Герои на капиталистическия труд!

Мики Маус мениджър!

Майкъл Айснър и Walt Disney

След смъртта на татко Уолт през 1966 великото му студио почва бавно да вехне. С управлението на компанията се заема брат му Рой Оливър, който е добър стопанин, но не отбира и грам от творчество. При него Дисни не успяват да произведат ни една свястна анимация – съществуват само благодарение на Дисниленд-парковете и старите хитове, създадени от покойния Уолт. През 1984 положението вече е супер засрано и отива към фалит – разни кредитни изедници вече кроят как да разпродадат на парче активите на студиото и всичките му дъщерни марки. Но ето че бордът взема чудовищно добро решение, вади кинти и назначава в затъващата компания Майкъл Айснър, до момента шеф на Парамаунт Пикчърс.

Сутринта на първия му работен ден е знаменита – Айснър сръбва от кафето, оглежда се и установява, че е... почти сам в офиса

Това си има просто обяснение. При надвисналия фалит служителите на Дисни си идват, когато си поискат, повечето работят максимум до обяд, щото след това са “заети” с игри на карти и масажистки. На Айснър обаче тия не му минават – той веднага почва да ръчка грубо спящата красавица с талантливия си финансов инструмент. Като всеки уважаващ себе си евреин, той изповядва твърдото верую, че от всичко трябва да се изстиска и последната възможна стотинка.
Героите от филмите и анимационните типажи се регистрират скоростно като запазени марки – за всякакви стоки, книги, списания, телевизионни предавания, радиоспектакли и атракциони. Всичко се превръща в търговска марка с авторски права. Назначена е цяла армия юристи, които охраняват образите на Дисни – и горко на съгрешилите. Има съдебни искове дори към детски градини, имали неблагоразумието да нарисуват на стената си Мики Маус! Както и към актриса, която се появила на наградите Оскар, облечена като Снежанка!
Айснър, разбира се, не спира дотук. За да издои хубаво родителите из цяла Америка – и те да продължат да харчат купища пари за билети, гащи и пижами с весели картинки – трябва да се измислят нови герои. (Към момента Дисни произвеждат по един мижав филм на 3-4 години, и нито един не е истински хит.) Ето защо Айснър привлича от Парамаунт бившия си колега Джефри Катценбърг (и бъдещ милиардер като “К”-то от Dreamworks SKG със Спийлбърг – б.р.). Дотогава евреинът Кац е известен като ловец на таланти, а и с това, че провежда по 150 телефонни разговора на ден, всеки с продължителност не повече от две минути (и това – преди ерата на мобилните телефони!). Под ръководството му се създава отдел за пълнометражни анимационни филми, а на сътрудниците му им се налага да прочетат десетки сценарии, дебнейки потенциален хит.
Работният ден в Дисни вече почва в 7 сутрин и свършва, когато г-н Айснър няма повече въпроси. Резултатите не закъсняват. През 1989 изпод моливите на служителите се ражда малката русалка Ариел (първата голяма аниме-сексзвезда след поовехтялата Снежанка),

следват Красавицата и звярът и Аладин, а през 1994 в кината се появява Цар Лъв – най-касовият анимационен филм на 90-те

Паралелно с това Айснър превръща компанията в една от най-мощните медийни корпорации в САЩ – привлича съ-инвеститори и купуват всичко наред: кабелни телевизии, издателства, заводи за видеокасети и компактдискове и т.н. През 90-те печалбите на Дисни стигат потресаващите 4 млрд. долара, на борсата цената на компанията скача над гиганта Форд, а акциите влизат в онзи пакет, по който се изчислява индексът Дау Джоунс. Евала! Едно е сигурно – Майкъл всъщност е всичко друго, но не и “Мики Маус мениджър”, ако, нали, знаеш английски и ни разбираш! Ако не – здраве!

Move Faster!

