Съдба

Залата беше огромна, цялата осеяна със светлините на стотици свещи. Кристалният полилей отразяваше светлината им, пречупваше я, по някакъв свой собствен начин едновременно я убиваше и съживяваше. Той, сякаш ням посетител, лишен от възможността да танцува, наблюдаваше отгоре, в своя собствена, величествена отчужденост.
Стените бяха покрити със светла ламперия, а свещите хвърляха по нея огнени отблясъци. Драпериите сякаш танцуваха на музиката и лекия пролетен вятър, който нахлуваше през отворените прозорци.
Бал с маски!
Крилата на вратите се отвориха и множеството заприижда като развълнуван поток, сякаш да погълне малкото пространство. Красивите дрехи, гротескните маски. Колко подходящо, колко безкрайно подходящо.
Един единствен се открояваше насред множеството. Строгите му черни дрехи изпъкваха на фона на тюла, позлатата и веселите свежи цветове. Той носеше просто кадифено домино и оглеждаше събралото се множество с явна критика. Погледът му се плъзгаше по залата и сякаш всичко му се изясняваше за миг, като да не бе живял един, а сто животи.
Кой бе той, щом успяваше да разчете сърцата на всички толкова бързо, толкова дяволски бързо?
Едва що всички се бяха събрали, той взе чашата си с шампанско и се качи на подиума при оркестъра. Гласът му, когато заговори, прозвуча стоманен и безстрастен.
- Добра ви вечер, мили хора. – усмихна им се само с устни. – Всички вие бяхте поканени на този бал с една едничка цел.
Тук той млъкна за момент, изчака да се наслои непрежението и продължи:
- Аз, както надали някой от вас би могъл да се досети, съм Съдбата! Не! Това съвсем не е шега. Мога да кажа какъв е всеки един от вас, как е проекъл животът му, пред какви жребии съм го изправял. Ето, онзи мъж, със синия жакет, той отдавна не се е виждал със сина си, защото го изгони от дома им. Ето, онази дама, с ябълковозелената рокля, тя се е омъжвала четири пъти и то все за по-млади мъже, но се е развеждала четири пъти, преди да разбере, че бракът не е за нея. После – вижте онзи млад човек, в червено и черно, който пие шери – той изостави майка си в санаториум, защото не желаеше да се грижи за нея, нищо, че тя го бе отгледала сама... Нужно ли е да продължавам да говоря?
В залата се чу сподавен шум, хората се заоглеждаха едни други, сякаш това щеше да им помогне някакси да разгадаят миналото.
- Затова са ви маските! – с насмешка продължи Съдбата, - за да крият грозните ви лица. Аз обаче имам милост, някои казват, че тя е моя жена. Но ето, слушайте каква е сделката. Сред вас, като гости, се спотайват двама, които нямат нищо общо с вас. Единият от двамата е Любовта, другият – смъртта. Аз избрах да е така, че един от всички вас на края на тази вечер да умре, а друг един от вас – да се влюби.
След няколко минути балът ще започне, аз ще дам знак на музикантите. А те ще свирят валс и само валс. За да се спаси всеки от вас ще трябвада си намери партньор за танца и да танцува с него до края. Избирайте вимателно. Тук и сега аз съм вдигнал ръце от вас и вашите избори са само ваше собствено дело. Танцувайте и се надявайте. След осмия танц, аз ще спра оркестъра и музиката ще заглъхне. Тогава ще видим, кои са пощадени и кой ще умре, но и кой ще се влюби. Тогава ще паднат и маските.
Музика!
И той остана на подиума, загледан в лицата. Последва объркване, някакво жестоко, смешно объркване. После всички се втурнаха да си намерят партньори и някакси тайно да се надяват, че онези, които са избрали са просто хора като тях. Обикновени, с грешки и неволи, малки жертви на Съдбата и интересния му, коварен, лукав план.
А той ги гледаше с усмивка и от време на време поглаждаше доминото си. Черните му дрехи изпъкваха, а очите му фиксираха с бездънно познание въртящите се фигури. Усещаше, че им треперят краката.
Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем.
И музиката спря.
Съдбата слезе от подиума и застана в центъра на залата, под огромния полилей, който хвърляше отблясъци на всички страни.
Огледа се и каза с високия си глас:
- Любов и Смърт, маски долу!
Чу се възклицание. Някакво чудовищно учудване премина през залата като прилив. Вдясно от Съдбата, една двойка бе свалила маските си. Мъжът бе облечен в синьо, с червен ешарф, а очите му пръскаха златисти искрици. Беше твърде красив и без маската си на шут изглеждаше почти нереален. Това бе Любовта. Жената в ръцете му имаше дълги разпуснати черни коси и тъмочервена рокля до земята. Раменете й бяха голи, откриващи безупречена, тебеширенобяла кожа. Лицето й бе съвършено, гордо, аристократично, а черните й очи хвърляха мълнии. Тя бе носила качулка от червено кадифе, каквато носят палачите. Тя бе Смъртта.
Съдбата се вгледа в тях двамата и въздъхна.
- Пожалени сте, значи. – рече на множеството. – Никога преди не съм вижал Любовта и Смъртта ръка за ръка. Имам две новини за вас – едната е дорбра, а другата е лоша. Добрата новина е, че днес никой не умря, защото Любовта не може да бъде погубена– безмъртна е. Лошта новина е, че днес никой няма да обича, защото Смъртта няма сърце. Вървете си!
Крилата на вратите се отвориха и множеството излезе навън като подгонено стадо. Насред панически им бяг Съдбата се усмихваше с презрение.
Тя погледна последните останали в залата – Любовта и Смъртта, все още здраво вкопчени в прегръдка. Така ставаше често, Съдбата знаеше това добре, старите влюбени, понякога се намираха и след раздялата...