"ЛЮБОВ и ОМРАЗА" - фик на Djenny_m

ЛЮБОВ И ОМРАЗА

Резюме:

Живота на тинейджърката Габриела претърпява невероятен обрат. За кратко време й се налага да порастне и да се сблъска с куп неща.
На фона на всичко се появява Пламен - чаровен багерист, които обаче се оказва не човекът за когото тя го мисли.
Истината е, че той не е прост багерист, а син на един от най-богатите предприемачи в града. За него работата с багера е просто занимание, не начин за изкарване на прехраната, но Габриела не знае това.
Той се влюбва в нея, още от мига, в който я вижда, тя пък се възхищава на неговият багер.
Накърнен от факта, че Габриела не му обръща внимание, Пламен започва да се заяжда с нея и да вгорчава живота й, правейки й разни номера, които направо я побъркват.
Двамата изпадат в множество комични ситуации и хапливи спорове, и въпреки стремежа си да стоят далеч един от друг - не могат!
Любовта ги връхлита с цялата си мощ, но една тайна застава помежду им. Тайна, която ще разбие живота и на двама им.
Дали Пламен ще съумее да задържи Габриела при себе си или новопоявилият се нейн колега Ясен ще спечели сърцето й?

"ЛЮБОВ и ОМРАЗА" - фик на Djenny_m %D0%BA%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%86%D0%B0_%D1%84%D0%B8%D0%BA_97009_21781230

Скъпо дневниче,

досега не съм си имала дневник.Напоследък се разочаровах много от фалшиви хора, мислейки, че са ми приятели. Имам нужда да споделям, но вече не мога да се доверя на никого, затова се доверявам на теб!

Пази добре тайните ми!
"ЛЮБОВ и ОМРАЗА" - фик на Djenny_m 259710

-1-

Връщах се от училище пеша. Времето беше хубаво и реших да се поразходя. И без това мразя градския транспорт!
Не ми се прибираше много, затова удължих маршрута си, шляейки се безцелно насам-натам . . .
Минах покрай църквата. По принцип съм вярваща, но не ходя често на църква. Спрях се и седнах на каменната оградата, под голямата сенчеста върба.
Изведнъж ме обзе страхотно спокойствие . . . Щях да поостана и да му се наслаждавам, но в този момент някой пристъпи и наруши сладката хармония . . . Беше възрастна жена, която седна до мен. Даже незнам откъде се появи!
Притесних се от внезапната й поява. . .
Понечих да си тръгвах и тогава . . . тя ме спря! Помоли ме да остана. Поколебах се за момент, но . . . любопитството надделя!
Каза ми какво предстои да се случи в моя живот.
Съдбата щяла да ми прати ръка за ръка любовта и омразата . . . и за добро и за лошо. Избора ще е мой. Кое ще вземе превез, зависело само от мен . . .
След това си тръгна! Не я попитах нищо . . . Просто стоях и я гледах как се отдалечаваше клатушкайки се по тясната пътечка, докато накрая се скри от погледа ми.

- Бла, бла! - помислих си.

И така, ето ме вкъщи! Исках да ти споделя, не че е важно . . . просто беше някак странно . . .

Сега ще трябва да те оставям! Имам домашно за утре . . . Съвсем забравих за есето по литература. Темата е за любовта!!!

Пожелай ми успех! Ще ми коства много да напиша нещо смислено ...

-2-

Имах тежък ден! Есето ми беше ужасно! Г-жа Щростмайер не беше никак въодушевена. Мразя този предмет, а още повече мразя да пиша глупави есета!
Хубавото е, че вече съм оформена и слава на Бога, че това е един от последните ми учебни
дни. Остават още два . . . Скоро ще съм ваканция и много ми се ще да ти напиша, че лятото ще безделнича по цял ден, но за жалост няма да се случи така . . .
Нашите решиха, че е време да си намеря РАБОТА!!! Ужасно нали?
Протестирах, но нямаше кой да ме чуе! Мога само да се надявам, че никъде няма да ме вземат!
И като споменах работа . . . родителските тела вече се погрижиха за обявите - натресоха
ми няколко вестника с такива!
Единодушно решихме, че трябва да е нещо по специалността. Така възможността да изникне
работа за мен се намалява. Повече се търсят хора с опит . . .

* * *

ЛОША НОВИНА!

Мама намери обява за млади чертожници – БЕЗ ОПИТ.
Това е катастрофално! Всичките ми надежди да съботирам плана им РУХНАХА!!!
Обичам да чертая, но не съм готова да сложа край на безгрижните дни!
Както и да е! Това не вълнуваше никого, освен мен! Веднага се обадихме и ми назначиха интервю – УТРЕ сутрин. Ще ида преди училище!Надявам се всичко което ми се случва да е за добро!

-3-

Денят бе мрачен и студен . . . Навън валеше, а аз трябваше да ходя на интервюто за работа. Знаеш, не съм много
навита, но изборът не беше мой!
Адресът, който ми дадоха е в един отдалечен квартал, в близост до гробището.
Гробище! Побиха ли те вече тръпки, защото мен да?!
Сградата в която трябваше да ида се намира в двора на един завод, превърнат сега в складове и офиси на различни строителни фирми.Отидох, интервюто мина доста добре. Спокойна бях, защото не ме интересуваше дали ще ме вземат или не . . .
Шефа каза, че искал да се срещне и с други кандидати, но щели да ми се обадят когато вземат някакво решение.
Тъкмо си тръгвах и тогава се случи нещо неочаквано . . . Натъкнах се на него!
Завладя ме от пръв поглед. Стоеше пред мен и външният му вид беше доста внушителен. Изкуших се и . . . ВЕДНАГА ГО ПОЖЕЛАХ!
Единственото което ме вълнуваше в този момент бе как да го имам, но това не беше възможно . . . Нямаше как да ми принадлежи! Исках прекалено много . . . Усмихнах се на случайността и се ядосах на него! Защо беше толкова прекрасен? Защо? Защо така ме изкушаваше? Защо се влюбих в него почти веднага? ЗАЩО ИСКАХ ДА ГО ПРИТЕЖАВАМ?
Багерите са моята слабост!!! Знам, че ти ще ме разбереш, затова го доверявам само на теб!
Стоях и го гледах със затаен дъх и без да откъсвам очи.
В този момент се появи една мрачна персона, която прекъсна сладкия миг и разгроми всичките ми фантазии . . . Беше онова самоуверено момче – багериста, облечен целия в черно. Мина нафукано, смигна ми и се качи вътре. Завъртя се с багера най-демонстративно пред мен и тръгна нанякъде . . . Хвана ме яд! Изпитах истинска завист. Желаех да съм на неговото място и да имам това, което имаше той – най-великолепният еднокофов хидравличен багер!
Знам, в мен има нещо наистина сбъркано!
Детството ми беше щуро и изпълнено с доста вълнуващи приключения. Повече обичах да майсторя, отколкото да играя с кукли. Даже не харесвах кукли! Обожавах да стоя в гаража на баща ми и да гледам как разглобява и сглобява разни неща. Смешното е, че той винаги е искал син, но вместо това се появих аз . . .

-4-

Днес бе последният ми учебен ден. Вече съм ваканция. Нямаш си и на идея колко съм доволна! Броях минутите докато не свърши и последният ми час и щом звънеца изби изхвръкнах навън като волна птичка със скоростта на вятъра . . .
Нямах планове какво да правя и докато се чудех как да запълня времето си телефонът иззвъня . . . Номерът не ми беше познат, но все пак вдигнах . . .
Съобщиха ми трагична вест – ОДОБРЕНА СЪМ за работата!
Помолиха ме, ако имам възможност веднага да отида там, за да подпишем договор. И без това нямах други ангажименти, затова приех. . .
Вълна от множества противоречиви чувства мина през мен когато наближих...
Тогава отново го видях! Беше толкова бърз и маневрен . . .
Как можех да не му обърна внимание?
Стоях и му се любувах, а онова проклето самовлюбено момче – багериста реши, че гледам него!
Изключи багера и се извика от кабината:

- Знам, че съм хубав! Ако си решила да ме поканиш на среща, довечера съм
свободен! - след това ми намигна и се нахили наперен. Вярваше ли си изобщо?

- Всъщност не гледах тебе Казанова! Любувах се на багера, затова не се надувай толкова!!! – скастрих го набързо. Фукльо!

- Така ли? Тогава, ако искаш довечера да дойда с багера принцесо? Така ще се "любуваш" и на двама ни .... от близо! - каза той, наблягайки на последната дума.

След това скочи от багера и тръгна към мен. Спря точно на метър разстояние, скръсти ръце пред гърдите си и взе да ме разглежда най-безсрамно. Все едно съм експонат! Пусна двадесет и четири каратова усмивка на лицето си, очаквайки отговора ми.

- МЕЧТАЙ СИ! – отвърнах му аз, и се запътих ядосано към новата си офис сграда. Глупак! Нахалник! . . .В главата ми бликаха епитети, като лава от изригващ вулкан.
Да можеше да надникне сега там г-жа Щростмайер! Щеше да види колко богат е речникът ми в действителност . . .
Опитах се да игнорирам багериста - дразнител и да успокоя нервите си преди да вляза при управителя. Той е много любезен човек!
Подписахме договора и вече официално съм назначена! Когато излизах от сградата не видях нито багер, нито багерист.

-5-

Първият ми работен ден! Честно казано – чувствам се леко напрегната, даже и в този миг, докато ти разказвам всичко . . . Станах и бързо се приготвих за да отида навреме. Не исках да закъснявам. Истината е, че подраних с цял час! Голяма съм шматка! Когато наближих завода осъзнах, че няма кой да ми отвори!
Забавих крачка и се намусих. Мразя да чакам! Изведнъж мощен рев разцепи въздуха и нещо профуча с бясна скорост покрай мен . . .
- БАГЕР! Трябваше да се досетя, че пак ще засека онзи дразнител. Супер! Денят ми започна страхотно! Минавайки покрай мен въпросният индивид наду клаксон, така, че и свраките се подплашиха и отлетяха надалече.

- НЕНОРМАЛНИК!!! – извиках се яростно след него. Какво си мисли? Това е багер, не е на рали! Глупак!!!Явно му харесва да ме дразни! Не стига, че съм нова тук, а още от самото начало успях да спечеля врагове! Не исках да се получава така, но той ме предизвиква по всякакъв начин! Харесвам багера, великолепен е, но багериста - той просто ме влудява!
За щастие шефа също подрани и затова не стоях да чакам навън. Възложи ми и първата самостоятелна задача. Няма да повярваш – ще проектирам лифт! Инвеститорите планират да изградят чисто ново съоръжение преди зимния сезон, и проектанта съм АЗ!
Не съм правила подобно нещо преди, но какво пък? Обичам предизвикателствата. Веднага се захванах за работа . . . Часовете отлетяха неусетно и стана време да си ходя. ВЕЧЕ ИМАМ КЛЮЧ!!!Заключих и трънах към вкъщи. Смръчаваше се. Нямаше хора наоколо. Офисите на другите фирми бяха затворили . . . Запътих се към изхода и там забелязах сребристо-сиво BMV паркирано точно пред портала, а облегнат на капака му стоеше БАГЕРИСТА!