Карлос Гон и Nissan

Ако не беше Карлос, нямаше да знаеш смешната дума “Кашкай” и никога нямаше да се появи “Поршеубиеца” GT-R. Но всичко по реда си. 1999 е най-лошата година за Нисан в цялата история на марката. Отчетени са рекордни загуби, а дълговете на компанията удрят 22,3 млрд. долара – все заради предишните 9 години, когато продажбите на японските коли падат строго и безмилостно. Всичко се срива пред невярващите дръпнати очички на шефчетата, но никой не се смята за лично отговорен и съответно не предприема нищо в тази депресарска обстановка. Японските традиции в корпоративното управление също не помагат – те въобще не предвиждат радикални реформи като свиване на разходите, да не говорим за масови съкращения, анатема! Е, на помощ се притичват Рено, които изкупуват контролния пакет акции на камикадзетата. Французите пращат в Япония лице на име Карлос Гон – ливанец, роден в Бразилия, образован във Франция. Гон известно време се подвизава като шеф на американския клон на Мишлен и в деловите среди е известен като “убиецът на разходи” (“le cost killer”, чуй как звучи само). Така чичо Карлос става президент и главен изпълнителен директор на нисанци, а ситуацията изисква да се действа бързо и с размаха на много ядосан самурай. Още първите дни обаче става ясно, че нито един ръководител на нито един отдел не може да даде отчет колко точно са се преебали нещата. Всеки отдел (подвластен на особената японска бизнес-култура) гледа да оцелее самостоятелно и слабо се интересува какво става наоколо. В международните структури също цари анархия. В тази тъпа ситуация Гон постъпва гениално: съчинява подробен “спасителен проект”, в който са привлечени както топ-мениджъри на Нисан, така и – забележи – обикновени инженери и бачкери във фирмата. Всички те сядат на една маса, новият мениджър подчертава, че на нея всички са равни и иска идеи. (За три месеца Гон се среща с над 1000 човека от всички нива.) Там някъде изскача и

новият му прякор “7/8”, но не щото обича да друса ръченица, а заради наложеното работно време – седем дни в седмицата по осем часа

След хилядите срещи Гон поема личен ангажимент – ако през 2001 компанията не излезе на печалба, ще се изкорми по японскому и ще разпилее ливанските си черва връз бюрото на собствената си секретарка (това си го измислихме, де – човекът просто казва, че ще подаде оставка).
Гон не се шегува – затваря 5 завода в Япония и съкращава 21 000 от общо 150 000 служители – далеч не само бачкери, а и... 50% от мениджърския състав. В Япония избухва вълна от протести. Гон спокойно обяснява, че парите, които компанията е давала на разни хрантутници, сега се пренасочват към разработката на нови модели. А когато казва, че актуалната тогава Микра е егати морално остарялата колица, която веднага трябва да бъде спряна от производство, на жълтите направо им призлява. При разработката на новите модели Гон нарежда да се наблегне на емоционалната страна на нещата – т.е. на факта, че

собственикът трябва да изпитва привързаност към автомобила, един вид да го обича, “както се обича жена”

След това прави на пух и прах и още две японски традиции. Премахва системата за взаимопомощ кейреца, която се състои в това, че на базата на разменени малки пакети от акции с разни банки, доставчици и дистрибутори, Нисан работи само с близки до себе си фирми – дори това често да е неизгодно. При Карлос партнорите се определят само на база “истинска далавера за Нисан”. Другата практика, на която Гон слага край, е т. нар. “старшинство”. Според тази система не можеш да кандидатсваш за определена длъжност, ако нямаш навършена еди-ква си възраст; по новому за определен пост вече се изискват само личностни качества и нищо повече.
Резултатът е да си ебе майката, както би казал император Акихито. През 2001 компанията за пръв път от много години отчита печалби – в размер на 250 млрд. йени (192 млрд. са икономисани заради бруталните на пръв поглед съкращения). Производствените мощности се натоварват от 53% на 82%, а Карлос Гон, макар да разгембва серия японски традиции, става един от най-обичаните хора в страната. Съответно всички японски ученички искат да бъдат унижавани от него, а наскоро дори стана герой на манга комикс – без майтап!

Тик-так!

Николас Хайек и Swatch

През 1541 в Женева вече властват калвинистите (т.е. крайните протестанти, извинявай, ако те подценяваме), които – образно казано – са по-католици от папата, хе-хе. Първата им работа е да забранят веселбите, дискотеките, хазартните игри, чалгата и за капак на всичко – скъпоценностите. Така

швейцарските ювелири и техните клиенти, волю-неволю, започват да бръмчат на часовници, щото всичко “bling” е против лютерано-калвинисткия пуританизъм

Това е и началото на прочутата сетне швейцарска часовникарска индустрия. А през 1982 за малко да дойде и краят. Тогава Асоциацията на швейцарските банки, собственик на двете най-големи часовникарски компании SSIH (Tissot, Omega) и ASUAG (Longines, Rado) се гласи да ги продаде на японците. Същите онези японци, които ебават майката на бизнеса, наводнявайки света с евтини, но качествени часовници! Жълтите не само изтласкват швейцарците от американския и азиатския пазар, но и превземат значителна част от европейския. На всичкото отгоре, бавно и полека, почват да прескачат от ниския и среден ценови клас към луксозния! Така производството в Швейцария се свива с цели 70%, а половината от 1600-те производители фалират и изчезват в небитието.
Разбира се, швейцарските банкери нямат никакво намерение да спасяват националната гордост. Много по-лесно им е да оценят най-големите компании и да продадат каквото където може. Наетият за целта консултант Николас Хайек (и той ливанец) обаче нещо се чалва и решава да спасява институцията “швейцарски часовник”; отнякъде вади проект за съживяване на отрасъла на стойност 300 млн. франка. Банкерите гледат кисело и казват, че ще му дадат 49% от сумата, а останалото ще му преотстъпят като акции. Хайек се навива и поема контрола върху новообразувания “общошвейцарски” часовникарски мениджмънт-център. Първи гениален ход:

