Това е фенфикшъна по Хари Потър, който пиша от известно време. Оттук идва и ника ми, с който започнах да се регистрирам на прекалено много места напоследък. Гледала съм теста за Мери Сю (има ли нужда да обяснявам какво е?) и по моя преценка моята героиня и съответно фик клони към Мери Сю, макар да не е съвсем. Но се надявам да е интересно за четене и ако имате критики и кометари, моля споделяйте ги.
ГЛАВА ПЪРВА
ЕДНО НЕОБИЧАЙНО ЗАПОЗНАНСТВО
Сивиръс Снейп беше съвсем обикновен на пръв поглед магьосник на средна възраст. Носеше черни одежди и мантия, имаше магическа пръчка от буково дърво, обичаше да спи до късно когато обстоятелствата му позволяваха и често си купуваше вестник “Пророчески вести”. От петнайсет години беше преподавател по Отвари в училището за магия и вълшебство Хогуортс, което не беше точно детската му мечта, но засега го устройваше отлично. Той живееше в замъка, в който се помещаваше училището, възхищаваше се на директора, уважаваше колегите си и никак не понасяше глупави и твърдоглави ученици. Свободното си време прекарваше най-вече в кабинета си, който се намираше в подземията на училището, където измисляше най-различни отвари, четеше книги или просто си почиваше от часовете.
В един особено слънчев следобед професор Снейп реши да се разходи из замъка. Тъкмо излязъл от стълбището, което отвеждаше към подземието, където се помещаваше неговия подопечен дом Слидерин, той забеляза щедро осветения коридор и тихо изруга. Но тъй като нямаше друг път към останалите, по-прохладни части от замъка, не му оставаше друго, освен да закрие лицето си с ръка и колкото може по-бързо да тръгне напред. Ето защо дори не забеляза голямата купчина книги, приближаваща се към него, които явно някой беше омагьосал да се носят на метър и половина над земята. Съвсем скоро книгите и професора се сблъскаха челно с оглушителен трясък и всичко внезапно се намери на земята. Придобил най-киселата си физиономия, той се изправи ядосано и се огледа, за да разбере какво е станало. Една дребничка вещица се беше навела близо до него и събираше пръсналите се по земята книги. Скоро и магъосницата се изправи, изгледа го виновно и побърза да каже притеснено:
- Много се извинявам. Простете, толкова съм разсеяна.
Професор Снейп използва момента, за да я огледа добре. Отначало я взе за ученичка, но вещината с която си служеше, докато събираше отново книгите с магическата си пръчка го накара да промени мнението си. Може би беше майка на някой ученик, дошла да донесе предварително учебниците на разглезеното си хлапе или пък някоя нова медицинска сестра, която тъкмо се нанасяше в замъка. След дълги ръзмишления, той реши да я попита направо. В известен смисъл, училището беше негов дом и той имаше право да знае коя е тя и каква работа има в него.
- Не ме заболя много. - излъга Снейп в отговор - А вие сте?
- Доцент Джейн Ъндед, новата преподавателка по Защита срещу Черните изкуства.
Е, значи определено не беше познал. Като подтисна за момент лошото си настроение, дори си позволи една едва забележима усмивка. Все пак не всеки ден се запознаваше с нови колеги.
- Значи вие сте човека, който трябва да стои до мен на закуска. - изрече той с най-учтивия си тон - Впечатляващо. Всяка година нов преподавател. Да се надяваме, че вие ще останете повече. Не изглеждате и наполовина толкова непоносима колкото някои от предишните. Извинете пропуска ми, аз съм професор Сивиръс Снейп, преподавам отвари.
- Приятно ми е. Всъщност, това което посочихте преди малко е една от причините да съм тук сега. Госпожица Ъмбридж, вероятно знаете, и преди се е занимавала с преподаване по моя предмет. Случи се да преподава и на мен за няколко месеца навремето.
- Впечатляващо. – повтори той и изкриви устните си в полуусмивка
В този момент Ъндед почувства моментна слабост и ругаейки наум неприятното усещане и факта, че й причернява пред очите, се стропули на земята, а книгите паднаха от ръцете й и се пръснаха край нея. Снейп постоя известно време пред цялата бъркотия със замислено изражение на лицето, чудейки се какво да прави, после въздъхна, наведе се и вдигна колежката си на ръце, омагьосвайки разпилените томове да го следват. Нямаше смисъл да я носи в болничното крило – мадам Помфри щеше да дойде едва на следващия ден, а нямаше да е учтиво да я зареже във Входната зала. Затова се запъти право към Слидеринското подземие, мърморейки си под носа нещо от сорта на "а сега ще се види разбирам ли си от работата".
