И все така
- зад входове,
по стълбища,
през дрезгавите погледи
в шпионките.
Останали без дъх –
най-безразсъдните любовници-
целувките ни
ще препускат
нощем
след сенките
на късни минувачи…
Или… осъмнали
бездомници... в лицата ни от вчера
ще умират.
И все така -
до следващия вход…
Навярно няма ъгли
този свят,
окъпан от квартални погледи. Или
един, едничък стих. За нас.
Една човешка тъмнина,
в която да притуля твоето рамо
до мъжката си самота...
Затова-
целувай ме...целувай ме...сега –
Неистово,
безпаметно,
копнежно.
До следващото
стълбищно безумие…
До следващата спирка на желание.
И бледа, резидава светлина…
Дори,
виновно скрити
зад нощта ,
в целувките…
останали без дъх
(най –безразсъдните любовници)
ще се изгубим. В своя мрак.
Или от слепите ъгли
почтенните фамилни улици
ще крият вечерни лица…
Целувай ме...
до слънчевите люляци.
Или … до следващия свят...
