия. – добави Хърмаяни.
-О, не. Определено е имало последствия. След първия опит на Риддъл да убие Дена – на куидичния мач, този път бил решен да смачка Филип. Решил да я привлече на своя страна. Но имал глупостта да предупреди Филип за това. И така, Лордът накарал Снейп да вербува Дена. Тя, от своя страна, веднага информирала дядо си за това. Била поставена под ултиматум – да приеме или да умре. Филип нямаше друг избор освен да убеди Минерва Макгонъгол, че Дена трябва да влезе в Ордена и да стане наш агент.
-КАКВО! – подскочи Хари ужасен. – На какво си мислите, че си играете бе хора!? Та той никога няма да се хване!
-Успокой се, Хари! – прошепна му Джини в ухото и го стисна леко за ръката. Хари я стисна в отговор и си седна на мястото намръщен.
-Така е по-добре. Всъщност, Лордът й повярва и я смята за свой агент. Естествено, не е от най приближените му, но информацията, която ни предостави ни помогна да спасим много хора. Направихме го бързо, но предпазливо, защото не искахме той да заподозре именно нея. Дена е в Ордена от началото на зимата и до сега не е заподозрял нищо.
-Как изглежда това момиче? – обади се отново Хари.
-Една глава по-висока от мен, с руса коса и сиви очи. – отговори му Джини. – Защо питаш? – добави подозрително момичето.
-Видях Риддъл да изтезава момиче, което отговаря на нейното описание. Вероятно вече знае, че не е на негова страна.
-Не знае. – обади се Бил. Дена е била в имението на Малфой и тя ви е спасила. Лордът я е наказвал за това, че са те изпуснали, а не защото я е разкрил.
-Не можеш да бъдеш сигурен, Бил. Той не е идиот! Рано или късно ще се сети откъде изтича информация и ще я убие преди да сте успели да направите каквото и да е било.
-Тя направи своя избор, Хари! Никой не я е принуждавал да става агент. Щяхме да я скрием и да я пазим, но тя категорично отказа други хора да си рискуват живота, за да я пазят, докато тя си играе на криеница с Черния Лорд. – Бил започваше да повишава тон и когато видя, че момчето се кани да го прекъсне го изгледа така, че Хари си седна на мястото. – И това са нейни думи. Тя е пълнолетна и реши, че не иска и не може да се крие. Нямахме какво друго да направим, така че се съгласихме. Момичето е говорило и с Дъмбълдор, който е одобрил решението й.
-Как по-точно е станало това? – полюбопитства Хари.
-Доколкото разбрах от Минерва, Дъмбълдор е получил подкрепа и от другите портрети и се е наложило Снейп да ги остави да говорят насаме. После Дена се е престорила на трогната от предложението на Лорда и „приела” да влезе в редиците на Смъртожадните. По-късно тя ни докладва, че Риддъл, който още се възстановявал от огъня на дядо й, мислел да й сложи Черния знак, но в последния момент размислил и я накарал да шпионира Ордена за него. Подложил я на някакво изпитание за вярност. Доколкото разбрах от Филип това е не друго а изтезаване почти до смърт, за да разбере Риддъл дали служителят му ще го предаде когато го изтезават. И тя минала изпитанието без да остави и капка съмнение във „верността” си към Лорда. Не знам как го е направила, но е хубаво, че е успяла.
-Казах ти, че видях той да й причинява болка с Круцио. Тя дори не гъкна. Не извика от болка, не изстена. Само се тресеше безмълвно. – промълви тихо Хари.
-Кога го видя? – попита Джини ужасена.
-Преди около половин час, може би малко повече. – отвърна момчето.
-Когато я пусне, тя ще се свърже с нас. Най-късно когато изгрее слънцето. – успокои ги Бил.
-Надявам се, че си прав, брат ми. – намеси се и Рон. – Момичето ни спаси живота и не ми се иска да й се случи нещо лошо. А и като те слушам, момичето явно доста си го бива.
-Да си го бива ли! – подвикна Джини. – Идея си нямаш въпрос за какво иде реч. Двете с Луна се запознахме с Дена още на първи септември. В началото подходих към нея със съмнение, защото можеше да е всяка. А и като се имат предвид обстоятелствата...
-А тя бе толкова мила и въобще не се обиди от грубостта ти. – намеси се и Луна. Чак във влака разбрахме, че Снейп ще е директор и не можехме да повярваме.
-Е, Ърни вече бе прочел сутрешния вестник. – изхили се червенокоската. – Обаче пътуването бе интересно. Дена ни разказа защо са я изгонили от Института, а после правихме предположения за това какво ще става през годината.
-Явно и нас не ни бива като Трелони, защото нещата въобще не се развиха както предположихме.
-Да. Но пък като заговорихме за куидич, обстановката се поразведри. Вечерята не бе нищо особено, но следващия ден бе необикновен. Аз имах доста гаден ден - почваше с Амик Кароу и завършваше със сестра му. Амик Кароу реши, че трябва да прилага Круцио на Колин Крийви и на всички със смесено потекло. Идиота реши, че аз трябва да съм първата, която да използвам проклятието, обаче аз му се разкрещях, че е убиец и отрепка и той го приложи на мен. – момичето спря и погледна крадешком към Хари, който беше настръхнал и трепереше от гняв. – Луна се опита да ме защити и така и тя го отнесе. В крайна сметка двете завършихме първия си ден в Болничното крило. Не беше най-забавното приключение, но поне отървахме Мъгълознанието.
-Интересното идва после. Парвати, която чула какво е станало от другите ни съученици, дойде да ни види, но Мадам Помфри не я пусна. Обаче все пак разказала на Дена и Невил какво се е случило. Невил се развикал на масата, както ме осведомиха после, но голямото шоу станало в техния час по ЗСЧИ.
-За какво става дума изобщо? – попита Рон заинтригувано.
-Слушай внимателно. Сега следва най-интересното. Поне за момента, де... – намеси се Луна.
-Точно така...Дена решила, че Кароу трябва да научи това - онова и когато влезли в час, изчакала Кароу да направи първата крачка. И той я направил, защото заставил Невил да измъчва Дена.
-КАКВО! – извика Хърмаяни невярващо.
-Точно каквото чу. – поклати глава Джини. – Невил отказал и Кароу му приложил Империус, а после го накарал да измъчва Дена. Обаче тя го понесла и когато тя трябвало да измъчва друг с нечиста кръв, насочила пръчката си към Кароу и го накарала да се гърчи като червей на рибарска въдичка. Поне така го описа Невил. После го запратила в стената и той си ударил глава, а другите се изнизали от стаята.
-Момичето има кураж! – разхили се Рон. – Браво на нея! Май изобщо не си поплюва!
-Не е смешно Рон! – нацупи се сестра му. – Амик Кароу можеше да я убие в гръб! – тя въздъхна и продължи. – Мина време и нямаше последици. Аз успях да събера отбора по куидич. Като по чудо ни позволиха да играем! Отбора на Хафълпаф беше разпуснат, защото останаха без капитан и не можаха да си съберат отбора в срок. Поканих Дена за търсач, а за трети гончия взех едно хлапе. Между другото момчето се справи отлично, както и Дена, която хвана снича и победихме. После обаче, сякаш от нищото, един блъджър я фрасна в гърба и тя падна от метлата. Както ти, Хари, в трети курс, ама без дименторите. Снейп, гадината му с гадина, я спаси. Не че възразявам срещу това, ама...
-Ти се искаше да не е точно той, за да можеш да си го презираш на спокойствие. – довърши вместо нея Бил
-Именно! – възкликна Джини доволно.
-После какво стана? – подхвана Хърмаяни заинтригувана.
-После тоя инцидент беше покрит и така и не се разбра какво точно е станало, а Дена нямаше ни най-малка представа. Тя помнеше само болката от удара и всичко друго за нея беше бяло петно.
-Казват, че това било работа на самия Лорд. – допълни Бил.
-Ние мислехме, че е някой от двамата Кароу. За отмъщение, нали се сещате. Но може и да е Риддъл. – намеси се Луна.
-Последва опита ни да откраднем меча на Грифиндор и прословутото наказание в Забранената гора.
-Какво се случи там? – намеси се Рон.
-Ами по принцип се предполагаше, че трябва да влезем там без пръчки, но Макгонъгол ни ги даде, когато ни заведе при Хагрид. Навлязохме в гората и той ни обясни, че отново има нападнати еднорози, както в първата ви година в Хогуортс. – Джини спря и погледна тримата приятели. – Срещнахме кентавърът Бейн, който беше доста недружелюбен в началото.
-Помня го. Голям досадник е. – прекъсна я Рон.
-Всъщност е много свестен, стига да намериш правилния тон, с който да го заговориш. Дена го намери и той й каза нещо важно, но не мога да се сетя точно какво беше. Знам, че е нещо важно, но в момента изобщо не мога да включа за какво ставаше въпрос.
-За видението, което получил Бейн ли говориш? – попита Луна.
-Да, за него става въпрос. Имаше някаква кръв, и някаква изгубена душа и някакви светлини. Уж Дена щеше да ми обяснява, ама...
-За какво говорите и двете? Какви видения, какви светлини? – Хари стоеше срещу двете и ги гледаше в недоумение.
-СЕТИХ СЕ! СЕТИХ СЕ! СЕТИХ СЕ! – развика се Джини и цялото й лице просто сияеше от щастие. – Ето как го каза той:” В последния месец на пролетта, когато пълната луна отново изгрее, ще бъде пролята кръв на изгубена душа и тя ще отведе призвания за победата по пътя към светлината.”
-Пак загадки! Просто страхотно! – изпуфтя Хари. – Хърмаяни, запомни ли тази безсмислица?
-Да, но не мисля, че е безсмислица. Последният месец на пролетта е май и единственото пълнолуние през този месец, мисля че се падаше някъде в началото.
-От къде знаеш това? – изуми се Рон.
-Проверявам всеки месец кога се пада пълнолунието и така съобразявам къде можем да отидем. За да се пазим от върколаци, все пак. Те не съзнават кого нападат, така че от нас зависи да не им се изпречваме на пътя. Пак ще проверя кога точно е, но мисля, че беше някъде първите дни на май. Остава само частта с изгубената душа и пътя към светлината. Другото е ясно.
-Ще го изясниш ли и на нас тогава? – натърти момчето.
-Ами предопределения за победа си ти, Хари, а и е ясно, че пролятата кръв означава смърт. Е, не винаги, но в повечето случаи е така. Остава само да разберем, коя е тази изгубена душа и към каква светлина ще те води.
-После ще мислим върху това. – предложи Рон. – Нека ни разкажат за Дена. Тъкмо ми стана интересно.
-Рон е прав. – успя да се включи и Бил в разговора. – Нека момичетата ви доразкажат, освен ако не сте прекалено уморени и не искате да лягате.
-А, не! Свежи сме като краставички. – побърза да уточни Рон.
-Така е. Предпочитам да го чуя сега, защото и без това не знам дали ще мога да заспя. – потвърди и Хари.
-Добре, обаче ще бъда по-кратка и ще разкажа най-важното. За разлика от теб, на мен адски много ми се спи. – намеси се Джини. – В гората открихме убития еднорог и се оказа, че...ъм...че...Грейбек е убивал еднорозите.
-КАКВО?! – викна шокирания Бил. – Това е невъзможно, Джини. Еднорозите са много по-бързи от върколаците.
-Да, но както излиза, Ти-знаеш-кой е помогнал на Грейбек да се докопа до първия и кръвта е умножила силите и бързината му. Така че следващите еднорози ги е нападнал сам. Беше много бърз и силен и повали Хагрид. Нападна Дена и щеше да я разкъса, но изведнъж, от нищото, се появи мечът на Грифиндор, който се заби право в гърба на звяра и го уби преди да е разкъсал гръкляна на Дена.
-Мислех, че Фоукс го е донесъл! – каза Бил. Аз нещо такова чух.
-Това го измислихме ние, които видяхме какво се случи. Никой нямаше да повярва на нещо друго. Идеята беше на Дена. Явно след този случай Риддъл е искал да я убие или да я вербува, защото изведнъж Дена почна да скита нощем. Е това беше чак към началото на зимата, но все пак...
-Добре, а вие не заподозряхте ли нещо? Ти, Луна, Невил? – попита Хари изумен.
-Аз заподозрях, но Дена доста умело ме отклони в друга посока. Не е искала да ме излага на опасност като ме забърква. Разбирам я напълно и не й се сърдя. Луна не би могла да забележи, защото е в друг дом, а Невил....Е, там случаят е по-особен...
-Защо? – запита Рон заинтригувано.
-Ами Невил хлътна много здраво по Дена, а и тя му отвърна със същото. Абе тяхната връзка е малко особена и не ми е много понятна...пък и не ми влиза в работата. Но едно е сигурно – Дена и Невил са двойка. Не знам колко са влюбени, но са двойка.
-В смисъл? – полюбопитства Рон.
-В пълния смисъл на думата, Рон. Но това не ти влиза в работата. Не влиза в ничия друга освен на Дена и Невил. До тук с информацията за тях. Важното е, че преди Коледа отново събрахме ВОДА. Ние с Невил и Луна бяхме главатари, така да се каже, а Дена е нашия лектор с опит, както я наричаме на майтап. Обаче след Коледа останахме без Луна, а сега и аз няма да се върна, така че остават само Дена и Невил...Малко се притеснявам за тях. А Дена с нейната задача...Ох, не й е леко въобще.
-Чудя се как момичето не е прещракало до сега. – каза Хари с нескрито възхищение в гласа и поклати глава замислено.
-Всичко това е направо невероятно. Толкова много неща са се случили, докато ни е нямало. – каза Хърмаяни изумена. Със сигурност има още много неща, за които да си говорим, но мисля, че това може да го направим и по-късно, когато всички сме добре отпочинали и със свежи глави. Нали така?
-Хърмаяни е напълно права. – намеси се и Бил. – Понеже господин Оливандър и Грипкук са настанени в едната спалня, а ние с Фльор сме в другата, в третата ще настаним момичетата, а вие двамцата ще се разположите удобно на походни легла във всекидневната. Когато прехвърлим двамата при Мюриъл, ще можете да се качите горе, но за сега нещата стоят така.
-Естествено. Както кажеш ти. Все пак ти се натресохме най-нагло в дома, така че... – започна Хари.
-Достатъчно, Хари. Знаем какво е положението, така че такива обяснения и извинения са просто излишни.
Бил излезе от стаята и отиде да приготви леглата във всекидневната. Фльор беше на втория етаж и сигурно вече спеше, след като Бил я бе посъветвал да си легне. Скоро щеше да съмне и той щеше да излезе, за да потърси новини от Дена. Луна и Хърмаяни пожелаха на другите приятна почивка и се качиха на втория етаж.
Така Хари и Джини отново останаха сами. Двамата се прегърнаха и той нежно докосна устните й със своите, но после вихърът на страстта ги помете и двамата се вкопчиха един в друг, сякаш от това зависеше животът им. Когато Бил влезе в стаята се ококори и ахна, но понеже двамата не го отразиха изобщо, той тихо се изниза. Постоя малко пред вратата, за да им даде малко време и после почука звучно. От вътре се чу сподавено ахване и едно неуверено „влез”. На Бил му беше адски странно да го канят да влезе в собствената си кухня, но не искаше да кара влюбените гълъбчета да почервеняват от смущение.
Когато Джини легна на леглото до Хърмаяни, впери замечтан поглед в тавана и секунди по-късно, вече спеше. Хари, който бе смятал, че няма начин да заспи след събитията от тази нощ, легна и също заби поглед в тавана. Замисли се за риска, който това непознато момиче бе поело, заради тях тримата тази нощ. А и опасността, на която се излагаше всеки ден не бе никак малка...Но когато си помисли за Джини, на устните му се появи широка усмивка и той заспа след броени мигове.

Денят вече бе зад гърба й и, за първи път от много време, Дена бе в леглото си преди полунощ. Бе прекарала един наистина кошмарен ден, в който всичко вървеше с главата надолу. Бе сигурна, че днес се бе объркало всичко, което е можело да се обърка, но нямаше да се учуди, ако утре положението бе дори още по-зле. А се имаше за оптимист...
Още сутринта тръгна на зле след като момичето се бе успало с цял час и закъсня за трансфигурацията. На обяд си изпусна нервите за някаква глупост, която дори не помнеше и Невил стана от масата без да й проговори дори. Но това не бе всичко...съвсем не. Получи спешно известие от Снейп и отиде при него, за да уточнят подробности по последния доклад, който Дена трябваше да представи на Волдемор утре вечерта. Сивиръс бе необичайно рязък и я нахока за нещо абсурдно и незначително. Явно и на двамата не им беше ден. Когато свърши и това, отиде при професор Макгонъгол, за да й се извини и да си понесе конското. Преподавателката бе много внимателна в изказването си, защото знаеше на какво напрежение е подложена Дена и само й намекна, че трябва да внимава повече, защото изпитите наближават. И двете знаеха, че изпитите бяха най-малкия проблем на момичето, но учителката бе длъжна да напомни.
Бе късен следобед когато Дена се запъти към седмия етаж, където се проведе сбирка на ВОДА. Невил не присъстваше, но като се изключи това всичко вървеше добре. Но когато нещо трябва да се обърка, то просто се обърква. Закарайъс Смит реши, че трябва да се прави на интересен и след няколко остри реплики двамата кръстосаха пръчки. Резултатът бе три дневен престой в болничното крило за Смит и една седмица наказание за Дена. Вкисната до немай - къде, тя се отправи право към спалните и подмина Парвати и Лавендър, които си шушукаха нещо и подозрително млъкнаха щом я видяха. На Дена не й се занимаваше с техните глупости, след като си имаше достатъчно много проблеми.
Просна се на леглото без да си направи труда да се преоблече и втренчи поглед в червения балдахин над нея. Искаше й се да е на километри от тук, отвъд океана...Искаше да си е у дома, да седи в люлката на верандата с чаша горещ шоколад, а баща й да я прегръща и да й разказва за гората или за звездите. Той знаеше много неща за гората, а нямаше равен в измислянето на смешни истории за звездите. Мечтаеше и за горещите летни дни, в които с братчето й се гонеха из гората и се къпеха в езерото с водопада. Играеха си и се боричкаха като малки деца, каквито всъщност бяха. Поне братчето й наистина беше такова и Дена се чудеше какво ли прави той сега. Чудеше се и какво ли биха правили с Невил сега, ако не бяха скарани, но на този въпрос имаше много бърз и логичен отговор. Щяха да се любят нежно и страстно, а после да си говорят часове и пак да се любят. Момичето реши, че първата работа, която ще свърши на другия ден е да се сдобри с гаджето си. Не обичаше да е скарана с хората, на които държи, когато обстановката около нея бе нормална, а се га тя бе всичко друго, но не и нормална.
Стресна се, когато чу леко тропане и се надигна, за да провери от къде идва. Беше малка сова почукваща по прозореца. Дена разбра, че е училищна и отиде да й отвори, а малката птичка плавно кацна на рамото й и протегна краче, за да я освободят от товара й. Когато Дена отвърза бележката, мъничето излетя, а тя зачете:
„Прости ми, че се държах като кретен на обяд. Знам, че не ти е леко напоследък и не трябваше да реагирам така. Обичам те. “
Невил.
Стана й толкова мило и приятно, заради тази бележка. Тя му се бе развикала за нищо, а той я молеше за прошка. Прати му покровител, за да го успокои, че не му е сърдита и на свой ред да го помоли за извинение. Тъкмо смяташе да се преоблече и да си легне, когато в стаята се появи сребристо сияние и Дена веднага разпозна в него кошутата на Сивиръс. Покровителят в стаята й означаваше само едно нещо – неприятности. Нямаше нужда от съобщение, за да разбере, че трябва незабавно да се яви в кабинета му.
Не бе сбъркала в преценката си – наистина имаха неприятности, защото Волдемор ги викаше по-рано и двамата не бяха сигурни, че това има нещо общо с предстоящия рапорт.

Болката спираше дъха му и проникваше до мозъка на костите, парализирайки мускулите му. Не можеше да си поеме така нужната глътка въздух, защото на нейно място се появяваше гъста, лепкава кръв, която само го задушаваше. Някой го обърна настрани и бръкна с пръсти в устата му, освобождавайки пътя на въздушната струя. Успя да си поеме така жадуваната глътка въздух, но в същия миг му се прииска да не го бе правил, защото дробовете му сякаш пламнаха от болка. А най-силна болката бе...навсякъде.
-Той ще се оправи, нали? – попита нечий плътен мъжки глас. – май не е толкова сериозно...
-Не съм съвсем сигурна, Кингзли. – отвърна му мек, женски алт. – няма външни рани, но мисля, че проблемът е много по-сериозен. Имам чувството, че става дума за отрова.
-Затова ли продължава да плюе кръв. – намеси се друга жена, по-млада.
-Не знам, Тонкс. Ти трябва да тръгваш вече, не е добре за бебето да се натоварваш толкова. Ще кажа на Ремус, че си готова да тръгвате. Благодаря, че го доведохте.
-Надявам се да се оправи. – прошепна Дора. – Ще се видим скоро, Моли. – Чао, Хари и умната!
Това бе краят и Филип Зимер го осъзнаваше напълно. Някога бе чувал, че човек е сам, когато умира, независимо колко хора има около него. Сега напълно разбираше смисъла на това твърдение. Не искаше да умира по такъв нелеп начин. Но нима имаше право на избор? Имаше толкова много неща за вършене, а и искаше да види как внукът му расте и става мъж. Вече бе отгледал и възпитал внучката си и я бе превърнал в прекрасна млада дама. Е, не винаги Дена се държеше като дама, но определено бе забележителна жена и му се искаше да не я бе забъркал в тази каша. Последната му мисъл бе за нея.
Светът се разпадна и се превърна в небитие.

