Кървава роза

Кръв...
Взирах се онемяла в белите рози, пръснати по пода на кабинета. Красивата тежка ваза, в която явно са били натопени, бе на земята и се бе изтърколила настрани. Малкият килим поставен по средата на стаята пред бюрото попиваше водата от счупената ваза, а розите бяха опръскани... с кръв...
Имах нещо като хематофобия. Казано на по-разбираем език, това е панически страх от кръв. А ето, че само за няколко месеца, откакто напуснах България и спокойния си живот, аз живеех на ръба и вървях по пътека, опръскана... с кръв... Може би никога нямаше да разбера, че имам такава фобия, но преди няколко години дъщеря ми си пукна главата в една люлка, докато играеше в парка и с писъци, които и досега не можех да забравя, се втурна към мен. Кръвта й шуртеше от челото, стичаше се на вадички по бузките й и в първия момент аз не можех да разбера дали си бе счупила черепа. Всички звуци около мен бяха заглъхнали, сякаш ги чувах от много далеч, а движенията на малката, която препускаше към мен, ги виждах като в забавен каданс. Имах усещането, че съм засмукана от някаква дупка и аз самата се намирам във вакуум. Дори когато тя се притисна към мен, аз така и не можах да се събудя от транса си и да реагирам адекватно... Като в сън видях как майката до мене, онази с бебешката количка, която ми кимна, когато седнах на пейката до нея, ме раздруса, извика нещо... После сграбчи пищящото дете и хукна към спешния кабинет, оставяйки близначетата си на приятелката си. Тръгнах след нея, но и досега не си спомням как сме стигнали, не си спомням как са приели дъщеря ми... Стоях в чакалнята и отбелязвах ставащото около мен, сякаш се случваше на някой друг.
И сега се чувствах по същия начин. Стоях зашеметена, облегнала гръб на вратата, а краката ми сякаш бяха заковани за пода. Въздухът излизаше със свистене от гърлото ми, а собствената ми слюнка бе като топка и ме задушаваше. После погледа ми се вдигна от пръснатите цветя и видях убиеца, който тъкмо избърсваше ножа си в дрехата на Роденко. Роденко... От скоро почнах да псувам дъртото копеле и сама себе си да се убеждавам, че заслужава смърт, но да го видя отпуснат на въртящият се стол пред бюрото му с прерязано гърло и изцъклените му очи да се взират в мен, бе... жестоко, трагично... Кръвта от артерията му течеше като вода от спукан кран и мокреше ризата му. До носа ми достигна тежка, сладникава миризма и най-накрая с усилие на волята отместих очи от Роденко и извърнах глава от грозната сцена.
Сълзите ми изненадаха и мен. Те потекоха по бузите ми и аз затворих очи.
Когато отново ги отворих, убиеца стоеше срещу мен и аз погледнах към ръцете му, търсейки ножа между пръстите му. В главата ми проблесна образа на Таня. Очаквах смъртта си и се молех да не почувствам огромна болка, когато острието се забие в кожата ми и прекъснеше безсмисленият ми живот така мигновенно, както вероятно бе започнал. Бях просто грешка, недоразумение и понякога ми се е искало да сложа край на този абсурдизъм, да спася себе си от агонията да нося чужди грешки, но с неудоволствие разбирах, че ме е страх. Страх ме беше от болката, страх ме беше от кръвта... Колко жалка съм всъщност, нали?! Безволева, смирена, плаха... Дори когато говорех гласа ми, сякаш се извиняваше, че изобщо се е обадил - беше тих и ошлайфан от нагласата ми, че не изказвам кой знае какви дълбокомислени поучения.
Бледосините му очи бяха втренчени в мен и аз отвърнах на погледа му. Видях как ръката му се вдигна и той проследи с пръст сълзата, която в този момент се стичаше по бузата ми. После постави ръката си под брадичката ми и изчака тя да капне върху възглавничката на показалеца си. Вдигна ръката си до устните и езика му я облиза.
Нямах време да констатирам този странен факт, защото веднага след това усетих пръстите му, които се обвиха около китката ми и той ме дръпна от вратата. Сложи си ръкавици, отвори я рязко и ме повлече след себе си по дългия коридор. Отиваше към задният изход на казиното, а аз се препъвах на токчетата си, които за първи път бях обула. Нямах сили да му се противопоставя. Ужасът бе сковал всяка една част от мен, а и освен това не можех още да забравя гледката на мъртвия Роденко. Умът ми блуждаеше и бе муден, мяташе се като риба на сухо. После отново изплува образа на Таня... Моята дъщеричка, красивото ми момиченце, което наричах галено Тити, а когато го правех тя свиваше устни, сякаш бе изяла нещо кисело. " Мамо, не съм Тити, казвам се Татяна! Спри да ме наричаш с лигави имена! Ще ми се смеят в детската градина, ако случайно се изпуснеш да ме извикаш по този начин... " Толкова много приличаше на баща си, а това ми носеше огромна болка...
Но сега този мъж ме мъкнеше след себе си и аз не знаех къде отиваме.
Знаех си, че ако си бях стояла в България, никога нямаше да се забъркам в такава каша! Самото ми идване тук бе импулсивна реакция на иначе спокойната ми природа, която не възлагаше нищо на случайността. Винаги мислех много и никога не взимах кардинални решения. Страх ме беше от отговорността, която щеше да ми тежи, ако бях направила някаква грешка.
А може би това никога нямаше да ми се случи, ако...




