Всеки път, щом тръгваш, аз умирам.
Толкова раздиращо боли,
че за мъничко до мене все се спираш
и после пак далече си... Кърви
самотното ми плачещо обичане...
Не си до мен да ти го подаря.
Не съм до тебе тихо да изричам,
как искам те и колко ти благодаря...
Че имам те! Във мене имам те!
Притискам те до моето сърце.
И чак е плашещо това споделяне
на мисли, чувства... цели светове!
Дали си истински? И мой дали си?
Прекалено хубаво май ми се струва...
Но вярвам в теб. Дори далече да си.
Обичам те, задето ми се случваш.
просто в момента не е до мен.. 