-Дена, скъпа моя. Радвам се да те видя тази нощ. – гласът му бе студен и гладък като коприна.
-Господарю, гордея се, че Ви служа. – стандартен поздрав произнесен с необходимата доза уважение и раболепие.
-Извиках те по-рано, за да споделя с теб една прекрасна новина. Ти заслужи честта да си една от най-приближените ми поддръжници и да научаваш първа както хубавите, така и лошите вести. – Волдемор замълча за момент и после продължи. – Тази вечер отбелязах голям успех.
-Какъв, Милорд? – Дена не бе глупачка и знаеше, че от нея се изисква да се включи в театъра, който разиграваше Риддъл.
-Моите Смъртожадни ми съобщиха, че тази нощ един от най-големите ни врагове е бил победен и сега се гърчи в предсмъртна агония в леговището си.
-За кого става въпрос, Господарю? – попита момичето, а стомахът й конвулсивно се сви, но лицето й не показа друго освен радостно очакване.
-Този, който дръзна да се изпречи на пътя ми и наивно се опита да ме отстрани от своя, причинявайки ми ужасна болка. Това е твоят любящ дядо Филип Зимер. Сега е измъчван от адски болки и скоро с него ще е свършено завинаги.
-Така трябваше да стане. Той бе пречка, която не можехме да си позволим. Новините наистина са прекрасни и аз Ви поздравявам за успеха. – докато Дена изричаше това с напълно равен и лишен от емоции глас, отвътре пищеше от болка и ужас.
-Това е наш успех, Дена. Наш. Ела при мен, застани от дясната ми страна – заслужи си го. – Ръката му, бяла като восък, с дълги тънки пръсти, се протегна към нея и момичето я пое, подтискайки желанието си да обвие своята около врата му. – От сега нататък, това е твоето място.
-Белатрикс няма да е особено очарована. – отбеляза с хладен глас, а всъщност ликуваше, представяйки си изражението на проклетата кучка Лестранж.
-Бела отдавна изгуби правото си да стои до мен. Сега то принадлежи на теб и ще е така докато ми служиш вярно и не ме разочароваш.
-Разбира се, Милорд. Можете да разчитате на това. – Дена се усмихваше, ала душата й гореше в огъня на яростта, а съзнанието й рисуваше коя от коя по-кървави и ужасяващи картини на Риддъловата смърт.
Отпразнуваха „добрата вест” с хубава вечеря и планирайки следващия си ход. Вече се зазоряваше, когато Дена и Сивиръс, капнали от умора, влязоха в директорския кабинет. Момичето не можеше да издържа повече, отпусна се на един от диваните и се предаде на емоциите. Ридаеше горчиво и сякаш нищо не бе в състояние да я успокои. Нямаше смисъл да крие чувствата си и да се преструва пред Сивиръс, защото той я познаваше истински и имаше право да види уязвима и наранена.
Само че Снейп, не можеше да понася да я гледа такава, защото всеки неин вопъл пробождаше сърцето му като с кинжал. Той стоеше до прозореца и наблюдаваше изгрева и обагрящото се в пурпур небе. Дена се бе превърнала в негов приятел, довереник и Сивиръс я бе обикнал като свое дете. Затова не можа да издържи повече да я слуша как плаче от мъка и отиде да я прегърне, а тя се вкопчи в него и не го пусна дълго, наистина дълго време. Сълзите й напояваха мантията му, а той я галеше по меките руси коси. Не бяха нужни думи, за да изрази съпричастността си към мъката й.
Тихо шумолене на криле привлече вниманието им и, когато двамата се обърнаха, занемяха от почуда. На златна поставка до бюрото бе кацнала великолепна птица, прилична на лебед, но с пурпурно-златно оперение и черни като мъниста очи.
-Фоукс? – прошепна Сивиръс невярващо.
Професор Дъмбълдор се усмихваше благо от портрета си и, незнайно защо, в сърцето на момичето се зароди надежда. Тогава двамата със Сивиръс забелязаха, че Фоукс плаче и мъжът не се поколеба, а измагьоса стъкленица, за да събере безценната течност в нея. После се обърна към професора с питащ поглед и отговорът не се забави.
-Филип все още е жив, но не му остава много време. Само сълзите на Фоукс могат да го спасят сега, затова не се бавете повече. Дена трябва незабавно да занесе това шишенце при дядо си. Достатъчно е просто да отпие няколко глътки от него, за да се възстанови напълно. Долу те чака професор Макгонъгол, която ще ти каже, къде трябва да отидеш. Малко е пренаселено там, но все ще намерят място и за теб. Уредих Минерва да ти позволи тридневно отсъствие, така че ще се върнеш тук едва във вторник. Съмнявам се, че директорът ще има нещо против да пусне една ученичка за погребението на дядо й.
-Моля? Нали казахте, че...Ооооо! – временното объркване бе заменено от широка дяволита усмивка. Бе разбрала плана без ненужните дълги обяснения.
-Време е да тръгвате, госпожице Мейферт. Минерва ще Ви чака на входа.
-Благодаря. – рече просто момичето, взе стъкленичката и преди да тръгне целуна Сивиръс по бузите.
Стигна до Входната зала за отрицателно време и професорката й каза, че дядо й е настанен в „Черупката”, а после я придружи до големите железни порти, извеждащи до Хогсмийд. Там момичето се магипортира на оказаното място, където вече я чакаха. Бил Уизли я посрещна и й съобщи, че за сега дядо й се държи, но това няма да е за дълго, защото не могат да облекчат болките му.
Мъжът не бе излъгал и Дена се увери с очите си, че Филип изглежда наистина зле. Не смееха да му дадат нещо за болката, за да не му навредят повече, отколкото да помогнат и човекът страдаше наистина ужасно. Момичето не се бави нито миг повече и веднага поднесе шишенцето към устните на болния. Той се задави и закашля, но после дишането му се нормализира и вече можеше да си поеме въздух без парещата болка в дробовете като бонус. Състоянието му видимо започна да се подобрява, синините и драскотините по тялото му изчезнаха и мъжът въздъхна от облекчение. Бе прекалено уморен, за да говори, затова просто заспа. Дена погали косите му и го целуна по челото. Едва тогава напусна стаята и последва госпожа Уизли до кухнята, където се бяха събрали всички в къщата.
Луна и господин Оливандър отдавна бяха преместени, но Дена засия от щастие щом забеляза Джини. Двете се прегърнаха, щастливи, че всяка от тях вижда другата жива и здрава. Джини й прошепна едно „Знам. Всичко е наред” и русокоската се стъписа в първия момент, но после видя одобрителното кимане на Бил Уизли и се успокои. Моли шеташе из кухнята заедно с Фльор и не забеляза размяната на погледи, но така може би бе по-добре.
Едва когато се почувства сигурна за здравето на дядо си и в безопасност, Дена си позволи да се отпусне и да бъде себе си. Госпожа Уизли настоя тя да закуси и момичето прие без възражения, защото и без това бе дяволски гладна. Джини я информира подробно за събитията извън Хогуортс откакто си бе тръгнала, а Дена й върна услугата и разказа на всички за Хогуортс. Хари й благодари, че им е помогнала да се измъкнат от Малфой, а Хърмаяни я затрупа с въпроси за ВОДА и познатите им. Момичето отговаряше търпеливо и изчерпателно на всички въпроси, но когато Хари я попита за Снейп, тя го помоли да не засягат тази тема и момчето уважи молбата й, макар в главата му да напираха хиляди въпроси и най-различни ужасяващи предположения.
След закуската Дена, придружена от четиримата си приятели, излезе пред къщата, за да подиша малко чист въздух. Не бе спала повече от двадесет и четири часа и бе капнала от умора, но имаше още доста неща за разказване и обясняване. Бе прекарала наистина тежка нощ и това си личеше по вида й – бледа, почти прозрачна кожа, тъмни кръгове под очите, отнесен поглед. На Джини й стана жал за приятелката й и когато усети, че интервюто й идва в повече, настоя Дена да отиде и да поспи. Русокоската я послуша и се запъти към входната врата, но точно на прага се случи нещо неочаквано, дори за самата нея.
Не й се бе случвало отдавна и Дена знаеше какво следва и също знаеше, че не може да го избегне. Образите около нея се размазаха и всичко започна да се върти вихрено. После падна тежката черна завеса и момичето се свлече на земята, като кукла, на която са отрязали конците. Хари я взе на ръце и я пренесе на дивана в хола, но не пропусна да си отбележи на ум колко е лека.
Дена спа непробудно целия ден и цялата нощ и се събуди едва в неделната утрин. Тя определено бе силна жена, но дори и хора като нея имат предел на силите, а тя твърде дълго се бе тласкала отвъд своя.
Бе време да разбере какво ще й коства това безразсъдство...

Слънцето проникна зад тънките завеси и освети сумрачната стая където магьосникът Зимер си почиваше. Слънчевите лъчи го погъделичкаха и полека го измъкнаха от владенията на съня. Мъжът примига няколко път и докато свикне със слънчевата светлина, а после се понадигна и огледа помещението. Имаше смътни спомени затова как попадна тук, но всичко бе толкова объркано, че сигурно щеше да мине време, докато си спомни какво точно се бе случило. Знаеше, че се намира в дома на Уилям Уизли и, че оцеля единствено благодарение на фениксовите сълзи, които внучка му Дена бе донесла в последния момент. Но как се бе сдобила с тази безценна течност, бе загадка за Филип. Трябваше да намери време и да поговори с момичето. Бе я възпитал правилно и бе абсолютно уверен в лоялността й към каузата, но все пак бе силно разтревожен за психиката й. Дена винаги е била момиче с характер и силна воля, но напоследък й се налагаше да тъче на два стана, което никак не бе лесно дори за опитен аврор, камо ли за момиче на седемнайсет години. Всъщност след по-малко от месец щеше да навърши осемнайсет, но това нямаше особено значение сега...
Филип се бе погрижил за доброто възпитание на внучката си и знаеше до къде се простират уменията й и границата й на издръжливост. Момичето бе способно да понесе много физическа и психическа болка, но все пак магьосник Зимер бе дълбоко обезпокоен за нейното здраве. Преди почти три години бе разбрала истината за произхода си и истината я нарани дълбоко. Не намрази семейството си заради лъжата, но Филип се опасяваше, че е момичето се съмнява в себе си и се терзае заради това, което е научила. Би направил всичко, за да я утеши и да я увери, че тя не е зла и няма да се превърне в черна магьосница само защото баща й е бил такъв. Но не можеше да разбере какво изпитва Дена в действителност, защото защитните механизми, които бе създал в нея действаха и срещу него. Това момиче бе способно да скрие болката си дълбоко в себе си и да не позволи дори на най-близките си хора да я видят слаба и уязвима. Гордостта й понякога засенчваше разума и това бе опасно...
Много добре си спомняше каква бе Кийра на възрастта на Дена. Тогава неговото момиченце бе влюбено в онзи непрокопсаник Сивиръс Снейп, който я нарани толкова дълбоко, че я накара да избяга далеч от дома си. Филип я бе пратил при своя далечна братовчедка, като смяташе, че промяната на обстановката ще й се отрази добре. Само ако знаеше...Когато Кийра се върна в Ирландия не бе на себе си – бледа, отнесена и наплашена почти до смърт. Отне му доста време, докато я накара да му разкаже какво се е случило. Когато разбра, му се прииска да убие онзи мръсник на мига, но знаеше, че това няма как да се случи. Не че имаше някакви скрупули, но сметна, че за дъщеря му и детето, което тя носеше, ще е много по-добре да не се намесва. И се оказа прав, защото само четири години, след като Дена се бе родила, Маркус Дрейк си получи заслуженото – умря от ръката на не толкова известен, но много по-хитър от него маг.
Естествено, убиецът му бе имал определена цел, която така и не бе постигнал. Филип бе дочул, че онзи е търсел Пръчката на Ориста, смятайки, че тя е притежание на Дрейк. Идиот! Толкова много хора бяха подлъгани от онази приказка на Бийдъл и търсеха Непобедимата пръчка. Каква заблуда само! Та нали, ако бе непобедима, тя щеше все още да е притежание на онзи глупав брат Певърил. Е, вярно, че според приказката, онзи е бил заклан в леглото си, а не убит в дуел, но за Бъзовата пръчка се носеха легенди - че се предавала от един магьосник на друг, след като притежателят й бъде убит. „Е, за всеки влак си има пътници”, казваше си Филип през годините. Той никога не бе вярвал в съществуването на Даровете на Смъртта и бе приемала историята просто като поучителна приказка.
Когато бе млад мъж, в разцвета на годините си, бе срещнал бащата на Маркус – Даркън Дрейк и се бе дуелирал с него не веднъж. По-късно, бе срещнал и самият Маркус, но обстоятелствата не му бяха позволили да го отстрани. Може би така е трябвало да стане... Без Маркус Дрейк, Дена нямаше да я има, а може би и Крис също, защото Кийра се върна в Ирландия, за да избяга от Щатите и така срещна Ричард. Ако Маркус не я бе изнасилил, момичето му сигурно щеше да намери някой друг добър и почтен човек, с когото да създадат семейство, но нямаше да ги има нито Дена, нито Кристиан. Поне не и такива каквито са сега.
Много добре помнеше срещата си с онова арогантно копеле. Годината бе 1962, а мястото – Ню Орлиънс. Филип бе поканен на Международен Симпозиум в града и изнасяше лекция за защита от некромансията(1).След като симпозиумът приключи, участниците бяха поканени на празненство, където Филип срещна Дрейк младши. Мъжът бе само на двадесет и три години, но вече се бе заел сериозно с изучаването на тъмните изкуства. Точно заради това, Зимер не проумяваше, какво за Бога, търси той на това събиране. Не бе говорил с Маркус лично, но го бе наблюдавал през цялата нощ. Бе свидетел на чара и умението му да убеждава хората със слаба воля. Жените просто се рояха около него и това явно допълнително помпаше егото му. Филип бе успял да дочуе и някои от разговорите му с мъжете и се чудеше как тези трезво мислещи хора го зяпаха в устата така, сякаш Маркус откриваше топлата вода за тях.
Само седемнайсет години по-късно този мръсник се подигра с дъщеря му и я нарани жестоко. Но злодеянието му бе уравновесено от факта, че Кийра зачена едно невинно създание и реши да го роди и отгледа, да го обича заради самото него, вместо да го мрази заради греховете на баща му. Дъщеря му успя да преодолее ужаса и страха от миналото и да създаде дом и семейство за дъщеря си и малкия си син. Кийра му повери възпитанието на Дена, знаейки, че тя е специална. Бяха го разбрали още при раждането й...Филип бе усетил потока на силите й и бе разбрал, че дарбата й е необикновена и ако бъде обучена правилно, момичето би могло да извърши невероятни неща.
Сега внучката му бе поставена в невъзможна ситуация и бе принудена да играе двойна игра, за да се опази жива. Бе принудена да седи на една маса с Волдемор, да целува ръката му и да коленичи в краката му, само за да запази себе си и хората, които обича живи. Наистина трябваше да си поговори с това момиче и бе решен да го направи преди тя да се е върнала в училището. И без това бе достатъчно обезпокоен, че Дена постоянно е около Сивиръс. Той не бе виновен, че не е влюбен в дъщеря му, но никога нямаше да му прости начина, по който се бе отнесъл с Кийра. От друга страна трябваше да му е благодарен, защото ако не я бе отблъснал, а я бе използвал, за да се утеши и я бе въвлякъл в своя объркан живот, дъщеря му сигурно отдавна щеше да е мъртва.
Тихо почукване го откъсна от тревожните му мисли и когато погледна към вратата, видя внучката си. Изглеждаше бледа и измъчена, а под прекрасните й сиви очи имаше тъмни кръгове. Сърцето на Филип се сви от мъка за нея и той потупа леглото до себе си, канейки я да се настани до него. Момичето изтича и го прегърна силно, прислони глава на рамото му и се разрида. Дядо й я притисна до себе си и загали русите й къдрици, а тя не можеше да спре сълзите си.
Едва когато момичето се успокои, той посмя да я заговори.
-Виждам, че доста ти се е събрало, момичето ми. Една дума и те изтегляме от там. Нужна е само една твоя дума, разбра ли?
-Няма да се предам точно сега! След всичко, което преживях...след всичко, което ме накараха да направя и не можах да избегна да... – момичето отново се задави в сълзи. – Няма да се откажа сега.
-Знам, детето ми...просто искам да го знаеш, това е. Никога не съм се съмнявал в смелостта и лоялността ти...
-О, дядо! Не знаеш какво ме накараха да направя и аз нямаше как да го избегна. Кълна се, че не можех!
-За какво говориш, миличка? Какво си...
-Накараха ме да го убия!
-Кого? – шашна се мъжът. – Да убиеш кого?
-Момиченцето... – проплака Дена. – Това беше изпитанието ми. Трябваше да убия едно невинно дете, за да докажа „верността си” към Риддъл. Кълна се във всичко свято, че нямаше как да го избегна. Нямаше...
-О, Мерлин! Подозирах, че са ти причинили болка, но нямах и представа, че са стигнали до там! Бедното ми дете, не се измъчвай! Това е минало вече...знам какво изпитваш. Повярвай ми, че знам.
-Дядо, не искам татко и мама да разбират...никой друг освен теб не трябва да знае. Сега знаят само Риддъл, Белатрикс и Сев.
-Сев? – повдигна вежди дядо й.
-Сивиръс имах предвид...Той не би обелил и думичка, за теб също знам...Риддъл скоро ще бъде сред мъртвите, а аз ще се погрижа за Белатрикс. Нейна беше идеята за това изпитание, така че тя ще си плати скъпо.
-Ами?! И какво си и приготвила? Азкабан?
-Не. Приготвила съм й самия Ад. – изрече през зъби жената.
-Хм...би трябвало да те посъветвам да не се занимаваш с нея, но тази жена...тя е просто...
-Кучка? Несъмнено е такава и ще си получи заслуженото дядо. Не защото нарани мен, а защото е наранила много невинни хора, наред с онова момиченце. Убила е родителите на Невил, след като ги е измъчвала жестоко, а после е убила и братовчед си – Сириус Блек. Лишила е Хари от последния му останал близък. Белатрикс Лестранж, не е човек, тя е чудовище, изверг!
-Знам, дете мое. Нека да е както искаш ти, но само ако се пазиш и не вършиш глупости, за да си отмъстиш.
-Дядо! Все едно не ме познаваш! Кога бих поставила личните си дела пред задача от такава важност?
-Само проверявам! Проверката е...
-Висша форма на доверие. Добре, стига сме приказвали за Бела и приятелчетата й. Има къде по-интересни неща, за които да си говорим.
-Като например откога наричаш Сивиръс Снейп просто „Сев”, а?
-Откакто разбрах, че той е на наша страна вече осемнайсет години и никога не е предавал Ордена. Да, наистина е убил професор Дъмбълдор, но по негова молба...нещо като евтаназия, разбираш ли?
-Щял е да умре...сигурна ли си, че той не те баламосва?
-Вярвам му повече отколкото на себе си, дядо. Знам какво се е случило между него и мама и, че тя е избягала заради него...но само помисли какво щеше да стане, ако не беше я прогонил...Мен нямаше да ме има, защото мама вероятно щеше да е убита от Смъртожадните. Риддъл не обича робите му да се разсейват с „непотребни чувства като любовта”.
-Знаеш ли, че си мислех точно за тези неща преди да дойдеш? Явно си четем мислите или нещо такова...интересно явление...
-Изобщо не е интересно, ами си е естествено...ти си ме отгледал и е напълно нормално да усещаме какво мисли или чувства другия.
-Може би си права...Та казваш, че Снейп е на наша страна, така ли?
-Абсолютно, дядо. Вярвам му безусловно и си имам своите причини. Нека не го обсъждаме сега. Просто исках да го знаеш, за да не му навредиш, ако се наложи да се изправите един срещу друг. Той също не би ти посегнал.
-Хубаво е да го знам. Нека сега да си поговорим за този твой Невил. Подочух аз, че сте имали любовна връзка...да не би насред цялата тая бъркотия да си се влюбила отново?
-Не, дядо, не съм влюбена. Харесвам Невил, уважавам го и ми е приятно да съм с него, но не съм влюбена. Може да се каже, че го обичам по някакъв начин, но не е това, което би нарекъл любов.
-Аха...така значи...А сърцето ти, то къде е? На кого принадлежи сега?
-Още на никого, дядо. Няма човек, на когото да го подаря. Поне за сега.
-Добре, миличка, добре. Дядо просто пита...Искам да си щастлива, това е. Знаеш го, нали?
-Знам го. Нека първо да видим дали ще оцелея и после ще мислим кой ще спечели сърцето ми, а?
-Ама и ти си една оптимистка... – разсмя се мъжът.
-Което си е истина - истина си е. – разсмя се и момичето. – Хайде да слезем долу да обядваме с другите.
-Ами предполагаемото ми погребение? Кога ще го правите, а?
-Деденце... ти го... проспа – едва успя да изрече Дена, заливайки се от смях.
-Ужас! Ами сега? Как можах да проспя собственото си погребение? – мъжът също се смееше така, че чак сълзи му избиха от очите.
-Ох...това по принцип никак не е смешно... – почна Дена, опитвайки се да си придаде сериозен вид, но само се разхили още по-неконтролируемо. – но като се имат предвид обстоятелствата, мисля, че може да си позволим да се посмеем...
-Аз съм... на абсолютно... същото... мнение, момичето ми... – рече мъжът през пристъпите кикот.
Когато двамата престанаха да се хилят като обезумели, Дена предложи на Филип да му донесе обяд, но той предпочете да слезе и да се нахрани с другите. Слязоха в кухнята и завариха Хари и Джини да подреждат масата, докато Рон и Хърмаяни си шушукаха нещо до прозореца, правейки се, че чистят приборите. Дена се изкикоти и помогна на дядо си да се настани. Филип още бе слаб и изтощен, но скоро щеше да се възстанови.
След малко всички се събраха около масата и обядваха като едно голямо семейство – чуваха се подвиквания, смях, а няколко чифта ръце постоянно се преплитаха докато собствениците им се опитваха да се доберат до купата с картофена салата или солта в другия край на масата.
Вече се мръкваше, когато Дена получи известие от професор Макгонъгол, че трябва да се прибере веднага в Хогуортс. Момичето нямаше избор и право да задава въпроси. Бе сигурна, че Сивиръс ще й обясни всичко, когато се видят. Облече си якето и преди да излезе на двора прегърна дядо си и приятелите си. После излезе извън пределите на заклинанието „Фиделиус” и се магипортира в Хогсмийд, малко зад „Свинската глава”. Първо се отби при Абърфорт, за да разбере какво се е случило, но старецът не знаеше, какво се е случило. Дена закъсняваше и затова използва тунела към Нужната стая и щом се озова в замъка веднага се отправи към кабинета на Макгонъгол. Тя обясни, че веднага трябва да намерят къде да скрият Невил, Дийн и Шеймъс, защото си били подписали смъртната присъда. Влезли с взлом в кабинета на Амик Кароу и освободили задържаните първокурсници, а после изписали на стената „ПРОКЛЕТ УБИЕЦ” и отгоре на всичко с дълготрайна неотмиваща се боя. Дена малко я напуши смях като си го представи, но после се сети, че момчетата наистина са в опасност и увери професорката, че вече знае къде ще ги скрие. Тя от своя страна я уведоми, че ще намери момчетата в кабинета на професор Слъгхорн, който се грижел те да са в безопасност.
Момичето незабавно се запъти натам и понеже бързаше не обръщаше внимание къде ходи. Точно на прага на кабинета по отвари се сблъска със Сивиръс, подскочи и леко извика от изненада, но веднага се съвзе.
-Знаеш ли, че можеш да ми изкараш ангелите така? – прошепна му момичето.
-Сигурно, но ти по-добре гледай къде ходиш. – отвърна й той хладно.
-Виждам, че не си в настроение, но не е нужно да си го изкарваш на мен. – отбеляза тя също толкова хладно.
-Приятелчетата ти яко оплетоха конците този път. – усмивката му бе леко кисела.
-Амик си го заслужава, и двамата го знаем. – нейната бе широка и сияйна като слънцето.
-Какво ще ги правим сега тия тримата, а?
-Ще ги скрия и е по-добре да не знаеш нищо.
-Точно тук ли? – процеди Сивиръс
-Ако ми дадеш друга идея няма да възразя. – промърмори момичето раздразнено.
-Щом си намерила начин, тогава добре. По-добре наистина да не знам. И стой далеч от очите на Кароу за известно време. Подозира, че ти имаш нещо общо.
-Какво? – Дена стоеше и го гледаше едва ли не зяпнала. – О, страхотно! Просто чудесно! И сега какво? Да не му влизам в часовете ли? Я, стига! По-скоро той трябва да се страхува от мен отколкото аз от него и му го доказах още в първия час.
-И той не го е забравил, повярвай ми. Имам малко работа с Хорас, а ти по-добре изведи тримата хубостници и ги скрий.
-Нямаш грижи. – изръмжа Дена и двамата влязоха в кабинета.
Тримата й приятели бяха изненадани, че я виждат, а още по-изненадани бяха, че тя влезе след Снейп, но послушно тръгнаха след нея щом им направи знак. Едва когато стигнаха до седмия етаж и влязоха в коридора на Нужната стая, Шеймъс се престраши да проговори.
-Съжалявам за дядо ти, Дена. Наистина. – промълви тихо момчето.
-Благодаря. – отговори също толкова тихо тя. Стигнаха до стената и Дена три пъти мина пред нея, като наум си мислеше „Искам удобно скривалище за приятелите ми, където никой от Смъртожадните да не може да ги намери”. Щом влязоха пред тях се разкри удобна малка стаичка с три хамака в цветовете на Грифиндор, масичка, лампи и лавица с книги.
-Леле каква стаичка! – възкликна Дийн
-Супер е – присъедини се и Шеймъс.
-Ти няма ли да кажеш нещо, Невил. – попита Дена и му се усмихна сладко.
-Само, че трябва да поговорим. – отговори момчето сериозно.
-Ние тука...ще огледаме, а вие си говорете... – рече Шеймъс
-Какво има, Невил? – прошепна момичето.
-Ти ми кажи какво има. Изчезна за два дни и после ме питаш какво има. – нареждаше Невил. – и повярвай ми, знам, че дядо ти е жив и здрав – прошепна в ухото й.
-Кой ти каза? – изстреля мигновено Дена. – Не би трябвало да си осведомен. Предполагаше се, че никой не знае, а аз щях да ти кажа!
-Баба ми каза.
-А, да. Тя беше на инсценираното погребение. Сова ли ти е пратила?
-Разбира се, че не. Имаме едни книжки, на които е приложена Протеевата магия. – Аз пиша нещо в своята и то се появява в нейната, а после го трием.
-Така може. – отдъхна си момичето. – Нямаш представа как се притесних, че е изтекла информация. Можеше не само ти да си осведоменият.
-Извинявай, че те изплаших, но аз също се притесних когато изчезна. Помислих, че Кароу ти е направил нещо.
-Ти затова ли влезе в кабинета му? – попита изумена Дена. – О, Невил...много мило, наистина, но не трябваше да го правиш. Още повече, че си забъркал Дийн и Шеймъс.
-Не исках да ги взимам, а те дойдоха, защото искаха да ти помогнат и тогава намерихме хлапетата, за които не знаехме. Така че разходката не бе съвсем напразна.
-Така е. Много ли ги беше наранил? – попита тя, а лицето й изразяваше неподправена тревога.
-Едното го пратиха в Свети Мънго, не знаят дали ще оживее. – тъжно поклати глава Невил
-О, не! – очите на Дена се напълниха със сълзи.
-Недей така, миличка! Може и да се оправи... – момчето се пресегна и изтри сълзите й. -Ще останеш ли при мен тази вечер? Мисля, че стаята ще намери някакъв дюшек или нещо такова... – тъкмо го рече и до тях се появи голям матрак и две одеяла.
-При това положение не бих могла да ти откажа. – рече момичето. – първо обаче ще отида да се преоблека и на връщане ще взема нещо за ядене от Доби.
-Чудесно, защото умирам от глад. Не съм ял нищо от закуската насам, а и с момчетата е същото.
-Никой не ви е карал да се правите на рицари в лъскави брони, но аз ще се смиля над вас.
-Благодаря. – рече той и нежно я целуна по устните. Тя отвърна на ласката, а после пъргаво се измъкна от ръцете му и отиде да намери храна и да се преоблече.
Дена се върна след половин час облечена в мъгълски спортен екип от син полар и носеше шест пакета пълни догоре с храна. С момчетата седнаха в средата на помещението и докато хапваха те й разказаха какво точно се е случило, когато са се промъкнали в кабинета на Кароу и как са измъкнали хлапетата. Амик видял, че пленниците му ги няма и изтърчал в болничното крило, където сварил тримата герои. После смениха темата и си говореха за магии, заклинания, за миналите години и Дена разказа за института в Салем.
По някое време им се приспа и момчетата се настаниха в хамаците, а Дена и Невил легнаха на матрака и се гушнаха. Момчето я целуна нежно по челото и й пожела лека нощ, а тя му отвърна с ефирна целувка по бузата.
Утрото ги завари все така прегърнати...


