Това е първото ми произведение, което пускам тук. Написах го преди няколко дни, дори аз не си го определям като нещо "кой знае какво". Просто фрагмент от мислите и преживяванията на човек, който скита по чужбина.
На гарата в Милано живеят гълъби. Също както в Централните хали в София, пернатите гадинки хвърчат нагоре-надолу, кацат на най-неочаквани места и цвъкат по всичко, независимо дали стои на едно място или мърда. Бях там онзи ден, за да хвана международния влак за Женева. Той обаче не беше обявен все още, затова седнах на една пейка и започнах да зяпам наоколо.
Хората профучаваха наоколо – черни, бели, жълти, всеки забързан към неговия си влак или град. Крилатите зверове прехвърчаха, отвреме-навреме кацаха някъде и започваха да си просят нещо за ядене. Два гълъба кацнаха и до мен и започнаха да обикалят с гладен поглед в малките си очички.
Позамислих се малко дали би следвало да угоявам още повече този тлъст и глупав котешки обяд. Е, какво пък, и те са живи същества, пък и не ядат много. Биха могли дори да ми правят компания докато аз хапна. Извадих няколко кроасана от чантата и започнах да нагъвам. Отвреме-навреме чупех по малко и хвърлях на пернатите сътрапезници, които щъкаха превъзбудено наоколо и кълвяха съсредоточено. Мълвата за закуската обаче се разнесе скоро и започнаха да прииждат всичките им братовчеди. Птичките очевидно се чувстваха като на купон и скоро се развихриха. Обикаляха, кълвяха, състезаваха се кой ще изяде повече. Един мъжки, явно чувствайки се достатъчно нахранен и достатъчно пич, тръгна да ухажва мотаеща се наблизо женска, а тя започна да подтичва наоколо в стил “а дали не бягам твърде бързо”.
По някое време, с поредната партида роднини и приятели долетя и едно мършаво сиво-черно същество, същинска гълъбова отрепка. Но не от този тип, който ако стане човек, ще разваля дисциплината в училище и ще се крие да пафка по ъглите. По-скоро беше училищния зубър, когото всички тормозеха за собствено удоволствие. И наистина, той винаги беше наплашен и се спускаше последен за трохите, като обикновено за него не оставаше нищо. Другите се бутаха в него, изблъскваха го с тяло, а той се опитваше да излезе на първа позиция, но винаги с няколко секунди закъснение.
Съжалих горката гълъбова твар и се опитах да нахраня и нея посредством отвличащи маневри. Хвърлях трохи в една посока, за да накарам другите да се сбият за тях и веднага след това подхвърлях и на моя любимец. Той обаче загряваше бавно и другите успяваха да му задигнат всичко изпод човката. Веднъж обаче успя да си клъвне трошичка. Тогава тартора, възмутен от наглостта на “този идиот” да се храни пред очите му, го клъвна злобно по главата. Аз побеснях и се опитах да размажа гадината с кубинка. Естествено, не ми се отдаде. Не помня дали успях да им хвърля още трошички, но скоро кроасаните така или иначе свършиха. Видели, че купона е към края си, всички започнаха да се държат възможно най-безобразно. Катереха се навсякъде и преобръщаха ъглите за още трохи. Размахах ръце и започнах да ги гоня. Стига им толкова плюскане на мой гръб.
А хората наблюдаваха мен – човешката отрепка, дръзнала да храни техните гълъби.
Казват – “за всеки влак си има пътници”. Може и да са прави. Но и аз, както и онзи гълъб знаем, че има места на гарата, а и в живота, където е по-добре да не стоиш. Познават се по това че винаги стоят примамливо свободни. А причината за това е, че на тях просто не се живее.
