Значи, това е прологът и първата глава от книгата, която пиша. Надявам се да ви хареса.
Всеки има правото да започне отначало, на ново, на чисто. Да забрави всички проблеми, да захвърли цялото „преди” и да загърби старото си аз. Да замине нанякъде, да отпраши към неизвестното, търсейки и очаквайки нещо по-добро. Да осъществи „пътуването” на живота си. Да открие себе си, да намери истинското си призвание и да срещне най-великата сила в човешкия свят- Любовта. Как неистиво много всеки от нас желае да я срещне. Макар и не всички да си признават, единственото от което се нуждаем е Любов. Всичко се свежда до Нея. Всичко започва и свършва с Нея. Тя е толкова внимателна и нежна, колкото и сурова и разрушителна. И много често погубва човешките създания. Рузрушава ни бавно, малко по малко, но сигурно. Първо ни омайва с красиви обещания, след това разголва душата ни и накрая разбива всичко, което е съградила, на парчета.
Отначало хората й се доверявали безрезервно, но с времето се научили и един ден те погубили нея. Точно по нейния начин- бавно, малко по малко, но сигурно. И тя просто изчезнала. Била забравена и погребана надълбоко, очакваща да дойде времето, когато ще бъде отново свободна.
Времето на Филингите.
l глава
- Сам, кога за бога ще осъзнаеш, че не можеш да изчезваш и да се появяваш, когато на теб ти скимне? Не разбираш ли, че в реалния живот нещата не работят така? Хората са си изградили някакъв дневен ред, някаква програма, ако щеш и го наречи и система, по която да работят, както искаш, но опитай да разбереш. Наистина опитай, защото ако продължаваш така няма да стигнеш до никъде другаде освен до улицата. Начинът ти на живот не се харесва на останалото човечество. Приеми го или поне се постарай да го приемеш. Кога за последен път се опита да направиш дори минимално усилие? Кога? О, Сам, трябва да се постараеш.
Бла, бла, бла. Кога ще се научи, че с лекциите, които ми изнася за това как трябва да си живея живота, не постига нищо добро. Ама нищичко. Опитва се да ми втълпи разни заучени неща, които ще ме претопят, които ще потъпкат всичко уникално в мен. Ще стана просто една от всички. А аз не можех да понеса това. Цял живот досега се бях борила срещу всички опити за асимилация, срещу всички гадни, тъпи, малоумни, сиви хора, които си мислеха,че могат да ме направят по тяхно подобие. Дори родителите ми бяха завършили безуспешно с опитите си. Какво си мислеше Пит, за бога, какво? За какъв се мислеше? Не можеше след всяко нещо, което не му изнася и не съвпада с неговите разбирания за „нормално” поведение, да ми се тросва и да драматизира, теглейки ми конско, последвано от обичайните му лекции за „нормален” живот. И най- важната лекция- За това колко е важно да бъдеш сериозен. Просто се побърквах, когато започнеше да се вживява в ролята си на морален катализатор, идеален пример за „нормален” живот, моя съвест или най- побъркващото – на мой родител. Така като ме гледаше имах ли нужда от родителско тяло? Досега доста добре съм се справяла с живота и изпитанията, на които ме е подлагал. Преживявала съм какво ли не, била съм свидетел на разтърсващи житейски трагедии и съм участвала в събития, за които повечето хора дори не са и фантазирали, за които и Пит не беше мислил и в най- смелите си фантазии. Аз бях здраво копеле.
Никой не можеше да ми поставя условия. Никой не беше в позиция да ми поставя ултиматуми, още по- малко пък да се опитва да ме промени. Само един човек имаше право.
ТОЙ!
Точно заради това бях прогонила много хора от живота си, всъщност много мъже. Като се замисля повече от много. Всички с желание си предлагаха любовта, с копнеж я споделяха с мен, но рано или късно рабираха, че аз не мога да обичам. Или поне не по начина, по който на тях им се иска- истинско, дълбоко, чувствено и безрезервно. Не можех да ги обичам така, защото по този начин обичах само Него. Никой друг освен Него. Той, както казват хората, е Единственият. Истинският. Сродната ми душа. Изгубената ми половина. Другото ми аз.
- Сам, пак се отнесе. Кога ще спреш да бягаш от реалността? Кога ще ме изслушаш какво ти говоря? Кога ще се вслушаш в това, което ти казвам?
Направих гримаса. Повече от всичко мразех някой де ми налага съветите си. Те са съвети, за бога, не заповеди и никой не е длъжен да ги изпълнява. Но, за жалост, повечето хора, да не кажа всички, се засягат, в случай, че не вземеш много навътре съветите им. Пит не беше изключение. Забелязал явното ми негодувание, че дори и презрение, разочаровано поклащайки глава, каза:
- Безнадеждно е , нали? Ти си си ти и не мислиш да се промениш. Всъщност полагаш неимоверни усилия, за да се инатиш.
- Инатя се, така ли? След цялото време, пракарано с мен, според теб просто се инатя? Ти сериозно ли? Кажи ми, че не го мислиш наистина.
Беше достигнал върха на своята глупост. Не можех да повярвам. Та той... не, не можеше да е истина.
- Да, точно така. Инатиш се. И то като малко разглезено хлапе. Не искаш да примеш, че не е правилно да се държиш по този начин, не е зряло. Сам, кога ще пораснеш? Кога?
Едвам сдържах сълзите си. Цялото време, прекарано с него, целият труд, който бяха вложила, всички усилия, които бях направила... и той какво?! Защо, да му се не види, хората сте такива неоценяващи, себични същества? Защо?
- Защо, Пит? Защо?
- Какво защо, Сам?
- Защо нищо не можеш да видиш, нищо не можеш да чеуш, нищо не можеш да усетиш?
- Моля? Казваш ми, че аз съм такъв? Точно ти? Много по- добре от теб знам какво е да виждаш, чуваш и усещаш. И се справям доста по- добре с емоциите и чувствата.
- Не разбираш... или може би не искаш да разбереш. Ти си роб на своите възприятия. И те като всички нормални божества те въртят на малкия си пръст. Залъгват те, мамят те, лъжат те. Рисуват картини на истинност в твоето съзнание, но ти си заплащаш за това. И то на много висока цена. Губиш истинските си чувства, емоции, усещания. Губиш себе си.
- Сам, за бога, пак ли? Мисля, че се нуждаеш от лекарска помощ. Надявах се да не се стигне дотам, но ти ме принуждаваш. А и не знам по какъв друг начин да постъпя. Не искаш да ме изслушаш и да направиш това, което ти казвам. Опитах. Опитах сериозно и наистина, но...
Не го оставих да довърши, защото просто побеснявах. Какво си мислеше той?
- Пит, при теб няма наистина- казах с възможно най- спокойния си тон.
- И пордължаваш... Не искаш да спреш. Или може би не можеш. Най- вероятно е това. Но не се безпокой- извиках вече линейката, до две минути са тук и всичко ще бъде наред. Те ще ти помогнат. Но... и ти трябва да им помогнеш.
Това вече беше краят. Не можех да се контролирам вече. Усещах напиращия гняв с всяка фибра на тялото си. Не можех да му се противопоставям. По- силно е от мен. Все пак е емоция, а какво съм аз пред една емоция... Нямаше как да го спра, а трябваше. Пит щеше да пострада много лошо. Нуждаех се от помощ.
- Сам, какво става... какво за бога?
- Пит, бягай!- заповядах.