Поех дълбоко въздух, стиснах здраво чантата в ръце и закрачих смело напред. Когато наближих той се усмихна лукаво и самодоволно . . .

- Да те закарам до някъде baby? – и ме погледна въпросително.

- НЯМА НУЖДА! И не съм ти baby!!!-

-Значи, сама ще намериш пътя до спалнята ми? – каза отново наперено той.

- Само в болния ти мозък би се случило това! А сега се разкарай, преди кракът ми да е намерил слабините ти! – изсъсках гневно през зъби, докато минавах покрай него.Той не помръдна. Остана облегнат на капака на скъпата си кола, със скръстени ръце и видимо развеселен. Продължаваше да се усмихва!
Явно да си багерист е доста скучна работа! . . . А също и добре платена, съдейки по лъскавото BMV . . .Но парите не правят човека, човекът прави парите!

-6-

Поредната ми тежка сутрин... Ставането се превърна в проблем за мен. Все пак бях свикнала да спя до колкото си искам.
Снощи сънувах прекрасен сън . . . Мечтата ми да се кача на багера се сбъдна! Аз го управлявах и усещането беше невероятно . . . Багериста го нямаше и този път никой не развали щастието ми, освен утрото!
Излязох по-късно днес, но стигнах навреме. Заех се веднага с лифта. Тъкмо изчислявах облицовката от еталбонд, когато навън се вдигна страшна врява. Беше от клаксон! Надникнах да видя какво става и познай кой беше долу? – БАГЕРИСТА! Паркирал бе багера точно под прозореца ми!

- Това вече е прекалено! – извиках отгоре аз.

- Ако Мохамед не отиде при планината, то планината отива при Мохамед! – каза той и се ухили жизнерадостно.

- Ти луд ли си? – изкрещях яростно. – Някои хора се опитваме да работим! Какво искаш?

- Слез за малко да поговорим, защото иначе няма да мръдна от тук и ще натискам клаксона, докато не ми излезе мазол на ръката! – намигна и отново ми хвърли дяволита усмивка.

Държанието му вече прекрачи всякакви граници. Тялото ми се тресеше от гняв. Как си позволява това момче да ме излага на работното ми място? Колегите от съседния офис се показаха също. Какъв срам!
Слизах по стълбите препъвайки се, докато той се наслаждаваше със задоволство на покъртителната гледка.

- КАКВО ИСКАШ? – казах истерично аз!

- Не е ли очевидно? – отвърна равнодушно той.

- Очевидно не е ОЧЕВИДНО! – промълвих нетърпеливо.

- Добре, мислех, че сама ще се сетиш, но тъй като не си много наблюдателна ще ти кажа.
- Очевидно е, че съм изморен и имам нужда от масаж! – и ме погледна умолително.

- Сигурно е обаче, че ще получиш . . . един голям . . . шамар, ако веднага не се скриеш от погледа ми! Нахалник! Когато се обърна да те няма! – отговорих остро и заплашително, а тонът ми бе повече от сериозен.

- Добре мадам! Слушам и изпълнявам! - нахилен до уши и козирувайки ми се оттегли откъдето бе дошъл.

Що за нахалство беше това? Умът ми не го побира!
Едва се успокоих и започнах отново да работя. Хоризонталната проекция и разрезът на съоръжението бяха готови.
Така се разработих, че не забелязах колко е късно. Навън се беше стъмнило. Побързах да си тръгвам. Побиваха ме тръпки да вървя сама в тъмното, още повече в близост до страховитото гробище. Настръхнах при мисълта за това!
Тъкмо заключвах вратата, когато убийствен писък прониза тъмнината и спря дъхът ми. Можех да усетя как сърцето ми се беше качило до гърлото. Препускаше лудо, опитвайки се да изхвръкне.
Гарвани! Бяха просто гарвани, които прелитаха покрай мен.
Взех разстоянието от офиса до портала почти на бегом. Останах без сили накрая. Откога не бях тичала! Когато видях огромната желязна порта забавих крачката си. Тогава забелязах, че някаква сянка, стояща отсреща до близкото дърво се размърда. Какво беше това? Пулсът ми пак се ускори . . . Фигурата се насочи право към мен. Краката ми взеха да олекват, но не спрях. Продължавах да се движа и то също се движеше . . . към мен! Когато се срещнахме, го разпознах . . . БАГЕРИСТА!
ОТНОВО ТОЙ!

- Страх ли те е в тъмното baby? – прошепна ми нежно.

- Мисля, че ти казах, да не ме наричаш baby! – изрекох с треперещ глас.

- Не се страхувай! Знам едно място, където винаги ще се чувстваш сигурно! – и се приближи още по-близо до мен.

- И къде е това място? – хапливо отвърнах аз.

- Ще ти кажа . . . В прегръдките ми разбира се! Къде другаде си мислиш, че ще се почувстваш най-добре? – добави иронично и самодоволно той.

- Например вкъщи! Довиждане! – казах го твърдо и си тръгнах.

Тичах до спирката. За щастие автобусът дойде веднага, иначе най-вероятно щях да припадна . . .

-7-

Днес е големият финал на вечното дерби – червени срещу сини. Не успях да се уредя с билети за мача, затова трябваше да се примиря, че ще го гледам вкъщи.
За разлика от вчера, тази сутрин станах без проблем, и то още преди алармата да иззвъни.
Облякох се спортно, а аксесоара, който завърши тоалета ми беше синият ми шал.
Качих се в автобуса и много се зарадвах, когато видях вътре още сродни души.
Група момчета, облечени в синьо скандираха с шумни викове мотото на шампиона.
Слязох на спирката на познатото гробище и навлязох в двора на завода.
Вървях бавно и тогава . . . забелязах срещу мене да се приближава облечен в ЧЕРВЕНА тениска субект.

- Не може да бъде! – ококорих се аз! Чак ме хвана смях.
- Досега не бях виждала багерист – чорбар! Той също ме изгледа и впери поглед в синия ми шал.

- Не е за вярване! – каза подигравателно.

- По добре свиквай от рано с мисълта за погром! Ще те боли по-малко после. – изрепчих се аз.

- А какво ще стане, ако вие сте тези които паднете? – смигна и смело протегна ръка.

- Бас ли ми предлагаш? – засмях се изненадана.

- Разбира се!– усмихна се чаровно той.

- Добре! Приемам предизвикателството! Какъв е облога? – запитах нетърпеливо опонента си.

- Като кавалер ще те оставя първа да кажеш. И така, целият съм в слух! – подкани ме
настоятелно той.

- Ако паднете искам . . . да свалиш чорбарската си тениска и да я изгориш собственоръчно пред мен! – сега аз му се усмихнах.

- А ако спечелим? Какво ще направиш за мен? – попита развеселено той.

- Каквото поискаш! – троснах му се аз.

- Изкушаваш ме, като ми говориш така! – погледна предизвикателно и пристъпи напред. – Ако довечера спечелим утре ще излезеш с мен! – каза самодоволно той и стисна ръката ми.

- Надявам се, че не приемаш прекалено навътре загубите? – запитах заядливо и този път аз му намигнах.

- Ще видим накрая! – нахили се победоносно и махна заплашително с пръст.

Метнахме си по един последен поглед и се захванахме за работа. Едва дочаках докато се стъмни . . .
Прибрах се набързо и се бетонирах пред телевизора.
Напрежението в мен нарастваше с всяка изминала минута. През цялото време ругаех безмилостно противниковия отбор . . .
В края на второто полувреме резултатът беше равен. Съдията даде 15 минути продължение . . . Имаше фал и нашите щяха да изпълняват дузпа. Направо изтръпнах. Тази последна дузпа щеше да реши целия мач, а също и . . . моята съдба! Само един гол ни делеше от победата . . . и ето . . . чудото се случи!
Наистина вкарахме! Извиках от щастие “ПОБЕДА”!
Това бе и моят личен триумф! След това се чу и последния съдийски сигнал. Не знам дали сега имаше по-щастлив човек на Земята от мен! Нямам думи да ти опиша, колко съм развълнувана!
За пръв път в живота си печеля бас. А сега удоволствието от победата беше двойно, защото утре нахалния багерист щеше да усети горчилката от падението!

-8-

С нетърпение посрещнах утрото. Навън слънцето напичаше от ранни зори и жегата започна да се чувства осезаемо.
Днес нарочно бях подранила. Крайно време бе да натрия носа на багериста. Той отдавна си го просеше!
Минах покрай портала, но не го видях. Огледах се наоколо, но нямаше и следа от въпросния субект.
Свих зад складовете и се насочих към нашата сграда. Тогава забелязах багера, паркиран точно там.
От него слезе багериста, облечен в червената си тениска.

-Е, време е да си получа дължимото! – казах закачливо.

- Добре! – каза равнодушно той и свали тениската . . .

МИЛИ БОЖЕ! Останах с отворена уста и не можех да заповядам на очите си да престанат да го зяпат . . . Кожата му имаше приятен загар . . . Гърдите му бяха гладки и добре оформени, ръцете му изглеждаха силни и мъжествени, а коремът – стегнат, като на културист.
Кой би предположил, че под чорбарската тениска може да се крие такова изваяно тяло?
Въодушевлението в мен нарастна, когато той се приближи . . . Можех да усетя аромата на кожата му, дъхът му . . . и от всичко това започвах да се чувствам странно . . .
Настръхнах, стомахът ми се сви на топка, мозъкът ми блокира . . . Усещане, което не мога да опиша с думи!
Той се усмихна, защото видя, какъв бе ефекта на голото му тяло върху мен. Накрая не се сдържа и проговори:

-Ако ме беше помолила, щях да си сваля тениската още онзи ден! Да беше казала, че ме искаш гол! – каза съблазнително и се нахили самодоволно.

Усетих как бузите ми започнаха да пламтят. Вероятно се бях изчервила, но бързо се окопитих и отвърнах на нападките му:

- Всъщност, не изгарях от желание да те гледам гол! Можеше просто да донесеш тениската нали, вместо да я обличаш на себе си?

- Ако не искаше да ме гледаш гол, тогава защо така ме зяпаше? Защо не се обърна например? – отвърна развълнувано и ме гледаше очаквайки отговор.

- Защото не си ме помолил! Мислех, че нямаш проблем с голотата! – троснах се аз.