Смъртта...
Всеки бе чувал за нея, бе я срещнал някъде по житейския си път, но си мисля, че когато това е ставало, никой не е реагирал според случая. Изпитваш шок, после болка, други отричат съществуването й, трети дълго време след това продължават да живеят в миналото с починалия човек... Аз бях от последната категория. Макар да минаха четири години от смъртта на мъжа ми, продължавах да живея с него и понякога когато бях сама, а Таня я нямаше, му говорех все едно още бе до мен. Други мъже не бях допуснала до себе си, не защото нямаше желаещи да запълнят липсата оставена от мъжа ми, а защото продължавах да живея в миналото. Сещах се за настоящето, сякаш го констатирах, правейки дисекция на жаба... Сякаш нищо от онова, което ми се случваше след смъртта на мъжа ми, не касаеше мен.
Дори и сега, изправена до гроба му и взираща се в надгробната плоча, аз осъзнавах, че е мъртъв, знаех, че не е до мен, но нямах сили да продължа да живея без него. Нямах сили да загърбя миналото и да погледна напред в бъдещето. Бях се пуснала по течението на живота и не ме интересуваше много-много къде ще ме отведе то. В ръцете си държах нарциси, любимите му цветя, и се наведох да ги натопя във вазата. После се отпуснах на колене във влажната земя и прегърнах плочата, опирайки чело в студения камък. Сълзи нямах. Вече не... Като всяко нещо, което правиш твърде често и те бяха изчерпани, а аз бях изчерпана заедно със тях... Усещах пролетния вятър по тила си. Бях вдигнала косата си, защото ми пречеше, но да кажем, че никога не я пусках свободна, защото се дразнех. Той харесваше дългите коси и неведнъж бе прокарвал пръсти през моята, наслаждавайки се на мекотата. Но сега... Сега само се дразнех от дължината й, връзвах я да не ми пречи, но нямах смелост да я отрежа. Не можех! И не исках!
След известно време се надигнах, метнах чантата си на рамо и се отдалечих. Беше неделя и на връщане към къщи не забелязах хора. Все пак не се намирах в големия град, че да очаквам оживление. Пролетта бе дошла рано и бе измела улиците от нападалите, гнили листа и мръсния сняг. Беше топло и аз бях съблякла якето си, докато крачех по пътя. Главата ми бе празна, не мислех за абсолютно нищо, просто се наслаждавах на красивия ден. Чух бръмчене на кола зад гърба си и свих към тротоара, очаквайки тя да ме задмине. Но автомобила забави и спря до мен. Извърнах глава към шофьора и кимнах.
- Здравей, Жоро!
- Сядай! - той махна ръка към мен. - Ще те закарам!
Наместих чантата си и очите ми се сведоха надолу.
- А-аз... няма проблеми. Сама ще се прибера. Времето... времето е хубаво! - Господи, как мразех да отказвам! Никога не успявах да изглеждам убедителна. И сега беше така, защото той настоя с по-твърд глас:
- Няма да те оставя да вървиш! Качвай се!
Поколебах се миг, два, после въздъхнах, отворих вратата и седнах в аудито. Пръстите ми се вкопчиха в скута ми и аз забих нервно поглед напред през стъклото. Молех се да не започне пак с увещанията си, които ме караха да се чувствам прекалено неудобно.
- Къде си ходила? - наруши тишината той.
- На гробищата.
- Аха. - той потропваше с пръсти по волана, докато шофираше, а аз броях секундите, докато видя блока си. - Колко години станаха?
- Четири. - отвърнах пак рязко аз.
- Четири... Много, а ти... - видях с крайчеца на окото си как той обърна поглед към мен. - А ти си все още сама.
- А-аз... Така ми е добре. Наистина.
- Предложението ми важи в сила все още. - аз си поех дъх, поклатих глава. - Не ми отказвай толкова бързо!
- Ти си женен! - лицето ми почервеня. - Освен това имаш и две деца и си ми... шеф! Как очакваш да не ти откажа?
Той спря пред блока и аз светкавично посегнах към ръчката на вратата, но когато я натиснах, разбрах, че бе заключена. Очите ми се извърнаха към него.
- Отключи, моля те!
Той посегна към мен и хвана в шепи лицето ми. Приближи се и аз се опитах да се дръпна. Поставих ръце на гърдите му и го блъснах. Черните му очи се присвиха. Устните му се извиха в цинична усмивка и той се облегна назад.
- Казвал ли съм ти колко си хубава? Не? Е, ще го направя... Ти си най-сладката жена, която някога съм имал честта да познавам. Обичам цялата тази благопристойност, която си придаваш и играта ти ми допада, за това ще я играя по твоите правила.
- Това не е игра. - възразих аз. - Никога няма да приема да стана твоя курва! И да... Това е сексуален тормоз и ако изведа въпроса до полицията...
Не можах да продължа, защото усетих пръстите му на гърлото си. Вече не се усмихваше и аз потръпнах от грозното изражение на лицето му. Очите му бяха твърди като обсидиан.
- Такова нещо няма да направиш никога! - каза сухо той. - Нали?!
Поклатих глава. Пръстите ми се вкопчиха в неговите. Не можех да си поема дъх. Затвореното пространство в колата, сякаш изпиваше допълнителни силите ми.
- Моля те! - дрезгаво промълвих аз. - Спри да ме стискаш така. Н-няма да кажа на никого!
Хватката му се отпусна и аз се дръпнах назад. Той махна с ръка.
- Върви! Утре ще се видим на работа!
Изскочих от колата и се спуснах към входа. Гърлото ми пареше и аз не можех да си поема дъх. Едва когато затворих вратата на апартамента , краката ми се подкосиха и се свлякох на земята, опряла гръб във вратата. Не можех да заплача, макар да се опитвах. Колко добре беше, че Таня я нямаше в момента, че да ме види такава. Бях я пратила за няколко часа при баба си, защото малката настояваше от няколко дни да й иде на гости. Колко време? Колко време бе станало, откакто шефа ми прилагаше този тормоз над мен? Колко пъти се канех да напускам, но в малък град като този, къде щях да си намеря работа? И се примирявах. Не можех да разчитам на мъж. Имах петгодишна дъщеря, която сама гледах. Не можех току-така да загърбя всичко. А може би трябваше да склоня на предложението му, да си затворя очите и да престана да се правя на такава светица. Все пак не беше грозен. Тялото му не бе отпуснато, имаше здрави ръце и широк гръб. Лицето му бе мъжествено, а дълбоките черни очи само подсилваха невероятния му чар. Но не можех... После как щях да се гледам в огледалото, как щях да погледна дъщеря си?!
Домашният телефон звънна и в тишината на апартамента звука ме сепна. Надигнах се, пропълзях до шкафчето в коридора, на което бе поставен, придърпах го в скута си и вдигнах слушалката.
- Моля?
- Яси! - затворих очи и облегнах глава на стената.
- Здравей, мамо!
- Здравей, миличка! Звънях ти преди малко. Къде беше?
- На гробищата.
- Отново ли? Господи! - чух я как въздъхна. - Той умря преди две години, Яси!
- Преди четири. - напомних аз.
- Преди четири, а ти продължаваш да ходиш всяка неделя там. Нужно ли е да ти го казвам, че колкото и сълзи да пролееш на гроба му, няма да го върнеш?
Понякога с хаотичния си характер, майка ми можеше да бъде много жестока, а дори не осъзнаваше мъничка част от това, което казваше. Тя сякаш се плъзгаше по повърхността на живота и не се затормозяваше с излишни неща. Макар да ми бе майка, тя бе различна повече, отколкото би трябвало.
- Няма нужда да ми напомняш!
- Къде е Таничка?
- При баба си. Вие какво правите?
- Мислим за теб. Виж, обаждам ти се по поръка на леля ти Ната, която е до мен в момента. - майка ми направи театрална пауза, но след като не се вързах на номера й, тя ме попита раздразнено: - Не се ли интересуваш за какво става дума?
- Ми не особено, но предполагам, че въпреки всичко ще ми кажеш...
- Прибери се у дома, Яси! - прекъсна ме тя.
- Аз съм си у дома, мамо.
- Това не е твоя дом! - подчерта гневно и можех да заложа живота си, че в този момент прави физиономии и ръкомаха. - Тук е твоя дом!
- В твоето тук съм ходила точно един път и то когато съм била на две години. Вярвай ми, не го чувствам като мой дом!
- Предлагам ти нов живот, детето ми. - този път гласа й бе спокоен и плавен и аз отворих очи изненадана да чуя майка си по толкова различен начин. - Знаеш, че леля ти Ната има малък магазин за алкохол и цигари, почти на централната улица на Оренбург и тя смята да ти го даде. Вземи Таничка и се прибери у дома. Нима ще ми откажеш това, след като в онази долна провинция си просто секретарка на сдухан селяк?... Нищо не те задържа в България.
- Мамо...
- Преди да ми откажеш, помисли! Ако не ти хареса, може да се върнеш пак. Постой година-две при нас, а когато малката стане на седем, може да я запишеш и тук на училище или да се върнеш. Моля те, Яси! Помисли!
Помълчах известно време.
- Сега кой продава в магазина? - попитах аз.
- Братовчед ти Славик. - гласа на мама отново се оживи. - Прибери се у дома, Яси! Моля те...
Той се събуди с вик и седна в леглото. Попипа лицето си в тъмнината и усети сълзите си по пръстите. Усещаше задух в стаята и рязко се изправи. Отиде до прозореца и отвори и двете крила. Нощният Оренбург трептеше в ярки светлини, по улицата долу се чуваха клаксони... Студеният въздух охлади веднага голото му тяло, което трепереше като в треска. Облегна длани на перваза и се наведе през прозореца.
Колко години бяха минали откакто видя за последно очите й?
Години, през които всяка нощ се събуждаше облян в пот и плачеше като малко дете... Години, през които така и не можа да забрави вината си... Тези очи... тези очи... Очите на дете, в които блестеше невинност, а той така и не можа да опази... Вместо това експлозията, която я уби, уби и него. Изпепели го, остави го белязан...
За да се опита да живее един живот без нея и със безпощадната си съвест, че е могъл да предотврати смъртта й, но не е направил нищо!