Бел авт.
1.Некромансия – вид черна магия, която служи за съживяване на мъртавци. Съживените по тозди начин приличат на инфериите, но за разлика от тях могат да говорят и мислят. Нямат воля, а се подчиняват на Некромансъра, който ги е съживил.

Не можеше да повярва, че Диагон-али може да опустее по такъв начин, особено в началото на пролетта. Дори предишния път, когато Волдемор и дружките му вилнееха на воля из страната, магьосническата улица не се бе оказвала в такова окаяно състояние. Навсякъде се въргаляха боклуци и самотни вестникарски страници, плъховете щъкаха посред бял ден по павираната алея и търсеха храна, а почти на всеки ъгъл те спираше бездомен магьосник или вещица и те молеше да му върнеш пръчката, уверявайки те, че е с магьосническо потекло и не заслужава такова отношение. Понякога тези хора ставаха агресивни и нападаха малкото минувачи, опитвайки се да им отнемат пръчката.
Кийра Мейферт едва позна улицата, на която, едва ли не, бе израснала. Когато беше дете, семейството й живееше в центъра на Лондон и с приятелките й често прекарваха дните си на Диагон-али, като преяждаха със сладоледа на Флориан Фортескю или се заседяваха в шегобийницата на Зонко. Някога Кийра бе изключително палаво дете и бе доста трудно да я накараш да стои на едно място. Същото важеше и за сина й – Кристиан.
Той носеше същия непокорен дух и лесно се забъркваше в неприятности, а директорът на Института само това и чакаше. Веднага щом му се удаде случай се възползва и изключи Крис от училището. Ако обстоятелствата бяха други и не ги грозеше опасност, Кийра не би била притеснена от този факт, но вече дори Щатите не бяха безопасно място за тях. Сега цялото й семейство бе преследвано, сякаш са някакви престъпници и за тях бе по-добре да се върнат на Острова.
Всеки нормален човек би си казал, че в това няма никаква логика, но семейство Мейферт доста се разграничаваха от дефиницията „нормално”. След като изключиха Кристиан, все още нямаше явна причина цялото семейство да бяга от дома си при това, както се казва, право в устата на звяра, но ръцете на Том Риддъл се оказаха много по-дълги, отколкото предполагаха и в крайна сметка ги бе открил. Едва успяха да се спасят от горящия си дом и да се прехвърлят през Атлантика без никой да ги усети. Кийра не разбираше какво точно става и защо са се превърнали в мишена за Волдемор, но щом стъпиха на британска земя и разговаряха с Филип, всичко си дойде на мястото. Поне по отношение на мотива...
Като магьосница, Кийра бе изключително горда с дъщеря си и с това как се справя със задачата си. Като майка обаче, бе ужасена от факта, че момиченцето й ежедневно се излага на огромен риск и й се налага да играе подобна роля, за да оцелее. Разбра, че според Волдемор, тя, Ричард и Крис се явяват като разсейващ фактор и той е решил да ги премахне, за да си гарантира пълната отдаденост на Дена, считайки, че тя му е безусловно предана и ще одобри решението му. Явно момичето бе успяло майсторски да го заблуди или просто той смяташе, че щом за него семейството не значи нищо, значи и с всички други е така.
След като си изясни ситуацията и осигури безопасността на Ричард и Крис, Кийра незабавно се присъедини към Ордена на Феникса. Бързо навлезе в ритъм и много скоро започна да ходи на мисии, една от които я отведоха именно на Диагон-али. Беше шокирана, когато се озова пред помещението, което някога бе аптека, а сега бе пусто и порутено. Тъкмо се чудеше от къде да си набави нужните съставки, когато усети някой да се промъква зад нея и инстинктивно стисна пръчката по-силно. Другият не направи нищо, но тя все още усещаше присъствието му, топлината на тялото му и дори дъха му. Обърна се бавно и направо се вцепени щом видя лицето на мъжа, който стоеше пред нея. След толкова много години, спомените се върнаха със страшна сила и я заляха като потоп.

Не бе сигурен, че бе разумно да се разхожда тук така сякаш се намира в някакъв парк, но работата му нямаше да се свърши сама, така че му се наложи да отскочи до Диагон-али и да набави на Лорда необходимото. Много мразеше такива поръчки, защото не само че не бе истински смъртожаден, ами и се чувстваше като момче за всичко, от което направо му се гадеше. Но този път не можа да се измъкне и му се наложи да извърши тази „дребна услуга”, състояща се в това да отиде до Гринготс и да вземе нещо от трезора на Лестранж. Сивиръс можеше само да предполага какво е то, защото му бе заръчано да предаде бележка на един от таласъмите и после просто да получи пакета. Точно това, че го държаха в неведение го караше да трепери от възмущение. До сега не се бе случвало Волдемор да го държи толкова настрани от делата си и тази нова ситуация го притесняваше и изнервяше. Сякаш нещата започваха неусетно да му се изплъзват между пръстите и колкото и да се опитваше не можеше да ги контролира, точно както не би могъл да задържи пясъка.
Нощем не можеше да заспи, а ако все пак се унесеше, не след дълго се будеше треперещ и облян в ледена пот. Не помнеше какво точно се случваше в тези сънища, но винаги завършваха по един и същ начин – с неговата смърт. Усещаше, че краят му приближава и някак си знаеше, че няма да може да го избегне. Не и този път. Ако бе с десет години по-млад и имаше семейство или поне един човек на когото да държи, това сигурно щеше сериозно да го притесни, но тъй като не бе на двайсет и осем, нямаше семейство и дефакто бе абсолютно сам, не се замисляше много върху „пророческите” си сънища.
Ускори крачка и след малко бе в банката където направи каквото му бе поръчано. След около десетина минути таласъмът, който го обслужваше, му донесе малка правоъгълна кутия, увита в амбалажна хартия. Предметът тежеше доста и Сивиръс не можеше да го пъхне в мантията си, затова го пъхна под ръка и излезе от Гринготс. Запъти се към Продънения котел като гледаше да не привлича вниманието на околните. Хората, които имаха работа за вършене, бързаха и не се спираха никъде, а другите обитатели на улицата бяха лишените от пръчки магьосници и вещици, които бяха изгубили домовете и семействата си и нямаха нищо.
Точно заради това Сивиръс лесно забеляза фигурата стояща като вкаменена пред опустошен магазин – някога аптека. Човекът бе облечен в черна мантия и бе вдигнал качулката, но по размера и формата на фигурата, Снейп би я определил като женска. Забави крачка и спря на известно разстояние зад непознатата. Никога преди не би направил нещо толкова странно и, предвид обстоятелствата и повода, заради който бе на това място, неблагоразумно, но нещо в тази фигура го привличаше неудържимо. Внимателно започна да скъсява разстоянието и долови лек аромат на жасмин. Познаваше отлично точно този аромат и за миг сякаш стоманен обръч се стегна около сърцето му, несъзнателно целия настръхна и затаи дъх. Непознатата също бе застанала нащрек и сега бавно се обръщаше към него.
Когато тя свали качулката си, Сивиръс се вцепени и целия пребледня, но не бе единственият. Жената го гледаше втренчено и сякаш не вярваше на очите си. След малко прошепна:
- Сев? – цялата трепереше и не откъсваше поглед от него.
- Кийра, наистина си ти... – успя да проговори най-накрая. – Какво правиш тук?
- На покупки. Едва ли има смисъл да питам един смъртожаден какво прави където и да е било.... – жената си пое дълбоко въздух и стисна още по-силно пръчката. – Ще ме пуснеш ли или ще се наложи да си премерим силите?
- Не искам да те нараня... – започна той, но млъкна, помисли и реши друго. – Ела с мен и ще говорим. Тук не е мястото...
- Никъде няма да ходя с теб, Сивиръс. – отсече тя през зъби.
- Ела и ще разбереш всичко.
- Аз вече разбрах всичко...Албус...Как можа да го направиш?
- Ако благоволиш да понижиш гласа си и да ме придружиш, ще разбереш всичко.
- Не бих повярвала и на една твоя дума!
- А на дъщеря си ще повярваш ли? – той я хвана за ръката и я дръпна към себе си. После се магипортира право в дома си.
- Защо ме водиш у вас? – извика му тя. – Какво си намислил сега? Да убиеш и мен ли?
- Ако исках това, сега тялото ти щеше да лежи на Диагон-али. – отвърна й той с равен глас. – Седни и изчакай малко, докато пратя съобщение на Дена. Ще отнеме максимум десет минути.
- Защо ми е да я чакам? Ще видя детето си, когато аз поискам!
- Така ли? И ще застрашиш прикритието й пред Черния Лорд? Той още не знае, че баща ти всъщност е жив и здрав... а пък аз нямам намерение да го светна по въпроса...
- Ти... Какво? – недоумяващо зяпна Кийра. – Как знаеш за... и не си казал... защо?
- Нима не е очевидно? – повдигна вежди той. – Не правя една и съща грешка два пъти.
- Значи правиш различни грешки по веднъж...оригинално, наистина... Значи вече не си смъртожаден? Но как ТОЙ не се е усетил? Нима ти вярва толкова много?
- Хм...зависи от грешките...рядко допускам.
- Но когато го направиш, са мащабни, нали така?
- Точно така. – гласът му бе остър като бръснач. – От близо осемнайсет години не съм слуга на онзи изрод...Направих нещо, за което ще се разкайвам цял живот...а ТОЙ вярва на това, в което иска да вярва...
- Нима? Колко удобно...
- Наистина е удобно...през по-голямата част от времето, но вече започва да ми писва от тези игрички...уморяват ме...
- Я стига, та ти направо си роден за това. – изсмя му се Кийра. – През тези години до мен стигаше откъслечна информация...бях разбрала, че си минал под закрилата на Албус...бях обнадеждена...
- Обнадеждена?
- Че си намерил верния път, че си разбрал какво е истинско и важно в този живот. Надявах се, че си щастлив...
- Мислех, че ме мразиш?
- Мразех те. В началото. Но не наистина...никога не можах да те намразя истински...дори когато разбрах за Албус, не можах да повярвам...мислех, че има някаква грешка, че е едно голямо недоразумение и ти не може...не може да си го направил...
- Но го направих, Кийра. Направих го...не от омраза или заради клетвата, нито по заповед на Лорда. Дъмбълдор ме помоли да го направя! Той умираше, Кийра и скоро щеше да се превърне в безпомощен старец, неспособен да контролира действията си. Проклятието, което го бе повалило щеше да го убие, но не и преди да унищожи разсъдъка му, а Албус нямаше да го понесе. Затова ме накара да се закълна, че когато му дойде времето ще го направя.
- Евтаназия... – прошепна Кийра, а очите й се насълзиха. – Нямало е никакъв шанс да се оправи, така ли?
- Никакъв. Направих всичко по силите си, но той бе дошъл при мен твърде късно. Да не говорим за действията му преди това, чиито последици бяха непоправими. Мислиш ли, че наистина исках да го убия?
- В името на Мерлин, не! Затова и не можах да го повярвам...Но сега разбирам...
- Не, не можеш да разбереш. Аз му се възхищавах! Той бе невероятно благороден човек и виждаше доброто във всеки, особено когато самият човек не го виждаше...Бе също като нея..., а аз...аз я убих...
- Какво? Чакай, че се обърках? За кого говорим сега?
- Аз съм виновен за смъртта на Лили! – изкрещя Сивиръс, извън себе си от гняв. – Подслушах интервюто на Трелони с Албус и чух част от пророчеството преди Абърфорт да ме хване. Предадох това, което съм чул на Риддъл и той избра да погуби Лили. Умолявах го да я пощади, под претекст, че я желая за себе си...но той я уби...уби я...изобщо не е смятал да я остави жива...Аз отидох при Албус преди това да се случи, но и той не успя да я опази! Проклетият плъх Петигрю...
- Но ти си знаел, че той е предател! Защо не предупреди Албус?
- Мислиш ли, че ако знаех, че Петигрю е смъртожаден, щях да си мълча? Щях да предупредя Дъмбълдор...но не знаех... – сълзите му бързо се застичаха по бузите и той се обърна с гръб към Кийра. – Ако предполагах, че малката отрепка е предател нямаше да мълча...а ако Потър и Блек не бяха сътворили този грандиозно малоумен план, тя щеше да е жива...Щеше да е жива и ако двамата герои не се правеха на важни и не третираха Петигрю като нещо безгръбначно.
- Той Е безгръбначно, Сивиръс. Лили го съжаляваше и се опитваше да се отнася с него мило, но понякога и на нея й идваше до гуша от бавното му мислене и неспособността му да взима сам решения. А Джеймс и Сириус понякога наистина прекаляваха, Ремус се опитваше да балансира в отношенията им, но кълна се, че е имало моменти, в които Питър и мен е изкарвал извън кожата ми със своето олигофренично поведение и невероятната си задръстеност. Да не говорим, че като си развържеше езика, не знаеше кога пак да го завърже...
- А Потър и Блек решават, че никой не би се сетил, че Петигрю може да е техен Пазител!
- И аз не бих се сетила, Сев! Никога не бих направила Пазител на тайната подобно безволево и безхарактерно същество като Питър. Но и двамата, които ти така мразиш, никога не биха се усъмнили в приятелите си.
- Ако Лупин бе техен Пазител, още щеше да е жива! Колкото и да ме боли да го призная, въпреки старите вражди, Ремус не би ги предал.
- Така е и не знам защо са се усъмнили в него, а не в Питър, но няма смисъл да разнищваме миналото, Сивиръс. От него само боли...
- Когато тя си отиде исках да умра...да си отида с нея...нямаше смисъл да живея повече...но разбрах, че синът й е оживял. Реших, че трябва да остана и да се опитам да го предпазя. Дължах й го, и на Потър също. Въпреки егоистичните си мотиви тогава, той ме спаси. – Снейп не смееше да се обърне с лице към нея, за да не види сълзи те му. – Когато момчето дойде в Хогуортс, първото, което забелязах бяха нейните очи...същите зелени очи като на Лили...Но той стана същия като баща си – надут, арогантен, неспособен да владее емоциите си и да се контролира.
- Не мислиш ли, че сам лъжеш себе си, Сев? Нормално е момчето да прилича на някой от родителите си... Аз...аз го видях и той е забележителен млад мъж. Въпреки ситуацията, в която се намира, успява да се справи наистина добре...Хари прилича много повече на Лили, отколкото на Джеймс. Има нейната чувствителност и чувството й за такт и мярка. Емоционален е като нея и успява да забележи доброто у човек, именно когато самият той не го вижда. А от Джеймс, е взел безразсъдната смелост и склонността да привлича неприятностите като магнит. – Тя се разсмя с глас. – И точно като двамата е верен и всеотдаен приятел.
- Може и да си права, но странно как не виждам тези негови добри черти...не е ли странно?
- Ни най малко, Сивиръс. Ти си обсебен от спомена за Джеймс и ревността.
- Ревност? От един призрак?
- О, да, драги...ти ревнуваш от спомена за Джеймс и от факта, че Лили избра него, а не теб. Бесен си, защото не разбираш решението й но то е много просто.
- Ами? И като е толкова просто, ще ме светнеш ли?
- Тя го обичаше и бе абсолютно неспособна да върви против поривите на сърцето си. Понякога осъзнаваше, че Джеймс е импулсивен, дързък и безразсъден, но не можеше да заповядва на сърцето си. А пък и той се промени с течение на времето. Когато Лили прие предложението му, той вече бе по-улегнал и се държеше нормално. Не се перчеше, както обичаш да казваш ти. И колкото и да те боли от този факт, ще ти кажа, че и той я обичаше и бе способен да стигне до края на света и отвъд за нея.
- Може би е така...Да му се невиди, дължа му живота си, а не мога да престана да го мразя!
- Не си ли се питал защо точно го мразиш? Дали е само заради Лили или заради несправедливото му отношение към теб. Никога не съм одобрявала начина, по който Джеймс и Сириус се отнасяха с теб и доста често се карахме по този въпрос, но и ти не беше светец, Сев. Признай си го.
- Защитавах се! Нима си очаквала да стоя със скръстени ръце и да ги оставя да ми се подиграват и да правят с мен каквото си искат.
- Нямах предвид това, а друженето ти с настоящи смъртожадни като Розие, например. Лили ти казваше, че те не са добра компания, но ти не я послуша и ето в какво се забърка накрая.
- Те бяха единствените хора, които ме приемаха такъв какъвто съм!
- А аз какво бях, Сивиръс? Елхичка? Или някакво временно удобство, което да ти надува ниското самочувствие? Наистина ли мислиш, че тези хора ги е било грижа за теб?
- Тогава мислех, че е така, но сега знам, че съм бъркал. Сбърках и за много други неща, като това да те отблъсна от себе си. Никога не си била удобство или даденост за мен. Държах на теб и не исках да ти се случи нищо лошо! Не исках близостта ми с онези хора да те застраши. Когато Лили избра да се омъжи за Джеймс, аз задълбах още по-навътре в черните изкуства и се приближих до Риддъл. Станах смъртожаден и докато ти се опитваше да ме вразумиш, аз все повече се превръщах в чудовище. Тогава мислех, че просто нямам нужда от теб и те отпратих, защото не исках да чувам гласа на разума. Исках да мразя и бях способен само на това! Оказа се, че в известен смисъл съм ти направил услуга, защото до сега щеше да си мъртва! Съжалявам, че си пострадала, не съм го искал...
- Пострадала?
- Знам за бащата на Дена...истинският, имам предвид.
- Тя ти е казала?
- Когато ми повярва и успя да събори стените, с които се обграждах с години, започнахме да си споделяме много неща. Двете много си приличате, знаеш ли? И тя умее да изслушва, да вниква зад думите и да ти каже истината без да те обвинява или да засегне чувствата ти умишлено. А понякога думите са излишни, просто те оставя да говориш и да си излееш мъката или каквото там се е насъбрало в душата ти. – Сивиръс въздъхна и се обърна към Кийра. Тя се приближи към него, вдигна ръка и изтри сълзите му.
- Прав си, наистина ми направи услуга като ме отблъсна от себе си. Дена е истински дар, макар начинът, по който се появи да не бе от най-приятните. Явно вие двамата добре се разбирате, а?
- За мен тя е детето, което никога не успях да имам и едва ли някога ще имам. Изживях един живот, лишен от всякакъв смисъл...сам си го причиних и това може би е най-лошото. Дълго време мразех Блек, Потър и Лупин заради онази постна шега, която можеше да ми коства живота. Дълго обвинявах Джеймс, че ме е спасил, само за да спаси собствената си кожа, не защото му е пукало за мен. Може би едва сега осъзнавам защо го е направил... А може би не е трябвало да го прави...Ако ме беше оставил...нямаше да чуя пророчеството и да му го кажа и Лили щеше да е жива.
- Може би! Може би сега Лили и Джеймс щяха да са живи и да се борят с Риддъл, който нямаше да е изчезвал. Може би Албус щеше по-рано да е открил начин, по който да го унищожат. А може би след като ти беше умрял, Лили нямаше да прости на Джеймс, че не те е спасил и можеше да замине някъде или просто да го отблъсне и Хари нямаше да го има, и шансът Лордът да бъде погубен да си отиде завинаги...или пък ако ти не бе казал нищо на Риддъл, той вероятно щеше да разбере по друг начин и да успее да убие Хари, без Лили да умира. Тогава тя щеше да е жива, но щеше да е много нещастна и никога нямаше да те погледне, защото за нея щеше да си останеш смъртожаден.
- Какво трябва да значи това?
- Че като се обърне каруцата, пътища много. Не можеш да промениш миналото, както не можеш да знаеш как точно дадено твое действие или бездействие ще се проектира в бъдещето и как ще си взаимодейства с обстановката и другите събития...Това дори истински пророк, какъвто Трелони не е, не може да го предвиди.
- Аз...права си...никой не би могъл да го предвиди. Но от това не ми става по-леко.
- Аз да съм споменавала нещо за облекчение? – попита го закачливо. – Хайде да ми направиш чай, а? Доведе ме почти насила в дома си, а дори питие не ми предложи. Крайно невъзпитано от твоя страна, бих казала.
- Чай нямам, но тук някъде ми се намира прилично Огнено уиски и мисля, че една чашка би ми се отразила добре в момента.
- Прилично? – попита престорено засегната Кийра.
- Не съм придирчив.
- Явно. Май и на мен ще ми се отрази добре една чашка...А какво стана със съобщението, което щеше да пращаш на Дена?
- Мисля, че се разбрахме и не е нужно да я безпокоим, а?
- Мммм...добре, съгласна съм. Хайде да пийнем по едно и да си поговорим както в доброто старо време. Има още много неща да ми обясняваш. Не мисли, че си се отървал толкова лесно от мен.
- Вие с Дена наистина си приличате адски много. Като си наумите нещо, никой не може да спори с вас, освен ако не иска да му се стъжни животеца.
- Това комплимент ли трябваше да бъде?
- Приеми го както ти харесва.
- Непременно ще направя точно така...
Двамата стари приятели седнаха на по питие и говореха с часове за отминалите дни, приятните моменти и не чак толкова приятните също, за настоящето и за бъдещето и не усетиха колко бързо минава времето, докато Кийра не си погледна часовника и не подскочи като ужилена. Беше късно и от Ордена вероятно вече се бяха притеснили за нея, а и Ричард сигурно си умираше от страх, че нещо й се е случило. Трябваше да тръгва незабавно, затова Сивиръс я снабди с необходимите съставки, които не бе успяла да открие, а после се магипортира в щаба. Снейп взе пакета и го занесе на Волдемор, а после се прибра в замъка и се затвори в кабинета си. Там се свлече в голямото кресло зад бюрото, отпусна глава назад и след минути спеше непробудно. Този път нямаше кошмари за собствената му смърт, нито каквито и да е сънища.
Идея си нямаше колко близо всъщност е краят му и до тогава можеше да спи спокойно...

