Съвършен

Аз съм пълното безумие. Ако някъде някога някак е имало някой, който да отговаря на това определение, то това трябва да съм аз. Защото стоях и гледах отстрани, защото мечтаех и защото това е безумие.
Обожавах парка, неговите раззеленени дървета, малките бели пейки, на които трима се събират с усилие. Обожавах го в пролетните късни следобеди, с оранжевото вече слънце, което превръщаше сивата сруденина на алеите в приласкаваща топлина. Умирах и се раждах в лекия ветрец близо до реката, в сенките, хвърляни от дърветата.
Мечтаех... Може би за това бях родена, каквото и безумие да бе.
Стъпка след стъпка, понякога затварях очи и се заслушвах в птиците, заглеждах се в отражението на слънцето под клепачите си и мечтаех за магическите лекове, коио разтваряха самотата. Тя ме разяждаше, превръщаше ме в призрак, в мълчание, отнемаше думите ми.
Вървях и гледах лицата. Някои усмихнати, други тъжни, трети безразлични... Имаше нещо странно и толкова еднакво в тях, може би то идваше от моите очи, а не от техните образи. И вътре там, в черупките тела, се потаяваха малки душици. Детски. Никой не добиваше достатъчно познание.
Защо този парк, сред тези дървета?
Защо всяка сутрин и всеки ден?
Защо?
Лутах се като кораб без платна и котва, с пътници без родина, безсилни срещу бурите, които сякаш самоволно отминават и им оставят живота.
Градината с розите все още ме мамеше с пролетното си очарование, но аз не виждах цветовете. Моята душа бе порив.
Аз дишах, творях и живеех за този едничък миг от деня, когато на същата онази пейка, заслушан в своя собствен свят, в някаква музика, която не достигаше до мен, седеше Той и никога не ме поглеждаше. Сам, необезпокояван, без нуждата от други, с едничкото тайнство на непознатата душа; мамеше ме, сякаш ме викаше и отблъскваше едновременно. Исках да си открадна късче от това му спокойствие сред самотата, прашинка от светлината, на която се наслаждаваше сам, но той щеше ли тогава да остане същия?

Минавах всеки ден през парка, всеки ден го поглеждах в очакване да извърне очи към мен. Никога не го заговорих. Знаех си – аз ще го променя, ще му отнема ореола. За мен той беше идеалът, напълно перфектен, защото бе затворен в своя сват, неопознат, и аз можех да му привнеса всякакви качества, независимо дали ги притежава. Той беше съвършен за мен, защото никога не ме видя и никога не проговори...