Болен Мозък!

В Талмуда се казва, че който спаси дори един живот, спасява целия свят (помниш го от Списъкът на Шиндлер). В случая с Тери Пратчет, ако учените много бързо намерят лек за Алцхаймеровата болест, ще бъде спасен не само той, а и Светът на Диска – легендарният пародиен образ на Земята и действителността, обрисуван от него в трийсет и шест книги (трийсет и седмата, Unseen Academicals, която сатиризира... футбола, трябва да излезе на 8 октомври). Светът на Диска е плосък и се носи в пространството на гърбовете на четири слона, стъпили върху гигантска костенурка – но това сигурно го знаеш, дори да не си чел и ред от Пратчет. Идеята е блестящ майтап с митовете за сътворението и по-“сериозните” фентъзита;

книгите на Пратчет изобилстват с мегаинте лигентни хуманитарни и попкултурни препратки

от които по-образованите пищят оргазмено, а с уюта на паралелната си реалност, извънземен хумор и сръчен съспенс отдавна са зарибили и по-обикновените хора. Днес сър Тери Пратчет бавно умира, разяждан от чудовищната Алцхаймерова болест, а всички ние, расли с книгите му, не можем да повярваме. Както казва млад фен в двусерийния филм на BBC Terry Pratchett: Living with Alzheimer’s, роден някъде по времето на Магизточник: “Как е възможно да загубим такъв ум?! Как?!”.

Питам Пратчет не се ли нервира, че заболяването е мозъчно и поразява най-вече интелектуалците – например Бърнард Ливайн или Айрис Мърдок. “Да, доста тъпо”, смее се той. “Това си е трагедия – нормална част от живота. Дълги години живях в измисления Свят на Диска, но сега действителността сякаш ми отмъщава, че се шегувах с нея.”
Все пак по темата трябва да се говори внимателно. Първо, Тери има

особена форма на Алцхаймер, наречена “последваща кортикална атрофия” (ПКА), чиито симптоми не са изследвани докрай

Второ, Пратчет не смята, че това го прави по-специален и че трябва да го съжаляват. През февруари тази година Ед Стортън от Radio 4 направи грешката да свърже със заболяването новината, че му е дадено рицарско звание. Пратчет го жилна с думите, че се надява да е получил титлата “сър” за “нещо повече от това, че съм се разболял”. Ние също успяваме да се изложим, изтървайки, че сигурно е било голяма саможертва от негова страна да позволи на екип от BBC да следи етапите на диагностицирането му. “Пак започвате. За мен си беше съвсем естествено да обявя, че умирам – защото хората трябваше да знаят. В общите представи Алцхаймер е вид откачане, а всъщност си е физическо заболяване, което поразява мозъка.”
В последно време Тери е говорител на кампания, която разяснява що за болест е това. Освен че го направиха “сър”, го поканиха и на Даунинг Стрийт 10, където

Гордън Браун собственоръчно му направи чай и изслуша изявлението му, че ще предостави един милион паунда за научни изследвания за болестта

След това Пратчет каза, че цялата тая дандания и ангажименти му е струвала “половин книга”. За феновете му това вече е огромна жертва – защото той трябва да пише на всяка цена.
“В съвременната култура обожаваме хората да страдат, за да можем да ги съжаляваме”, казва той. “Аз не искам да бъда съжаляван, не искам да правят за мен холивудски филм, както за Айрис Мърдок (с Кейт Уинслет и Джуди Денч – б.р.). Наскоро някакви медици поискаха да изследват как болестта по етапи се отразява на стила ми на писане. Знаете ли какво им отговорих? Че на лешоядите най им харесвам това, че поне изчакват магарето да пукне”.
Асистентът Роб, който ни посреща в дома на Пратчет в Уилтшър, се оказва и най-близкият му приятел. Споделя, че Пратчет винаги си е бил чепат характер, но и абсолютно най-умния човек, когото е виждал. Питам Роб как е Тери днес, а той отвръща, че е “ужасно настинал”. Скоро ще установя, че