-Всъщност нямам! – каза най-безсрамно и отново ми намигна.

- Да искаш да сваля още нещо? – попита предизвикателно и вхърли поглед върху червеното ми лице.

- НЕ! Това е достатъчно! – твърдо отсякох и гневът взе да изпълва душата ми.

- Щом казваш! – отвърна превзето, сякаш не ми бе повярвал.

- Хайде! Ще я гориш ли или искаш първо да я оплачеш? – подканих го нетърпеливо.
- Взех да губя търпение!

Той грабна тениската си, хвърли я на земята. Извади от кабината едно шише с нафта, заля я обилно и драсна клечката. За броени минути фланелката вече я нямаше. От нея остана само пепел.
Двамата стояхме и гледахме как догаря и последният пламък, и когато той загасна багериста ме погледна и каза:

- Ето, вече можеш да си доволна . . . Удържах си на думата!

Качи се в багера и потегли. Дори не ме и погледна . . . Безмълвна останах да гледам докато той се отдалечаваше.
Вместо да съм доволна, започнах да чувствам вина. Мисля, че го нараних. Стана ми кофти. Цял ден ми беше гадно заради случката. Исках да се уверя, че е добре.
Надявах се когато си тръгвам да го видя, но това не се случи . . .

-9-

Не можах да заспя. Вината която изпитвах не ми даваше мира. Изгарянето на тениската не ми донесе очакваното удовлетворение . . . Главата ми щеше да се пръсне от мислене . . .

Щом се развидели станах от леглото. Вече не издържах вътрешното напрежение, което искаше да ме разкъса на малки парченца.
Подраних за работа с едничката идея да говоря с него . . .
Наоколо нямаше никакви признаци на движение. Багера беше паркиран на паркинга, но него го нямаше . . .

Качих се в офиса си и се захванах да работя. И без това ме притискаха сроковете на инвеститора . . . Пропуснах и обяда . . . Нямах нито апетит, нито желание да излизам навън. Бях изцяло погълната от проектанската си задача. Щорите стояха спуснати цял ден и не забелязах кога
слънцето бе залязло. Останах сама в цялата сграда . . .
Прекъсна ме извъняването на мобилния ми . . . Беше мама . . . Чудеше се къде съм. Не усетих колко късно е станало. Успокоих я и веднага тръгнах. Тъкмо заключвах входната врата, когато усетих нечие присъствие . . . Обърнах се и видях багериста.
Какъв странен навик има все да ме изненадва от някъде!
Усмихнах му се и той също ми се усмихна.

- Много работиш! – каза той накрая.

- Да и доста съм позакъсняла. Нашите се притесниха. – отвърнах разтревожено аз.

- Ако искаш мога да те закарам? – предложи любезно той.

- Боя се, че не сме в една посока! – отвърнах предпазливо.

- А може и да бъдем, ако кажеш! – прошепна закачливо и намигна.

- Забрави! – отсякох на секундата аз. - Никъде не отивам с тебе, нито сега, нито никога!
НИКОГА! – и акцентирах върху тази дума.

- Надеждата умира последна, нали знаеш? Пък кой знае, може скоро да размислиш! – каза той самодоволно.

- Оревоар! Не ми се спори с теб точно сега! Късно е, закъсняла съм и нямам сили наистина!!!Ако си решил да ме дразниш предлагам да го отложим за понеделник, става ли? – попитах иронично аз.

Той ме погледна, без да каже нищо и аз закрачих бодро към спирката.
Един от кошмарите ми, да се озова сама в мрака, покрай зловещото гробище се оказа реалност . . . Наоколо нямаше никого. Само тъмнина . . . Побиха ме тръпки, когато чух крясъци на прилепи прелитащи около мен. После дочух шум . . . шум от стъпки.
Мислех, че е багериста, но когато се обърнах да видя дали е той, с разочарование разбрах, че не е . . .
Изтръпнах и се изплаших. Беше черен мъж, който с фалшива усмивка гледаше към мен, но аз бях толкова стъписана и уплашена, че нямах сили нито да се движа, нито да викам!
В главата ми започнаха да изникват картини за това, което щеше да последва, а аз бях напълно блокирала и неспособна да се защитя.
Той тръгна клатушкайки се към мен и Бог знае, какво щеше да ми направи . . . но тогава мощен звук от форсиране на двигател дойде някъде зад мен. Обърнах се и видях мотор, а на него седеше багериста. Той скочи на мига, без да гаси двигателя, грабна ме и ме качи на мотора. Единственото което чух беше “дръж се здраво” . . .
И аз се хванах за него, като удавник за сламка.
Тялото ми се притискаше инстинктивно към неговото, ръцете ми се преплетоха около гърдите му.
Караше бързо и аз не можех да се ориентирам къде ме води. Когато спряхме видях, че съм почти пред вкъщи. Зачудих се откъде знаеше къде живея?
Онемяла от страх, не знаех какво да кажа...
Бяхме спрели, но аз все още стоях вкопчила се здраво в него.
Когато се поуспокоих отпуснах хватката си и слязох от мотора.
Той наблюдаваше внимателно всяко мое движение . . .

- Добре ли си! – попита ме объркано той.

- Да, благодарение на теб! – едва промълвих аз.

- Това не ли момента в който ти скачаш на врата ми и ме целуваш нежно за благодаря? – каза дяволито той.

- Прекалено много емоции ще ми дойдат за една вечер! – засмях се аз.

- Предполагам, че няма да ме поканиш у вас, за да те пазя по - късно, когато си легнеш? – пошегува се той.

- Правилно си предположил! – отвърнах сериозно аз.

- Тогава мога да ти пожелая само лека нощ! – рече яхвайки мотора си,след което с бясна скорост взе завоя и се скри от погледа ми.
Не намерих думи за да му изкажа колко много е направил за мен и колко съм му благодарна...

Прибрах се, дори не вечерях. Нашите не ме попитаха нищо, а и не изпитвах желание да им споделям каквото и да е . . .
Влязох в стаята си и потънах в размисли . . .
Защо момчето, което винаги се заяждаше с мен ми се притече на помощ сега?

-10-

Неделя! Дългоочакваният ми почивен ден . . .
Обадих се на единствената ми останала близка приятелка. Решихме да идем на кино.
Харесахме страхотен филм и когато бяхме пред залата, канейки се да влизаме видях онова момче – багериста.
Мислех си, че няма да ме види, но в този момент той се обърна и погледна право в мен. Стъписах се и не знаех как да реагирам сега. Да го поздравя или не? Първо е груб и вулгарен, после е мил и ми помага, а след това пак е нахален.
Казах на приятелката ми да влиза и се запътих към пуканките. Всъщност изобщо не ми се ядяха пуканки, но трябваше някак да се измъкна от сконфузната ситуация . . . и тогава той ме последва. Нареди се на опашката зад мен.
Поръчах си малки пуканки, въпреки, че бях наясно, че няма да изям нито една и понечих да си тръгвам, когато той хвана ръката ми и ме дръпна настрана.

- Вече не се ли поздравяваме? – каза ядосано.

Аз мълчах и го зяпах, и той също ме гледаше неразбирайки какво става.
Тогава се появи едно момиче, фръцла, която ме погледна презрително, след което го хвана под ръка и го задърпа към киното, но дори и тогава ние не свалихме поглед един от друг...
Прожекцията започна, но не й обърнах особено внимание. Очите ми се оглеждаха и търсеха да срещнат някъде неговите . . .
След като филма свърши и пуснаха лампите, отново взех да разглеждам наоколо, но никъде не го съзрях...
Не знаех, какво да си мисля вече за него! Чудех се що за човек бе той?
Дали наистина е толкова лош на какъвто се прави или това е само маска на корав мъжкар, зад която се крие момче с добро сърце?

-11-

Понеделник! Работен ден и отново станах рано!
Качих се в рейса машинално, мислейки за вчерашната случка и за момичето с него. Коя беше тя? Каква му беше? След което се запитах – на мен какво ми пука? Или по-точно правилният въпрос беше – защо ми пука?
Ходех бавно и разсеяно и изобщо не забелязах кога съм го подминала.
Стреснах се от гласът му, когато се извика след мен “добро утро се казва”!
Извърнах се назад и го погледнах. Беше целият в масло и се занимаваше с хидравличните цилиндри на багера.
Застанах насреща му и въпросът просто се изплъзна от устата ми:

- Е, кога ще ми дадеш да карам багера? – попитах срамежливо.

- Хм, нали знаеш, че за тази цел трябва да седнеш в мен! – нахили се той и потупа коленете си. - Все пак седалката е само една!

- Никога! – сопнах се ядосана.

- Да, и онзи ден каза “никога”, но след това бързо размисли нали? – заяде се той.

- Обстоятелствата ме принудиха. – изрепчих се аз.

- Добре! Сега обстоятелствата отново те принуждават! – подкани ме той.

- Нахалник! – изсъсках през зъби и продължих пътя си.
Чух го да се смее зад мен, но не се обърнах. Явно пак се беше върнал към старото си аз и се забавляваше като ме дразни.
На обяд бях стресната от бучене на двигател и клаксон. Вече не се учудих какво става, защото ми беше ясно какво става - БАГЕРИСТА! Отговорът на всеки въпрос беше – БАГЕРИСТА!
Добре, че бях сама. Показах се на прозореца и го погледнах въпросително, чудейки се какво ли ще поиска този път.
- Днес няма ли да обядваш? – запита ме той.

- Не! Ти откога се загрижи за мен? – троснах се аз.

- Всъщност се надявах да си по-разговорлива . . . Сутринта беше много кисела, но като гледам пак си изяла лимоните! – нахили се той и ме зяпна.

- Какво искаш? – попитах грубовато аз.

- Искам много неща . . . от теб! – каза предизвикателно и ми смигна.

Разгневих си и понечих да затвъря прозореца, но тогава той се провикна умолително:

- Не бъди груба! Дължиш ми услуга!

- Добре! Какво искаш от мен? – попитах го не особено любезно.

- Слез и ще ти кажа! – настоя той.

Взех стълбите с няколко скока и вече бях долу.

- Ето ме! Слушам те! Какво ще желае ваше величество? – запитах иронично аз.

- Един ободрителен . . . масаж . . . с повече чувство! – усмихна се той.

- Ще ти дам едно чувство! – заканих се аз и се качих до кабината. Нахалника се завъртя в седалката с гръб към мен и ръцете ми обхванаха широките му рамене. Той се отпусна видимо доволен и се наслаждаваше на масажа. Когато се уморих го завъртях към мен и подметнах настоятелно:

- Та кога казваше, че ще ми дадеш да карам багера? – запитах уверено аз.

- Първо трябва да минеш теста на багериста! – каза той с перверзно удоволствие.