Снейп вървеше бързо и мълчаливо и горчиво си мислеше, че никак не е задължително ниските хора да са и леки. Ако знаеше, че новата му колежка тежи толкова много, вероятно щеше да я пренесе с някое заклинание, но вече беше късно. Пък и това определено не беше правилно отношение към една дама. Ако имаше жена или приятелка, помисли си той, такава която можеше да го изтърпи повече от два дни, щеше да се държи с нея внимателно и да я носи на ръце, нищо че можеше да тежи повече от Ъндед. Смятайки съвсем правилно, че новата му колежка няма навика да ограничава храната, той реши че ще е полезно да й нещо сладко, когато дойде на себе си. Стига да намери такова някъде из подземието си. Каквото и си купеше в последно време, или трябваше да го изяжда бързо, или мишките го отнасяха нанякъде и повече не го виждаше.
Докато отваряше вратата, той хвърли един кратък поглед към колежката си, за да види дали не се е подобрила поне малко, но промяна нямаше. Явно доста беше прекалила с излагането на слънце този ден, тъй като не се свести и продължаваше да бъде бледа като мъртвец. За момент съжали, че трябва да я остави да легне на собственото му легло, тъй като нямаше други подходящи за целта мебели. Но бързо забрави за това, когато запретна ръкави и се зае да приготвя една бърза отвара, която би трябвало да й помогне да се свести.
Щом отварата беше готова, той я пресипа в една чаша, почука по чашата с пръчката си и когато от нея престана да се вдига пара, внимателно я поднесе към устните й. Тя преглътна, което беше добре. След като изпи (някак си) половината от отварата, цвета на лицето й започна да се връща. Скоро дойде и в съзнание.
- Къде съм? - вещицата отвори очи, огледа се и се опита да се изправи
- Стойте така. - нареди й Снейп - Припаднахте и аз ви донесох в моя кабинет. В болничното крило все още няма никой и това беше единственото, което мога да направя за вас.
- Благодаря ви - каза признателно Ъндед - Мога ли вече да седна?
- Да. - той затършува в един от шкафовете и след малко се провикна оттам – Смятам, че не е лошо да хапнете нещо сладко. Единственото, което ми се намира обаче е тиквен пай. Устройва ли ви или изляза да потърся нещо друго?
- Мисля, че бих хапнала малко.
- Кажете ми, доцент Ъндед, - продължи Снейп, докато магьосницата дъвчеше парченце от пая - как успяхте да се подредите така? Нещо от слънцето е, предполагам. Днес времето се оказа необичайно слънчево. Лично аз избягвам да излизам навън, когато е толкова топло. Човек като нищо може да си докара и слънчев удар.
- Прав сте. – кимна Ъндед и посипа няколко трохи по покривката на леглото. -Случи се така, че последните дни трябваше да прекопавам градината на село. Много е уморително, пък и не съм си доспала. Едва сега усещам колко съм уморена. - тя вдигна рамене - А книгите, в които вие се блъснахте, ми ги даде библиотекарката, за да се ориентирам в материала който трябва да преподавам. - помълча малко, след това продължи - Впрочем, вие харесвате ли магическите дуели?
- Да, обичам да се дуелирам. - отговори й Снейп и допълни - Преди няколко години дуелите се бяха разпространили в училище и тогава се наложи да се бия с преподавателя по Защита срещу Черните изкуства. Пред публика.
- На мен също ми харесва. - кимна му Ъндед, като подтисна една усмивка. Въпреки че отдавна беше завършила училище, все още й се струваше забавна мисълта учители да се дуелират по коридорите на Хогуортс. - И дори се запалих по нещо, наречено фехтовка. Това са също дуели, само че с шпаги. Бях учудена когато установих, че в средните векове магьосниците са въртяли меча толкова изкусно, колкото са си служили с магическата пръчка. Тогава мъгълите са били доста войнствени и невежи, затова невинаги са се респектирали от вида на магическа пръчка. Това е едно забравено изкуство, което, повярвайте ми, не е за пренебрегване.