Алцхаймер не само не е засегнал видимо ума на гения, а Тери си е в топ-форма

Роб ме съпровожда покрай личната обсерватория на Тери до кабинета му – пристройка, в която на бюрото се ширят цели шест монитора, а в ъгъла върху готическа поставка лежи древен том. Наоколо – книги, книги и пак книги: исторически, научни, митологически справочници, всяка от тях пълна с идеи, послужили за основа на общо 47 романа (не само от поредицата за Света на Диска”), продадени в над 60 млн. екземпляра.
Между кихавиците и привикването на добрия дух Роб за още носни кърпички, Пратчет говори ерудирано и гладко цял час и половина. Като бивш журналист, минал от мазни подлистничета в Бъкингамшър през пресофиса на Централния съвет по електричеството до автор на бестселъри, Тери знае всички трикове на занаята. “Ясно, сега опипвате почвата. Ръчкате оттук-оттам, заобикаляте, защото смятате, че ще избегна по-щекотливите въпроси. Недейте – питайте направо каквото искате.”

През близо двата часа интервю Тери забравя едно-единствено нещо – името ми (ами да, за какво му е?). Когато подмятам, че абсолютно не личи да му има каквото и да било, той отговаря, че въпросът не е в резултатите от скенера, и че не бива да мисля и за миг, че е засегнато въображението му или чувството за хумор. ПКА поразява задните дялове на мозъка, които служат за разпознаване на визуални сигнали. Набирането на текст за него в уърд-а вече е мъчение; понякога не умее и някои прости неща, например да си върже вратовръзка. Един от най-ранните симптоми, за които Роб си спомня, бил следният (и ужасен, честно казано): изведнъж от паметта на Тери се изтрило къде е клавишът за буквата “w” и той го търсил с часове. Очевидно болестта удря жестоко в малки пространства мозъчни клетки, не знам.
Натъжавам се зверски – човекът, който така гладко си служи с буквите, не можел да намери тъпото “дабъл ю”. За щастие обаче речта му не е засегната изобщо.
ПКА–то му е открито в болницата Адънбрук в Кеймбридж и там постановяват, че

както при всички други с Алцхаймер, няма “лъч на надежда”

Съответно няма и “по-горна” фаза на лечение или специалисти, които да му препоръчат това-онова; не е свързано и с парите, с какво лечение можеш да си позволиш – просто няма, край, трябва да чакаш и да се надяваш, че няма да се развие бързо, за да можеш да поживееш нормално още известно време. Тери обаче се свързва с фондация за изследвания на Алцхаймер, откъдето го насочили към някакъв доктор в Бат, специалист именно по ПКА. Оттогава писателят посвещава част от ценното си време и усилия на обществената борба с болестта.

Роб бил с Тери, когато научили жестоката новина. Веднага съобщили и на Лин, съпругата на Пратчет, бивша художничка (женени са от цели 40 години и имат вече голяма дъщеря, Риана). Самият Тери с присъщата си “умствена настройка” сметнал, че Алцхаймер е “доста интригуващо” заболяване и се постарал да стане експерт по него. Странностите с развитието на болестта не свършват с “изчезналия” клавиш W – Пратчет почва да чува и гласове.
“Не беше Бог, но мисля, че дойде от същото място. Разхождах си се в градината. Трябва да четете фентъзи, за да ме разберете напълно – спомням си, че чух глас, без звук, както малкият бог Ом говори на Брута. Гласът беше на баща ми: ”Става каквото трябва. Не се тревожи.”
Подхвърлям, че в такива ситуации човек може би става нервен, изкарва си го на най-близките. ”Не, там е работата, че не си го изкарваш на някого, таиш в себе си. С Лин нямаме проблеми. Сега сякаш сме по-близки отвсякога.”
Някъде Пратчет беше писал, че последната му засега книга, Нация, блестяща притча за възстановяването на цивилизацията след цунами, е написана с огромна ярост, сякаш е побеснял, че по всяка вероятност ще умре скоро. “Така е”, казва той. “Откакто разбрах за болестта, в мен има нечовешки гняв, не мога да го потисна. Така това се превърна в книга за момче, което се разгневява на боговете.” Нация би допаднала даже на хора, които не приемат уж несериозното в историите от Света на Диска. Споменавам, че може да кандидатства за награда “Букър”, а той се счупва от смях. “Няма. Не съм чак такъв идиот.” Все пак не е типичното фентъзи, казвам. “Обаче е написана от фентъзи-автор. Всички сме наясно, че ако Маргарет Атууд (канадска писателка-феминистка – б.р.) напише научна фантастика, това няма да е фантастика, а ако Брайън Олдис (английски фантаст, сравняван с Азимов и Артър Кларк) го направи, тогава ще е, нали? В момента на пазара има строги правила кое е литература и кое не.