- А какво ще стане, ако скъсам багериста? – отвърнах със същата перверзност аз.

- Тогава ти давам багера! – заяви ми ентусиазирано той.

- Отивам да работя! – казах разочаровано и скочих на земята.

Нахилен, доволен и отдавайки почест, багериста потегли да копае някъде из двора. . .
Аз завърших последните детайли на своето съоръжение.
Работният ми ден приключи и без да губя време тръгнах . . .
Този път пред сградата ме очакваше лексус – последен модел, а отвътре се изкочи багериста.

- Хайде, идваш ли? – подкани ме нетърпеливо той.

- Да идвам къде? – попитах очудено..

- Изненада е и закъсняваме! – усмихна се чаровно той.

- Не обичам изненадите, знаеш ли? – измърморих аз.

- Тази ще ти хареса! – задърпа ме въодушевено той.

- Ти наистина си откачен! – казах възмутено аз.

- Но това ти харесва нали? – намигна дяволито и ми отвори вратата на колата. – И все още си ми зъдължена скъпа! – не пропусна да ми напомни.

- Май ще ме накараш да съжалявам, за това, че ми помогна “скъпи”! – казах заядливо. - Кажи как да ти се издължа?- запитах припряно.

- Цената е много висока! – засмя се той.

- Нека да я чуя! – настоях аз.

- Да бъдеш моя робиня, докато аз реша! – промълви лукаво, втренчен в мен.

- А ти на мене роб ли ще ми бъдеш? – запитах саркастично.

- Само ако пожелаеш! – погледна ме перверзно и намигна. – Хайде! – подкани ме отново той. – Не бъди такъв инат! Ела с мен!

- Хубаво! Но после ме връщаш вкъщи! – троснах се и влязах в колата.

- След това, едва ли ще ти се иска да се прибираш! – каза удовлетворено и потегли.

- Внимавай как караш, защото иначе слизам в движение! – предупредех го и усилих музиката за да не мога да го чувам, ако реши да ми говори. Той поклати развеселено глава и се съсредоточи над карането.

А колата беше същински рай! Чисто нов кожен салон, климатроник, ABS, хибриден двигател, тракшън контрол, GPS и всичко което човек би могъл да си мечтае да има в една кола. Тогава не се замислих над това – от къде един обикновен багерист ще има толкова скъпа кола?

Той спря пред нещо като склад. Усмихна се и ми направи знак да слизаме. Поведе ме навътре в огромното хале и там аз останах зашеметена . . . Направо онемях!
Пред мен стоеше лъскав багер “драглайн” с крачещ ходов механизъм! Ахнах от изненада и плеснах с ръце Той се засмя на реакцията ми и си личеше, че остана доволен от нея.

Бях в еуфория! Тъкмо си мислех, че той отново ще ме разочарова с някоя простотия, но явно за пореден път успя да ме изненада и разбие всякакво логично мислене у мен. Това момче наистина е непредсказуемо!

- Харесва ли ти? – попита ме той, прекъсвайки насладата ми.

- Естествено! – усмихнах се аз.

- Мога ли да се кача в кабината? – помолих го нетърпелива.

- Може, но побързай! Нямаме много време,скоро ще затварят! – предупреди ме той.

Развълнувана направих няколко крачки и се озовах точно до драглайна. Покатерих се по стълбите и се качих горе. Наистина невероятно усещане! Но тогава един нисък и пълен човек носещ връзка дрънкащи ключове ни подкани любезно да напуснем склада . . .

Качихме се мълчаливо в колата. Той си сложи колана и потегли внимателно . . .

- За какво беше всичко това? – прошепнах неразбираща.

- Реших, че ще ти хареса! Сбърках ли? – попита и извърна поглед към мен.

- Не, разбира се! – отвърнах усмихвайки се. – Просто не го очаквах, в смисъл, че ти винаги се заяждаш с мен. – казах колебливо аз. – А сега . . . – не довърших изречението си.

- Съм мил с теб! – довърши вместо мене той.

- Ами, да! – изчервих се аз.

След това той не каза нищо.
Видях го да се усмихва – на себе си или на мен . . . не зная.
Докато се огледам къде сме и ето, че бяхме пристигнали пред вкъщи.
Не се сдържах и го попитах:

- Как разбра къде живея онази вечер? Аз не съм ти казвала?

- От охраната! При него се пазят копия от личните карти на всички, които влизат и излизат. – отговори равнодушно той.

- И как така ти дадоха такава поверителна информация? – запитах подозрително аз.

- Длъжни са! – съобщи ми с неохота той.

- И кой ги задължава? – полюбопитствах недоверчиво.

- Баща ми! – отвърна плахо и отговорът му изкънтя в главата ми няколко пъти.

- Кой е баща ти? – попитах настоятелно.

- Собственикът на завода . . . – беше последното нещо, което каза преди телефонът му да иззвъни...
Слязох от колата безмълвно, обърнах се и си тръгнах. Не си казахме “чао”, дори не се и погледнахме . . .
Ето откъде има такива скъпи коли . . . Баща му е собственикът на всичко това! Но защо тогава той кара багера и работи наравно с останалите работници?
Вероятно наистина обича багерите . . . също като мен, и не е искал да парадира с парите на семейството си, или може би има друга причина?
Може би това е развлечение?
Едно нещо разбрах със сигурност – ще трябва да стоя далеч от него!
Никога не съм обичала хора с пари и власт, защото те отдавна са загубили способността си да се поставят на мястото на обикновения човек.
Лошо е когато действителността се окаже една голяма лъжа...
Адски много боли, когато те наранят, още повече, когато не си го очаквал...
Повярвах на човек, който въобще не беше този, за когото се представя.
Той притежаваше отличителните белези, а аз не бях достатъчно наблюдателна!
Цялата тази арогантност и нахално поведение, тази самоувереност и решителност . . . удоволствието, което му доставяше факта, че успява да ме дразни и да доминира над мен, мислейки се за нещо повече.
а бях започнала да си променям мнението за него.
Мислех, че е маска, зад която се крие истинската му същност, но всъщност . . . това е истинската му
същност. Това е той в действителност – разглезен и богат, хлапак, получил всичко наготово

-12-

Прекарах тежка нощ . . . Сънувах нещо странно!
Бях тъжна и ядосана на багериста. Отидох на работа. Той ме чакаше, но аз го подминах, без да го поздравя . . . Влязох си в офиса и цял ден нищо не свърших. Когато си тръгвах мислех, че ще го видя, но него го нямаше . . .
Докато чаках автобуса някакво странно чувство се обаждаше вътре в мен, сякаш предусещах, че предстоеше да се случи нещо...
Почти бях пристигнала вкъщи . . . Завивах по нашата улица, когато един бесен моторист пресрещна пътя ми . . . Беше багериста!
Понечих да му се изплъзна, но той предвидливо ме хвана, за да не мога да избягам.

- Наистина трябва да поговорим! – каза той, докато се вглеждаше с болка в очите ми.

- Няма смисъл! Какво ти пука за мен? Имаш си прекрасен живот! - отвърнах със студенина.

- Щом съм дошъл, значи все пак ми пука! Не мислиш ли? Искам да се изясним! – изрече настоятелно той.

- Просто не искам да имам вече нищо общо с теб! Това е! Какво има да му изясняваме? Такива са фактите . . . Приеми ги! – заявих му, без колебание.

- Не и без логично обяснение! Искам да знам причините за това! Кажи ми защо изведнъж се промени? – попита ме той и не откъсваше поглед от мен.

- И аз мога да те запитам същото? Защо ми помогна онази вечер? Защо ми направи изненадата вчера? Защо си тук сега? – обсипах го с въпроси аз.

- Наистина ли не разбираш? – каза с учудена физиономия.

- Явно не разбирам! - рекох с горчивина.

Тогава той ме придърпа още по-близо до себе си и стегна захвата на ръцете си около мен.
Погледна ме в очите с онзи пронизващ и искрен поглед, който кара сърцето ти да полудее. Усмихна ми се чаровно и след това устните му нежно докоснаха моите . . . Опитах се да се отблъсна, но ръцете му сякаш се бяха превърнали в менгеме. Не можех да се съпротивлявам и той го прие като знак да продължи . . . Започна да ме целува по-настоятелно и по-уверено. Езикът му беше в устата ми и се преплиташе с моя. Преди да се осъзная аз му отвръщах на целувката със същата страст. Кожата ми настръхна от удоволствие при нежния му допир.
Тази целувка ме остави без дъх . . .
С мен се случваше нещо, но не знаех какво . . Тялото ми се губеше в неговите прегръдки . . .
Устните ми пак се намериха с неговите, този път с още по-голяма страст. Бяхме като два магнита неспособни да се отделят един от друг . . .
Но после разсъдъка се върна обратно в главата ми и аз успях да го избутам от себе си . . .
Тогава се събудих, но всеки изживян миг ми се струваше като истински!

-13-

Днес реших да не обядвам в стола, където ядът всички включително и багериста. Целта ми бе да избегна срещата с него, затова се отправих към супермаркета, който се намира не много далеч от офиса ни.
Можех да си позволя да се позабавя, защото нямах интернет и телефон и на практика не можеше да свърша много работа.
Ядяха ми се зеленчуци и се запътих към щанда с краставиците. Тъкмо си подбирах подходяща, когато някой се промъкна крадешком зад мен и също започна да ги оглежда. Дръпнах се за да направя място на човека, без да го поглеждам, но тогава той ме заприказва.

- Да не сме на диета? – попита ме един до болка познат глас.

- Не съм! – отговорих раздразнено на въпроса му.

- Оу, значи тази не е за ядене? – каза развеселено багериста.

- Не, не е! Смятах да ти я завра... – и се спрях навреме, без да довършвам, при което широка усмивка озари лицето му.

- Обичам чувството ти за хумор! – каза през смях той и ми подаде една доста дебела краставица.

- Тази е подходяща, не мислиш ли? – каза закачливо опонента ми, а аз почервенях... Хвърлих глупавата краставица и излязох тичешком от магазина.