Последният ден на Април бе мрачен, дъждовен и напълно в синхрон с настроението на Дена. Този ден тя имаше рожден ден, но напълно бе забравила за това, защото си имаше много по-важни дела за разрешаване. И тя, както Сивиръс, усещаше, че краят на тази лудост наближава.
Слънцето потъна зад хоризонта обливайки небето в златисти багри. Настъпването на нощта бе любимият момент на Дена още от времето, когато бе малко момиче и наблюдаваше залеза с баща си. Той й липсваше толкова много, че момичето трудно би описало това чувство с думи.
Дена стоеше и наблюдаваше залеза от астрономическата кула, а в ръката си стискаше бележката, която Мира току-що й бе донесла. Беше от Сев и я уведомяваше, че Волдемор иска да се срещне с нея. Момичето въздъхна и се отправи обратно към замъка и към кабинета на директора, където я чакаше Снейп. Беше мрачен и ядосан, но щом видя Дена й се усмихна. Извади малък пакет от джоба на мантията си и й го подаде. Беше мило от негова страна, но момичето все още не се сещаше за повода.
-Благодаря ти, Сев! – тя ахна, когато видя фината сребърна верижка и медальона от кристал с формата на сълза. – Прекрасно е! Но защо?
-Как защо? – повдигна вежда мъжът. – Нали имаш рожден ден днес!
-Днес ли? Какво сме днес? – Дена съвсем се обърка.
-Трийсти Април, а ти ставаш на осемнайсет. Не ми казвай, че си забравила рождения си ден.
-Очевидно съм. На връщане можем да минем през „Трите метли” и да те черпя една медовина. И на мен ще ми се отрази добре. А сега, ще ми помогнеш ли да закопчея този разкош на врата си?
-Разбира се, чакай малко. Аз обаче мога да ти предложа нещо по-добро от медовина. Но чак след като се върнем.
-Мммм...Това звучи обещаващо. Хайде да вървим, че зачопли любопитството ми.
Когато пристигнаха в имението Лестранж, на вратата ги посрещна Белатрикс – в окаян вид и със злобен поглед впит в Дена. Явно пленът и наказанията на Лорда не й се бяха отразили добре. Въведоха ги в гостната и ги оставиха насаме с Риддъл. Дена и Снейп моментално паднаха на колене и се изправиха едва когато Господарят им разреши. Том Риддъл взе ръката на Дена в своята и я дръпна в страни от Сивиръс. Момичето гледаше право в пронизителните червени очи и си напомни да преглътне отвращението си.
-Госпожице Мейферт, дойде време за пореден път да докажеш верността си към мен. Ако се справиш със задачата, ще спечелиш привилегии каквито дори Бела не е имала. Ако се провалиш...по-добре не го прави, защото няма да намериш дупка, в която да се скриеш.
-Милорд, какво ще желаете? – рече тя с овладян глас, изразяващ покорство.
-Трябва да направиш нещо много просто. Искам да ми донесеш един предмет, който много отдавна оставих в Хогуортс. Трябва да го направиш още тази нощ. Ще влезеш в стаята на седмия етаж, срещу гоблена на Варнава Смахнатия. – мъжът се засмя с неговия студен смях, от който Дена потръпна едва доловимо. – Тази сцена винаги ме е забавлявала.
-Имате предвид гоблена, на който два трола в балетни рокли налагат един магьосник ли? Простете, но срещу нея има само масивна стена. Там няма стая. – Дена увърташе, защото не искаше Риддъл да знае, че Нужната стая й е известна.
-Точно срещу този гоблен има тайна стая. Трябва три пъти да минеш пред нея като си мислиш за това, което ти е нужно и стаята ще е пригодена точно за нуждите ти. А на теб ще ти е нужно място, на което да скриеш предмет. Съсредоточи се и мисли, че отчаяно се нуждаеш от скривалище, където да скриеш нещо, което никой да не може да открие. Помещението е познато като Стаята на нуждите. Необходимата ти стая трябва да прилича на огромна катедрала, претъпкана със стари и ненужни вещи, сбъркани отвари, счупени опасноскопи и гафовете на учениците. На теб ти трябва един голям шкаф с много чекмеджета и вратички. Освен това, явно някой е ливнал киселина върху му. Сложих предмета върху този шкаф, за да мога да гонамеря. Друг шкаф като този няма, така че няма как да сбъркаш. Ще търсиш стара, вероятно потъмняла от времето сребърна тиара.
-Милорд, а как да съм сигурна, че това е същата тиара, която търсите?
-На нея има уникален надпис, който не може да бъде сбъркан.
-Разбирам, Милорд. Ще Ви я донеса веднага щом я открия.
-Днес, Дена! И не смей да се проваляш!
-Няма, сър. Ще получите това, което искате още тази нощ.
-Чудесно, а сега върви, защото със Сивиръс имаме малко работа.
-Да, Милорд.

* * *

Нощта отдавна бе паднала и Хари наблюдаваше морето през прозореца на стаята си в дома на Бил. Рон и Хърмаяни се бяха запиляли някъде, сякш след дванайсет часа не им предстоеше да нахлуят в Гринготс и да опитат да ограбят трезора на Лестранж.
Джини влезе в стаята, приближи се и го прегърна. Ръцете й се плъзнаха по гърба му и момчето започна да се отпуска. Пръстите й продължаваха да разтриват напрегнатите му мускули, когато той се наведе и долепи устни в нейните. Тя му отвърна и пъхна езика си между неговите. Хари изръмжа гърлено и я отмести от прозореца, притискайки я към стената. Тя вплете пръсти в рошавата му коса, но след малко ги махна от там, за да свали очилата му. Не говореха, само се целуваха...думите бяха излишни. Той целуваше нежното й вратле, а тя бе отпуснала глава на рамото му, но ръцете й се опитваха да освободят тениската му от панталона и, когато тя най накрая успя, те се пъхнаха под нея, за да усетят топлата плът на любимия и бясно биещото му сърце. Точно тогава в стаята с гръм и трясък нахълта ухиления до уши Роналд.
-Хей, Хари, Бил искаше да те питам...Какво става тук? ВЕДНАГА МАХНИ РЪЦЕТЕ СИ ОТ СЕСТРА МИ!!!
-Рон, разкарай се от тук! ВЕДНАГА! – изкрещя му Джини. Ушите й бяха почервенели, а това бе сигурен знак, че брат й ще си го отнесе.
-Рон, какво правиш? Остави ги намира! – чу се гласът на Хърмаяни и след секунди Рон бе грубо издърпан в коридора.
-До къде бяхме стигнали? – обърна се момичето към Хари, който се бе изчервил до мораво. – Я не му се връзвай! Ще трябва да го науча, че не се нахълтва по този начин в чужда стая.
-Това е и неговата стая. – напомни момчето.
-Да, но трябваше да се извини и да се изниже, а не да крещи като умопобъркан. Аз не съм негова собственост. – тросна се Джини.
-Не иска да бъдеш наранена. – прошепна Хари.
-Не той го решава! А и ти не можеш да ме нараниш. Е, освен ако спреш да ме обичаш...
-Никога! – рече пламенно момчето. – Джини, това никога няма да се случи! Чу ли ме? Дори с мен да стане нещо... – Хари не довърши, защото Джини му запуши устата с целувка.
-Не смей да умираш, Хари Потър! Даже не си го и помисляй! – промълви момичето, когато прекъсна целувката им.
-Няма да умирам! Просто исках да кажа, че нищо не може да ме накара да спра да те обичам!
-Това е добре...Радвам се, че се разбрахме по този въпрос. А сега, до къде бяхме стигнали преди този нещастник, наричащ себе си мой брат, да ни прекъсне?
-Някъде...до тук. – Рече момчето и впи устни в нейните така страстно, както не бе правил до сега.
-`Арри, вечерррята е...готова. О, excusez-moi*! – Фльор се изкикоти и се изниза тихомълком. Влюбените гълъбчета изобщо не я усетиха.
Джини се бе отървала от тениската на Хари и от своята блузка и вече бяха легнали, когато Бил нахлу в стаята с усмивка, която стана още по-широка като ги видя.
-Явно ние с Фльор не сме единствените, които се опитват да си направят бебе...
Хари и Джини моментално се разделиха и почнаха да се обличат, целите изчервени и заекващи.
-В тая къща никой ли не чука преди да влезе? – Джини бе преминела фазата на срама и вече беснееше. – Бил, мислех, че мама те е възпитала по-добре!
-Първо, къщата е моя и аз свободно си влизам на всякъде. И второ, сигурна ли си, че искаш да се оплачеш на мама точна за този случай? – сега усмивката на Бил стигаше от едното ухо до другото.
-Бил, извинявай...ние не мислехме... – почна Хари, но бе прекъснат от мъжа.
-Хей, говориш с мен, а не с Роналд. Не е нужно да ми обясняваш каквото и да е. Джини е достатъчно зряла, за да взима самостоятелно решения, а и никъде няма да намери по-свястно и подходящо за нея момче от теб, дори да претърси света. Освен това...трябва напълно да съм си изгубил акъла, за да се меся точно във връзките на сестра ми.
-Радвам се, че го осъзнаваш. Щеше ми се и Рон да го правеше. – нацупи се момичето.
-Дай му време, Джини. Ще свикне...някой ден. – Бил се ухили като им видя стъписаните физиономии. – Шегичка. Хайде, слизайте на вечеря...не можете да се храните само от любов, я!

* * *

Дена се намираше в Нужната стая и в ръцете си държеше един от хоркруксите на Волдемор. Диадемата, някога принадлежала на Роуина Рейвънклоу, незнайно как бе попаднала в любимото скривалище на учениците в Хогуортс. Прокара пръсти по финия гравиран надпис, който гласеше: „Има ли нейде дар по-голям от ум бърз, пъргав и прям”. Нямаше съмнение, че това е уникатът, защото всички смятаха, че тази тиара е изчезнала преди столетия и надали дори Дъмъблдор е подозирал, че е възможно тя да попадне пак в замъка. Момичето дори не бе сигурно, че директорът е знаел за съществуването на това удивително, дори за Хогуортс, помещение. Момичето загърна хоркрукса в мека кърпа и го прибра в училищната си раница. Преди да излезе си направи хамелеонизиращо заклинание и чак тогава се отправи към директорския кабинет.
Сивиръс неспокойно сновеше из кабинета, защото усещаше как нещата се объркват, а той нищо не можеше да стори. Чувстваше се излишен, непотребен, изчерпан. А и това натрапчиво, хлъзгаво усещане за нещо зло, нещо, което скоро щеше да сложи край на, и без това, проваления му живот.
Дена влезе в кабинета и завари мъжа да се взира в непрогледната нощ. Портретите дремеха, но момичето знаеше, че чуват и виждат всичко. Професор Дъмбълдор мълчаливо наблюдаваше някогашния си ученик, но вдигна поглед към вратата и й се усмихна. Дена му се усмихна в отговор и се приближи до Сивиръс, сложи ръка на рамото му и той се обърна сепнато, с насочена към лицето й пръчка. Момичето само повдигна вежда и му се усмихна.
-Беше обещал нещо по-силно от медовина, до колкто си спомням.
-Имам малко Огнено уиски, но не мисля, че моментът е подходящ. Имаш задача за изпълнение.
-Да, знам. Изпълних я – взех хоркрукса от Нужната стая.
-Какво? Кой е?
-Изгубената диадема на Роуина Рейвънклоу. Кой би предположил? Представа нямам как се е сдобил с нея, но едва ли това има някакво значение сега. Ето я. – Дена бръкна в раницата си и извади кърпата. Разтвори я и подаде тиарата на Сивиръс.
-Направо не мога да повярвам, че е в нас! Била е тук през цялото време!
-Не през цялото, Сев. Тук е откакто Риддъл я е сложил. Не знам кога е било това, но определено е било преди да...преди двайсетина години, да речем.
-Сигурно някъде толкова, да. – мъжът оглеждаше предмета с нескрито любопитство.
-Не мога да я върна, Сев. Как бих могла да го направя? Ние го държим в ръцете си.
-Не бих се изразил точно така, Дена.
-А аз бих, защото смятам, че трябва да вземем и чашата и тогава с него почти е свършено!
-Той ще те убие! Каза ти го в прав текст!
-Може би ще го направи, а може би не! Интересна съм му и той иска да види до къде ще стигна.
-Не те ли е страх?
-Не, Сев. Няма полза от страха в момент като този.Знаех с какво се захващам още от самото начало. Отдавна се примирих, че службата ми за Ордена вероятно ще приключи със смъртта ми.
-И го приемаш така спокойно? – извика мъжът.
-Абсолютно спокойно. Има и по-лоши неща от смъртта, нали така, професоре? – обърна се тя към Дъмбълдор.
-Определено, момичето ми, но се надявам твоят край да не дойде скоро. – отвърна й той и я погледна с някаква смесица от нежност и тъга.
-И аз се надявам на същото, но няма как да разберем, ако не отида, нали? Сев, ти трябва да скриеш диадемата, докато Хари вземе чашата. Утре смятат да нахлуят в трезора на Лестранж и да я вземат.
-Тя не е там вече. – тихо рече Снейп.
-КАКВО? Как така не е там? – Дена цялата пребледня от ужас.
-Той ме прати да я взема миналата седмица. Поне мисля, че беше тя...няма какво друго да е било.
-Мислиш, че е била тя? – момичето го изгледа невярващо.
-Тя е. – рече Дъмбълдор. – Той се чувства заплашен, несигурен и предпочита да прибере хоркруксите, които според него са в най-голяма опасност.
-Той не подозира, че медальонът и пръстенът са унищожени, нали? – плахо попита Дена.
- Вероятно не, успокой се. Сега ще скриете диадемата тук, ти ще съобщиш лошите новини на Риддъл, а през това време Сивиръс ще открадне чашата.
- КАКВО? – извика Снейп.
- И как според вас ще стане това? – повдигна вежда мъжът.
- С копие. – намеси се Дена. – Ще направим точно копие на чашата и ще подмениш истинската с фалшивата.
- И как ще стане това като не знам как изглежда проклетията? – навъси се още повече Сивиръс.
- На самото място. Ще вземеш бокал от тук и, когато стигнеш до чашата, ще й направиш копие.
- А как да стигна д онея, все пак? – той скръсти ръце пред гърдите си и загледа Дена в очакване на логичмен отговор.
- Е, стига де...достатъчно си способен. Той я държи до себе си и това го кара да се чувства сигурен. Измамно усещане, което ще играе в наша полза, защото няма да е направил толкова мощни защити като на медальона или пръстена.
- Дена е права, Сивиръс. – намеси се Дъмбълдор. – Ще вземеш хоркрукса и ще го скриеш в стария си кабинет, а диадемата...
- При Трелони. – включи се Дена. – Никой няма да се сети да я търси там.
- Чудесна идея! - възкликна професора весело.
- Защо ли само аз считам този план за обречен? – навъси се Снейп още повече.
- Недей така сега, Сев! – Дена сложи ръка на рамото му. – Вярвам ти безрезервно и не се съмнявам в способностите ти. Знам, че ще успееш!
- Ами ако Риддъл те убие? Тогава, ако не са ме спипали в крачка, майка ти ще ме удуши! – въздъхна той уморено.
- Мама е в Щатите, така че не се притеснявай за нея. – Дена се ухили широко.
- Напротив. Цялото ти семейство е в Лондон.
- КАКВО? – извика Дена шашната.- Сега ли намери да ми кажеш? Защо са тук? И Кристиан ли е с тях?
- Всички до един са тук. Брат ти е бил изключен за нападение над съученик.
- Изключен? За нападение над...ах онова мръсно, гадно влечуго! Намерил си е оправдание, за да си отмъсти, значи! Разказах играта на синчетата му и той си го връща. Но защо са в Лондон, все пак?
- Трябвало е да се махнат. Ръцете на Риддъл явно са по-дълги отколкото си мислехме.
- Несъмнено, но защо са в Лондон? Имат цял свят на разположение! Трябваше ли да се завират направо в устата на звяра? – Дена крачеше нервно из кабинета и не можеше да си намери място от притеснение.
- И аз това казах на майка ти, но тя вече е член на Ордена и не смята да бяга.
- Видял си мама? Кога? Не се е и съмнявам, че е в Ордена. – Дена се усмихна леко. – А татко и Крис? Те къде са?
- Те са добре и са в безопасност. При дядо ти са и затова не трябва да се притесняваш. Ще направим както предложи ти и ще се надяваме, че ще останем живи.
- Добре, но трябава да действаме веднага!