- Прилича ми на нещо мъгълско. - усъмни се Снейп и почука по празната вече чаша, от който започнаха да излитат сапунени мехури.
- Съвсем не - усмихна се щастливо Ъндед и пукна едно балонче с показалец - Мъгълите отдавна са престанали да използват мечове, за да се избиват помежду си. Твърде сложно е за тях. А изкуството е велико. Трябва някой път да ви покажа. Имах едни приятели, с които много обичахме да се дуелираме с мечове.
Тъй като професора не каза нищо повече, Джейн реши да изостави за момент опитите си за разговор и се взря замечтано в отсрещната каменна стена, припомняйки си нещо. Сивиръс седеше спокоен на стола до нея и мълчеше. По някое време тя отлепи погледа си от стената и попита:
- Вие през ваканцията ходите ли си вкъщи?
- Обикновено не. - отговори й Снейп - Тук през зимата е приятно - няма ги учениците, ходим до Хогсмийд. А да знаете какви празненства са ставали тук. После никой не може да си намери пътя до стаята. Миналата година професор Флитуик заспа под една маса, а когато аз се събудих, около мен беше пълно с изгаснали свещи. Нямахме сили дори да измагьосаме спални чували.
- Аз съм присъствала и на по-безпаметни запои. - Ъндед го изгледа като съучастник и намигна - Веднъж един магьосник беше обърнал масата на 45 градуса спрямо земята и ходеше по горния й ръб. Толкова беше пиян, че и магията с която я крепеше се клатеше заедно с него. А аз и останалите момчета се събрахме в банята, изсипахме във ваната цяло шише пяна, след което вдигнахме сапунената вода във въздуха. Цялата баня стана на слойчета вода и сапунени мехури, а ние се замервахме кой с каквото падне. Като изтрезняхме, се хванахме за главите. На мен ми се беше ратекла щампата на любимата ми тениска. При това беше оригинална, на "Орисниците". Че като подгоних момчетата. Така се изпокриха, че после няколко часа ги търсих да ходим да чистим в банята.
- Повярвайте ми, - отвърна Снейп - в Хогуортс нищо от това няма да ви липсва. Освен може би чистенето. Тук с него се занимават домашните духчета.
- Звучи хубаво. - учтиво каза Ъндед. Тя зарея поглед из въздуха и когато той попадна върху часовника на стената, се сепна. Едва сега си даде сметка колко много време е стояла в подземието.
- Аз вече трябва да тръгвам. - каза бързо.
Снейп й кимна леко и каза:
- Най-добре да ви изпратя поне до Входната зала. Като нищо може да се загубите някъде. Пък и сигурно вече се е мръкнало, лесно може да се заблудите.
Те тръгнаха внимателно нагоре по огряното от светлината на факлите тясно стълбище. Първи вървеше професор Снейп, оглеждайки се за колежката си през рамо, и предупреждаваше за изчезващи стъпала. Така те стигнаха до Входната зала, където беше тъмно като в рог.
- Забравих да попитам от кой дом сте. А също и къде са ви настанили. - каза той, спрял нерешително в началото на залата
- Навремето учих в Рейвънклоу, стаята ми е точно до входа за кулата. - отговори Ъндед
- Никак не е близо. А аз се надявах, че напразно сме изкачили стълбите. Бихте си подхождали с дом Слидерин. - Джейн реши, че той се опитва да й направи комплимент
- Може би – засмя се тя
- По-добре от другите два, това е сигурно.
- Напълно сте прав. Е, май оттук ще трябва да се оправя сама. - тя тъкмо си вземаше довиждане с професора, когато съвсем наблизо мина магьосница с вдигната на кок черна коса, огряна от светлината, идваща от магическата й пръчка. Тя също ги забеляза и се приближи към тях.
- Сивиръс, - обърна се магьосницата към професора - коя е твоята приятелка, която аз очевидно не познавам?
- Това е новата преподавателка по Защита срещу Черните изкуства, Минерва.
Ъндед протегна ръка към новодошлата:
- Джейн Ъндед, мадам, приятно ми.
- Професор Макгонагъл. - рече машинално жената и се здрависа.- Професор Дъмбълдор ми каза за вас, но чак сега имам честта да се запознаем. Виждам, че вече сте се запознала с професор Снейп. Професоре, аз ще я заведа до кулата, тя вероятно ще се обърка сама в тази тъмница. А ако до утре не оправим тези факли, току-виж и всички първокурсници се загубят още преди Разпределителната церемония.