Не бях много гладна, но сега този човек беше убил всякакъв апетит в мен. Навлизайки в завода долових бръмчене зад себе си. Не беше нужно да се обръщам за да установя това, което подозирах...
Един багер управляван от един нахален и безсрамен багерист ме преследваше.
Вървях бавно, а той ме настигна и взе да се движи успоредно с мен.
Ходех видимо спокойна и не вдигах поглед от земята. Все едно, че бях сама. Надявах се, че като се преструвам, че не го забелязвам той ще се махне и ще ме остави намира...
Продължихме заедно известно време. Писна ми и спрях. Той също спря.
Изчаках го да мине пръв, дори му направих знак да тръгне пръв, но той не тръгна.
С периферното си зрение видях доволното му изражение. Следваше ме и копираше всяко мое движение. Ядосах се и минах пред него, а досадника изфорсира багера и още повече ме изнерви.
Дотичах до вратата и си влязох, а багериста се запъти с багера някъде зад нашата сграда...
Седнах в общата ни зала да работя, защото в моя офис слънцето безмилостно напичаше и тогава дочух шум от падащи дървета. Обзе ме ужас!
Отворих прозореца... За пореден път останах без думи и онемяла от изумление.
Багериста ми кимна отдолу ентусиазирано, докато премахваше храстите и дърветата. По едно време имах чувството, че ще нахлуе с багера в сградата.
За щастие шефа дойде и ме взе с него на един обект. Нямаше ме няколко часа. Когато се върнах - не го видях. Беше отстранил и всичката растителност.
Продължих да си работя, докато не стана време да вървя.
Навън се беше доста свечерило. Спрях се на входа, готвейки се да заключвам, когато мощни фарове озариха мрака...
Понечих да си тръгвам, но BMV-то му паркира точно до мен.

- Идваш ли? – подкани ме жизнерадосто той.

- Забрави! – троснах се аз.

- Днес се показа на прозореца само един път. По едно време мислех да ударя с кофата по стената, за да видя дали не си заспала случайно. – нахили се той.

- Идиот такъв! Не бях в офиса! – отвърнах ядосано аз.

- И къде беше ако не е тайна? – попита учудено той.

- По работа! Но това не те интересува! – казах му хладно. – ЧАО!

- Къде си мислиш, че отиваш? Виж колко е тъмно! Помниш ли последния път какво се случи? – нахока ме той, а аз стоях невярваща на ушите си...

- Качвай се в колата! – заповяда ми той.

- Не съм дете, разбра ли? Мога да се оправям и сама! – казах гордо и закрачих към портала.

- Инат! - извика се след мене той и тръгна.
Включи се в движението, но неговата лента беше доста натоварена и колоната от коли се движеше сравнително бавно. Тогава той настъпи рязко газта, влезе в насрещното и изпревари цялата колона... Краката ми се подкосиха, защото ако беше дошла кола в този миг него вече нямаше да го има...
Гняв се изписа моментално на лицето ми и разтресе цялото ми тяло. Как можеше да е толкова импулсивен и безрасъден? Определено заслужаваше шамар. Даже шамар ще му бъде малко... Можеше да умре на място .... и то пред очите ми....

-14-

Пристигнах по-рано... Когато минавах покрай паркинга забелязах, че единствената кола, паркирана там, в този час бе BMW-то на багериста.... Сетих се за вчера, за това как ме накара да изтръпна от страх при мисълта да се случи нещо с него....
Прецених, че не е редно да оставя нещата просто така.
Изтичах до офиса и грабнах лист хартия, химикалка и написах гневно послание, което залепих на стъклото на любимото му BMW.

Привечер, когато си тръгвах го видях да паркира багера на паркинга, затова побързах към изхода.
Излизах от портала, вървейки бавно по тротоара, когато дочух форсиране на двигател. Една кола се включи доста шумно в движението, но аз не погледнах настрани. Знаех, че е той....
Ръмженето на двигателя се усили. Усещах, че колата се движеше наравно с мен. Отново в пиковия час лентата бе натоварена, а придвижването в нея – сравнително бавно.
След неуспешния опит да привлече вниманието ми, накрая той не издържа, свали прозореца си и се развика:

- Знам, че си била ти! Никой друг не може да напише това! – заяви той и показа в ръката си бележката ми....
Аз не отрекох.... Тогава той видимо раздразнен ме запита:
- Не мога да разбера какво против имаш към моето каране? – изрече остро той, като изфорсира двигателя.

- Какво ли глупак такъв? Можеби това, че снощи ми изкара акъла, когато влезе в насрещното с мръсна газ, без да имаш достатъчно видимост и можеше сега да си на два метра под земята в съседното гробище! – провикнах се гневно, при което той отново го направи....
Не можех да повярвам, че пак ми го причини! Прииска ми се да му вземат книжката, но едва ли това би го спряло да кара по този начин.... Толкова е своенравен и безрасъден. Започнах да се чудя има ли причина за това или е такъв само когато е с мен?

-15-

За моя изненада в днешния ден на паркинга имаше не един, а два багера “CASE”.
По-късно към обяд ги видях да работят около съседните административни сгради. Единия премахваше асфалта, а другия го натоварваше в камионите, които го караха на депо за строителни отпадъци.
Охраната от портала ми се обади да отида до него и да актуализираме списъка на служителите в нашата фирма.
За да стигна до там трябваше някак да се промъкна между двата багера, които в този миг се бяха заели заедно да товарят самосвалите. Единият, добре познатия ми багерист се оказа голям кавалер. Кофата на багера му беше пълна и се беше отправил да я разтовари, но когато ме видя спря и културно ми направи жест да мина, усмихвайки се чаровно както винаги.
Колегата му, който за първи път виждах - за малко да мине през мен... Веднага си пролича, че е грубиян.
На връщане багериста се провикна закачливо:

- Гледай да не се засичаме в тоалетната, защото тогава не отговарям! – и се нахили перверзно с хищнически поглед.

- Гледай, защото тогава и аз не отговарям! – сопнах се аз. – Обещавам много да те боли! – заявих му без колебание и го изгледах заплашително.

- Мен и без това от известно време все ме боли! – каза сериозно той.

- Така ли? И откога това? – полюбопитствах аз.

Той извади един тефтер от кабината си и ми цитира една дата – датата на която аз бях постъпила на работа. Зениците ми се разшириха от учудване, а в главата ми бликаха хиляди въпроси, но не зададох никой от тях, защото щеше да се получи доста сконфузно. Погледнах багериста в очите и той също ме гледаше... Изглеждаха ми толкова искренни и сякаш ми изпратиха някакво послание, което за съжаление не можах да разчета. Тръгнах си без да обеля и дума.
Отидох в офиса и през цялото време размишлявах. Той си беше записал датата на която ме е видял за първи път... Какво значеше това? Значеше ли нещо изобщо? Защо той така ме гледаше? Защо погледът му прониза сърцето ми? Бях тотално объркана! Прищя ми се да се махна, да избягам някъде...Какво за Бога се случваше с нас? При всички тези въпроси и цялото това напрежение хвърлих молива и зарязах чертежа. Грабнах си чантата, обадих се на шефа, че не се чувствам добре и си тръгнах. Имах нужда да отида на някое спокойно място и да асимилирам всичко до момента ... Трябваше да помисля.
Когато минах покрай него той ми махна с ръка за довиждане и почувствах погледа му върху себе си, докато се отдалечавах към портала...
Някаква бучка беше заседнала между гърдите ми и ми пречеше да преглъщам.
Можеби се влюбвах в него, а можеби и той в мен...
Но това беше грешно! Ние бяхме от двете различни страни на бариерата и нямахме право да я преминаваме. Реших да бъда силна и да се преборя с всичко това.
Новопородилите се чувства трябваше да бъдат убити още в зародиш, а аз не бях достатъчно сигурна в себе си, че ще успея да ги преборя.
Щях да се опитам да заповядвам на сърцето си да не обича това момче, да не мисли повече за него. Исках да се предпазя от болката, която тази любов щеше да ми причини, защото вътрешно усещах, че адски ще страдам за него и предпочетох да избегна всичко това...
Щеше да ми коства неистови усилия, но това беше верния път и аз щях да го извървя... сама.

-16-

Шефа се обади, че ще дойде да ме вземе от вкъщи, за да ходим на оглед на един обект. Освен проектанската дейност, Фирмата ни разшири дейността си и започнахме да се занимаваме със саниране на сгради. Трябваше да премерим една кооперация и да изготвим оферта за топлоизолирането й.
Забавихме се със замерванията и стана вече обяд когато пристигнахме в офиса. Шефа закъсняваше за среща, затова ме остави на портала.
Още в далечината забелязах багериста, който разкопаваше асфалта. Този път беше сам... Лошото е, че и той забеляза мен...

- Погледни кое време е! Стана обяд, а ти чак сега идваш на работа! Къде беше? – запита с недоумение той. Аз се зачудих какво толкова го интересуваше.

- Не е твоя работа! – отвърнах с безразличие, след което го подминах и си влязох.

Колегите ме караха да ходя с тях на обяд, но аз отказах. Не ми се ядеше. Не исках да излизам, за да не го срещна пак, а знаех, че ще го срещна в стола, ако бях отишла.
Изчаках всички да излязат и тръгнах към тоалетната, която се намираше извън нашата сграда и бе обща за двата пола. Когато влизах ми направи впечатление, че вратата й беше широко отворена. Аз обаче я бутнах...
Отидох до чешмата да си измия ръцете, когато една от кабинките се отвори и от нея излезе багериста.
Като ме видя се нахили и застана на мивката до мен.

- Казах ти да внимаваш да не се засичаме в тоалетната. – каза шеговито той.

Разгневих се на коментара му и реших да се върна по-късно, когато него го нямаше там, но поглеждайки към вратата забелязах, че дръжката от вътрешната страна липсваше. Нямаше как де се отвори. Започнах да блъскам по нея, а в отговор на безсилието ми багериста взе да се хили и то се смя от сърце, че накрая още повече се ядосах...

- Ти пък какво се хилиш? Вместо да дойдеш да ми помогнеш, ти стоиш и се забавляваш! – скарах му се гневно аз.

- Какво очакваш да направя? Да избия металната врата ли? – отвърна развеселено той.

- ПРОКЛЕТА ВРАТА!- креснах истерично, при мисълта да съм заключена с него в тоалетната.

- Ами тя врата не случайно беше отворена, но някой реши да я затвори! – заяде се той.

- Откъде да знам, че тъпата брава липсва! – троснах се аз. – Както и да е! Нямам намерение да стоя затворена с тебе цял ден, затова направи нещо! – заповядах аз.

- Какво предлагаш? – запита ме той.

- Имаш ли мобилен телефон в себе си? – попитах с надежда аз.

- Нали не очакваш да ходя в тоалетната с телефона си! – отвърна спокойно багериста.

- Супер! И сега какво? – зяпнах го аз.

- Ами сега стоим и чакаме на някой да му се доходи до тоалетната. – нахили се той. – Вратата може да се отвори само отвън! – уведоми ме и се приближи към мен.
Сърцето ми започна да блъска ускорително, когато той вдигна ръката си и понечи да докосне лицето ми...

- Какво правиш? – развиках се аз и ударих ръката му.

- Имаш нещо на лицето! – оправда се невинно багериста.

Стрелнах се към огледалото и видях, че някак си съм успяла да размажа очната линия надолу по бузата.
Заех се да я оправям, а той застана нагло и наперено до мен и не спираше да ме гледа.