* * *

- Провалила си се! Казах ти, че ще си платиш! КРУЦИО! КРУЦИО! КРУЦИО!
Дена се свлече на пода и се загърчи. Яростта на Волдемор подхранваше проклятието, а удоволствието му от това да наблюдава как жертвата се гърчи в краката му я усилваше. Сякаш хиляди нажежени до бяло ножове се забиваха в тялото й, а малки, остри, хищни нокти я разкъсваха отвътре.В тялото й се разливаше течен огън и на Дена й се прииска да умре. Смъртта щеше да е сладка и красива в сравнение с това, но тя трябваше да го понесе и да продължи. Не можеше да умре така нелепо.
В същото време Сивиръс успя да се прокрадне незабелязано в имението и откри стаята, където бе чашата. Дена И Дъмбълдор бяха прави, че Волдемор е сложил елементарни защити и той ги преодоля безпрепядствено. Смени чашите и си тръгна също така тихо, както се бе вмъкнал. Щом се прибра в замъка, първата му работа бе да скрие чашата в кабинета на Слъгхорн, а диадемата – при Трелони. Наложи му се да й направи силна магия за забрава. Тази жена бе колкото глупава и бездарна, толкова и паметлива. Напомняше муза онази досадница Бърта Джоркинс, която все си вреше носа там където не й е работа.
Тъкмо влезе в кабинета си, когато след него се вмъкна Дена.Приличаше на развалина и нещо се стегна около сърцето на Сивиръс, когато я видя толкова слаба и уязвима. Момичето не издържа и припадна, но мъжът успя да я хване преди да се е строполила на пода и внимателно я положи на един от диваните. Цялото й тяло бе покрито с грозни рани, но Сивиръс знаеше, че вътрешните поражения могат да са много по-страшни и опасни. Благодарение на опита и уменията си той успя да я излекува.
Час по-късно Дена дойде на себе си и полека се изправи до седнало положение. Сивиръс седна на един стол срещу нея и й подаде чаша с кехлибарена течност.
- Ето и обещаното Огнено уиски. Как си сега?
- По-добре. Определено съм по-добре. Благодаря ти, Сев. Този път наистина мислех, че ще умра.
- За момент и аз си го помислих. Май никога не съм бил по-уплашен, освен... може би онзи път когато за малко не станах на вечеря за един върколак...Да тогава, бях наистина ужасен, но когато помислих, че може да умреш...май двата случая могат да се конкурират по степен на ужасяване...О, Мерлин, какви ги дрънкам?
- И аз това се питах. – Ухили се Дена, остави чашата на масичката до нея, а после стана и прегърна силно мъжа.
- Хм...Нека вдигнем тост за успешната ни мисия и твоето оживяване! – рече Сивиръс, когато успя да се окопити от неочаквания емоционален изблик и на двамата.
- Тост за неподозираните ти заложби на крадец! – разсмя се момичето и двамата допряха чашите си една в друга. – Сложи ги на уговорените места, нали?
-Направих го, не се безпокой. Почивай и не се напрягай много.
- Ще ми се да можех, но за сега това е невъзможно. Колко е часът?
- Минава три и половина сутринта, но това не е важно сега. Нужна ти е почивка.
- И още как! В момента, в който тая лудница свърши, отивам на Таити или в Нова Зеландия и няма да ме има поне три месеца!
-Цели три месеца! – повдигна вежда Сивиръс. – Хубава ваканцийка ще си направиш. Може ли и аз? – подкачи я той.
- Хм...ще си помисля...Нека първо оживеем, а после ще видим.
- Добра идея! Направо не можах да повярвам, че успях да взема чашата. Добре, че Риддъл я взе от банката, че иначе Потър нямаше и да я помирише.
- Не бъди толкова сиг...О, Мерлин! Хари не знае, че хоркруксите са у нас! С Рон и Хърмаяни ще опитат да нахлуят в Гринготс и този път може да пострадат сериозно!Трябва да им кажа и да ги доведа тук! В Хари е мечът на Грифиндор, а само с него можем да унищожим дяволските предмети!
- Трябва да стоиш мирно и да почиваш!
- Не! Трябва да отида и да ги взема от „Черупката” преди да са направили някоя глупост!
- Не можете да се магипортирате в селото докато заклинането за котешки писъци действа. Ще ви хванат.
- Знам къде де се скрием. Трябва ми само шишенце многоликова отвара. Ще отида до стаята да взема...
- Чакай, тук имам една останала стъкленица. Така или иначе с теб е невъзможно да се спори като си наумиш нещо, поне да съм спокоен, че имаш от отварата за всеки случай.
- Тя не е за мен, а за рон и Хърмаяни. Тук имам няколко косъма от Амик Кароу. Отскубнах ги преди два часа, когато той ме изхвърли от имението Лестранж.
- Той какво е правел там? – Сивиръс я погледна изумено.
- Идея си нямам, но сега трябва да бързам. Семейство Кароу ще се върнат скоро, опитай се да ги държиш далеч от кабинета на Слъгхорн и Трелони.
- Нямаш грижа за това. Само се пази, разбра ли?
- Непременно. И Сев, по-добре не се мяркай пред очите на Хари. За него все още си предател и не съм сигурна как ще реагира. Може да изненада и двама ни.
- Разбирам, не се безпокой за мен. До скоро.
- До скоро.
Дена излезе от кабинета и се запъти към Входната зала. Направи си хамелеонизираща магия, за да не я засече някой от патрулилащите учители или Филч. Бързаше колкото й позволяваха пукнатите ребра. Все още я боляха и не можеше да върви толкова бързо, колкото й се искаше, но стискаше зъби и поддържаше равномерна крачка. Успя да се измъкне от замъка незабелязано и стигна до Хогсмийд за двайсетина минути. Времето я притискаше и Дена не можеше да си позволи да спира за почивка.
Минаваше четири сутринта, когато момичето се озова пред Черупката и завари тримата си приятели да се подготвят за път. Облекчението, че е дошла на време подейства като балсам за изнуреното й тяло. Изненаданите им физиономии щяха да са смешни, ако проблемът не бе толкова голям, а времето толкова ограничено. Хари първи забеляза, че с нея нещо не е наред.
- Хей, добре ли си? – погледна я той загрижено.
- Да, чудесно! Просто фантастично! – момичето приседна на един камък като се хвана за ребрата. – Няма да ходите в банката.
- Но чашата е там! – извика Рон.
- Вече не е. У нас са и чашата и диадемата и са скрити на сигурни места в замъка.
- КАКВО? – възклихнаха и тримата в един глас.
- По-тихо, че ще събудите къщата. – скара им се Дена.
- Как така е в Хогуортс? – прошепна Хърмаяни.
- Откраднах я от Вол...кхъм...Риддъл.
- Ти какво? – Хари не можа да повярва на ушите си. – Ти сериозна ли?
- Разбира се, че съм сериозна! В момента не съм настроена за майтапи, особено за такова нещо.
- Значи просто трябва да влезем в Хогуортс и да ги унищожим, така ли? – включи се Рон, който си бе върнал дар словото.
- В общи лини – да, само дето ще е всичко друго, но не и просто. Не забравяйте, че трябва да избягваме определени хора и никой не трябва да ни вижда.
- Освен това после ще трябва да намерим и Наджини и да я унищожим.
- Когато Риддъл усети, че чашата липсва ще почне да търси предателя и няма да мине много време преди да реши да потърси медальона и пръстена. А когато осъзнае, че ги няма и се сети, че „съм се провалила” в мисията да му донеса тиарата на Рейвънклоу, която той самия ме прати да донеса, ще разбере, че аз съм предателката и ще се запъти към Хогуортс. Трябва да сме приключили до тогава.
- Като го описваш ти звучи по-сложно. – нацупи се Роналд.
- То Е сложно, Рон! – сопна му се Хърмаяни.
- Не ми викай! – разкрещя се момчето.
- Не че искам да ви прекъсвам семейните скандали, обаче трябва да тръгваме. – намеси се Дена и двамата я погледнаха изненадани, а после се изчервиха от неудобство. – Времето ни изтича.


Бел. авт.
*excusez-moi – (френски) – Извинявай ( мн. ч.)

- Не че искам да ви прекъсвам семейните скандали, обаче трябва да тръгваме. – намеси се Дена и двамата я погледнаха изненадани, а после се изчервиха от неудобство. – Времето ни изтича.
- Какво предлагаш да направим? – намеси се Хари, преди приятелите му да са си върнали дар словото.
- Имам план, който ще трябва да спазваме стриктно, защото и без това много неща могат да се объркат. – Дена въздъхна и се изправи на крака. – Сега вземете всичко необходимо и се хванете здраво едни за друг. Ще се магипортирате с мен на безопасно място и ще изчакаме заклинанието за котешки писъци в селото да се вдигне на разсъмване.
Четиримата се събраха в кръг и се хванаха здраво за Дена. Хари пусна Роналд до момичето, защото знаеше че приятелят му все още не е на “ти” с магипортирането, а бе наложително да не допускат и най-малката грешка. След като дойде на себе си от неприятното усещане, че са го проврели през много тесен маркуч, Хари се огледа наоколо и установи, че мястото му е познато.
Преди четири години тук се бе укривал Сириус и тримата с Рон и Хърмаяни го бяха посетили веднъж, за да му донесат храна. Изведнъж нещо стегна сърцето на момчето и накара очите му да се навлажнят. Наруга се, че започва да се поддава на чувствата си и трябва да се стегне, но това не подейства особено и Хари тръгна към изхода на пещерата, когато усети, че започва да се задушава. Дена го спря и поклати глава – никой от тях не биваше да излиза, за да не бъдат разкрити.
Рон и Хърмаяни седяха на земята с опрени един в друг гърбове. Момчето беше леко позеленяло, както си отбеляза наум Дена, защото магипортирането не му понасяше особено добре. В действителност реакцията на Хари я накара да се замисли за мястото, където се намираха. Никога не бе идвала тук, но Сивиръс й бе обяснил подробно къде трябва да се магипортира, за да е далеч от обхвана на заклинанията в селото. Може би си внушаваше, но сякаш мястото беше познато на Потър и не му носеше приятни спомени. Беше любопитна, но тактичността, на която я учеше майка й от много време, я накара да се спре и да не чопли стари рани. Вместо това се огледа и намери един голям, плосък камък, който щеше да й свърши чудесна работа и реши, че е време да посвети тримата в плановете си.

***

Том Риддъл стоеше сам в полутъмната стая и държеше в ръцете си съвършеното копие на чашата на Хафълпаф. Отново бе измамен, изигран, предаден. Отново губеше част от себе си. Някога доброволно я бе откъснал от душата си, но едва сега усети загубата й истински. Трябваше да разбере къде е чашата, преди да бъде унищожена, защото не се съмняваше в намеренията на крадеца. Този, който я бе взел отлично знаеше какво представлява и единствената му цел бе да я унищожи. Волдемор захвърли фалшификата в стената и той се натроши на парчета, викът на мъжа отекна в цялото имение. Сякаш онзи противен дядка му се смееше от Отвъдното. Но не бе познал! Никой не можеше да надвие Лорд Волдемор, още по-малко някакъв призрак. Дори това да бе духът на самия Албус Дъмбълдор.
Неукротимата ярост на господаря им караше Смъртожадните да се разбягват където им видят очите, стига да не попадат пред погледа му. Няколко вече си го бяха отнесли и нямаше много голяма вероятност да оцелеят. Все още Риддъл не можеше да разбере, как е възможно да се случи това. Да открадната хоркрукса направо под носа му, а той дори да няма бегла представа, кой е нещастникът, дръзнал да го стори. Изискваше се повече смелост, отколкото умения да се открадне, защото бе имал глупостта да сложи елементарни защити, мислейки че чашата е в безопасност щом е при него. Въпросът е кой бе толкова дързък и безочлив, че да открадне от господаря си и после да го гледа в очите. Прати съобщение в замъка и нареди двамата Кароу да проверят Сивиръс и Дена. Всъщност Риддъл изобщо не смяташе, че може те да са замесени по някакъв начин, но пък бе сигурен, че ако Кароу знаят нещо по въпроса то само Сивиръс би могъл да го изкопчи от тях.
Преди да се оттегли в покоите си, нареди да не махат заклинанието за котешки писъци в Хогсмийд. Някой помагаше на Потър и знаеше какво представлява чашата, значи бе възможно и да знае за диадемата и да се е досетил къде е. Щеше да отиде и да си я вземе сам, ако се налагаше. Успокояваше го мисълта, че никой не може да се добере до медальона и пръстена.

***

-Значи трябва да се промъкнем в замъка незабелязано и от подземието да стигнем до кабинета на Трелони, а после и да унищожим онези чудесии? – Рон продължаваше да мърмори.
-Да...точно така. – отнесено му отговори Дена, докато приготвяше многоликовата отвара. – Знам че звучи налудничаво и абсурдно и могат да се объркат поне десет неща, но не мисля, че имаме голям избор. Нито пък време.
-Дена е права. – Намеси се Хърмаяни, която до сега бе мълчала и слушала внимателно, сякаш се намираше в час по Трансфигурация. – Какво правиш? –полюбопитства, когато видя русокосата да сипва в отварата от собствените си коси.
-Не е ли очевидно? – подсмихна се Дена. – Честито, Хърмаяни! За един час ще имаш честта да приемеш моя образ.
-Каква скромност само... – подхвърли Рон.
-Рон! – сопна му се Хърмаяни. – Извини го, когато е гладен и уморен е много докачлив.
-Няма нищо. – момичето махна небрежно с ръка. – Така или иначе настроението му няма да се подобри като разбере, че успях да откъсна косми само от Амик Кароу.
-Ууууу... – сбърчи нос Хърмаяни. – Наистина няма да му хареса. Ами ти? Ясно е, че Хари ще е под мантията, аз ще приличам на теб, а Рон на Кароу, тогава ти в кого ще се преобразиш?
-Аз съм зоомаг, така че ще се преобразя и ням ада има проблем.
-А в какво ще се преобразиш, все пак?
-Във вълк. – отвърна Дена напълно спокойно.
-Вълк! Но това е много трудно и опасно!
-Знам. Не се тревожи, Хърмаяни...правила съм го десетки пъти и още не съм се превърнала във върколак. Няма причина да се случи точно сега, нали? А за да стане това трябва да сгафиш наистина много.
-Щом казваш... – почна неуверено Грейнджър.
-Казвам. Ще ги изпием едва когато наближим селото, защото иначе ще си изгубят действието много по-рано.
-Но от Хогсмийд до замъка са двайсет минути!
-Няма да вървим пеша, Хърмаяни. Ще минем по таен проход и ще стигнем за десет минути. Там може би ще се наложи да се разделим, за да покрием едновременно двете места. Вероятно ще трябва ти и Хари да отидете при Слъгхорн, защото старчето няма да го издаде, а ние с Рон ще отидем при Трелони. Може да се наложи да й направя магия за заблуждение.
-Разбирам. През „Меденото царство” ли ще минем? То е затворено и ще трябва да влезем с взлом.
-Не, няма да минаваме от там, защото не искам да разбивам магазина на хората, а и без това входът в замъка се пази. Ще влезем от там, от където ще ни пуснат. Хайде, време е да тръгваме.
-Хари, добре ли си? – Рон се бе втренчил в приятеля си, който седеше и гледаше към входа на пещерата. Сякаш не бе с тях. – Хари, тръгваме вече.
-А? Добре де, разбрах. Тръгваме. – момчето се изправи и се заметна с мантията невидимка.
Четиримата излязоха от пещерата и се отправиха към селото. Никой не обелваше и дума, защото щяха да се разкрият, а и не им беше много до разговори. Когато стигнаха до селото, Дена извади шишенцата и ги даде на Рон и Хърмаяни. След броени минути на мястото на Рон стоеше Амик Кароу, а до истинската Дена – неин съвършен клонинг. Четиримата се магипортираха в центъра на селото. В момента, в който го сториха, въздухът бе разцепен от пронизителен писък и Дена веднага се преобрази. От “Трите метли” изскочиха десетима Смъртожадни с качулки и извадени пръчки, но щом видяха Амик Кароу и Дена ги свалиха. Единият от тях попита:
- Амик, какво правиш тук по това време?
- Черният Лорд ми нареди да направя малка проверка наоколо.– Рон се усети на време и влезе в ролята си. – Няма да се бавя, защо не се приберете?
- Чухме, че заклинанието за котешки писъци се е включило и помислихме, че е Потър. Ти как така се магипортира от замъка?
- Не съм се магипортирал от замъка, Йаксли. Защо му е на Потър да идва в селото?
- От къде да знам! Предупредиха ни, че е възможно да дойде. Какво прави Мейферт с теб? И тя ли проверява?
- Наказанието на Господаря не ти се е отразило добре, Йаксли, щом задаваш толкова въпроси на хора, които явно си имат друга работа. – намеси се и Хърмаяни. –Защо не се прибереш и не си гледаш питието.
- Не ми се отваряй много, малката! Това, че си любимката на Господаря няма да ми попречи да ти хвърля един як бой. Откога с Амик станахте такива дружки, а? Само преди няколко месеца той изгаряше от желание да те одере жива.
- Предаността към Господаря и работата ни е много по-важна от личните ни взаимоотношения. – твърдо отсече мнимата Дена.
Вълчицата започна да ръмжи гърлено и оголи зъби. Това накара Смъртожадният да преосмисли позицията си.
- Хубав домашен любимец, Мейферт! От къде го измъкна?
- Не ти влиза в работата. Прибирай се и ни остави да си вършим работата.
Смъртожадните се прибраха и тримата приятели, водени от вълчицата, се отправиха към “Свинската глава”. Заведението беше празно, само кръчмарят стоеше зад тезгяха и бършеше чашите с кърпа, която като че ли никога не е била чиста. Абърфорт се навъси на ранните посетители, но не обели и дума. Но когато Дена върна човешката си форма и пред очите му се появиха две съвършено еднакви момичета, а Хари отметна мантията, човекът се опули недоумяващо, а в следващия момент се разсмя. Четиримата не намираха нищо смешно в ситуацията, но смехът му бе толкова заразен, че след малко и те се разсмяха. Абърфорт ги покани да се качат горе и да го изчакат. След малко дойде и самият той, носещ табла с храна и медовина.
Докато четиримата омитаха съдържанието на таблата, успяваха един през друг да разкажат за събитията, които ги бяха довели в “Свинската глава” Разполагаха с още половин час докато действието на многоликовата отвара изчезне, затова бързаха и Дена помоли Ариана – момичето от портрета, да съобщи на Невил, че им трябва ескорт. Абърфорт накратко им разказа за сестра си Ариана и случилото се преди толкова много години. Когато Невил дойде им оставаха точно десет минути, за да се преобразят и им стана ясно, че планът започва постепенно да се проваля.

***

Волдемор стоеше на малкия остров в средата на езерото, пълно с инферии, които сам бе създал. Съзерцаваше празния каменен съд и усети как гневът му къкри и е готов всеки момент да експлодира. Значи бе успял да се добере и до този хоркрукс. Браво, Дъмбълдор, чудесна работа! Но все пак не знаеш за пръстена. Няма как да знаеш! Но все пак червейчето на съмнението го гризеше и Риддъл се отправи към другата част от душата си, скрита в старата къща на Гонт, където никой не би се сетил да търси. Наджини се увиваше около врата му, съскаше и споделяше гнева на стопанина си. Щом Том Риддъл видя празната златна кутийка, нададе такъв писък, че въздухът наоколо затрептя. Мъжът се изправи и свали змията от врата си, за да я обвие в защитна мрежа. Така поне един от хоркруксите щеше да е наистина на сигурно място.
В същото време белегът на Хари го прониза така силно, че момчето се строполи на колене в тунела. Наложи се Невил и Рон да го вдигнат и да го опрат в стената, докато се съвземе. Поне вече знаеха, че и Волдемор знае. Това не бе утеха, нито някакво кой знае какво предимство, но определено бе стимул да се размърдат. Невил и Дена се споглеждаха крадешком и се усмихваха едни на друг, а когато погледите им не оставаха незабелязани, се изчервяваха като хванати в бела хлапета.
Преди да влязат в нужната стая, изчакаха да се преобразят и когато се вмъкнаха бяха посрещнати от тумба въодушевени съученици. Всички искаха да ги прегърнат и да ги поздравят и това им отне десетина минути. Хари успя да дръпне Рон и Хърмаяни в страни и им съобщи, че Волдемор се е запътил към Хогуортс. Това налагаше да действат веднага. Решиха да променят стратегията си и Хари и Дена тръгнаха към кабинета на Трелони, а Рон и Хърмаяни – към подземията, за да вземат чашата от Слъгхорн. Дена им обясни къде се намира и как да я вземат. Разчиташе на съобразителността на Хърмаяни, за да обяснят на професора положението и необходимостта да бъде дискретен.
Хари се скри под мантията невидимка и с Дена се отправиха към седмия етаж, а от там и по витата стълба към кабинета на преподавателката по пророкуване. В същото време, по пътя към подземията, Рон се сети, че мечът на Грифиндор е в Хари и те нямат с какво да унищожат чашата. Тогава момчето си спомни, че освен с меча, чашата може да бъде унищожена и с отрова на базилиск, а в Стаята на тайните имаха цял, мъртъв базилиск с пълна със зъби паст. Веднага хукнаха към тоалетната на Миртъл, а през това време Дена и Хари се вмъкнаха в кабинета на Трелони. Нямаше никой и Дена отиде право при шкафа, където трябваше да е тиарата на Рейвънклоу. Промърмори нещо и отвори шкафа, а след още няколко промърморени заклинания измъкна диадемата и я положи на една от малките, тумбести табуретки в кабинета. Хари замахна с меча, но в последния момент се отказа и подаде оръжието на Дена.
- Ти направи толкова много за нас. Днес буквално ни спаси живота, като ни попречи да влезем в Гринготс. Заслужаваш да унищожиш поне един от хоркруксите. Ето, честта е твоя.
- Благодаря. – каза момичето и за нейна изненада се изчерви силно.
После замахна и посече диадемата. Чу се ужасяващ, протяжен писък и двамата направо изтръпнаха, но поне вече бе сигурно, че диадемата не е хоркрукс. Дена прибра парчетата от украшението във вътрешния джоб на мантията си и с Хари побързаха да се измъкнат от кабинета. Отидоха право в Нужната стая и зачакаха Рон и Хърмаяни да се върнат.
Междувременно, Рон бе отмъкнал метла от килера и някак бе успял да възпроизведе онова съскане, което Хари издаде, когато каза на медальона да се отвори, така че с Хърмаяни благополучно влязоха в тунела водещ към Стаята на тайните, а после и в самата стая. Двамата не бяха стъпвали там никога и бяха изумени от размера на помещението. Също така бяха принудени да признаят, че е красиво, макар и сътворено от Слидеринец. Единственото, което загрозяваше пейзажа бе огромното, вече мъртво, туловище на базилиска. Вонята, която се разнасяше от него бе убийствена, но се налагаше да го доближат, за да вземат от зъбите му. Рон с голяма мъка отчупи четири зъба и двамата решиха, че повече не са им нужни и трябва да се връщат. За да се качат през тунела им трябваше метлата, затова момчето връчи зъбите на Хърмаяни, която с отвращение ги притисна към себе си и се хвана здраво за кръста му, докато летяха нагоре. Щом се озоваха в тоалетната, Рон захвърли метлата и двамата хукнаха към кабинета на Слъгхорн. За тяхно улеснение коридорите бяха пусти и бързо стигнаха до крайната си цел.
Професорът беше шокиран когато ги видя и не можеше и дума да обели. Рон се зае да му обяснява деликатното положение, докато Хърмаяни разваляше защитите около чашата, точно както Дена й беше обяснила. Горкия човечец не успя да се съвземе докато не видя чашата. Очите му направо светнаха и посегна да я докосне, но Хърмаяни каза, че не е добре толкова много хора да я пипат. Освен това обясни, че това е хоркруксът на Волдемор и желанието на Хорас Слъгхорн да докосне безценната антика веднага се изпари. Рон, който бе унищожил медальона, предостави на приятелката си шанса тя да затрие поне едно парченце от душата на Риддъл. Хърмаяни грабна един от зъбите и го заби в златната чашка. Чу се пронизителен писък и после тишина.
- Рон, сигурен ли си, че го унищожихме? – попита момичето.
- Абсолютно. – кимна той уверено. – Така стана и с медальона. И той изпищя и после вече не беше хоркрукс.
-Удивително. – рече професора с пресипнал от вълнение глас.
-Ахам. – рече Рон, хвана Хърмаяни за ръката и се запъти към вратата. – Професоре, ще ви бъдем задължени, ако не споменавате, че сте ни виждали. На никого.
- Няма да кажа нищо. Бъдете сигурни...ама какво да правя с тези неща? – мъжът сочеше счупената чаша и зъбите.
- Ох, вярно. – Хърмаяни се плесна по челото и взе парчетата от чашата, за да ги прибере в джоба си. – Това са зъби на базилиск. Вярвам, че ще намерите начин да ги оползотворите. Бъдете внимателен обаче, защото, както виждате, отровата още действа. – С тези думи момичето излезе от кабинета и затвори вратата, оставяйки професора в пълен туш.
Изведнъж двамата приятели чуха студен глас, който сякаш бе на сантиметри от тях и подскочиха като ужилени. Гласът бе на Волдемор и съобщаваше, че ще нападне училището, ако Хари не се предаде веднага, или не му бъде предаден. Даваше им един час да решат.
Когато Рон и Хърмаяни влязоха в Нужната стая, установиха, че е по-пренаселено от преди. Това се дължеше на факта, че Войнството на Дъмбълдор се бе свързало с Ордена на Феникса и сега членовете му прииждаха през тайния вход откъм “Свинската глава”. Тук бяха Луна, Фред, Джордж, Лий Джордън, Чо Чан, Оливър Ууд, Кейти Бел, Анджелина Джонсън, Алиша Спинет, Бил, Фльор, господин и госпожа Уизли, Кингзли. Всички те бяха дошли да помогнат и да защитят училището. Хари затаи дъх, когато видя и Джини. Никога нямаше да й се нагледа, бе просто прекрасна. В следващия миг обаче се сети, че тя не бива да е тук. Бе прекалено опасно! Преди да каже каквото и да е, тя се хвърли в обятията му и момчето забрави всичките си доводи “против” приятелката му да е с него. Едва когато го пусна и той се вгледа в прекрасните й очи, тези доводи си проправих път в съзнанието му и той я попита по-рязко, отколкото бе имал намерение:
- В името на Мерлин, какво правиш тук?
- Не е ли очевидно? Дойдох да ти пазя задника.
- Благодаря, но мога да си го пазя сам. – тросна й се той.
- Да не са ти направили магия за заблуждение? – изхили се Джини.
- Не. Джини, не бива да си тук! Прекалено опасно е!
- Ами! И затова ти трябва да си рискуваш живота, така ли?
- Мислех, че сме се разбрали по този въпрос. – отвърна той сухо.
- Онзи, който е свързан с това да се пожертваш като агне на заколение ли?- навъси се срещу него момичето. – По него никога няма да се разберем, Хари Потър.
- Джини, наистина не бива да оставаш тук. Могат да те убият! Няма да го понеса!
- Няма да те оставя, Хари! Не си го помисляй дори за миг! Оставам тук и това е последната ми дума.
Преди Хари да успее да възрази, момичето го прегърна и го целуна страстно.