“Аз никога не съм попадал в раздел литература – винаги съм бил нещо като оня идиот
с детинското писане”

Подхвърлям, че Филип Пулман пише за деца и въпреки това е признат за интелектуалец в жанра. “Ми много хубаво, браво”, кима той саркастично. “Моите книги имат шарени, рисувани корици и съм автор на фентъзи-пародии. Чувам, че хората ги четат (смее се), пък кой е интелектуалец и кой – за награда Букър, е друг въпрос”.

По всичко личи, че опитите ми да го накарам да говори за Алцхаймер удрят на камък. По-важното за него е рицарската титла, както и съобщението, че Националният лондонски театър ще постави Нация като пиеса. Виж, Хари Потър го вбесява.
“Понеже следя продажбите, ми беше ясно, че Хари Потър е пазарен феномен доста преди журналистите да му обърнат внимание. Спомням си някаква статия, в която се казваше: “Не е ли удивителна идеята, че малките дракони могат да са домашни любимци?”(в книгите на Тери дракончетата са домашни любимци години преди някой да чуе за посредствените глупости на Дж. К. Роулинг – б.р.) Помислих си: “Хм, здрасти... Сега ще кажа възможно най-внимателно: нямам възражения, че Джоан Роулинг ги ползва. Както и за елфите и магьосниците. Аз също ги ползвам. Това е малко като да мрънкаш, че някой пише крими и ползва като герои ченгетата, така че млъквам.” Чувствам обаче, че у него се е наслоил гняв – чисто творчески.
Подмятам, че

училището за магьосници на Роулинг е добра идея, но Дискът си имаше Невидим Университет доста по-рано

“Охо, пак ме хлъзгате. Няма да кажа нищо лошо за г-жа Роулинг”. Не, просто искам да знам дали му харесват историите от Хогуъртс. “Прочетох първата, а после, честно казано, изгубих интерес. Ще го кажа само сега и само пред вас – историите на Хари Потър са доста по-различни от моите. Те не те карат непременно да мислиш. Според мен, за да разбереш до дъно някоя книга на Тери Пратчет, се изисква далеч по голяма образованост, отколкото у средния фен на Хари Потър. И точка. Получих впрочем писма от фенове на Потър, предимно американци, които ме обвиняваха в плагиатство, но няма как да им обясня. Имаше дори смъртни заплахи, представяте ли си. Трябвало да престана с моите книги, защото на света имало един-единствен и недостижим магьосник на име Хари.”
Глупостите настрана, смъртната заплаха от Алцхаймер е далеч по-реална.

Пратчет се бори и пробва дори най-идиотските на вид терапии

Например си е махнал живачните пломби (щото “забързвали” заболяването) и всеки ден носи специална каска с надеждата, че изобретателят й – някво джипи от Дърам, е прав и лъченията й обновяват мозъчните му клетки. В споменатия филм на ВВС той разговаря със специалист, според когото лекарството може да бъде открито до пет години. “Има нещо по-лошо от това да знаеш, че е нелечимо – да осъзнаеш, че примерно шест месеца след като умреш, болестта ще е лечима. Направо да се вбесиш, нали? Само дето няма да си жив, за да се вбесиш. Мъчно ми е, че си отивам, няма да ви лъжа – имах много идеи за още книги от Света на Диска. Но поне оставям семейството си добре осигурено, а в края човек трябва да мисли единствено за простичките неща. Не се страхувам – просто ме е яд, че можеше да пиша още. И друго – не знам как ще се развие болестта ми, но не желая читателите да тъжат и да си викат, какъв човек беше, а болестта го вдебили”.

Фотографът ни го пита как се чувства. “Хремаво, ти кво очакваше?”, отвръща Пратчет, верен на себе си. Позира в традиционното черно, което е възприел като истински goth-фентъзи автор (не му се налага да мисли кои чорапи с какви панталони се комбинират). Взира се някъде надалеч. Трябва да си тръгвам вече, но като в сълзлив холивудски филм това съвпада със залеза. Мълчим. Аз съм фен на Тери Пратчет и отвъд задоволството, че съм го интервюирал, ме обзема нечовешка тъга, сякаш най-хубавото в живота е свършило и вече няма да мога да намирам убежище от реалността в Света на Диска. Тери не помръдва. Вътрешно може и да кипи, но само се намръщва на умиращата светлина