Изглеждаше точно като бягство или поне това си бе помислил Жоро, когато съобщих, че напускам и поисках да си подам молбата. Каза ми, че не може току-така да го направя, защото според законовите разпоредби, трябвало да мине месец преди самото напускане и т.н. Но аз вече не се интересувах от ничии законови разпоредби. Бях решила да напусна не само работа, но и града. Не само града, но и България. Какво ли ме очакваше от тук нататък, ако бях останала? Психически тормоз от страна на работодателя ми, който с цялата си наглост и безочие си мислеше, че постоянните ми откази на вулгарните му предложения са само игрички да се правя на недостъпна и че след време, аз ще склоня да... да... Но как? Защо? Никога с нищо не го бях провокирала. Не носех почти никакъв грим, нито обичах да се обличам като повечето жени, които бяха фрапиращи в поведението си. Понеже самият ми характер бе някак плах и срамежлив и не отговаряше за жена на двадесет и четири години, аз предпочитах да се движа в периферията на живота и много хора ме отбелязваха мимоходом. Сякаш ме виждаха в последния момент, а присъствието ми не представляваше интерес за никого. Но това ни най-малко не ме огорчаваше. Чувствах се най-спокойна, когато не бях център на ничие внимание. Мъжът ми беше този, който с излъчването си покоряваше хората покрай себе си. Той беше пълната ми противоположност и го разбрах веднага щом се запознахме. И може би това бе основното, което ме очарова в него, това бе една от причините да се влюбя така безумно, без да вярвам, че съм способна да изпитвам такива чувства, толкова обсебващи и толкова пламенни. Каквото и да изпитвах, докато той бе жив, след катастрофата, която ми го отне, всичко умря заедно с него и той отнесе същите тези пламенни чувства, които иначе плахата ми природа изпитваше също толкова страхливо, в гроба си... И аз останах сама. Като ваза, на която цветята са били увяхнали и някой услужлив ги е изхвърлил заедно с водата. Защото той бе запълнил всичко в мене, а сега когато го нямаше бях просто обвивка и под тази обвивка не бе останало нищо.
Дълго време след смъртта му, майка ми ме успокояваше, че поне Таня ще ми носи утеха, но с изненада установих, че това не е така. Макар с черната си къдрава коса и златистокафяви очи, разположени косо на малкото си лице с матова кожа, да приличаше повече на баща си, отколкото на мен и във всеки един следващ ден, в който тя растеше и показваше повече неговия характер, това не запълни празнотата в мен. Не ме успокои. Не облекчи болката. Аз останах все така куха отвътре, неспособна да се развълнувам така дълбоко, че да живна и да усетя... каквото и да е...Изглеждах по същия начин и мислех по един и същи начин, както преди смъртта му. Така и не отрязах дългите си черни коси, които стигаха до под кръста ми, нито направих някаква друга промяна със себе си. Бях една мижитурка, толкова жалка, толкова обикновена... Как изобщо някой би могъл да ме сметне за красавица и би ме погледнал по-иначе? Имах обикновени кафяви очи и бяла кожа. Дори след бременността и раждането, фигурата ми си остана безукорна. За кратко време след това успях да се върна в размерите на старите си дрехи. По нищо не личеше, че имам смесена кръв и че майка ми е рускиня. Единствено името ми бе странно, но как мога обясня, че то е било просто приумица на майка ми, която също беше моя противоположност. Тя ми бе дала името Ясмина и винаги твърдеше, че ме е кръстила на починалата ми баба, която е живяла в Ивановка, малко градче близо до Оренбург и в което доколкото още знам живееше един от вуйчовците ми.
Но сега... за първи път от толкова години насам аз се вълнувах, чувствах раздвижване и усещах промяната, която несъмнено щеше да се случи, щом напуснех България. Щях да прегърна новия си живот далеч от тук, щях да се опитам да забравя и да си дам бъдеще, за което не бях помисляла толкова дълго време... Щях да направя толкова много неща и тогава определено нещо щеше да ми се случи. Нямаше да живея във фантазии и минало, нямаше повече да гледам дъщеря ми и да виждам починалия й баща, чиято загуба така разкъсваше сърцето ми... В Оренбург отново щях да съм в периферията на живота, но самата промяна щеше да ми повлияе добре. Бях убедена, че ще стане така. Трябваше... да стане така.
За няколко дни събрах багажа си, резервирах предварително билет, оставих ключовете на апартамента на една съседка, уредих няколко други неща, свързани с детската градина и данъците и... за няма и две седмици вече пътувах...