да произведе масов, но качествен часовник на цена под 50 долара

Да измислиш нещо такова не е много сложно – въпросът е как да стане на практика, щото човечетата в Япония работят за два пъти по-малко пари, отколкото тези в Швейцария. Николас решава да атакува на два фронта: технически и маркетингов. Първата голяма иновация е когато общият брой части за обикновен часовник са намалени от 150 на 50. Как? Ами като повечето детайли се монтират директно на задното капаче, съответно няма нужда от разните му там съединителни възли и простотии. Колкото по-малко чарколяци, толкова по-малко неща могат да се счупят, а и всичко е компактно. Докато японците се гордеят с часовник, дебел 4 мм, Хайек вече е готов с часовник с дебелина едва 1 мм. Променена е и схемата на производство. Преди всяка компания сама произвеждала по-голяма част от детайлите, но Хайек прави така, че различните заводи да специализират в производството на различни детайли, докато едва няколко от тях сглобяват готовите модули.
Така качествените, но евтини часовници Суоч са готови да се появят по ръцете на хората. Обаче дистрибуторите и клиентите отначало не обръщат особено внимание на новата марка. Първите не искат да продават толкова евтино бавнооборотна стока, защото 50 долара хич не ги греят, а вторите смятат, че часовникът е прибор за измерване на времето/скъпа имиджова вещ, която няма смисъл да сменят, докато не се счупи старата.
Тук на ход е маркетингът. Първо: макар часовниците да са на ниска цена, те не са за бедни. Първо

самото име Swatch (S-watch = second watch, демек “втори часовник”) предполага, че собственикът си има по-скъп, гъзарски “първи”

а този слага, когато се облича спортно в свободното време. Второ и по-важно: часовникът не е просто прибор, а моден аксесоар, който трябва да се сменя според сезона и актуалните тенденции, т.е. често.
Клиентите клъвват. Само след година са продадени милион суочове. След две Хайек утроява производството, а после хитро почва да възражда и скъпите марки, което окончателно удря в земята амбициите на японците. И ако в момента се киприш примерно с някой Вашрон Константен или Одмар Пиге (и да не е истински, няма да казваме, споко – б.р.), да знаеш, че отчасти го дължиш на дъртия гений Хайек, който сам възроди цялата швейцарска часовникарска индустрия

Ти-да-да-дам, ти-да-да-дам, ти-да-дам-дам дааам!

Йорма Олила и Nokia

Заглавието е опит да пресъздадем прочутата Nokia Tune, днес по-известна и от “Jingle Bells”, но да не избързваме. През 80-те Нокиа е позната със своята продукция – кабели, гума и хартия! По това време основен клиент на финландската компания е СССР, и когато платежоспособността на Съюза се срива, за компанията настъпват тежки времена. Удря и световна рецесия, която не помниш (щот в БГ си беше чудовищна криза), и заради която на финландската икономика почва да й става лошо, досущ както на финландец в събота сутрин. Сгромолясва се и жалкият опит на компанията да навлезе на пазара на телевизори. Накратко –

идеални условия за паника, от които най-хитро се възползва тогавашният шеф Кари Кайрамо, който се самоубива – щото не може да понесе задаващия се крах

Задачата през 1990 е ясна – физическо оцеляване. Като начало компанията разкарва губещите си подразделения, сред които и това за развитие на мобилните комуникации. Задачата да се отърве от него се паднала на финансовия директор Йорма Олила. Сега си представи 1990 – царят чудовищни съмнения в смисъла и успеха на мобилните телефони, най-вече щото никой не иска да си купува суперскъпи машинки, които тежат над кило. “Хората искаха състезателен кон, а ние им предлагахме камила”, казва самият Олила.
Йорма обаче проявява своя гений и някак навива борда на директорите да запазят отдела, след което се заема лично с развитието му. Мобилните телефони се “харчат” предимно в армията и в държавните учреждения, защото там не се интересуват от това дали нещо е удобно за потребителя. Първа стъпчица:

на 1 юли 1991 премиерът на Финландия Еско Ахо провежда първия GSM-разговор с телефон на Нокиа