- Сега пък какво искаш? – скастрих го аз.

- Не каза къде ходи до обяд? – изгледа ме въпросително и с очакване.

- По работа! Ходих да меря една сграда, ако толкова те интересува! – сопнах се разгневена на любопитството му.
В този момент вратата се отвори, един човек влезе и аз без да губя време се втурнах навън...
Багериста изтича след мен. Настигна ме и ме спря като издърпа ръката ми.

- Какво ти става? – запита с недоумение.

- На мен ли? А на теб какво ти става? – развиках се аз.
Той ме гледаше без да казва нищо.

- Боли ме, затова ме пусни! – отскубнах се от хватката му, а сините му очи станаха зеленикави. Сега той беше този, който си тръгна...
Заболя ме, но си казах, че така е най-добре и за двама ни....затова го оставих, гледайки как се отдалечаваше от мен....

-17-

Отидох на работа с тъга в душата. Опитвах се да убедя себе си, че всичко ще е наред. Само трябваше да стоя настрана от багериста и да не допускам да се настани трайно в сърцето ми...
Видях го да се разхожда около багера, но вместо да ме поздрави или да каже нещо, както обикновенно, той се качи в кабината и потегли щом наближих.
Усетих как ме избягваше...
Игнорираше ме, но и аз трябваше да направя същото с него.
По- късно, когато отивах да обядвам пак се засякохме. Аз се обърнах на другата страна, докато го подминавах. Той също се извърна да копае с багера в противоположна посока.
Мислех, че ще го срещна след работа, но той ме улесни в това отношение, като си отиде по-рано...

***
Няколко поредни дни се подминавахме като пътни знаци... Сякаш бяхме абсолютно непознати...
Очаквах да ми бъде по-лесно, но вътрешно се разкъсвах....
Осъзнах колко самотна се чувствах...
Липсваха ми шегите и закачките му...
Исках да усетя пак онзи пронизващ поглед и да срещна очите така дълбоки и сини като океан, играещи върху мен.
Знаех, че ще страдам, но не предполагах, че е толкова сериозно....

-18-

Ужасно горещ ден... Принудих се да облека рокля. По принцип не обичам да нося такива дрехи, но когато хвърлих поглед в огледалото, преди да изляза, видях съвсем различен човек...
Едно симпатично момиче, с дълга пепеляво-руса коса, спускаща се до кръста, облечено в елегантна черна рокля до коленете и с чехли на висок ток.
Господи, това бях аз!
Баща ми ме срещна на вратата и предложи да ме закара. Той също се изненада от новата ми визия.
Остави ме на портала, откъдето продължих сама....
Минавайки край паркинга успях да привлека вниманието на багериста.
Бисерна усмивка блесна на лицето му и той тръгна към мен... Опитах се да го подмина, но препречи пътя ми.

- Какво искаш? – измърморих сърдито.

- Няма ли поне едно “здравей” да ми кажеш? – отвърна той засегнат.

- Здравей! – прошепнах плахо.

- Здрасти! – каза доволно багериста.

- Сега може ли да ме пуснеш да мина? – попитах умолително застаналият на пътя ми младеж.

- Още не! – нахили се и ме завъртя около себе си, разглеждайки ме внимателно...
- Красива си! Да нямаш рожден ден?– предположи той.

- Не! – отговорих аз.

- Кога е рожденият ти ден? – поинтересува се той.

- Ами твоят? – запитах го аз.

- Първи те попитах! – усмихна се и ме изпиваше с поглед..

- Не давам такава лична информация на непознати хора! – отвърнах равнодушно аз.

- Ние не сме непознати! – заяви спокойно багериста.

- Но не се и познаваме! – контрирах го веднага аз.

- Пламен! – добави той и стисна нежно ръката ми.

- Аз съм....

- Габриела! – каза той, прекъсвайки ме по средата на изречението.
В този момент се появи новият, леко плешив багерист, който ме изгледа високомерно и се обърна към събеседника ми.

- Пламене, баща ти те вика спешно! – рече настоятелно с дрезгав глас.

- Идвам след малко! Ти можеш да тръгваш! – отвърна му хладно младия чаровник.

- Защо така изгони човека? – попитах учудено.

- Защото не сме приключили разговора си! – каза благо той.

- Не каза кога е рожденият ти ден? – полюбопитства и не откъсваше очи от мен.

- Скоро! На 15 юли! – отвърнах след дълго колебание. – Ами твоят? – попитах го аз.

- В началото на януари! – каза той. – Но няма да ти кажа коя дата! – намигна ми и ме изгледа някак тайнствено.

Имах усещането, че се опитваше да прикрие нещо друго, но не предполагах какво може да е...
Взехме си довиждане, хвърлихме си по един последен поглед и докато се отдалечавах чух как той припали двигателя и потегли....
А в мен остана онова усещане за празнота... Сякаш в сърцето ми е имало дупка, запушена с тапа, но някой е издърпал тапата и сега там зееше огромна яма.
За пръв път си дадох сметка, че откакто бях постъпила на работа багериста се беше превърнал в част от моето ежедневие, личност, без която нищо в живота ми нямаше да бъде същото, човек от когото се мъчех да се отърся, но всъщност се нуждаех да е покрай мен...

-19-

Движех се бавно из двора на завода и очаквах от някъде да се появи Пламен. Изненадах се когато не го видях и продължих замислено пътя си.
Пред входа на сградата ни заварих служебния пикап – стара немска кола, малко очукана на места, но със здраво купе. На пръв поглед - нищо необичайно.
Тъкмо щях да я подмина и тогава нещо привлече вниманието ми....
Регистрационният й номер... не беше същият.
Върху оригиналният метален надпис бе залепен с тиксо друг надпис от картон - PK9999KA.
Отлепих фалшивата, при това пернишка регистрация и разярена се отправих към паркинга, където бе оставил багера си Пламен.
Без много да мисля, отидох и лепнах картона върху задния му регистрационен номер. Но не се задоволих само с това...
Покатерих се на близкото дърво и накъсах дузина листа. Извадих от чантата си тиксо и маркер и започнах да пиша гневни послания по листата. Украсих с тях задното стъкло и огледалата на багера.
Накичих го като коледна елха. Дори му направих снимка за спомен.
Сега вече бях готова да работя. Виновника получи подобаващо наказание.
Качих се в офиса и намерих бележка със следното съдържание:
“Ние сме на приемателна комисия”, което означаваше, че днес ще съм сама..
Зарадвах се на спокойствието, но то не продължи дълго....
Познато бръмчене на двигател, съпроводено с някакъв шум от разпукване привлече вниманието ми.
Втурнах се към прозореца.... Багериста беше пред входната ми врата и копаеше там дупка. Възмутена взех стълбите на два - три скока, гневно бутнах вратата и му се развиках:

- Ти откачи ли? – в отговор на което той започна да се смее и зарови дупката.
Идеше ми да го фрасна с нещо тежко. Как се осмелява да идва и да копае дупка на входа ни?

- Имаш късмет, че ми минава бързо! – каза той, след като изключи двигателя.

- Минава ти бързо? – изрекох с недоумение.

- Бегера ми беше с пернишка регистрация! – припомни ми той раздразнен.
- За сърцата не ти се сърдя! Трогнат съм! Не предполагах, че си толкова романтична! – каза иронично и самодоволно той.

- Сърца ли? – избухнах аз.
- Това бяха листа глупако и не се лъскай! – заявих му остро.
- Освен това, ти започна първи! – троснах се сърдито на наглия багерист.

- Аз ли съм започнал? – запита учудено той.

- Не, баба ми дойде да залепи на служебния ни пикап пернишката регистрация. – изсъсках саркастично аз.

- Нищо не съм лепил! – каза убедено багериста.
- Не съм на 10 години, че да се занимавам с такива глупости. – изрече възмутено той.

- Тогава кой е бил? - попитах недоверчиво.

- Не съм аз! – измърмори той.

- Лъжец! – развиках се аз и тръшнах вратата под носа му. Даже заключих след себе си за по-сигурно. Той ме изгледа втренчено, все още не вярващ на ушите си.

Настройвах се да работя, когато силен грохот прогони тишината....Сякаш земната кора се разцепваше...
Побягнах инстинктивно към прозорците и видях двата багера да разбиват асфалта около сградата ни. Шумът беше адски дразнещ и продължи цялата сутрин.
Собственикът на завода бе решил да смени иначе здравия асфалт с паваж.
Задачата на Пламен и колегата му бе да премахнат старото асфалтово покритие и да подготвят здрава основа от трамбован пясък, за да може да се редят паветата отгоре й.
Загледах се в Пламен докато маневрираше с багера.
Всяко негово движение бе някак изискано и точно преценено. В неговите ръце багера не беше просто багер, а машина с характер, машина, която ме привличаше по някакъв странен начин!
Към обяд багерите бяха спрели работа. Аз огладнях, но реших да не ходя сама в стола. В стаята за почивки имах пакет бисквити, които сладко захрупах, стоейки на балкона, излегната в удобното кресло.
Времето беше мрачно и се готвеше да завали всеки миг, но това не ме притесняваше. Бях се отнесла за момент... Стресна ме бибиткането на клаксон. Пламен ми кимна отдолу.
Смутих се от внезапния изблик на внимание към мен и не знаех какво да кажа, освен да му предложа бисквита, но той отказа.

- Имам един въпрос... – рече лукаво той.

- Слушам те! – съобщих му с любопитство.

- След колко време ще ходиш до тоалетната? – попита със заинтересован тембър.

- След един час! – отвърнах, объркана на шантавия му въпрос.

- Защо питаш? – поинтересувах се аз.

- Ще разбереш! Ще те чакам в 15 ч. пред тоалетната. – отвърна той и чаровна тръпчинка съпроводи усмивката на лицето му.
И аз се усмихнах в отговор на неговата усмивка.
Прибрах се, защото започна да вали. Пламен също си тръгна.
Малко преди да е изтекъл уговореният час размислих и отскочих до тоалетната. Цялата тази работа не ми вдъхваше много доверие, затова реших да не слизам, когато той дойде.
Багерът бе паркиран на точното място в уречения час...
Гледах Пламен от прозореца, а той повдигна въпросително рамене, стоящ в очакване, но аз не отидох. Накрая се ядоса и потегли....

Когато си тръгвах се срещнахме на паркинга. Хвърли ми гневен поглед и се качи възмутено в колата, провиквайки се след мен – “несериозница”.
Стана ми малко смешно, имайки предвид факта, че той ми бе определил среща именно пред тоалетната, и едновременно с това бях гузна, че така го залъгах....
Причината беше страх. Страхувах се от това което искаше да ми каже или от това, което може би щеше да направи...
Чувствах се толкова объркана и същевременно неспособна да подредя мислите в главата си и да разбера какво всъщност искам от себе си и от него....