Към Русия... Моята родина или моят дом, но единственото, което чувствах към нея бе любопитство. Владеех езика, познавах я доколкото майка ми бе словоохотлива да разказва, а тя наистина беше. И досега ми бе странно как толкова безгрижен човек като нея се бе обременил с българин и бе дошла заради него тук. Та тя винаги изглеждаше така, че цени свободата си много повече от всеки друг, който познавам. От краткият им брак не бе излязло нищо кой знае колко хубаво, ако не се брои това, че аз съм се родила. И макар доста често да плачеше и да искаше да се прибира, тя остана в България, докато аз не се запознах с Николай и не се омъжих за него. След това тя бе свободна да прави със живота си, каквото реши и не се изненадах много, когато тя отпътува за Оренбург. Колкото и да беше фриволна, безгрижна или хаотична, от нея изковах доста шантава ценностна система. Може би не бе толкова шантава, но предвид това, че живеех в тази реалност, такова мислене бе несъвместимо и глупаво и в това се убеждавах постоянно. Освен всичко друго, като дете на разведени родители, аз имах известни проблеми с общуването и комплекси, които избивах по доста труден начин. Характерът ми беше сбор от всичко това. Страдах неимоверно много от липсата на внимание от страна на баща ми, който нито веднъж не ме бе потърсил и след време бях сигурна, че човека може и да бе забравил рожденния ми ден. Нито веднъж за всичките ми двадесет и четири години той не врътна един телефон, не пожела да дойде да ме види, да ме чуе, при все, че носех неговата фамилия и мама твърдеше, че съм му одрала кожата. След време като подрастваща тийнейджърка твърдо се бях зарекла, че когато се запозная с мъжа на живота ми ще го обичам безумно, ще направя всичко възможно, за да го задържа при себе си, за да може детето ми никога да не усети болката, която аз изпитвах. Липсата на баща не те правеше по-силна или поне това не важеше при мене. Беше липса, която, убедена съм, щеше да е винаги в сърцето ми и аз всячески щях да се опитвам да запълня, но никога нямаше да успея. Това беше бреме, комплекс, мъка... Търкалях мечтата си за запълване на тази дупка нагоре по склона на планината, но тя винаги се изтъркулваше надолу, каквото и да правех. Безсмислен труд, като този на Сизиф...
Каквото и да си бях обещала, живота много бързо ме опроверга. Дъщеря ми остана без баща още на една година и макар нищо да не зависеше от мен, отново страдах... И понеже имах шантава ценностна система, не намерих причина да търся друг мъж нито за нея, който да играе ролята на баща, нито за себе си, който да ми е любовник... Това щеше да бъде грешка и го знаех дълбоко в сърцето си. Трябваше да превъзмогна всичко и да се опитам да й дам онова, което навремето майка ми се опита да направи с мен. Странно, колко често се повтаря живота ни, нали? А моят, който течеше уж различно повтаряше този на мама... Колко... депресиращо!
- Моля пътниците да се приготвят за кацане след петнадесет минути!
Гласът на капитана на самолета ме събуди от тежките ми мисли и аз сведох поглед към Таня. Тя беше сложила главата си в скута ми и аз махнах една къдрица от нослето, което тя сбърчи. Плъзнах пръст по гладката кожа на бузата й.
- Тити, трябва да ставаш! Скоро ще кацнем...
Дъщеря ми бавно отвори очи и на устните й се разля усмивка, която ме накара и аз да се усмихна.
- Най-накрая, мамо! Това пътуване беше страшно дълго... - надигна се вдървено, разтърка очи и нетърпеливо погледна през илюминатора, само за да се дръпне след това ядосано. - Пфу, мамо, нищо не се вижда! Само облаци...
Погалих я по косата и я придърпах в прегръдките си.
- Скоро, дечко! Скоро ще видиш всичко, което искаш...
Пътуването беше дълго... Да. Но сега ни предстоеше друго и аз бях готова за него.
Не предполагах обаче, че то би могло да промени живота ми до неузнаваемост.
Славик затвори за миг очи, когато удара в стената изкара въздуха от гърдите му. Пръстите на мъжа се вкопчиха в гърлото му и го вдигнаха високо във въздуха все едно бе дете. Започна да му се вие свят и той хвана вяло пръстите на мъжа.
- Добре... Добре! - едва говореше и гласа му прозвуча кухо. - Няма... нужда да прилагаш насилие!
Той отхлаби малко по малко хватката си, после Славик усети пода под краката си и накрая отново можеше да диша. Разтърка гърлото си и сведе глава надолу, прекалено уплашен да погледне в очите му.
- Реално погледнато няма да има никакъв проблем. Това са просто малко пари и господин Леонтиев ще ти отпусне щедър процент от тях за тази услуга. - гласа на копелето отсреща му бе дрезгав и груб и Славик предположи, че това се дължеше на прекомерната употреба на цигари. Но най-плашещи бяха очите му, чиито ириси изглеждаха прозрачни като стъкло, сякаш бе сляп или бяха избелели като дрехи на слънце. Бяха сини, но цвета им се виждаше, ако се вгледаш в тях. Той извади портфейла си и го плесна по челото с пачка банкноти, които се разпиляха по пода. - Дай ми сега две кутии черен "Давидоф"!
Кръвта на Славик закипя от гняв, но при вида на толкова много пари около себе си само за две кутии, той стисна зъби и се наведе да ги събере. Но ръката на мъжа отново го хвана за блузата отпред и го изправи на крака.
- Не ги събирай сега! - устните му се бяха извили в презрителна усмивка. - После, когато аз си тръгна! Пък и по това време... - той кимна към вратата. - ... едва ли ще имаш клиенти, за да те притеснят. Дай ми цигарите!
Славик кимна и когато той го пусна, се насочи зад щанда. Препъна се на издадения праг, но успя да се хване за плота. Сграбчи цигарите и се извърна да му ги подаде. Той ги взе и без повече приказки напусна магазина. Славик заключи вратата след него, после се отпусна на колене и започна отново да събира парите.