За Олила това не е достатъчно – той настоява, че е видял бъдещето, вдига скандали, прави презентации и накрая убеждава ръководството на компанията да съсредоточи всички сили в производството на мобилни телефони. Скоро става и генерален директор, разпродава и разформирова всички други подразделения на компанията и за година съкращава щата от 50 на 30 000 души. Свежите кинти заминават директно като инвестиция по внедряването на GSM стандарта в цяла Европа и по усъвършенстване на апаратите. Средства за иновации и дизайн не се жалят, но решаваща роля изиграва

ексцентричният мениджърски стил на Олила, стъпил върху два слона – “контролирания хаос” и “изкореняване на страха от неуспех”

Първото е голяма веселба и означава, че всеки може да бъде преместен навсякъде. Например всеки мениджър на отдел е длъжен да бъде готов някой красив понеделник да поеме съвършено ново направление. “Не позволявам на никого да се застои твърде дълго на едно място. Не искам работата да стане рутинна, защото така хората затъпяват и не мислят творчески”, казва Олила. Страхът от неуспех пък е изкоренен лесно – просто няма наказания и глоби, а думата “уволнение” в Нокиа е почти забранена. В компанията едновременно се вихрят множество проекти и ако някой се окаже ялов, ръководителят му не се уволнява, а му се предлага да се занимава с нещо ново (хигиенизиране на тоалетните например, хаха).
Така, по системата “единство, творчество, красота”, идват и зверските резултати. Нокиа редовно пускат едни от най-леките и компактни телефони и завземат огромна част от пазара.

Именно те измислят SMS-a

и първи осъзнават факта, че телефонът трябва да е “персонифициран” – с разните му там мелодийки, уолпейпъри и всичко. Да не говорим за менюто им, което е гениално, не се е променило съществено и си е градска легенда – познаваш поне един Нокиа-маниак, който чувства сериозен дискомфорт, ако трябва да се ориентира в менюто на друга марка телефон. И всичко това – благодарение на вуйчо ти Йорма! А са пусни едно есемесче на Ванката да си купи новия Maxim, щото е пълен с нечовешки мацки и полезна информация!

Гучи-гучи!

Том Форд, Доменико де Соле и Gucci

През 1983 модната къща е оглавена от Маурицио Гучи, внук на основателя. 34-годишният недорасляк неслучайно до момента е държан далеч от управлението на компанията, но след смъртта на баща му придобива 50% от акциите. Другите 50% са собственост на чичо му Алдо Гучи и на некви братовчеди. След залп взаимни нападки, грозни скандали и опити всеки да открадне дела на другия, родата все пак се помирява, но до общо разумно управление на компанията така и не се стига. Лентяят Маурицио предимно продава безраборно лицензи върху търговската марка.

В края на 80-те имало дори тоалетна хартия “Гучи”

Липсват само дамски превръзки със същото име. Така синовете на Алдо, уморени от тъпотиите на братчеда, продават своя дял на банка от Бахрейн. Арабите се мъчат с Маурицио цели 5 години, след което им писва на резаните патки, слагат на масата зверски кинти и изкупуват и неговия дял. В този момент обаче имиджът на марката е доста засран –

в света на богатите Гучи се смята за признак на... лош вкус

Във финансов аспект положението също е кирливо – само за 1993 загубите са 22 млн. долара.
Спасителите са тандем от мениджър и дизайнер: президент става Доменико де Соле (от американския клон), а творчески директор – бъдещото чудовище на модата Том Форд.
Де Соле се заема с организационните въпроси. Първият ход е да развали всички лицензионни договори, които преебават имиджа на марката. Общата идея е Гучи отново да стане символ на лукс и разкош. С творчеството се занимава Том, и покрай създаването на дрехи почва да прави интериорите на магазините и дизайна на витрините. Заема се и със служителите – измисля им униформи и ги вкарва в шикозни офиси, където да си ги разхождат.
През 1995 Гучи организират ревю, чиято тема е женската сексуалност. Сега си мислиш, че в това няма нищо революционно, но в началото на 90-те най-страшното нещо в Западна Европа и САЩ е СПИН-ът – и съответно сексът, който задължително се асоциира с него. Форд обаче си е гений – облича манекенките в разни разтворени сакенца и впити панталони с ниска талия, и

напомня на вкочанения от СПИН-фобия западен свят, че жената е измислена основно за секс

Целта е постигната, договорите валят още на ревюто, а след няколко месеца в дрехи на Гучи се появяват Гуинет Полтроу, Елизабет Хърли и още няколко, които много стават. Така за едва 3 години управление на де Соле и Форд годишният оборот скача от 250 млн. на 1,2 млрд. долара. През 2008 пък, допреди кризата, стигна над 15 млрд., а ако нещо не ни вярваш, питай любимата дали иска за рождения ден чанта Gucci (и си приготви поне едни 800-1000 евро)