Моят дневник, или някакво негово подобие.

Цял ден стоя в къщи и се чувствам много тягостно. Сега поне гледам "Железния светилник, та поне малко се разнообразявам. Но да си кажа, че ме заболя дупарата да седя на стола.
Не ме свърта на едно място. Искам да творя нещо, но това мога да го правя единствено, когато съм сама и никой не еме занимава.

Тебе май те позабравих! Извинявай.
Утре ще имаме хотелка практика Йее ще перем или ще гладим чаршафчета - супер забавнооо!
Ще сгъваме калъфките в пералнята, докато тези които работят там пушат или просто се скатават.

Казват, че училищните години били най-хубавите, но аз така и не изградих приятелства през всичките тези години, поне в училище. Чувствам се толкова сама и чакам с нетърпение да мине денят. И така си текат дните, месеците и... годините. Всичко отлита - забравя се! Би ми се искало да имам поне един приятел в даскало. но нищо - карай и така съм добре.

Не вярвах, че съм такъв егоист в очите на другите - човек, който почти непрекъснато мрънка, а се осмелява да говори за това, че трябва да се сдържаме с оплакванията и да не наторварме останалите. Такава ли съм наистина?! Едно човече, което не спра да пада и да се самообвинява за всяко нещо? И ако съм такава, как съм могла дори и за моент да не се замисля, че по този начин наранявам тези, около мен.
Все още не мога да възприема, че тези чувства са се таяли от него. Ами ако това е в изблик на гняв и огорчение от приятелите му? Но и във всяко нещо си има и парченце истина. Навярно е прав - аз съм просто един егоист и не оценявам нещата, който ми се предлагат!?
Наистина - такъв приятел ли съм - който непрекъснато мрънка и не оставя другите да си кажат болката!?

И ако всичко това се чудя какво трябва да направя, за да променя ситуацията?!

Та положението е сериозно, поне за мен де. Според някои ще им се стори глупаво и налудничево, но съм готова да го направя.
Търся някаква почасова работа, която да мога да работя следобед. И нашите да не знаят за нея. Трябват ми пари спешно :/ не за мен - издържам се някак си, а за човека, който обичам..
Иначе обстановката е много поетична - тъмна стая, чува се само как духа климатика и щракането на пръстите ми клавиатурата и (изтичащите ми очи). Друго, което искам да вметна е, че си сериозно обмислям да не завърша бълг. фиология и да се занимавам с частни уроци и евентуално някъде да работя. Защото идват гладни години и всеки вече улегнал човек се замисля за осигуряването си и т.н. Въпросът е все пак тука ли ще съм тогава и има ли смисъл да ги планувам тия неща?!
Много въпроси стоят пред мене и кой точно да поема Имам все пак времето все още да избера, но пък до кога ли ще се чудя?!
Стига толкова, че главата ми тежи от толкова взиране в монитора на пустия лаптоп... ,