Той бе подпрял лакти на масата и наблюдаваше капките дъжд, които се стичаха по гладката повърхност на стъклото. Затъкнал цигара "Давидоф" между устните си той си спомни за деня, който бе променил целия му живот...
Беше се облегнал назад с притворени очи и наблюдаваше мъжа зад бюрото, който четеше някакви листи. Военна униформа и спретнат вид. От толкова години живееше на улицата, че му бе странно да вижда такъв изряден външен вид. А изражението на лицето на този военен с пагони бе каменно. Не можеше да прочете нищо, а досега винаги си бе мислил, че успява да долови и най-малката емоция по лицата на събеседниците си.
Мъжът прибра листите в папката и се изправи от стола си. Заобиколи бюрото и с изпъната стойка застана пред прозореца с ръце скръстени зад гърба.
- Савелий Тихонов. - отсечения му говор го накара да се изправи в стола си и да зачака нервно. - Имаш подадено оплакване в полицията за кражба, а освен всичко друго и опит за убийство... - изхъмка и понечи да каже нещо в своя защита, но военния вдигна ръка и пресече от раз всякакви по-нататъшни оправдания. - И ето те сега тук само на седемнадесет, а живота ти ти вече е свършил. Очаква те затвор. За такива като тебе няма да се церемонят дълго. Пътят ти е през Марфино, после в някой от бившите концлагери от преди смъртта на генералисимуса.
- Няма вече концлагери. - изрече той. - Архипелаг ГУЛАГ умря заедно със смъртта му.
Мъжът се приближи до него и втренчи нетрепващи черни очи в лицето му. Тънка като косъм усмивка разсече лицето му и Савелий неволно потръпна.
- Мога само да кажа, че повечето хора се залъгват, че няма вече такива затвори, но... - той вдигна пръст. - Онзи ден бях в един на територията на Казахстан. Знам още няколко, на които съм ходил и съм чувал за други, които съм нямал честта да посетя. Все още ли мислиш, че няма такива?
Очите на Савелий се присвиха и той отново се облегна назад. Предпочете да пропусне отговора си и да изчака какво ще му каже военния. Излишно бе да се оправдава. Кражбата бе за взлом в хранителен магазин, а опита за убийство бе пресилен. Просто собственика го бе хванал на местопрестъплението, докато се опитваше да напълни раницата си със стока от магазина и Савелий го бутна през витрината, понеже същия бе отрязал пътя му за бягство. Но военния беше прав за много други неща. Наистина нямаше да се церемонят с него. Щяха да го осъдят на бързо. И преди да е кихнал, щеше вече да е в затвора и да излежава някаква присъда от символичните десетина години. А стигайки до подобен концлагер, за който той си мислеше, че не съществува, имаше вероятност и да не излезе от там. Да, по дяволите! Военният беше прав и за това. Животът му бе свършил на седемнадесет години.
- Кажи ми, момче, искаш ли да промениш хода на събитията?
Савелий отново пропусна отговора си. Вместо това заби поглед в пода под краката си. Скъсаните му маратонки на фона на излъскания под бяха в някакъв контраст, който неадекватно как го накара да се засмее вътрешно. Колко странно! Да намира ирония сега, когато трябваше да мисли... Вдигна глава и този път не отмести очи от втренчения поглед на мъжа.
- Какво предлагате?
Военният се подпря на ръба на бюрото и скръсти ръце.
- Един нов живот. С чисто досие, без ходене в затвора и служещ на родината и нейното благо.
- Какво искате в замяна?
- Новият ти живот и вярност към мен. Събирам малка група хора за операции в сивия сектор. Това говори ли ти нещо?
Савелий поклати глава. Черните очи на мъжа го хипнотизираха. Не уточни, че нищо от казаното не осветляваше тъмнината в главата му. Не разбираше и част от това, което този намекваше. Но имаше неприятното чувство, че въпреки неразбирането си, бе поставен до стената без право на избор. И бъдеще доста мрачно, че да можеш да се измъкнеш безнаказано.
- Добре. Може би трябва да обясня малко по-подробно. - военният се усмихна. - Това е малка групичка от хора, които няма да съществуват за останалите хора, но ще са в услуга на Русия по всяко време. Ще минете военно обучение от пет години и после ще изпълнявате моите заповеди без право на отказ. Ще притежавам живота ви така, както дори вие няма да можете да го имате.
Започна да му просветва.
- Вие ме вербувате?! Защо мене?
Мъжът се извърна небрежно, взимайки папката в ръцете си. Разгърна я. Разлисти няколко листа и зачете:
- Савелий Николаевич Тихонов. Роден на 10 юни 1960 година в Москва. Оставен в дом за сираци. Живи роднини - няма. Живи настойници - също няма. Осиновен през 1971 година, но избягал от приемното семейство. Девет задържания за кражба, заедно с това последното от днес, и един опит за убийство. - военния направи пауза и вдигна поглед към него. Усмивката бе изчезнала от лицето му и изсечените му черти отново се бяха вкаменили. - Сега разбра ли защо искам теб?
- Защото съм никой. - кимна Савелий. - Нямам семейство, нито роднини... Животът ми може да бъде заличен лесно и никой няма да му направи впечатление, ако изчезна.
- Именно. - мъжът остави папката на бюрото и макар да знаеше отговора, той все пак зададе въпроса си: - Е, момче? Какво избираш? Животът, който аз ти предлагам, в замяна на твоята лоялност или справедливата ти присъда, която да излежиш в някой от лагерите?