Дена наблюдаваше как хората прииждаха от портрета и всеки се втурваше към познатите и приятелите си, а тя бе сама. Едва сега усети колко сама е в действителност. Дори Пърси Уизли, който бе скаран със семейството си, бе дошъл, за да се бие редом с тях. Макар и уплашени, всички бяха готови да бранят със зъби и нокти училището.
Момичето се стресна, когато някой я потупа по рамото и зяпна от изненада, когато видя че зад нея стои не друг, а майка й. Не й пукаше, че някой може да види сълзите в очите й, когато те закапаха една след друга. Прегърна жената и не искаше да я пуска за нищо на света. Кийра гушна рожбата си, погали меките, руси къдрици и я залюля в прегръдките си. Не бе виждала Дена почти от една година и сега не искаше да я пуска. Беше й липсвала толкова много. Смелото й момиче само се бе борило достойно, но сега бе време да получи помощ, подкрепа и утеха.
Когато най-накрая се отделиха една от друга, Кийра огледа детето си и констатира.
- Отслабнала си поне с пет килограма...сигурно не се храниш редовно. – изцъка неодобрително жената.
- Всъщност се опасявах, че съм качила поне пет килограма. Особено с този сиропиран сладкиш на обяд и вечеря. Но е толкова вкусен, че не мога да му устоя. – усмихна се момичето. Направо не можеше да повярва, че майка й е тук и говори с нея. – Мамо, как са татко, дядо и Крис?
- Баща ти и брат ти са на сигурно място, а дядо ти е тук. Реши, че щом Волдемор атакува училището няма смисъл да се преструва на мъртъв.
- Това е добре, ще имаме нужда от него. Поне свършихме основната работа. Сега остава да се доберем до змията на Риддъл – Наджини. Тя трябва да бъде унищожена на всяка цена, мамо. Иначе Волдемор няма да умре никога.
- Не разбирам какво общо има...
- Историята е дълга, а и нямам право да разкривам...съжалявам, майко. Колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре. Но го имайте предвид. Риддъл няма да може да бъде убит докато змията му не бъде унищожена.
- Добре, а сега какво ще правим?
- Ще защитаваме замъка от Смъртожадните. Това е най-доброто, което можем да направим. Но първо трябва да намерим професор Макгонъгол и да я осведомим, че има начин да евакуираме учениците. Поне непълнолетните, защото на другите не можем да нареждаме. Те отговарят сами за себе си.
- Дена, ами Сивиръс?
- Каза ми, че сте говорили. Не споменавай на никого за това, майко. Само ти, аз и дядо знаем, че той е на наша страна. Смъртожадните не бива да разбират, че е предател. Не още.
- Но ако Ордена се сблъскат с него, ще се опитат да го наранят.
- Сев е достатъчно голям, за да се грижи за себе си. Не го мисли.
Луна се втурна в стаята и съобщи на всички, че Сивиръс Снейп се е дуелирал с професор Макгонъгол и после е скочил от прозореца и изчезнал в Забранената гора. Малко след нея влетя и самата професорка, придружена от Невил, и направо се втрещи като видя насъбралото се множество. Все пак се съвзе бързо и помоли за помощ при евакуирането на учениците.
- Можем да ги измъкнем от тук, професоре. – Хари излезе напред. - През този проход ще се озоват в “Свинската глава”. Никой няма да обърне внимание на хора, които се магипортират от Хогсмийд.
- Добра идея, Потър...браво. Аз отивам да съобщя на другите ръководители за плана. До половин час ще съберем всички непълнолетни и ще ги евакуираме.
- Професоре, къде е Снейп? – провикна се Хари, когато учителката се запъти към вратата. – Нямам представа, вероятно се е присъединил към своите. По всичко личи, че той е убил двамата Кароу, макар да не ми е ясно защо, след като и тримата служат на една и съща персона.
- Кароу са мъртви? – зяпна от учудване Дена. Явно са му създали повече неприятности, отколкото момичето беше предположило. А дали Волдемор вече знаеше кой го е ограбил? Ако да, то тогава Сивиръс бе в голяма опасност. – Вероятно е борба за власт или нещо от сорта.
- Възможно е. – рече кисело Минерва. – Това за пореден път доказва какво нищожество е Сивиръс.
Дена стисна ръката на майка си и я погледна крадешком, за да я накара да си трае. Не биваше да се издават и да излагат Снейп на излишен риск.

* * *

Черният Лорд вече губеше търпение. Бе минал половин час откакто ги предупреди, че ще нападне училището, ако не му предадат Потър. Явно куражът му вече се бе изчерпал, щом, както винаги се криеше зад чужди поли. Първо на майка си, после на Дъмбълдор, а сега на стотици невинни хора. А повечето от тях бяха чистокръвни. Не искаше да пролива чистата магьосническа кръв. Това бе истинско светотатство!
Снейп го намери и му докладва, че Амик и Алекто са се побъркали и са се опитали да го убият. Намекна му, че Бела може да има нещо общо със това и самият Риддъл мислеше същото. Белатрикс му бе вярна до гроб но амбициите и глада й за интриги бяха неутолими. Кой знае защо бе решила да насъска двамата Кароу срещу Сивиръс. Освен, че се съмняваше във верността му, заради дългата служба при Дъмбълдор и измъкването му от Азкабан, за което пак заслугата бе на онова старче, Бела явно имаше и други основания да не харесва Снейп. Явно чувствата бяха споделени, ако се съдеше по физиономиите и на двамата когато се гледаха. Тези им дрязги обикновено го забавляваха, но този път Сивиръс бе убил и двамата му верни последователи, заради дребните интриги на Белатрикс. Когато приключеше с хлапето Потър, щеше да накаже Бела така, че щеше да помисли много добре преди отново да крои интриги зад гърба му.
Едно оставаше неизяснено, обаче – кой бе дръзнал да открадне от него. От Лорд Волдемор. Кой бе толкова дързък и информиран за същността на чашата, че да се престраши да влезе в дома му и да я открадне изпод носа му. Мисълта, че това е негов последовател не му даваше мира. Никой друг, освен покойният Филип Зимер, не би имал дързостта да го направи. Никой освен...но не би могла да е тя. Дена му бе вярна до гроб. Нямаше начин да е тя, защото по времето когато са я откраднали той я измъчваше заради провала й с тиарата. Ами тиарата? Как е могла да се провали в нещо толкова елементарно? Или пък не е? Дали всъщност не я е взела и не го е излъгала, с риск да изгуби живота си? Но защо й е да го прави? Та тя уби едно дете, само за да докаже, че е готова на всичко за него. Никой от Ордена не би дръзнал да пожертва живота на една мъгълска мишка, дори и за да се внедри в редиците му? Дена бе жестока и това му допадаше. Дори не се бе замислила преди да измъчва и убие малкото нищожество. Как би могла да го предаде и да открадне хоркрукса за Ордена? Не бе възможно и да ся принудили, защото бе издръжлива. Самият той я бе измъчвал повече от половин час и тя не се оплака, не моли за милост, дори не вика. Понесе търпеливо наказанието си. Знаела е, че е възможно да бъде убита заради провала си и изтърпя всичко безропотно. И най-вече от гледна точка на физиката не би могла да е на две места едновременно. Не е възможно да е ползвала и времеврът. Бе осведомен, че всички са били счупени при нападението на Министерството преди две години.
Това съмнение бе разяждащо. От една страна не можеше да повярва, че Дена е могла да извърши това. Да ограби господаря си току под носа му. Всъщност предателството й би било много по-мащабно от това. Ако наистина е била тя, значи никога не му е била вярна. Значи е достатъчно хладнокръвна и жестока, за да убие едно дете и да жертва живота на дядо си, само за да се внедри сред неговите Смъртожадни. Достатъчно умна, способна и талантлива, за да заблуди както Сивиръс, така и самия него в думите си. Несъмнено владееща оклумантика...
Колкото повече задълбаваше, толкова повече се убеждаваше ,че предателството на Дена Мейферт бе една напълно реална опция. До сега бе толкова сигурен, че е невъзможно да го е направила тя, но колкото повече мислеше, толкова повече си спомняше и улавяше дребните издайнически жестове – треперенето, студеният , както му се струваше преди, безчувствен тон, онзи особен блясък в очите й, когато го гледаше. Тя бе от малцината, които устояваха на директния му взор, но в погледа й винаги гореше един особен пламък. Едва сега Риддъл го дефинира като чиста, неподправена омраза. Същият поглед, с който самият той гледаше хората и най-вече Дъмбълдор.
Но все пак оставаше въпросът как точно е успяла да вземе чашата, след като бе при него през цялото време и Бела го увери, че лично я е изхвърлила през прага. Имаше съучастник! Но кой? Само Кароу бяха мъртви, но всички знаеха колко много се мразят Амик и Дена заради онзи инцидент преди да я приемат. А дали това не е било само сцена? Дали Амик всъщност не бе предателят и когато Сивиръс е открил това го е убил. Но Алекто не му е повярвала и го е нападнала и затова е бил принуден да убие и нея. Но защо да я убива? Защо просто не я е зашеметил? И защо този път не придружаваше Мейферт по време на наказанието й. Нито веднъж не е идвала сама до сега. А този път беше сама.
Съмненията все повече растяха, а с тях се увеличаваше и гнева на Волдемор. И тогава дойде отговорът, пратен в лицето на Йаксли. Той докладва, че сутринта се било включило заклинанието за котешки писъци, което не премахнали, по негово нареждане. И Йаксли видял Дена Мейферт, Амик Кароу и един вълк най-спокойно да обикалят из селото. Казали, че имат важна мисия, уж дадена от Господаря им и се насочили към “Свинската глава”. Това засили подозрението, че Амик е бил съучастникът на Дена , но пък от друга страна – защо му е да предава господаря си. Да, вярно, че винаги е бил слаб, както и повечето от отрепките, които му лижеха края на мантията, но нима се бе поддал на празните приказки на онези идиоти от Ордена. Та те само говорят и са неспособни да наранят някого. Също като покойния Албус.
Ами ако не са били истинските Мейферт и Кароу? Многоликовата отвара не е трудна за приготвяне и бе сигурен, че Орденът се е запасил от нея. Та нали точно с Многоликова отвара измъкнаха Потър през лятото. Някой се бе представил за Кароу и Мейферт...или пък само за Кароу? За Дена е било детска игра да отскубне няколко косъма от Амик. А старчето Слъгхорн работеше за Ордена и сигурно ги снабдяваше с Многоликова отвара. Било е повече от елементарно Мейферт да вкара Потър и приятелчетата му в селото, а после и в замъка.
Видели са Кароу, Мейферт и един вълк. Това вече бе странно...Нима някой от приятелчетата на Потър е зоомаг? Преди две години Риддъл щеше да си помисли, че става дума за Блек. Опаш му бе казал, че някогашният му приятел е бил зоомаг. Но сега Сириус Блек бе мъртъв. И той, както и брат му, не се бяха оказали стока...Тогава кой може да е вълкът? Освен може би самият Потър, избрал форма достатъчно близка до тази на покойният му кръстник. Колко сантиментално и глупаво. Значи не е съвсем бездарен, за колкото го взимаше. До тук са трима, но липсва един. Приятелчетата на Потър са двама – родоотстъпникът Уизли и мътнородата Грейнджър. Така му бяха докладвали. Ако Дена е била себе си, Уизли е бил Кароу, Потър е бил преобразен, къде остава малката, гадна мътнорода? По-важното в случая бе, какво търсят те в Хогсмийд? И каква работа имат в училището? Ако Дена наистина бе предател и бе откраднала чашата, то тогава бе намерила и тиарата и бе отвела Потър и до двата му хоркрукса. Ах, проклета да е кучката и нещастникът, който й е помогнал! А той, както сочеха всички доказателства, бе Сивиръс Снейп. Но и двамата щяха да си платят и то скоро.
Единият има час изтече и те пропиляха шанса си. Черният Лорд щеше накаже всички, които скриха Потър.
И щеше да започне с Дена Мейферт... а после идваше ред на Сивиръс. За него щеше да приготви нещо специално.

* * *

Тъкмо успяха да евакуират всички ученици, когато гласът на Волдемор отново екна над замъка.
- Вие пропиляхте шанса си като скрихте Потър. Аз ще го получа в крайна сметка, но вие ще платите висока цена! Не исках да проливам чиста магьосническа кръв, но вие ме принудихте да вляза със сила и да измъкна малкия страхлив задник на хлапето. Тогава нека да е както вие го искате!
- `Що не се погледне първо в огледалото и тогава да нарежда другите, а ? - изсумтя възмутено Дена, а Хари, Рон, Хърмаяни и Невил се изхилиха.
Бяха излезли от Нужната стая и се запътиха към кабинета на Макгонъгол, за да разберат с какво могат да бъдат полезни. Чу се силен гръм, сякаш нещо се взриви и последваха крясъци и викове. Съмртожадните бяха нахлули в Хогуортс и битката започваше.