- Благодаря ви, професор Макгонагъл. Извикайте ме, ако имате нужда от помощ с факлите. Професор Снейп, приятно ми беше. До утре! - тя протегна ръка, като с другата балансираше книгите
- До утре, доцент Ъндед! - те си стиснаха ръцете, след което Сивиръс Снейп бързо се обърна и се скри в сянката.
Двете жени вървяха известно време мълчаливо, накрая професор Макгонагъл възкликна:
- Интересно, защо доцент? Никога не сме имали доцент в Хогуортс.
- Професоре, това не е съвсем така. В "История на Хогуортс" пише, че три поколения след Роуина Рейвънклоу е имало преподавател по вълшебство с титла доцент, който за няколко години е ръководил дома. С професор Дъмбълдор решихме, че с тази неамбициозна титла бихме могли да обърнем късмета на длъжността ми. Обсъдихме го още лятото, когато директора прегледа кандидатурата ми.
- Да, разбирам. Аз също трябваше да произнеса мнение по въпроса, но тогава бях заета с лични проблеми и оставих професор Дъмбълдор да се оправя сам. Смятам, че е постъпил добре. - професор Макгонагъл изгледа удобрително Джейн - А, ето че стигнахме. Това е вратата на дома ви.
Двете жени си пожелаха лека нощ и Джейн бързо влезе в стаята си. Внезапно почувствала умора, тя се отказа да разопакова куфарите си, остави учебниците на бюрото си, преоблече се в нощница и си легна. В широкото легло с балдахин вече имаше нещо. Котката Мъри, която се беше разположила там, се размърда недоволно, избутана от стопанката си. Собственичката й се протегна да я погали в знак на извинение и скоро тя замърка като включен вентилатор.
Щом отношенията с котката бяха оправени, Джейн побърза да се намести удобно, свали очилата си и ги остави на нощното шкафче при вълшебната си пръчка. Преди да заспи, тя се отдаде на размишления за изминалия ден - много се радваше, че е успяла да се запознае с двама професори още в самото начало на престоя си. Със странния професор Снейп и дружелюбната професор Макгонагъл наоколо, в Хогуортс май никак няма да й е скучно. Днес беше създала доста грижи на горкия професор Снейп - най-напред го засипа с книги, после пък припадна в краката му и той трябваше да я свестява. Тя се засмя тихичко, когато си представи си как е изглеждала физиономията на професора, когато тя се свлече пред него. Ще трябва утре да му се извини за създаденото безпокойство, може би даже ще му направи сладки, само да разбере къде е кухнята тук. “И двамата професори изглеждат толкова сериозни”, рече си Джейн с възхищение, “А не като моите глупаци.” Размърда се трескаво, за да пропъди един внезапно връхлетял я спомен и погали Мъри. След като се повъртя още малко в леглото, накрая успя да се успокои и скоро заспа дълбоко.
* * *
Следващия ден доцент Ъндед прекара предимно в стаята си. След като се върна от закуска, където успя да се види с професор Флитуик, любимия й преподавател от времето, когато беше ученичка в Хогуортс, и да се извини още веднъж на професор Снейп за вчерашното безспокойство, тя се затвори в кабинета си и се зае да разучава различните книги и учебници по които щеше да преподава тази година.
"Много интересно, Джейни", помисли си тя, докато прелистваше един дебел том с кожена подвързия "как ли щеше да реагираш, ако някой ти беше казал преди пет години, че ще преподаваш Защита срещу Черните изкуства?!"
Тъй като беше пропуснала обяда, в късния следобед Джейн вече чакаше с нетърпение вечерята. Половин час преди уреченото време тя заряза всички книги на бюрото си и започна да обикаля разсеяно из стаята. Мъри я наблюдаваше с едното око, докато се преструваше че спи. Хубава котка беше Мъри – имаше дълга бяла козина, покрита с черни и оранжеви петна. Беше потомка на фамилния род котки, които леля й отглеждаше и стопанката й наистина я харесваше. Освен това животинката беше доста интелигентна и беше приятна компания в самотните зимни нощи.
- Е, Мъри, аз ще тръгвам. - каза й Джейн, след като се преоблече в официалната си лилава мантия. - Ще ти отмъкна малко риба, ако не забравя.