-20-

Днес е рожденият ми ден. По закона на всеобщата гадост времето беше толкова мрачно и дъждовно, че когато отворих очи и погледнах навън, се завих през глава и потънах в завивките.
Не исках да ставам...
Естествено нямах право на избор, затова насилих мускулите си и впрегнах цялата си воля за да се накарам да стана и тръгнах за работа.
Прекосявайки добре познатия маршрут от портала до нашата сграда не срещнах жива душа. Всички се бяха изпокрили заради лошото време.
Наближавах входа ни и нещо червенеещо се в далечината ми направи впечатление. Ускорих крачка за да проверя какво е. Беше роза.
Червена роза закрепена за дръжката на вратата. Взех я внимателно и понечих да я помириша. Тогава забелязах, че на едно от листенцата й имаше щампован бял надпис – Ч.Р.Д.
Беше предназначена за мен. Зачудих се кой ли може да я е оставил, но бързо се сетих...Единственият възможен - багериста.
Наскоро той ме бе попитал за рожденият ми ден, а също така в погледа му долових някаква тайнственост, която чак сега разбрах. Искал е да ме изненада...
Огледах се наоколо, надявайки се да го видя и да му благодаря, но никъде не го съзрях...
Явно днес, поради лошото време Пламен нямаше да работи...
Стана ми тъжно, че няма да го видя...
Бях така нетърпелива да си ходя, а денят минаваше толкова бавно...

* * *

Малко преди да тръгна погледнах навън.
На мястото на изкопания асфалт имаше множество бобуни от чакъл и парчета разтрошен асфалт, а около тях изобилстваше от дупки, които дъждът бе превърнал в ужасни кални локви. Намръщих се при мисълта, че трябва да мина от там.
Още по-лошото е, че на идване чадърът ми се счупи от силният вятър и сега нямах чадър.
Заключих вратата и се отправих към изхода, препъвайки се в препятствията от асфалтови късове.
Гледах предимно в краката си и не бях забелязала, че преди завоя, непосредствено до паркинга стоеше Пламен, който се усмихваше, наблюдавайки внимателно затрудненото ми придвижване. Зарадвах се, че го виждам и се зазяпах в него, като съвсем забравих да гледам, къде стъпвам и тогава се спънах и паднах върху десния си крак.
Заболя ме и не можех да се изправя... Пламен веднага дотича при мен. Хвана ме внимателно и ме повдигна.
Изохках от болка, когато тръгна да ме носи. Казах му да спре и той спря.
Помъчих се да размърдам кракът си и разместената жилка се намести... Вече не ме болеше.
Успокоих го, че всичко е наред, за да ме пусне да вървя сама...но той не ме пусна.
Абаносово черната му коса стоеше на тънки иглички, а по краищата им се спускаха малки дъждовни капчици.
Сините му очи ме гледаха с такъв копнеж, търсейки отговор в моите... Защитният ми гард падна при срещата с тях.
Устните му изглеждаха така сочни..., че ми се прииска да ги вкуся...
Усетих напрежението и флуидите, които прехвърчаха помежду ни...
Ръцете ми се преплетоха около врата му... Сърцето ми заблъска учестено в очакване. Кръвта във вените ми пулсираше...
Дъждът безмилостно ни атакуваше, но ние го оставихме на заден план...

- Знаеш ли, че изглеждаш очарователно, когато си мокра! – прошепна нежно той, все още държейки ме в прегръдките си.

- Подлудяваш ме... – изрече сериозен и в следващия момент, преди да съм успяла да запротестирам, усетих ток да минава през мен.
Той ме пусна да стъпя на земята, но не отпусна захвата си.
Напротив – притисна ме още по силно.... Колкото и да се опитвах не можех да устоя на чара му... Всичко в него ме привличаше...
Наклоних глава назад и той ме целуна жадно с такава страст, че чак краката ми се подкосиха от емоцията.
Докато устните му нежно докосваха моите, здравите му ръце се заключиха като катинар около кръста ми...
Бяхме толкова прилепнали един към друг, че можех да усетя всяка част от неговото тяло...
Не исках да спира да ме докосва.... Щеше ми се този миг никога да не свършва...
Мощен гръм, придружен със светкавица разцепи небето. Тогава осъзнахме, че сме вир вода.
Пламен хвана ръката ми и дотичахме до колата му...
Вътре отново ме целуна, така разгорещено, че изпепели душата ми с едно докосване...

- Честит рожден ден! – изрече въодушевено той.

- Благодаря! – усмихнах му се аз. – Благодаря ти и за розата!

- Няма защо! – отвърна ми и се приближи към мен за да ме целуне отново.

- Имам подарък за теб, но първо затвори очи.... – каза той ентусиазирано.

Притворих очите си и зачаках... След малко усетих нещо да прилепва по врата ми. Напипах ръбесто тяло, окачено на тънка верижка. Погледнах се в огледалото и видях какво е - малко циркониево сърце... Беше толкова красиво и фино и ми прилягаше идеално...
После продължихме с целувките... Всяка следваща бе по-невероятна от предишната...
Стреснахме се от мобилния ми. Нашите питаха къде съм...
Трябваше да потегляме...
През цялото време докато пътувахме държахме ръцете си....
Когато пристигнахме пред вкъщи не ми се искаше да слизам. Не исках да го пускам...
За последен път устните ни се сляха в една опияняваща целувка...и после го оставих...
Със сигурност бях получила най-прекрасния подарък за рожденият си ден...Нищо друго не можеше да се сравни с това усещане, усещането да си влюбен!

-21-

Предпазливо се измъкнах от вкъщи, пресякох улицата на бегом и се мушнах в първата пряка перпендикулярна на нашата.
Там ме чакаше Пламен, който ме притисна така, сякаш не сме се виждали от цяла вечност.
На мига впихме устни един в друг... Страстта завладя умовете ни...
Вече не ми пукаше дали някоя съседка ще ни види. Оставих се в плен на стегнатата му прегръдка, а мускулестите му ръце ме обгръщаха като крепостни стени.
Напълно бях изгубила представа за времето, когато се загледах в часовника на ръката му и побързах да се освободя.

- Ако не тръгнем веднага ще закъснеем! – заявих притеснено.

- Което всъщност си е оферта! – подхвърли закачливо Пламен.

- Офертите в извън работно време, моля! – съобщих му аз, докато се качвах в колата.

- Още сме извън работно време! – намигна ми Пламен.
- И аз искам да те офертирам за.....

- За? – попитах го нетърпелива.

- За още една целувка... Тези не ми стигат! – заяви той и се плъзна към мен толкова бързо, без да изчака отговора ми, защото наистина бях притеснена, че закъснявам и щях да му откажа, но когато тези омайни устни взеха да ме докосват така изкушаващо, аз отново се предадох на желанието и откарахме така още 5-10 мин., след което потеглихме.
Важното е, че бях там преди 9 ч. Пристигнах точно когато шефа представяше новия колега. Казва се Ясен и наскоро се е дипломирал. Завършил е моето училище.
Не си спомням да съм го засичала някъде из коридорите, но ако бях – определено щях да го помня!
Уникално красиво момче, с чуплива руса коса, която на слънце изглеждаше като позлатена, очите му имаха цвят на топъл шоколад и ако не бях влюбена в Пламен, вероятно щях да си падна по него...
Шефа както винаги трябваше да ходи на някаква среща. В бързината не успя да имисли работа за Ясен, затова му нареди да ми помага. В интерес на истината бяха ми останали два разреза, които той любезно предложи да завърши.
След това изиграхме няколко игри. Той джентълменски ме остави да го бия, въпреки, че отричаше да го е сторил.
Прекарахме в приказки целият ден и доста си допаднахме. Странно е за колко много неща мненията ни се припокриваха.
Оказа се, че имаме общо село и освен това живеем в един квартал.
Малко преди да си тръгна Пламен ми изпрати съобщение, че нямало да може да ме вземе, защото му изникнала работа извън града, а Ясен беше с кола и реши да ме закара.
Очаквах от него по-скромно возило, но при вида на BMW Х5, просто не можех да не го попитам дали наистина е негова.
Така разбрах, че майка му и баща му са строителни инженери, а колата е подаръка им за него по случай завършването му с пълно отличие.
Доста щедро от тяхна страна, но момчето си го е заслужило. Джипа ми хареса и просто подхвърлих, че искам да се науча да карам такава стабилна кола.
Ясен се усмихна в знак на разбиране и плавно смени посоката на движение...
Имаше поле зад гробището и той тръгна натам.
Знаех, че ако ни хванат ще загазим и двамата, но много ми се искаше да подкарам джипа.
Освен това Ясен ме увери, че няма да има проблеми, защото колата е автоматик и не е нужно да сменям скоростите.
Обясни ми всичко много внимателно, но незнайно как вкарах задната и после рязко настъпих газта... Вдигнах оборотомера до 7 хил. и се изплаших, когато започнах да изравям като фадрома земята под мен.
Смяхме се доста, но след това направих всичко правилно.
Забавно беше покрай Ясен.
Пламен така и не ми се обади!

*****************************************************************************************

Унесох се дълбоко, когато дразнещ шум ме изкара от сънят ми.
Реших, че глупавата котка стърже по стъклото за да я пусна вътре, но вместо котка навън намерих Пламен.
Разтърках сънените си очи, за да се убедя, че не халюцинирам, но той бе съвсем реален.
Усмихна се на семплата ми нощничка и усетих в него желанието да я разсъка. Единственото което успя да каже в този миг бе:

- Невероятно си сладка!

- А ти как влезе? – попитах притеснено.

- Прескочих оградата! – рече гордо.
- Добре, че нямата куче, защото вероятно щях да му стана закуска! – пошегува се той.

- Със сигурност! – усмихнах се аз.
- Та на какво дължа това среднощно внимание? – запитах изненадана.

- Не сме се виждали цял ден! Имах нужда да те видя! – каза той и се набра с ръце по перваза ми. Без усилие успя да седне на него и ме придърпа в прегръдките си.

- Не мога да заспя без да целуна това лице, без да видя тези красиви очи! – каза влюбено и после усетих как ме избута в стаята и се мушна вътре.
Повдигна ме на ръце и ме остави нежно в сатенените завивки, които допълнително подсилиха новопоявилите се пориви.
Неговите силни ръце ме милваха където сварят, сякаш ураган ме беше връхлетял.
Устните му не спираха да докосват оголените части на моето тяло, а копринената ми нощница, бе единствената пречка, която Пламен се беше заел да премахне възможно най-бързо от мен. И тогава чухме шум от стъпки. Татко се разбуди и моят Ромео бе принуден да си иде. Ако го беше заловил в стаята ми, притесненията му за несъществуващото ни куче щяха да му се сторят нищо, в сравнение с това, което щеше да го сполети.
Легнах си отново и този път нямах търпение часовете да се минат за да бъда пак в обятията му.