Савелий прекара ръка през русата си коса. Светлосините му очи огледаха кабинета, в който бе натикан от сутринта. Залязващите слънчеви лъчи проникваха през процепите на спуснатите щори и стаята тънеше в полумрак. Той беше до стената, можеше да избира, но избора му бе фалшив... От решението му сега зависеше бъдещето му после. И имаше гадното чувство, че никога нямаше да се измъкне от новия си живот толкова лесно. Знаеше, че щеше да плати огромна цена, но въпреки всичко трябваше да приеме. Не отвърна на въпроса, а зададе свой:
- А вие кой сте?
Усмивката отново разчупи изражението на лицето на военния.
- Полковник Алексей Леонтиев от Седми отдел на КГБ. - после стойката му се отпусна и той се наведе към Савелий. - Добро решение, момче! Вече сме едно семейство!
Семейство...
Само за един миг живота му се преобърна и от момче, което живееше в крайните квартали на Москва и се препитаваше с кражби, вече имаше семейство. Понятие като лоялност се появи в речника му, но след това... Случиха му се доста неща, които го сринаха до основи, но Леонтиев остана до него, играещ може би ролята на баща, който Савелий никога не бе имал.
И сега, когато се връщаше назад в миналото и си спомняше този ден, от който зависеше целия му живот, той съжаляваше.
Трябваше да откаже.
Защото ада, който последва бе твърде необозрим за него. Как би могъл да го предвиди? И ако знаеше какво му предстоеше, щеше просто да откаже. Някой лагер от ГУЛАГ бе за предпочитане от това, че след петте години военно обучение, бе хвърлен на бойното поле в Афганистан.
Дълги години бях сама и сигурно можете да си представите ужаса ми, когато впоследствие на летището в Оренбург ме очакваше едната ми леля, която придружаваше мама.Таня се вълнуваше много, а аз останах като гръмната и понеже изведнъж от периферията, в която някой едва ме забелязваше, аз се оказах в център на внимание. Това още повече ме притесни, което даде повод на майка ми да подметне с усмивка преди да ме прегърне силно: "Ни най-малко не си се променила, Яси!"
Жената до нея наближаваше петдесетте години с дълга руса коса, навита на кок на тила. Чертите на лицето й бяха опънати в остри скули, тънки устни и пъстри очи, леко присвити в края, придавайки й изражение на лисица. Приличаха си повече отколкото аз със майка ми. Личеше си, че споделят почти еднакви гени, докато аз със тъмната си коса се откроявах от тях. А след време разбрах, че и външният им вид не бе само еднакъв. Наташа Шаповалова приличаше на мама по същия й маниер на разсъждаване и може би за това мама споделяше апартамента й, заедно със сина й Славик. Така преди още леля Ната да ми намери някаква квартира, се оказа, че нямала да има нищо против, ако искам да остана в нейния апартамент заедно с Таня за известно време, докато тя уреди прехвърлянето на магазина за алкохол и цигари на мое име. Апартаментът беше огромен мезонет и се намираше в сносен, хубав квартал на Оренбург. В последвалите няколко дни той се оказа пресечна точка на всички мои роднини и братовчеди, които се изредиха да дойдат и да ме видят, да ме поздравят и да ме накарат да се почувстам като тромаво чудовище, понеже много бързо се смущавах, заеквах и се червях като ученичка и цялата се тресях от нерви. Надявах се след това да не се чувствам толкова нескопосано.
От цялата тази олелия и промяната на климата и това, че се намирахме в среда коренно различна от нашата, дъщеря ми бе може би най-въодушевена и радостта й направо гореше в големите й очи. По детски наивна и пряма, тя приемаше живота изначално без предразсъдъци или скрити подбуди, с които аз бях обременена и нейната възхита ме опияняваше и ме караше да се чувствам така, че наистина сякаш отварях вратата към един нов свят. Тя бе човека, който ме накара да повярвам, че започва нещо прекрасно и трябва да престана да се притеснявам от семйството си. Че нали са част от мен? Нямаше логика да го правя...
Отърсвайки се от това аз наистина погледнах на света около себе си с по-добрата нагласа. От дълбоката провинция на България се озовах в градското оживление на Оренбург, което ме повлече като река. Град, който се намираше при вливането на Сакмара в Урал сред тучна зеленина и гори. Беше някак несъвместимо с представите ми на заледена тундра със стържещ вятър, който покрива земята със сняг. Вместо това аз се озовах в природа, наподобяваща много тази в България в началото на април. Хладна пролет, носеща със себе си дъждове. И това ми донесе спокойствие. Не беше толкова рязка промяната с единия ми начин на живот, че да не успея да се адаптирам бързо.
И така, ето ме тук... Ясмина Павлова загърбила досегашния си живот в името на нещо прекрасно. Надеждите й бяха необятни, далечни като хоризонта, зад който изгряваше и залязваше слънцето. Тя бе различна. Най-после!
Понякога се промъкваше мисълта за Николай. Но предполагах, че е нормално. Не можеше толкова лесно да го забравя и може би никога нямаше да успея да го направя. Скоро след пристигането ми в Оренбург си купих малка саксия с рози, за които се грижех и незнайно защо цветята ме успокояваха и запълваха празнотата в неделния ден, когато ходех на гробищата. Сега неделя излизах с Таня в близкия парк и се чувствах добре. Наистина добре...
Но две седмици след пристигането ми започнаха да се случват странни неща...