Котката мълчаливо се протегна върху леглото, като закачи с лапичката си една от завесите, след което се сви на кравайче и продължи да спи. Стопанката й я погали по козината и излезе от стаята. Забърза надолу по стълбището, за да пристигне съвсем навреме за разпределителната церемония.
- Изпуснах ли нещо? - попита тя седналия до нея професор Снейп
- Не, Минерва тъкмо ги доведе.
- Чудесно. - каза Джейн и се настани на мястото си. Макар че нямаше никакви познати или роднини сред първокурсниците, наблюдаваше с любопитство новите ученици. Мъниците изглеждаха доста уплашени, като че всеки момент щеше да изскочи някое чудовище от най-близкия ъгъл. Джейн преброи тринайсет ученици, които бяха разпределени в Рейвънклоу тази година.
Веселбата протичаше сравнително миролюбиво през следващите няколко часа. Учителите седяха спокойно на местата си и разговаряха помежду си, а някои чак сега забелязваха Джейн и се запознаваха с нея. Професор Флитуик, вдъхновен от почти еднаквите цветове на мантиите на Ъндед и Макгонагъл, разказа забавна история за три вещици с лилави мантии.
След като учениците напуснаха залата, като че ли всички учители се отпуснаха, а професор Дъмбълдор се усмихна многозначително и извади изпод масата голяма бутилка отлежало огнено уиски "Огдънс".
- А сега да се почерпим по случай началото на учебната година както подобава. - весело рече той и се зае да отваря бутилката - Хайде, колеги, подайде чашите.
Преди да успее да се усети, бокала на Джейн вече беше пълен догоре със силното уиски. Тя се опита да протестира, но Дъмбълдор с усмивка я увери, че не би следвало да има проблем в изпиването на толкова малко според него количество.
Най-напред всички вдигнаха наздравица за Хогуортс, после за новата учебна година и така докато бутилката свърши. Тогава Дъмбълдор я почука леко с върха на пръчката си, тя отново се напълни и учителите започнаха тостовете отначало. След втората бутилка уиски, директора измагьоса отнякъде музика, отмести четирите маси на домовете до стената и, прилично развеселен, покани професор Макгонагъл на танц. Професор Флитуик бързо беше поканен от професор Спраут, другите преподаватели също слязоха да танцуват и преподавателската маса скоро опустя. Доцент Ъндед се изправи с леко залитане и след като отправи една щедра усмивка към единствения си останал съсед по маса, го запита:
- Професор Снейп, бихте ли танцували с мен?
- Разбира се. Ако не се притеснявате, че може да ви настъпя. - отговори Снейп и поведе Ъндед за ръка към импровизирания дансинг - Може да ме наричаш Сивиръс. - допълни той малко завалено - И без това всички тук го правят.
- А аз съм Джейн. - каза Ъндед весело и в същия момент залитна
Снейп едва успя да я задържи да не падне на пода и за по-сигурно я прихвана през кръста. Тя си даде сметка, че най-вероятно няма да може да танцува танго или даже валс тази вечер, но може би щеше да успее с някоя балада. За късмет, следващата песен се оказа именно такава и Джейн, облегнала се щедро на рамото на Снейп, затвори очи и опита да не мисли. И все пак, професора беше доста симпатичен, даде си сметка тя. При това миришеше доста добре, може би тук-таме на някоя отвара, но един мъж би трябвало да мирише точно така. След малко, не можеше да определи точно колко, отмести глава от рамото на професора и го погледна в очите. Там, вместо предишната студенина, забеляза леки пламъчета, които я озадачиха. Може би халюцинираше, помисли си най-напред, което сигурно се дължеше на уискито, затова вече започваше да съжалява, че е изпила толкова много. Тя също гледаше с неприкрито любопитство професор Снейп, което той разбира се беше забелязал. Когато усети, че той се опитва да проникне в съзнанието й, Джейн побърза да отклони поглед и пак да се облегне на рамото му. В момента не беше в състояние да му се противопостави. Пък и не беше видял много. Нищо повече от една концертна зала, пълна с хора и няколко музиканта с несресани прически. По време на следващия танц Джейн отново вдигна глава, но изражението на професора беше непроницаемо. Не се сдържа и на свой ред се взря любопитно в очите му и успя да види, макар само за момент, едно момче и една жена, които спореха за нещо в доста мърлява на вид стая. Беше ред на Снейп да отклони поглед. Двамата изтанцуваха следващите пет танца, през които отвреме-навреме се опитваха да научат по нещо един за друг, всеки път с променлив успех. Накрая се наложи Ъндед да се предаде. Цялата игра на легалимантия и оклумантика, както ги наричаха в учебниците, беше много забавна, но човек трябваше да знае къде да спре. Вече почти заспала, тя реши че този момент е настъпил, подтисна една прозявка и обяви на кавалера си, че е решила да се прибира в стаята си.