Дванайсет часа по-късно

Всички от Ордена бяха разпределени по ключовите места и петимата приятели се запътиха към епицентъра на сражението. Всичко беше с краката на горе и всеки се сражаваше с някой от Смъртожадните. Някои дори с двама на веднъж. Дена започна да се дуелира с Рабастан Лестранж и битката бе оспорвана. Десет минути по-късно вниманието на момичето бе отклонено от Драко Малфой и Гойл, които целите покрити в сажди и кашлящи изникнаха насред полесражението. Това даде възможност на Лестранж да я прокълне, но в последния момент зеленият лъч бе отклонен от препречващата магия на Хари и това спаси живота на Дена. Тя му се усмихна в знак на благодарност и без да си губи времето зашемети Смъртожадния, защото бе започнало да й омръзва да си играят на котка и мишка. Драко обаче я нападна в гръб, зашемети я и момичето се търкулна по стълбите надолу като си удари главата доста лошо. Невил успя да се промъкне между преплитащите се заклинания и проклятия, метна гаджето си на рамо и я отнесе в Общата стая на Грифиндор. Другите трима го последваха, за да се уверят, че Дена е добре.
Когато момичето дойде на себе си, всички въздъхнаха облекчено.
- Добре ли си? – попита я Невил загрижено.
- Мммм.... кажи ми, че двата воденични камъка, които постоянно се удрят един в друг не са в главата ми и ще ти кажа, че съм добре. – Дена разтърка цицината от дясната страна на главата си.
- Боя се, че са в главата ти. – рече Рон и се подсмихна леко. – Дори и с леко мозъчно сътресение не си губиш чувството за хумор. Това е забележително.
- Такава съм си аз...вечният оптимист...Ох, това наистина боли! Отдавна не ме бяха зашеметявали така. А пък и по стълби не съм падала скоро.
- Но пък някой ти е пукнал три ребра. – намръщи се Невил.
- Отиди се оплачи по въпроса на оня със змийското лице, дето много говори. Заслугата е изцяло негова.
- Той да не е разбрал, че ти... – започна Хари, но спря и погледна Невил.
- Още не е. Поне така мисля де...Освен, ако не е загрял, кой му измъкна чашата изпод носа. Това ще е много лошо, наистина. Не бива да разбира, все още.
- Тогава защо те е измъчвал? – навъси се Хърмаяни.
- Първо защото се “провалих” в мисията, която ми възложи. Второ, защото напоследък е доста кисел. И трето, защото не му трябва основателна причина, за да измъчва някого. – изреди Дена бодро. – Сега съм по-добре и е време да се връщаме. Не искаме да изпуснем най-интересното, нали?
- Трябва да намерим Наджини и да я унищожим. – рече твърдо Хари.
- Не можеш просто да отидеш при него и да го помолиш да ти позволи да убиеш змията му. – изхили се Дена.
- Не мога, но пък нищо не ми пречи да я потърся, нали така?
- Сигурно я държи при себе си и не я изпуска от поглед. Особено щом е разбрал за пръстена, чашата и медальона. А вероятно вече се досеща и за диадемата. Вероятно пази змията по някакъв начин.
- Успях да видя, че я е обвил в някаква защитна клетка...
- Зелена ли беше? – попита Дена заинтригувано.
- Да...струва ми се. Защо?
- Доста силна магия е, но не е невъзможно да се разруши. Но ще е трудно.
- Как не ми бе хрумнало до сега? – рече с горчивина в гласа момчето.
- Браво! Усвояваш сарказма ми бързо. Поздравления!
Излязоха от Общата стая и се запътиха към Входната зала. На третия етаж се засякоха с Фред, Джордж, Пърси и Джини и заедно продължиха надолу. Но там ги очакваха трима Смъртожадни с маски на лицата. Започна настървен дуел и едно от смъртоносните проклятия уцели Пърси право в гърдите. Той падна назад и остана да лежи така, с отворени очи и изненада, изписана на лицето му. Фред изрева от яд и запрати Смъртожадния убил брат му, два етажа по-надолу. Чу се как тупна върху твърдия студен камък. Дена елиминира втория, а третия си плю на петите.
Всички се събраха около тялото на Пърси. Джини, Рон, Фред и Джордж нямаше защо да крият сълзите си от мъка и болка. Може Пърси да бе досаден мърморко, но си бе техният досаден мърморко, а онези нещастници им го бяха отнели. Точно сега, когато бе осъзнал грешката си и се бе върнал при семейството си.
От един ъгъл се зададе Белатрикс Лестранж и Хари се надигна, готов да се бие с нея, но Дена го избута и му прошепна “Съжалявам, Хари, но тя е моя”
- Виж ти, виж...Потър и компания оплакват един родоотстъпник. Колко...трогателно противно! – Белатрикс се захили с нейния отвратителен смях. – Черният Лорд трябва да знае, че те открих, най-накрая. – продължи тя и докосна с пръст грозната татуировка на ръката си.
- Виж ти, виж, кого довлече котката. Какво правиш тук, Бела? Защо не лижеш мантията на господаря си вместо да се занимаваш с нас? Или вече дори това не ти е позволено? – намеси се Дена.
- Млъквай, кучко! С теб ще се разправям после....първо трябва да доставя този страхлив сополанко на Лорда. Ще ме извиниш ли за забавянето? Обещавам да се върна и да си разчистим сметките.
- Всъщност няма да те извиня, Бела. Ще ги разчистим още сега. КРУЦИО! – извика Дена и Белатрикс се строполи на пода крещейки от болка. – Нямаш представа от кога чакам този момент, Бела...но отмъщението е блюдо, което се сервира студено и сега ми падна. КРУЦИО!
Писъците на Бела отекнаха в коридора и предупредиха останалите, че не бива да се месят. Все пак Дена даде възможност на Лестранж да се защити и двете започнаха разгорещен дуел. По едно време дотичаха Лупин и Тонкс, но като видяха за какво става дума, се отказаха да се месят. Дена показа най-доброто от себе си и разкри колко навътре бе в черната магия. Явно старателно си бе учила уроците в Салем. Силите бяха равностойни и гледката на две жени биещи се толкова настървено, просто спираше дъха на човек. Никой от присъстващите не бе способен да помръдне. Но и двете започваха да се изморяват и Лестранж реши да разсейва съперницата си с приказки.
- Ти не си по-добра от мен, Мейферт! Не се мисли за нещо повече! Ще те убия, защото си мръсна, гадна предателка! Предаде Лорда и всички нас!
- Не съм го предала, защото никога не съм била на негова страна! Но пък той си мислеше противното и ми предложи твоето място до него. Това те побърква, нали Бела? Че те изместих! След толкова години вярна служба и след като лежа в Азкабан заради лоялността си към него...той те захвърли като непотребна, счупена играчка и те замени с мен. Сигурно те е заболяло. – Дена се размина на косъм със смъртоносното заклинание. – Е, бива ли така сега? Ще развалиш купона рано!
- Аз съм неговата любимка и никой не може да промени това! Дори и ти!
- Беше, скъпа, беше...едно време. – Още един зелен лъч профуча покрай ухото на Дена и се разби в отсрещната стена. – Е, не го приемай толкова навътре, сега!
- Щом господарят научи, че си го предала, светът ще ти се стори тесен!
- Искам да му видя физиономията в този момент. Дори да е последното, което ще вида, се кълна, че ще си заслужава!
- Ти си същата като нас, малката! Няма смисъл да го отричаш, защото изпитанието го доказа. Бях сигурна, че ще се провалиш, но ти го издържа. При това без да кажеш гък, да се оплачеш или да се възпротивиш. Ти си същата мръсница, така че не си мисли, че струваш повече от нас! Сърцето ти е буца лед!
- По-добре лед, отколкото камък като твоето, Бела! Ако изобщо имаш такова! Ледът се топи, а камъкът можеш единствено да го строшиш...- Дена се размина с поредното смъртоносно проклятие и продължи да се гаври с Лестранж. – И аз ще направя точно това с теб, Белатрикс! Ще те строша, ще те смачкам на прах и нищо няма да остане от теб.
- О, значи ще ме убиеш пред погледа на приятелчета ти, които така ревностно отричат убийството като начин за решаване на проблемите?
- Правилно си ме разбрала, Белатрикс. Ти ще умреш днес, от моята ръка и то точно сега. АВАДА КЕДАВРА! – извика Дена, зеленият лъч уцели Лестранж право в сърцето, тя се блъсна в парапета зад нея и падна на каменния под два етажа по-надолу.
Дена се обърна и видя пребледнелите лица на приятелите си. Яростта й, още не угаснала, отново избухна и тя се развика:
- ИЗОБЩО НЕ МЕ ГЛЕДАЙТЕ ТАКА! УБИХ Я И ГО НАПРАВИХ С ОГРОМНО УДОВОЛСТВИЕ! ТЯ БЕШЕ НАПАСТ, ЛЕКЕ, НЕДОРАЗУМЕНИЕ НА ПРИРОДАТА И АЗ ПОПРАВИХ ТГОВА НЕДОРАЗУМЕНИЕ! НЕ СИ МИСЛЕТЕ, ЧЕ МОЖЕТЕ ДА МЕ СЪДИТЕ ПРОСТО ТАКА! НИКОГА НЯМА ДА СЪЖАЛЯ, ЧЕ Я УБИХ!
Едва когато си изля гнева, Дена се отпусна на колене и си позволи кратка почивка. Сега усети раните, които й бе нанесла Белатрикс, но нямаше време да ги лекува. Когато цялата тази лудост приключеше, щеше да се погрижи за себе си и за семейството си. Сега имаш по-важни дела за вършене.
Пръв се осъзна Хари и й подаде ръка, за да се изправи. Момичето го погледна и срещна в погледа му разбиране и дори благодарност. Може би затова, че бе отмъстила за кръстника му, или затова, че му бе спестила убийството на Белатрикс. Или и за двете...
Невил остана да помогне на Фред, Джордж и Джини да пренесат тялото на Пърси в Голямата зала, а Хари, Рон, Хърмаяни и Дена се запътиха надолу и после излязоха навън. Там бе истински кошмар – навсякъде тичаха хора – ученици, Смъртожадни и от Ордена и се пазеха от великаните. Изведнъж Хари отново почувства болка в белега и видя, че Волдемор е в Къщата на крясъците. Трябваше да отиде там и да се бие. Наджини също бе там, само че сега клетката й бе друга – прозрачна, обсипана със звезди и приличаше на нещо между балон и аквариум.
Светлините угаснаха, нощта стана смразяващо ледена, към тях се движеха поне стотина диментора. Хари се опита да измагьоса Покровител, но не успя. Дори Дена се провали. Щяха да бъдат изгубени, ако Луна, Ърни и Шеймъс не се бяха появили. Те им дадоха кураж да продължат напред, да се борят. И успяха! С общи усилия прогониха мръсните твари далеч и нощта отново бе мека и топла.
Луна, Ърни и Шеймъс се върнаха в замъка а четиримата приятели побързаха да стигнат до Плашещата върба. Рон успя да я накара да спре да мята клони така заплашително и се запромъкваха през тунела. Когато стигнаха края му, чуха гласове и спряха. Хари се загърна с мантията невидимка.
Волдемор и Снейп разговаряха. По-точно Волдемор казваше на Сивиръс, че пръчката не му се подчинява и той трябва да умре, за да може Лордът да стане неин абсолютен господар. Лицето на Сивиръс бе бяло като мрамор, но не бе по-бяло от това на Дена. Изведнъж сферата, в която бе Наджини, захлупи Сивиръс до раменете и се чу съсък, който Хари, разбра като “Убий” . Последва ужасяващ писък, и глухо тупване.
Когато Волдемор излезе от стаята, четиримата се втурнаха вътре. Дена приклекна до умиращия мъж. Той протегна ръка и сграбчи мантията на Хари. Успя да прошепне
- Виж ме...
От Ушите, носа и очите му започна да излиза сребристо сиво, газообразно вещество. Хари знаеше какво е това, но не знаеше какво да прави. Хърмаяни му подаде измагьосана стъкленица и когато тя се напълни, момчето отново погледна в черните, изпълнени с болка очи.
- Хари, върви в кабинета на Дъмбълдор и направи каквото трябва...знаеш си – рече Дена. – Аз ще се погрижа за...
Момчето не каза нищо повече и излезе. Рон и Хърмаяни го последваха. Дена положи ръка на зеещата рана и започна тихо да шепне думи на древен език. След броени секунди раната се затвори и кръвта изчезна, сякаш никога не е била там. Но Сивиръс ставаше все по-блед и слаб. Опита се да проговори, но от устните му не излезе нищо друго освен гъргорене, съпроводено с влажна, лепкава кръв. Ръката му, се опита да достигне яката на мантията й, но тупна до него безсилна преди да е успял да я вдигне и на сантиметър от пода. Момичето напрегна сили и придърпа тялото му към себе си, като го прегърна силно и му зашепна тихичко
- Моля те, Сивиръс, не умирай! Дръж се! Погрижих се за раната и сега ти трябва само малко почивка. Ще се оправиш....само се дръж! Става ли? Ще го направиш ли за мен, партньоре...ще издържиш ли? Заради мен...моля те!
От устните на мъжа се отрониха няколко тихи думи, но Дена не успя да разбере смисъла им. Наведе се към устните му, но той не успя да възпроизведе друг звук освен жален стон. Тя можеше само да го държи в прегръдките си и да се моли той да издържи. Трябваше да намери начин да му помогне, защото не искаше той да умира. Той се бе превърнал в неин приятел. Не бе само наставник и съюзник, а истински партньор и довереник. И не искаше да го изгуби по толкова абсурден начин. Искаше хората да видят доброто в него.
Сивиръс отново прошепна нещо и този път Дена успя да чуе. Но вместо думите му да я успокоят, те я захвърлиха във водовъртеж от страх и болка. Мъжът току що бе прошепнал „Отрова” и тогава момичето разбра, че минутите му са преброени. Тя не би имала време да направи противоотрова дори да знаеше каква точно й бе нужна. Заплака безмълвно и сълзите й се застичаха по бузите, а после покапаха по мантията на мъжа.
- О, Сивиръс...прости ми...толкова съжалявам, че не...не мога...да ти помогна...Не знам какво да направя за теб...аз...просто...Сивиръс?
- Тя ...ми...прости... – с тези думи въздухът от дробовете му излезе, за да не ги изпълни никога повече. Тялото му се отпусна в прегръдките й, а очите му, черни и блестящи, останаха втренчени в тавана. Преди да ги затвори, Дена забеляза блясък на блаженство в тях. Все пак, Сивиръс бе умрял щастлив.
Тя притисна тялото му към себе си и този път заплака с глас. Плачеше за приятеля, който току що бе изгубила. Плачеше, защото един достоен и смел мъж бе напуснал този свят без да бъде истински разбран. Сивиръс бе правил много грешки през живота си, но за всяка една от тях си бе платил, при това с лихвите. Бе поправил някои от грешките си, а други останали непоправени му бяха тежали като воденични камъни. До сега. Защото сега той си замина в покой с душата си и Дена се надяваше Сивиръс да намери такъв покой и в Отвъдното. Той го заслужаваше, наистина го заслужаваше.
Момичето нежно положи тялото му на пода, след което го обви със специална мрежа, която да запази тялото му непокътнато от времето – не знаеше кога и дали ще се върне отново тук, за да се погрижи за него и не искаше, когато го намерят да не могат да го разпознаят.
Изтри сълзите и вирна гордо брадичка. Беше време онези негодници да страдат така както бе страдала Белатрикс под умелото ръководство на собствената й ръка.
Беше време Сивиръс да бъде отмъстен.

~33~
THE SWEETNESS OF DEATH OR NEW HOPE

Дена излезе от тунела и се озова на поляната пред Плашещата върба. Цареше истински хаос – всеки се дуелираше с някого, чуваха се викове и писъци, примесени със смеха на Смъртожадните. Момичето се запъти право към замъка, а по пътя елиминираше слугите на Лорда, които дръзваха да й се изпречат на пътя. Вече не бе ученичка, нито член на Ордена, нито шпионин. Сега Дена отмъщаваше за Сивиръс. За нея всеки Смъртожаден бе виновен, нямаше невинни. Сега Дена Мейферт бе Ангелът на Смъртта.

По същото време страшна битка се водеше и зад стените на замъка. Няколко от Смъртожадните бяха хванали Драко Малфой и го обвиняваха в измяна към Лорда. Момчето се опитваше да се измъкне, но без резултат. Рудолфус Лестранж тъкмо щеше да го очисти, когато Луциус се появи. Останалите се разбягаха и оставиха тримата да се оправят сами. Рудолфус започна да се дуелира с бащата на Драко и Луциус убедително водеше до момента, в който Драко се опита да се изниже зад гърба на баща си. Лестранж го видя и се прицели в него, но Луциус му се изпречи на пътя и смъртоносното проклятие уцели него. Драко стоеше като парализиран, втренчил ужасен поглед в мъртвото тяло на баща си, когато Лестранж отново вдигна пръчка срещу него. Тъкмо да изрече “Авада Кедавра” и Макгонъгол го зашемети, изпращайки го на два метра във въздуха. Мъжът тупна тежко на мраморния под и остана да лежи в безсъзнание.
В кабинета на директора, Хари узна съдбата си и реши, че макар да се налагаше да умре, щеше да го стори с гордо вдигната глава. Някак си бе усещал, че това ще е краят му. Че накрая с Волдемор ще се избият един друг и пророчеството ще бъде изпълнено. Защото “докато единият е жив, другият не може да умре”. Но никъде не се казваше кой ще умре първи. Явно тази “чест” се падаше на Хари, но преди да я приеме, той трябваше да се увери, че и последната частица от душата на Волдемор ще бъде унищожена. Трябваше да бъде сигурен, че никой няма да посегне на Волдемор преди змията Наджини да бъде убита. Бе сигурен, че Рон и Хърмаяни ще се погрижат за това, но ако и те не оцелеят? Заболя го при тази мисъл, защото ако и приятелите му бъдат убити щеше да е изцяло по негова вина. Момчето излезе от кабинета и се запъти към Входната зала, покрит с мантията невидимка. Когато стигна до предверието, видя как Бил и Чарли Уизли внесоха безжизненото тяло на Ремус Лупин. Сърцето на момчето се сви от болка – още един добър човек си беше отишъл. Още едно дете бе останало без баща, а предстоеше да остане и без кръстник. Хари си спомни за Сириус и сълзите запариха в очите му, но се накара да се стегне и да продължи напред. Скрит под мантията невидимка излезе на поляната пред замъка. В ляво от него Фред и Джордж внесоха зашеметената Тонкс. Поне все още бе жива, което значеше, че Теди нямаше да остане съвсем самичък. Нощта бе ясна и небето бе обсипано с безброй блестящи звезди. Ако не друго, то щеше да умре през една наистина красива нощ.
Невил едва не се блъсна в него докато се опитваше да намери Дена. Хари го задържа и докато никой не гледаше към тях, го покри с мантията невидимка. Накара момчето да му обещае, че каквото и да става, ще се увери, че змията на Волдемор е мъртва, преди някой да посегне да го убива. Невил му обеща, че ако се налага, лично ще убие гадното влечуго. Уверен, че е изпълнил каквото трябва, Хари пусна момчето да върви и сам се запъти към гората.
През това време самият Волдемор се сражаваше с Дена Мейферт. Бе се натъкнал на нея, следвайки пътеката от мъртви Смъртожадни. Рабастан Лестранж вървеше от дясната му страна, а Йаксли от лявата. Когато Лордът откри Дена, тя се сражаваше с току-що съвзелия се от зашеметяването Рудолфус. Лестранж направи път на господаря си и се измъкна от дуела, който така или иначе губеше. Лордът бе бесен, че се е оставил една седемнайсет годишна нещастница да го разиграва и да го предаде. Искаше да я накара да страда, затова не възнамеряваше да я убива веднага. Първо щеше да се погрижи за лигльото Потър, а после за родоотстъпниците и мътнородите, които му се опълчиха, и чак тогава щеше да се заеме с предателите. Щеше да се докопа до малкия Малфой, който бе дезертирал най-позорно, а за десерт щеше да си остави хитрушата Мейферт. Нея щеше да я изтезава дълго и бавно. Нямаше да й позволи да се избави от наказанието му като просто умре. Но плановете му отново бяха осуетени от некадърните му подчинени. Тъкмо бе обезоръжил девойката и щеше да я заключи в магическа мрежа, когато малката се опита да му прати Пъклоогън. Явно, все пак кръвта вода не става, и Дена се опитваше да прилага номерата на дядо си. Уплашени за своя господар, братята Лестранж се прицелиха в Мейферт едновременно, но единия със зашеметяващо заклинание, а другия със “Сектумсемпра”. Резултатът бе, че момичето бе захвърлено във въздуха и запратено почти два метра назад, право в каменния зид на замъка. Когато тялото й, по което вече се появиха кървави петна от дълбоките разрези, се свлече на земята, по камъка остана кървава диря. Волдемор изгуби интерес, мислейки момичето за мъртво и се върна в гората.
Невил тъкмо бе успял да намери приятелката си, когато видя как две проклятия я уцелиха и я запратиха в каменната стена на училището. Волдемор се върна в гората и едва тогава момчето успя да се приближи до Дена. Веднага разбра, с какво проклятие са я уцелили и се зае да лекува порезните рани. Добре че Дена го бе научила, иначе сега щеше да е загубена. Успя да изцери раните й, но “Енервате” не успя да я върне в съзнание. Тогава Невил видя кръвта по камъка и разбра, че си е ударила главата. Грабна я на ръце и я внесе в замъка. Наоколо хората още се сражаваха, но никой не му обърна внимание и Невил внесе момичето в Голямата зала, където бяха ранените и някои от мъртвите членове на Ордена. Щом го видя, Мадам Помфри веднага измагьоса носилка и настани момичето до ранения Фирензи. Кентавърът погледна девойката и по бузата му се търкулна една сълза. Бе я срещал няколко пъти през годината и момичето винаги се отнасяше към него с огромно уважение, въпреки че често не бе съгласна с мнението му за звездите и съдбата. Никога не показа, че за нея той е по-различен от другите хора. Явно съдбата не бе благосклонна към нея сега. Вероятно не бе разчел правилно какво му бяха казали звездите.
Кийра и Филип се втурнаха към Невил и Дена и коленичиха около ранената. Старшата сестра бе изцерила пукнатия й череп, но Дена все още бе в безсъзнание. Кийра галеше пребледнялото й лице, а по бузите й, една след друга, се търкаляха сълзи. Не можеше смелото й момиченце да умре просто така, не и сега, когато всичко щеше да свърши съвсем скоро. Съдбата не можеше да е толкова жестока и да й я отнеме. Нямаше да го позволи! Невил и Филип също страдаха за Дена и не знаеха какво ще правят, ако тя не се събуди. Просто не можеха да си представят, че има такава възможност. Как така тяхната силна, борбена и непреклонна Дена ще умре просто ей така. От един пукнат череп. Това бе просто немислимо.
Не знаеха колко време са стояли около момичето, но и тримата се сепнаха когато чуха ледения глас на Волдемор.
- Хари Потър е мъртъв. Беше убит при опит да избяга и да се спаси, докато вие жертвахте живота си заради него. Носим ви тялото му, като доказателство, че вашия герой вече го няма. Спечелихме битката. Вие изгубихте половината си бойци. Моите Смъртожадни имаха числово превъзходство и с Момчето-което-оживя е свършено. Не бива повече да водим война. Който продължи да се съпротивлява, бил той мъж, жена или дете, ще бъде съсечен заедно със всички останали от семейството му. А сега излезте от замъка, паднете на колене пред мен и ще бъдете пощадени. Родителите и децата ви, братята и сестрите ви ще живеят и ще им бъде простено, а вие ще се присъедините към мен в новия свят, който ще съградим с общи усилия.
В замъка настана пълна тишина, от парка също не се чу друг звук.
- Хайде! – подкани Волдемор
Хари бе в ръцете на Хагрид, отпуснат и наглед мъртъв. Момчето знаеше, че когато хората излязат навън ще го помислят за умрял, но не можеше да отвори очи, защото Волдемор бе прекалено близо. Приближаваха се към замъка и, дори през стиснати клепачи, той видя червеникаво сияние, от което разбра, че от Входната зала върху него пада светлина.
- НЕ! – професор Макгонъгол се втурна напред с ужасен вик, който силно изненада Хари, защото момчето не си бе въобразявало дори, че учителката му може да издаде такъв звук.
Хари пак надигна клепачи и видя как отворената врата се изпълва с хора: оцелелите в битката бяха излезли, за да се убедят със собствените си очи, че Хари наистина е мъртъв. Невил не можа да се сдържи и също излезе. Виковете на Рон, Хърмаяни и Джини отекнаха в нощта.
- Не!
- Не!
- Хари! ХАРИ!
Момчето искаше да им извика, но си наложи да не мърда и да мълчи. Крясъците им подействаха като спусък за останалите, които започнаха да викат, пищят и обиждат Смъртожадните, докато...
- ТИШИНА! – ревна Волдемор, после се чу трясък, блесна ярка светлина и насъбралите се бяха принудени да замълчат. – Всичко приключи! Сложи го в краката ми, Хагрид, където му е мястото!
Хагрид нежно постави Хари на земята. Нямаше друг избор.
- Видяхте ли? – попита Лордът и Хари усети, че той снове напред-назад, току до него. – Хари Потър е мъртъв! Разбрахте ли сега, заблудени? Той никога не е бил нищо повече от момче, което разчиташе другите да се жертват заради него!
- Той те победи! – изкрещя Рон и магията бе развалена: защитниците на “Хогуортс” отново се развикаха и се разпищяха, докато гласовете им не бяха заглушени от втори, по-мощен трясък.
- Той беше убит докато, се опитваше да се измъкне незабелязано от парка на замъка – продължи Риддъл и в гласа му се долавяше насладата от лъжата. – беше убит докато се опитваше да се спаси...
Изведнъж Волдемор млъкна: Хари чу стъпки и вик, сетне поредния трясък с блеснала едновременно с него светлина и охкане, затова съвсем мъничко отвори очи. Някой се бе отскубнал от насъбралите се и се бе нахвърлил на Волдемор: Хари видя как силуетът се свлича на земята, повален от обезоръжаваща магия, а Риддъл мята в страни магическата му пръчка и се смее.
- И кой е това? – изсъска той тихо като змия. – Кой по своя воля пожела да покаже какво се случва с онези, които не се отказват от битката и след като са изгубили сражението.
- Това е малкият Лонгботъм, Господарю. – Намеси се Йаксли. – Точно той и Мейферт създаваха проблеми на Амик и Алекто цяла година. Родителите му са аврори, помните ли?
- А, да, сетих се. – потвърди Волдемор. – Бела се беше погрижила за тях...Впрочем, къде е Белатрикс?
- Трябва да е в замъка, Господарю. – намеси се Рудолфус.
- Тогава защо не излиза, след като е чула гласа ми? Какво чака?
- Белатрикс е мъртва, идиот такъв! – обърна се Невил към Лестранж.
- КАКВО? – ревна Волдемор вбесен! Едва ли заслугата е твоя, обаче...
- Ще ми се да беше моя, но не е.
- После ще се разправям с нещастника, който й е посегнал. А сега ще се заема с теб. Ти си чистокръвен...
- И какво от това? – надменно попита Невил, който вече се бе изправил на крака.
- Храбър си, проявяваш дух и смелост, с благородно потекло...от теб ще излезе много ценен Смъртожаден. Имаме нужда от такива като теб, Невил Лонгботъм.
- Ще дойда при вас, когато пъкълът се вледени. – отсече Невил. – Войнството на Дъмбълдор! – провикна се той и в отговор екнаха викове. Волдемор явно не можеше със заклинания да накара множеството да мълчи.
- Чудесно. – каза той и Хари долови в копринения му глас заплаха, каквато нямаше и в най-всесилното проклятие. – щом така предпочиташ, Лонгботъм, връщаме се към първоначалния план. Нека се стовари върху главата ти.
Волдемор вдигна магическата си пръчка и след миг от един от разбитите прозорци на замъка изхвърча нещо като безформена птица, което политна в сумрака и се приземи в ръката му. Той разтръска опърпаното нещо, както го държеше за върха, и то се люшна празно и оръфано: Разпределителната шапка.
- В “Хогуортс” вече няма да има разпределение. – заяви Волдемор. – Няма да има домове. Гербът, щитът и знамето на моят благороден праотец Салазар Слидерин ще бъдат достатъчни на всички, нали, Невил Лонгботъм?
Той насочи пръчката си към Невил, който се вцепени и притихна, после нахлупи със сила Шапката върху главата му така, че тя се плъзна чак до ушите. Няколко души в тълпата пред замъка, която дотогава беше наблюдавала безмълвно, се раздвижиха и Смъртожадните вдигнаха като един пръчките, за да спрат защитниците на “Хогуортс”.
- Сега Невил ще покаже какво ще сполети всеки, който има глупостта да продължава да се съпротивлява срещу мен – каза Волдемор и като замахна с пръчката си, подпали разпределителната шапка.
Изгревът беше разцепен от писъци: Невил пламна, както стоеше, закован на едно място, безсилен да помръдне, и Хари не издържа – трябваше да направи нещо...
Точно тогава в един и същи миг се случиха много неща.
От края на парка в далечината екна тътен, сякаш през зида, който не се виждаше, се прекачваха стотици хора, устремили се със силни войнствени викове към замъка. Пак в същия миг иззад замъка с тежка стъпка изникна Гроп, който ревна
- ХАГЪР!
На вика му откликнаха великаните на Волдемор, които закрещяха, юрнаха се като огромни слонове към Гроп и земята се разтресе. Сетне се появиха копита и опънати до скъсване лъкове, както и стрели, които внезапно се посипаха върху Смъртожадните, а те се разпищяха изненадани и стройните им редици се разпаднаха. Хари издърпа мантията невидимка, загърна се с нея, скочи на крака и точно тогава се размърда и Невил.
С рязко, но плавно движение Невил избегна проклятие за тяловкочанясване, пламтящата Разпределителна шапка падна от него и той извади от дълбините й нещо сребърно с проблясваща, украсена с рубини дръжка...
Съсъкът на сребърното острие не се чу от рева на настъпващата тълпа, от тътена на вкопчилите се в единоборства великани и от тропота на кентаврите, но въпреки това като че ли привлече погледите на всички. Само с един удар Невил отсече главата на огромната змия, която се завъртя във въздуха и проблесна на светлината, струяща от Входната зала, а устата на Волдемор зейна във вик на гняв, който никой не чу, после тялото на змията се свлече с глух звук на земята в краката му...
Скрит под мантията невидимка, Хари направи защитно заклинание между Невил и Волдемор още преди Черният лорд да вдигне магическата си пръчка. После над писъците, рева и трясъка на биещите се великани гръмна викът на Хагрид, по-силен от всичко:
- ХАРИ! – извика Хагрид. – КЪДЕ Е ХАРИ?
Навсякъде цареше пълна бъркотия. Смъртожадните, под заплахата да бъдат смазани от великаните, се насочиха към замъка. Всички отстъпваха към училището. Хари, все още скрит под мантията невидимка, пращаше заклинания и проклятия по всеки Смъртожаден, който му се изпречеше и те падаха без да разберат кой или какво ги е повалило, после телата им бяха прегазвани от изтеглящата се тълпа. Момчето видя огромни крилати същества, извисили се над главите на великаните – тестролите и хипогрифът Бъкбийк се опитваха да им издращят очите, докато Гроп ги налагаше с пестници.
Все така скрит под мантията си, Хари бе повлечен от множеството към Входната зала – търсеше Волдемор и го видя в другия край на помещението: замахваше наляво и надясно, пращаше заклинания и проклятия и отстъпваше към Голямата зала, като не преставаше да крещи указания на последователите си. Хари обаче отново направи защитни заклинания и жертвите, в които Волдемор се беше нацелил – Шеймъс Финигън и Хана Абът, - се стрелнаха покрай него към Голямата зала, където се включиха във вече разгорялата се битка.
Още и още хора прииждаха по стълбището пред входната врата и Хари забеляза как Чарли Уизли изпреварва Хорас Слъгхорн, който все още бе с изумрудената пижама. Те явно се бяха върнали със семействата и приятелите на всички ученици в “Хогуортс”, останали да се бият, както и със собствениците на магазини и пивници и жителите на Хогсмийд. Кентаврите Бейн, Ронан и Магориан нахълтаха със страхотен тропот на копита в Голямата зала точно когато вратата на кухнята зад Хари беше избита от пантите.
Домашните духчета на “Хогуортс” нахлуха на цели пълчища в Голямата зала, като крещяха и размахваха, кой нож, кой сатър; предвождаха ги Доби и Крийчър с медальона на Регулус Блек и врещеше така, че гласът му като на жабок заглуши данданията:
- Бийте се! Бийте се! На бой за господаря, защитник на домашните духчета!
- За Хари Потър! – изписука Доби.
- На бой срещу Черния лорд, в името на храбрия Регулус!
Духовете се втурнаха да кълцат и да удрят глезените и пищялите на Смъртожадните, а малките им личица пламнаха от злост: накъдето и да се обърнеше Хари, Смъртожадните падаха, покосени от тежестта на връхлетелите ги многобройни противници и повалени от заклинания, издърпваха стрели от раните или просто се мъчеха да избягат, ала задаващата се орда ги погълна.
Хари успя да се промъкне в Голямата зала и видя, че Волдемор е в епицентъра на сражението и удряше и поваляше всички наред. Един от покосените бе професор Слъгхорн, който падна безжизнен на мраморния под. Кингзли и Макгонъгол заеха мястото му и започнаха яростно да се сражават с Том Риддъл. Джордж и Лий притискаха Йаксли до пода, Долохов падна с писък, повален от Флитуик, Хагрид метна към другия край на залата Уолдън Макнеър, който се фрасна в стената отсреща и се строполи в безсъзнание на земята...Рон и Невил покосиха Рабастан Лестранж, Абърфорт зашемети Рокууд, Артър и Фред Уизли проснаха на пода Тикнес, а Нарциса Малфой се завтече с крясъци през тълпата, без дори да се опитва да се бие и търсеше сина си. Намери го до вкочаненото тяло на съпруга си и падна на колене, прегърна детето си и заплака.
Погледът на Хари зашари из помещението и видя Хърмаяни, Луна и Джини да се бият с Рудолфус Лестранж. Биеха се с всички сили и умения, ала той не им отстъпваше и едно смъртоносно проклятие мина на милиметри от Джини. В следващия момент Хари бе изблъскан с все сила настрани от госпожа Уизли.
- НЕ ПОСЯГАЙ НА ДЪЩЕРЯ МИ, НЕЩАСТНИКО!
Лестранж се завъртя и се захили със зловещ смях, досущ като на покойната му жена. Госпожа Уизли отметна наметалото, за да освободи ръцете си.
- МАХНЕТЕ СЕ ОТ ПЪТЯ МИ! – кресна Моли на трите момичета и след като описа широка дъга с магическата си пръчка започна да се дуелира.
Хари отново затърси Волдемор, но преди да го открие, забеляза кентавърът Фирензи, а до него двама души бяха коленичили около трети, лежащ в носилка. Момчето не познаваше жената, но разпозна Филип Зимер и се вцепени. Нима Дена бе...не, не можеше да е мъртва...не и тя, която може да се пази толкова добре, която цяла година лъга Волдемор, че е...освен ако самият Волдемор не я бе разкрил.
В следващия момент зад Хари, тълпата избухна в радостни викове, а Волдемор се развика от ярост. Госпожа Уизли бе победила Рудолфус и сега безжизненото му тяло лежеше на пода. Риддъл отхвърли назад Кингзли и Минерва и се обърна към Моли Уизли с насочена пръчка.
- Протего! – ревна Хари и защитното заклинание се разпростря по средата на залата, а Волдемор, започна да се озърта, за да види от къде е дошло, точно когато Хари най после смъкна мантията невидимка.
Изумените викове, радостните възгласи, долетелите от всички страни писъци “Хари! ТОЙ Е ЖИВ!” стихнаха за секунди. Множеството се уплаши и най-неочаквано се възцари пълна тишина, когато Волдемор и Хари се погледнаха и започнаха да обикалят лице в лице.