Здрасти!

Първо искам да се извиня, че ти "цапам" в темата, но не видях никъде тема за коментари.
Искам да ти кажа, че доста ми харесва твоето произведение. Аз съм малко напред, тъй като го чета от форума на animes-bg. Там го и забелязах преди известно време.
Историята ми допада, а като заклет русофил не мога да не се зарадвам, че действието се развива в Русия.
Продължавай само така!

Джейн

Благодаря за коментара, Джейн!

Изобщо няма да се разсърдя, че ми "цапаш" темата, даже много си ме радва мнението ти. Когато почнах да го пускам в няколкото форума, очаквах, че ще мога да намеря човек, който разбира от литература и може да ме коригира. Не че не оценявам коментара ти, даже ме мотивира да пиша повече. Просто исках реално мнение от някой утвърден автор. Успях да намеря такъв човек, казаха ми грешките в Анимес-а... какво повече мога да желая?!

Така или иначе смятам тази история да я завърша, въпреки, че преливам от други идеи и утре ще пусна следващата част тук!

Още веднъж благодаря за всичко.

Надявам се да нямаш против да коментирам разказа по-далеч, отколкото си стигнала тук с постването. Чета бързо и докато пуснеш всичко, което си написала, ще съм го изчела и ще съм забравила какво съм искала да ти напиша.
Сега по същество. Разказа започва добре, интригуващо. Кръв, рози, хематофобия (това последното и аз го имам, става ми кофти да си гледам дори собствената кръв). И героинята е интересна, макар да ми се струва малко пасивна и обикновена. Вдовица на 24, само с един любовник зад гърба - това вече клони към задръстена, поне за времето, в което живеем. Не, че не живеем в откачено време, де.
За сметка на това мъката по загиналия съпруг е описана много правдоподобно. Като чета тези моменти, напълно им вярвам.
От друга страна, сцените с насилие и секс никак не ми допадат. Изглеждат евтини, като от второразряден Холивудски филм, и са прекалено натуралистично описани. Почти като разказите, които чета след 12 вечерта, когато няма никой наблизо. Мисля, че такива описания е добре да се избягват в литературата.
А за героя Тихонов, името ако не се лъжа е заето от името на актьора, който играе Щирлиц - Вячеслав Тихонов. Тука наистина си е въпрос на вкус, обаче не мисля че му прилича особено. Като цяло този герой ми е противен, но предполагам, че това е в реда на нещата.
А - имам и една техническа забележка. Как така Тихонов е единствения оцелял от експлозията, след като стоеше най-близо до момичето с експлозива?
Между другото, струва ми се че част от историята (ако не и цялата) е мислена първоначално на руски. Или се заблуждавам? Просто откривам в текста изрази, които изглеждат като преведени от руски. Напомнят ми на това как се изразяват някои мои приятели с майки рускини.
Да поясня само - стигнала съм с четенето до момента, в който Тихонов и Ясмина са в парка и той й прави предложение за магазина. Надявам се, че не издавам нещо съществено от сюжета.
Смятам скоро да пусна и нещо мое, което да разкритикуваш. За да имаш поле за действие, ако искаш да ми го върнеш.