- Ще те изпратя. - каза Снейп учтиво
- Моля те, Сивиръс, сигурно са поне хиляда стъпала догоре. Как ще се връщаш после?
Той обаче се оказа непреклонен, затова накрая Ъндед се принуди да отстъпи. Двамата пожелаха лека нощ на останалите и излязоха от Голямата зала, подпирайки се един на друг. Сивиръс удържа на думата си и изпрати Джейн до самата врата на стаята й на петия етаж.
- Искаш ли да влезеш? - попита Джейн и се усмихна широко. Снейп я погледна изучаващо.
- Не, благодаря. - отвърна той след кратък размисъл - Може би някой друг път. Лека нощ и приятни сънища.
- Благодаря. - каза Ъндед, като се мъчеше да скрие разочарованието си - Обаче аз не сънувам. Но се надявам нощта наистина да мине леко.
- Ти май доста пийна. - замислено рече Снейп и затършува из джобовете си - По-добре изпий няколко глътки от това, взех го в случай че някой прекали с пиенето.
Той й подаде малко непрозрачно шишенце, в което беше сипана някаква течност.
- Благодаря. – магьосницата изсипа част от съдържанието му в устата си и след като преглътна, го върна на собственика му - Аз ще трябва да си влизам вече, че ме заболяха краката. Лека нощ и приятни сънища и на теб!
Джейн отвори вратата, влезе в стаята си и бързо си легна, без да се обръща назад. Щеше да бъде хубаво професор Снейп да остане, помисли си тя. Никога не се беше чувствала толкова самотна досега.
* * *
На другата сутрин почти се успа за закуска. Толкова много й се спеше, че можеше да си остане в леглото чак до вечерта, помисли си в просъница. Обаче будилника й беше на друго мнение. С викове "Ставай, Джейн" той все пак успя да я изкара от леглото, за да пристигне почти навреме в Голямата зала. Въпреки лекия световъртеж, тя успя да стигне там почти безпрепятствено и даже без да се загуби по стълбите. Чувството й за ориентация никога не беше било особено добро, а след запой практически изчезваше.
Когато слезе долу, залата вече беше почти пълна, а на Височайшата маса имаше останало само едно свободно място между професорите Снейп и Флитуик. Когато стигна до масата, Джейн учтиво поздрави тях, професор Дъмбълдор и професор Макгонагъл и седна на мястото си. Все още недосъбудена, тя грабна най-близката до нея чиния, която се оказа пълна с бекон, и започна да яде. Професор Снейп учтиво й подаде чаша със силно кафе, което тя прие с благодарност. Беше минало толкова време от последната й година в Хогуортс, че Джейн почти беше забравила колко вкусна може да бъде храната тук. След като с удоволствие изяде порцията си, тя започна да се интересува от новините в училището, докато дискретно подпираше главата си с ръка.
- Ето тази пасмина там са нашия дом. - посочи професор Флитуик към дългата маса в дъното на залата. Ъндед кимна, разтърси глава и се вгледа по-внимателно в децата, които тъкмо дояждаха закуската си на Рейвънклоуската маса.
- Тихички са. - отбеляза колебливо и намести очилата на носа си. Самата тя трудно можеше да забрави шумотевицата, която обикновено се вдигаше от Рейвънклоуци, когато сядаха да ядат.
- Да, сега са тихи - потвърди Флитуик. - Приготвят се за училище. Ти само ги виж следобед и пак ще си поговорим. След като си напишат домашните, направо озверяват.
- След като ги напишат - това е важното. - каза Ъндед спокойно и се пресегна да си вземе един ментов бонбон със свободната си ръка
- Съветвам те да обърнеш внимание на втората част от изречението на професора. - включи се в разговора Снейп - Моите са доста буйни, но са си така постоянно. Докато вашите... Е, наблюдавай ги внимателно днес и ще разбереш.