Но това не вълнуваше Дена. Тя бе много далеч от Волдемор и Хари, от Голямата зала, от Хогуортс, от Острова. Облечена в прекрасна бяла рокля, Дена крачеше по пътеката към дома си. Видя голямата къща на два етажа и просторната веранда, саксиите с теменужки отпред и Лейла – любимата й котка, препичаща се на слънце върху най-долното стъпало на верандата. Затича се към дома си и когато стигна до стълбите, грабна котето на ръце и влетя във всекидневната. За нейна най-огромна изненада, там я чакаше не семейството й, а Сивиръс. Лейла се измъкна от прегръдката й и се върна да продължи със слънчевите бани, а Дена седна до Сивиръс и пое ръката му в своята. Той я погледна с онзи негов поглед, предназначен само за нея – смесица от радост, гордост и малко тъга. После се намръщи леко и попита:
- Е, кажи ми сега, какво правиш тук?
- Това е домът ми, Сев? Аз съм си у дома!
- Не, не си...ако си у дома, аз какво правя тук?
Дена се обърка и не знаеше какво да отговори. Тя си бе у дома, но защо я посрещна Сивиръс, а не семейството й? Къде бяха всички?
- Къде са мама и татко? А дядо и Крис?
- Те са там където трябва да бъдат, но ти не си. Аз също не съм, защото задачата ми е да те върна преди да премина.
- Къде ще ходиш? Сев, остани! Мама ще се зарадва! Имате толкова много да си говорите!
- Спомни си, Дена...мястото ти не е тук...времето ти не е дошло
- Времето ми? За какво...О! – Най-накрая Дена си спомни, че Сивиръс бе умрял в ръцете й, че тя се би с Волдемор и бе уцелена от проклятие, но... – Аз мъртва ли съм, Сев?
- Не, не си. Все още...Ти трябва да решиш дали ще останеш тук или ще се върнеш при, хората, които те обичат. Аз съм тук, за да те върна при тях или за да те взема с мен. Решението е твое.
- Какво е там? Оттатък...
- Светло, тихо и топло...и спокойно.
- Теб кой те взе, Сев? Ако можеш и искаш да ми...
- Лили. Тя дойде за мен...и ми каза, че ми прощава...за всичко.
- А на мен кой ще ми прости, Сев? Кой ще ми прости за онова момиченце? Не мога да се върна! Но не мога и да дойда с теб, Сев. Съжалявам, но трябва да си понеса наказанието...каквото и да е то.
- Никой няма да ти прости, ако не си простиш сама. – каза глас зад Дена и, когато момичето се обърна, видя професор Дъмбълдор. – Имаш малко недостатъци и един от тях е, че си склонна да се самонаказваш за неща, които не зависят изцяло или изобщо от теб.
- Не биваше да убивам детето! – извика Дена, а по бузите й сълзите капеха една след друга. – Можех да избера да не го убивам!
- Така е. – кротко се съгласи с нея Албус. – И тогава щеше да избереш смъртта, също както я избираш сега. Само че, ако бе избрала смъртта тогава, много невинни хора щяха да загинат без помощта ти. Дядо ти може би нямаше да бъде спасен на време, а Хари, Рон и Хърмаяни, вероятно щяха да загинат в имението Малфой или пък докато се опитваха да проникнат в трезора на Лестранж, в който нямаше нищо ценно за тях. Ами Белатрикс Лестранж? Колко още невинни щеше да убие преди да я поставиш на мястото й?
- Аз я убих! Нея, както и много други Смъртожадни, но не съжалявам за тях. Не се чувствам виновна за смъртта им. Всеки един от тях си го заслужаваше. А Белатрикс най-много от всички! Не мисля, че това ме прави добър човек.
- Това, че си ги убила ли? – попита Сивиръс.
- Да, а също и че не изпитвам вина за това. Но съжалявам, че трябваше да убия детето...
- Точно това е, Дена! – възкликна Албус. – Трябваше да го убиеш, за да докажеш на Том и Белатрикс, че си безмилостна и няма да се поколебаеш да действаш. Само че те мислеха, че ще действаш на тяхна страна, а не против тях. И смятам, че с убийството на Бела, вината ти спрямо момиченцето се изкупи. Нали именно тя бе избрала този вид тест! Дори на Том не би му хрумнало такова извращение! Ако не го бе убила, щяха да убият теб. А аз ти казах колко неща можеха да станат, ако се бе оставила да бъдеш убита, само за да не нараниш детето. Знаеш, че те така или иначе щяха да го убият, нали?
- Разбира се, че щяха! Не биха оставили жив свидетел!
- Да, обаче разликата е, че ти щеше да си мъртва, детето също, но след много повече мъки и унижения причинени от Белатрикс, без съмнение.
- Тя не би пропуснала сгоден случай. – намеси се и Сев. – Ти спести много болка на детето, и на много други хора. На себе си също. Поне в онзи момент. – вмъкна мъжът, когато видя скептично повдигнатата вежда на момичето.
- Още ти е рано да преминеш Отвъд, Дена. Все още има толкова много неща, които да направиш; места, които да видиш; хора, които да срещнеш. Братчето ти разчита на твоята обич, подкрепа и съвети. Майка ти, баща ти и дядо ти те обичат и не биха искали да те загубят. Мисля, че и господин Лонгботъм ще е много против да си отидеш просто така. Имаш нови приятели, които ще ти останат за цял живот, ако им позволиш да те опознаят.
- Да не забравиш и онази ваканция, която си обеща. Къде беше? Хавайските острови или...
- Таити или Нова Зеландия, всъщност...дам би било жалко да го пропусна, а пък смъртта, така или иначе ще ме намери. Както видяхме, няма къде да мърдам и да бягам, винаги те открива...а и има толкова по-страшни неща от нея. Волдемор я доказа тази теза.
- Абсолютно си права, детето ми. – кимна одобрително професор Дъмбълдор. –Доказа я, при това доста убедително. Не мислиш ли, Сивиръс?
- Напълно. – кимна мъжа отсечено. – Аз се радвам, че нашата приятелка избра правилния път. Още ти е равно да се пренасяш при мен. Не искам да те виждам докато не се сбръчкаш порядъчно и не ти изпокапят зъбите до последния. Иначе как ще бъда най-хубавия в Рая, а?
- Сев, това шега ли беше? – попита Дена изумено.
- В интерес на истината – да. Беше шега и мисля, че този път се получи.
- Определено! – възкликнаха в един глас Албус и Дена.

Дена отвори очи и яркото слънце я заслепи почти веднага. Зажумя отново и после постепенно започна да повдига клепачи, докато свикне със светлината. Вперила поглед в тавана, установи, че полилеите приличат на големи гроздове, което значеше, че се намира в болничното крило. А това пък значеше, че е жива.
Усети как някой стиска и двете й ръце. Погледна в ляво и видя братчето й да спи, положил глава на леглото и хванал ръката й. Беше толкова сладък в съня си, приличаше на ангелче. Истинска душичка, но само докато спи. Когато бе буден бе палав като дяволче. Кристиан скоро щеше да навърши четиринайсет години, а момичетата от класа му вече се разтапяха по усмивката му. Дена често си мислеше, че като порасне братлето й ще стане истински Казанова.
От другата й страна, Невил бе стиснал ръката й и също бе заспал. По лицето му още личаха драскотините от битката и синините от последния бой на Кароу. Изглеждаше толкова спокоен и щастлив в съня си. Явно всичко се бе развило в тяхна полза щом сега тя се намираше тук и всичко наоколо бе спокойно. Поне привидно спокойно, защото Дена не знаеше как са нещата в Министерството и какво ще стане с училището. Но не й се занимаваше с това сега, а и не бе нейна грижа. Всъщност се интересуваше, дали след една кратка ваканцийка, ще й позволят да си вземе изпитите за ТРИТОН, за да може да стане Аврор. Не се бе отказала от тази си мечта, а през изминалата година бе разбрала, че става и за работа под прикритие. Това бе истинска изненада за Дена, защото момичето не бе смятало себе си за способно да мами и лъже така нагло и безскрупулно. Вече знаеше, че ще се справи и с много по-тежки задачи щом бе преминала през това и бе оцеляла.
Дена издърпа ръцете си внимателно и се надигна до седнало положение. Брат й не помръдна, но Невил се сепна и се огледа стреснато. Когато видя, че приятелката му е будна и е добре, момчето се усмихна за първи път от два дни. Погледна я с нежност, обич и неподправено облекчение. Дена се протегна и го погали по наранената буза и му се усмихна. Думите бяха излишни.
След известно време, Невил се сети, че трябва да потърси старшата сестра, за да прегледа Дена и отиде да свърши тази работа. А момичето се загледа в нахлуващите през прозореца топли, слънчеви лъчи, които осветяваха просторното помещение.
Те бяха като лъчите на надеждата, която тепърва поникваше в душите на хората и ги озаряваше...

1. Септември 2017г.
Графство Клар, Ирландия

Зелените поля и хълмове на Ирландия са безкрайни и всеки, който ги е видял няма да ги забрави докато е жив.
В графство Клар, близо до прекрасната река Шанън, се намира едно мъничко имение. То е разположено съвсем до реката и обитателите му разполагат с великолепна гледка към пасищата от другата й страна. Самото имение се състои само от двуетажна къща с бръшлян по фасадата, голям двор с много цветя, все още устояващи на студения вятър, и малка конюшня. Не далеч от къщата има един хълм, покрит с жасмин и орлови нокти. На него се белее лъскава мраморна плоча.
Точно днес, на първи септември, пред тази плоча стоеше стопанката на имението, а в ръцете си държеше шест прекрасни бели рози. Вятърът бе силен този ден и накара жената да дръпне ципа на якето си догоре. Приклекна и остави розите в каменната ваза до плочата, а после леко прокара пръсти по златните букви, гравирани в мрамора.

“ Сивиръс Снейп
9. 01. 1960 – 2. 05. 1998
Достоен мъж и верен приятел
Той не е тук, а в сърцата на онези, които го обичат”

Две сълзи се търкулнаха по лицето на Дена и капнаха върху белия мрамор. Той толкова много й липсваше, особено сега. Бе й липсвал през всички тези години, но времената отново ставаха трудни и се задаваше буря. Точно сега Дена имаше нужда от съветите и напътствията на Сивиръс. Но него го нямаше.
Постоя известно време при плочата, поговори му, сякаш всеки момент очакваше да чуе съвета му, отговорите на въпросите, които се блъскаха хаотично в главата й. Но знаеше, че това няма да се случи. Че никога отново няма да го види, няма да чуе гласът му, защото тялото му лежеше под земята. Но както сама бе написала думите върху камъка, знаеше, че Сивиръс е жив, щом го носи в сърцето си.
Когато се надигна, погледна часовника си и се плесна по челото. Беше десет и половина и вече трябваше да е в Лондон. Крейг сигурно се бе притеснил какво става с нея. Беше му обещала да не се бави много, защото съпругът й не се чувстваше удобно в магическия свят. Крейг О`Брайън бе провинциален лекар, мъгъл, който лудо обичаше жена си и я приемаше такава каквато е, но не се чувстваше сигурен сам сред непознати магьосници и вещици.
Дена бързо се смъкна по хълма и се качи на Флейм – любимата си кобила. С нея за десет минути стигна до дома си, където след главозамайващо пътуване с летежна пудра се озова в “Продънения котел”. Там я чакаха съпругът й и двете й деца – близнаците Ричард и Селин. И двамата бяха нетърпеливи да стигнат до Гара Кингс Крос, за да се качат на “Експрес Хогуортс” и да отпътуват за първата си година в училището за магия и вълшебство. Освен съпруга си и децата, в кръчмата Дена завари и кумовете си Невил Лонгботъм и Хана Абът.
След три годишна връзка, Дена и Невил се бяха разделили, когато Дена остана парализирана. Ако Хари не я бе спасил можеше и да е мъртва, но, Слава Богу, й се бе разминало. Когато отиде да се лекува в Ирландия, срещна съпруга си и се влюби, а после с Невил се сдобриха и той бе приел да им стане кум и кръстник на децата.
Сега Невил я прегърна топло, като сестра и я целуна по бузата. Изглеждаше малко преуморен, може би заради проблемите напоследък. Трябваше да бърза, за да не изпусне влака, но се бе съгласил да придружи Крейг и децата то пивницата, защото знаеше, колко некомфортно се чувства той в непозната обстановка. След като си размениха прегръдки и целувки, а Дена отнесе мъмрене заради закъснението, всички се качиха в колата на Невил и сякаш на магия, след пет минути бяха пред гара Кингс Крос.
Дена мина през бариерата на Перон 9 3/4 заедно със съпруга си, а децата пусна да минат преди тях с Невил и Хана. На перона се намериха с Хари, Джини, Рон и Хърмаяни и техните деца. Албус Сивиръс изглеждаше доста нервен заради разпределянето, но преди да тръгне влака Хари успя да го успокои, че дори да влезе в Слидерин, това няма да има значение.
Дена приклекна пред децата, за да е на нивото на очите им и каза:
- Три пъти в седмицата ще пращам сова, а ако сте забравили нещо ще пристигне още утре. Не се връзвайте на Пийвс и не се дуелирайте преди да се научите как. Всичко ясно ли е?
- По-ясно от това няма накъде! – отсече Ричард, а Селин се хвърли в обятията на майка си.
- Ще се видим на Коледа, милички. Имате си и приятели – Ал и Роуз, а и Джеймс също. Няма да сте самички, а и ще се запознаете с много нови деца.
- Ами ако попаднем в различни домове? – изхленчи Селин.
- Това се случва рядко миличка, но няма да е голяма трагедия, нали? Селма е в Хафълпаф, а Люк и Лизандър са в Рейвънклоу. Всичко ще е наред! Време е да се качвате, Сел! Хайде миличка.
Ричард видя, че всички наоколо гледат тях и попита:
- Какво толкова зяпат, мамо?
- Не се притеснявай, Рик. – обади се Рон. – Зяпат мен. Аз съм много популярен!
Всички се разсмяха от сърце. Дена качи дъщеря си на влака и слезе тъкмо когато тръгваше. Децата излязоха на прозореца и започнаха да махат на родителите си. Хари остана загледан във влака докато не се изгуби от поглед. Едва тогава свали ръка и потърка мълниевидния белег на челото си.
- Не се безпокой за него. – прошепна му Джини. – всичко ще е наред.
- Аха. – отнесено й отговори той.
- Хей, защо не отидем всички до “Продънения котел” и да полеем първия учебен ден на децата, а? – предложи Рон след като минаха през бариерата между девети и десети перон.
- Защо пък не. – съгласи се Дена и всички се запътиха към изхода на гарата.
Макар и ветровит, денят бе слънчев. Белегът на Хари не го бе болял деветнайсет години. Всичко беше наред.