Няма нищо по-хубаво от стойностен коментар като твоя! Да съм обидена или да искам да ти го върна - в никакъв случай! Все пак ти не критикуваш стил или смисъл, което ме навежда на мисълта, че там съм се справила що-годе добре. Критикуваш действието, което е меко казано доста сложно. В никакъв случай не искам да издам замисъла си или онова, което смятам да напиша, за това само ще кажа, че колкото и да четеш, краят ще те изненада неимоверно много. Но това е в реда на нещата, предполагам.

Нещата, които спомена, не са недообмислени, просто са загатнати, за да могат хората с по-остър ум (като тебе!) да го забележат и да се запитат съвсем естествено. Аз не смятам да оставя това така и да се разбере всичко след време. "Розата" е замислена в две части. В първата представям позицията на главната героиня. Във втората ще е поле за изява на другия главен герой, но още не си стигнала до него, а не искам да ти издавам кой е.

С няколко думи искам да ти кажа, че сюжета не е толкова прост, колкото изглежда, нито пък ще те остави безучастна. Относно секс-сцените: вмятам ги, за да направя контраст между мисленето на главната героиня, която както каза има доста задръстено мислене, и съответната реалност. В повечето психарии, които съм чела сексът като част от самото действие заема главно място. Предполагам основава се на един принцип в психологията, който съм мервала тук-там. А именно, за да видиш истинската същност на човека, погледни го там, където и той не смее да се погледне. Нека да признаем тук и сега, че дори и ние рядко мислим за сексуалните си желания, защото често са доста различни от общоприетите и осъзнаването на този простичък факт, отвежда до другото становище, че е по-добре да не говорим за това. Май последното, което се опитвах да кажа, се получи малко увъртяно и се извинявам, ако си се объркала.

Нарочно направих главната ми героиня задръстена. Честно казано, писна ми да гледам и чета и отвсякъде да ме залива информация, че виждаш ли живеем в доста разкрепостен свят, в който жените се съревновават с мъжете.

Друго?! Няма какво повече да ти кажа. Освен да се надявам да продължиш да четеш историята. Благодаря ти за времето, което отделяш за мен!

П.П. Относно изказа на руски - права си. Понякога ми е по-лесно да мисля и пиша на руски, отколкото на български, за това и имам някои доста елементарни грешки, засягащи правописа или правоговора на български! И да, права си: майка ми е рускиня и това обяснява всичко!

Сега се сетих да ти предложа - защо не го разделиш на отделни глави със собствени имена? В този вид е трудно да го следиш, да прецениш колко имаш още да четеш или пък да запомниш докъде си. Даже може да не слагаш имена на главите, а само номера - "първа глава", "втора глава" и т.н.

Бях ти написала много дълъг коментар, но се изтри, преди да го постна. Как ме е яд!
Ще опитам да го повторя накратко.

Разказа ми хареса, прочетох го целия. Имаш разни дребни правописни грешки, като изпуснати предлози и т.н. Ако решиш да издаваш, целия текст ще трябва да се изчете от-до и да се оправят, но не вярвам да е особено трудно.

Интересно е, че си напривила почти всички главни герои "сиви". Имам една теория за убиеца, която си е лично моя. Смятам че не е нито Тихонов, нито Дмитрий, а трети човек. Дали е от хората на Тихонов, възкръсналия от мъртвите Николай (дано не е, че ще замяза на сапунен сериал) или някой друг, в момента не мога да измисля. Поживем, увидим.

Колкото до личните ми симпатии - на мен ми харесва Дмитрий. Ясмина също, но с някои уговорки. Останалите действащи лица - не особено. Смятам, че Тихонов определено си заслужава куршума. Особено след изнасилването, което беше гадно и ненужно. Шефовете му - също. Братчедката е тъпа кучка, очевидно, братчеда също е за бой. И смятам, че най-разумното, което Ясмина може да направи е да остави на роднините си да се оправят с магазина и кашите около него и да си замине за България. Все пак има дете и трябва да мисли и да се грижи първо за него, и чак след това за братовчедите и останалата рода. А и за нейния Николай - как не е заподозряла нещо? Май трябва да е доста тъпа.

След като те изкритикувах, искам и да похваля. Разказа е интересен, чете се бързо и интригата е добре заплетена. И защо казваш, че е фенфикшън? Не виждам чужди идеи извърте.

Това е засега от мен. Продължавай да пишеш. Ако имаш нужда от помощ за редактиране на правописните грешки, свиркай. Само не ме търси за пълен и кратък член, че и аз не ги мога.

Браво на мен, трети едит на едно и също мнение, само за една вечер. Не се сдържах просто.
Значи Тюмен, а? Леля ми там е работила в строителството. А братовчед ми и братовчедка ми са ходили две години на училище там. Братовчедка ми казва, че оттам са й най-хубавите спомени.

Смятам, че трябва да го издадеш на книга. Само, че първо ще трябва да го довършиш, за което ти пожелавам муза и постоянство.