- Може би трябва да им измислим някакво занимание. - предложи преподавателя по вълшебство - Някой нов магически кръжок или нещо такова.
- Добра идея, професоре. - отвърна му Ъндед - Ще помисля по въпроса.
В това време професор Дъмбълдор беше станал от мястото си и се беше приближил до тях, без да го усетят.
- Колеги, - прокашля се той, за да привлече вниманието им - време е да отидете да раздадете програмите на нашите подопечни.
Тримата светкавично прекратиха разговора си и се обърнаха към него. Директора връчи на Снейп и Флитуик два големи наръча с учебни програми и след това тръгна към другия край на масата да даде останалите програми на Спраут и Макгонагъл. В това време професор Флитуик се обърна към Ъндед:
- Джейн, ще бъдеш ли така добра да им раздадеш програмите? Нещо се обажда артрита ми днес и ще се радвам, ако можеш да ме отмениш.
- Разбира се, професор Флитуик. - отговори тя, пое купчината пергаменти и забърза след професор Снейп.
Когато се приближи към масата на Рейвънклоу, учениците започнаха да си шушукат възбудено.
- Нима имаме нов ръководител? - чудеше се едно русокосо момче
- Че Флитуик си е тук, за какво ни е нов?
Джейн се приближи към тях и като се направи, че не ги чува, започна да раздава програмите. Когато най-сетне се върна на Височайшата маса, в ръцете й бяха останали само два пергамента със заглавия "доцент Ъндед" и "професор Флитуик". Тъй като другите учители се бяха увлекли в разговор за бунта на таласъмите и село Хогсмийд, тя мълчаливо седна на мястото си и подаде единия пергамент на учителя по вълшебство. Докато разсеяно разглеждаше програмата си, слушайки разговора, изведнъж пред очите й попадна квадратче с надпис "Вторник, първи час: шести курс, Рейвънклоу". Че това беше след няколко минути. Дори можеше вече да е започнал, помисли си тя и се изправи на крака, но след като се огледа наоколо и установи, че никой още не е напуснал Голямата зала, с облекчение си каза че сигурно има още малко време. И наистина, минаха поне няколко минути, преди една от преподавателките, професор Спраут, да се отправи на занятие.
- Е, колеги, аз трябва да тръгвам. - каза тя и напусна масата
- Ще се видим на обяд, Помона! - отвърнаха й няколко от учителите, след което продължиха дискусията. Ъндед припряно приглади одеждите си с ръце и след като хвърли един поглед на джобния си часовник, също стана от мястото си. Главата й вече се беше избистрила. Хогуортското кафе със сигурност правеше чудеса, с интерес установи тя.
- Накъде, Джейн? - попита професор Снейп, внезапно забравил за разговора си със седящия от другата й страна професор Флитуик. На мястото до него някаква дребничка преподавателка тъкмо дояждаше порцията си с пържена риба.
- Влизам в час след петнайсет минути. До после! - отвърна му Ъндед и припряно излезе от Голямата зала. По пътя изпревари няколко ученика, които явно също отиваха на занятие и се насочи право към преподавателската тоалетна. Внезапно я беше обзело вълнение заради предстоящия час и Джейн си даде сметка, че не може да отиде в кабинета си, преди да се успокои достатъчно. И тъй като времето й беше изключително ограничено, тя нямаше какво друго да направи, освен да свали с една ръка очилата си, а с другата обилно да наплиска лицето си с вода.
"Успокой се, Джейни", помисли си тя, "не е нищо по-различно от концерт". Възвърнала донякъде самообладанието си, Ъндед се изправи в целия си 160-сантиметров ръст пред умивалника и се погледна в огледалото. "Истински таласъм", каза си тя наполовина ужасена, наполовина развеселена, "няма защо да се чудиш, че професор Снейп така се уплаши вчера. Аз също бих се постреснала, ако не се познавахме твърде добре от поне 30 години". Отражението й намигна весело, а Джейн притеснено започна да заглажда стърчащата си във всички посоки коса с вода.
След като приключи и с това, погледна към часовника си и бързо осъзна, че е на път да закъснее за часа. Излезе от тоалетната и като се увери, че няма никой друг в коридора, тя запретна полите на мантията си и се затича към стълбището.