-22-

В утринтта осъзнах, че няма по-голяма щастливка от мен. Чувствах се влюбена, обичана и най-важното – имаше човек в живота ми и той бе изключителен.
Изгарях от желание да го видя, но това щеше да се случи едва около обяд...
В офиса настана адското разместване. Настаниха Ясен при мен и днес кабинетът ни придоби малко по-различен вид.
Шефа бе поръчал още едно бюро, което буквално залепиха за моето. Оборудва Ясен с чисто нов лаптоп и направо го зарина с работа. Дори ми стана жал за него.
От първият ден да ти възложат вилно селище с 20 къщи си е доста тежка задача.
За негов късмет токът спря. Не след дълго енергетиците от завода се обадиха да съобщят за авария, която по всяка вероятност нямало да се отстрани до края на деня. Поради това шефа ни разпусна.
Ясен тъкмо ми предлагаше да ходим на кафе, когато Пламен позвъни и ми каза, че ме чака долу и аз побегнах навън.
Скочих в BMW-то и възнаградих любимият си с изпиваща дъха целувка.

- Прекрасна г-це, с радост Ви съобщавам, че трафопостът ни е сериозно увреден! – каза кискайки се и побърза да потегли.

- Ти да имаш нещо общо с това? – запитах подозрително, а той кимна в отговор и ми намигна.
- Но как го направи? – изрекох смаяна.

- Наредих на техниците в трафопоста да прекъснат захранването за известно време, заради монтажа на новите машини, които баща ми е докарал! – нахили се доволно той.

- Непоправим си! – беше единственото което успях да кажа и после двамата избухнахме в смях.

- Та любопитно ми е каква е причината? – продължих разпита си аз.

- За да си открадна малко време на спокойствие с теб, без да ни обезпокояват. Цяла нощ не мигнах! – рече измъчено Пламен.
- Изгарях от желание да те видя! - прошепна влюбено и целуна ръката ми.
Почувствах се специална от факта, че той бе готов на всичко само за да бъде с мен.

- А ще ми кажеш ли къде отиваме чаровнико? – настоях да узная, но в отговор получих само усмивка.
Пътувахме около час извън града. След това поехме по един черен и неасфалтиран път, водещ към едно чудно местенце, заобиколено от зеленина и спокойствие.
Подслонихме се под сянката на дъбовата гора. Пламен постеля едно голямо одеало и двамата сгушени на него се наслаждавахме на прекрасната гледка. Пръстите му се вплетоха в гъстата ми коса, телата ни се притиснаха едно в друго, устните му изследваха извивките на шията ми и започваха бавно да се спускат все по-надолу и по-надолу. Презрамките на потника ми паднаха с лекота...
Искаше ми се да продължим, но нещо вътрешно ми каза “не” и аз го спрях.
Не бях готова за това. Не още.
За щастие той не се разсърди. Разбра, че това е ново за мен и каза, че щял да чака докато аз преценя...

***

Легнах и тогава Пламен се обади. Още не бях заспала, но ме удиви късният час в които ми звъни. Усетих, че ще чуя нещо неприятно.
Трябвало да замине спешно за Германия в ранни зори. Натъжих се, но се наложи да се примиря. Остана ми само да се надявам, че ще се върне час по скоро при мен...

-23-

Пламен замина с баща си за Германия. Двете седмици в които го нямаше ми се струваха същински ад. Той ми се обаждаше всеки ден, но за кратко. Бях толкова самотна и нещастна...
Нашите също си взеха отпуск и отидоха на море. Всички ме изоставиха.
Ако не беше Ясен да ме разсейва щях да полудея.
Имахме огледи всеки ден и се стремяхме така да ги нагласяме като време, че да може след като свършим с премерването на сградите да имаме поне един свободен час преди края на работния ден.
Използвахме вечерите да ходиме на пица, на кафета, на кино и разходки в парка.
Ясен, за разлика от Пламен, ме извеждаше повече на обществени места. В колата му винаги имаше един комплект хилки и когато се отбивахме в парка, удряхме по няколко игри на бадминтон. Обикновенно трудно си намерам подходящ партньор за този спорт, но на Ясен определено му се отдаваше. Направо ме размаза!
Въпреки загубата се чувствах страхотно. Тонусът ми се бе повишил, играта ми доставяше удоволствие, а Ясен ме мотивираше да играя като за последно и да дам максимума от себе си.

- Имам едно предложение и не приемам отказ! – каза Ясен, усмихвайки се.

- Нека да го чуя! – отвърнах въодушевено.

- Ще те заведа на караоке тази вечер! Искам да ти изсвиря нещо, което сам сътворих. – рече скромно той.

- С удоволствие, но само при едно условие – аз няма да пея! – предупредих го и притаих дъх, очаквайки отговора му.

- Дадено! – рече Ясен и стисна делово ръката ми.

В караоке бара беше доста претъпкано, но Ясен не изглеждаше притеснен. Нямах си и на идея, че в свободното си време той се занимава с музика. Свири на пиано и китара от 7 годишен.
Когато извикаха името му, той ме грабна и ме качи със себе си на сцената. Почервенях от срам. Беше ми обещал да не пея и мислех, че е нарушил обещанието си, но тогава той ме придружи да седна на един люлеещ се стол, взе една от акустичните китари и приклекна близо до мен. Нагласи микрофона си и започна да свири много баладична и прочувствена песен, а когато запя всички бяхме запленени от невероятният му тембър.
Докато свиреше и пееше погледът му бе прикован право в очите ми. Сякаш беше създал тази песен и сякаш бяхме само двамата.
Настръхнах, когато той ме гледаше по този начин, а прекрасната песен с мелодичният му глас бе просто фон, който засили всичките ми сетива. Сега прозрях някои истини. Бях се влюбила в Ясен, но сърцето ми принадлежеше на Пламен. Когато изпя песента си той целуна ръката ми и всички така бурно заръкопляскаха, че се почувствах все едно съм на концерт на истинска звезда.
В миг започнаха и радостните възгласи “горчиво, горчиво”.
Опитах се да протестирам, но шумните овации ме заглушиха. Тогава Ясен ме придърпа към себе си. Бях уплашена и той го усети.
Знаех, че не беше честно спрямо Пламен, но тълпата настояваше и Ясен ми лепна бърза целувка по устните за да престанат да скандират, след което слязохме от сцената, хуквайки навън.
Целувката не бе страстна, дори не можеше да се нарече целувка, просто едно безизразно докосване на устни.

- Добре ли си? – попита разтревожено Ясен.

- Да, но още съм в шок! Всичко стана много неочаквано! – измърморих, тотално объркана.

- И аз така мисля! Принудиха ме да те целуна и нещата не се получиха така, както ги исках! – продължи Ясен със сериозен тон.
- Моля те, дай ми шанс да оправя това! – настоя той.

- И как смяташ да го направиш? – запитах го аз.

- Ето така! – рече, притискайки ме с всичка сила, впивайки устните си в моите и не спря да ме целува един доста дълъг миг. Тази целувка беше различна от целувките на Пламен. Беше нежна и искренна и аз откликнах.
Всичко бе така естествено, а желанието в мен се появи съвсем спонтанно. Поддадох се на обаятелният чар на Ясен, той е най-красивото момче, което някога съм виждала, но аз не бях момичето за него.

- Знам, че целувката в бара стана по принуда, и не бе начинът по който исках да те целуна за първи път, но се надявам с тази да съм поправил нещата – каза извинително Ясен.
- Влюбен съм в теб, още от денят в които се запознахме, но все не намирах начин да ти кажа и ......

- Моля те, спри! – наредих му аз, прекъсвайки го.

- Нещо грешно ли казах? – възкликна той в недоумение.

- По скоро нещо грешно се случи! – заявих му огорчена.
- Виж, аз също те харесвам, но само приятелски! – опитах се да му обясня, но той се ядоса.

- И така ли според теб се целуват двама приятели? – скара ми се Ясен.
- Защото ти ме целуна, не е ли така? – запита лаконично, взирайки се в просълзените ми очи.

- Имам си приятел! – беше всичко, което можах да кажа, преди океана от сълзи да залее лицето ми.

- Имаш предвид разглезеното татино момченце, което не се е мяркало от седмици? – промълви раздразнено Ясен.

- Казва се Пламен и в момента е по работа в Германия! – съобщих му троснато.

- И ти повярва на това? – попита изумено Ясен.

- Защо да не повярвам? – зачудих се аз.

- Вчера го видях в МОЛ-а и не беше сам. С него имаше момиче. Той те лъже! – рече уверено а аз останах потресена за няколко секунди.

- Ще тръгвам! – едва промълвих и закрачих разочарована напред, но координацията ми ме предаде и започнах да се олюлявам. Тази новина направо ме разтърси.

- Почакай, ще те закарам! – предложи загрижено Ясен.

- Няма нужда! Мога да си хвана градския! – рекох, без да се замислям.

- По това време няма градси транспорт! Хайде! – каза той, хващайки ме за китката и аз тръгнах, без да опонирам.

Качихме се в колата и през цялото време само си мълчахме. Дори не смеехме да се погледнем. Когато пристигнахме пред вкъщи му благодарих и понечих да сляза, но той ме изпревари и заключи вратите.

- Искам да ти кажа още нещо. Независимо, че отричаш да имаш чувства към мен, аз знам, че имаш и ще те чакам колкото е нужно. Сега твърдиш, че искаш онзи мухльо Пламен, но се надявам скоро да разбереш що за човек е и да ми дадеш шанс да те направя щастлива.
- С теб много се сближихме и се надявам това да не се промени. Извинявай, ако съм те наранил, не съм го искал! – каза виновно Ясен.

- Ти ме извини, аз те подведох! – заразкайвах се.
- Прощавай! – прошепнах, свеждайки глава.

- А сега те моля – пусни ме да си ходя! – подканих го нетърпеливо и той слезе от шофьорското място, за да ми отвори вратата отвън.
Аз излязох и когато срещнах тъжните очи на Ясен изпитах вина. Чудех се какво да направя за да облекча страданието му. Изглеждаше съсипан и го прегърнах.
Тогава изневиделица ни изненада Пламен, които хвана Ясен за яката и му натресе един тежък юмрук в лицето. Ясен също не му остана длъжен. Едва успях да ги разтърва. Биеха се като тигри.

- Ако още един път те видя да докосваш приятелката ми ще те убия! - заплаши го Пламен.

- Скоро тя ще осъзнае какво нищожество си и ще те зареже! – рече убедено Ясен и си тръгна.

Останахме сами с Пламен и той ми се развика:

- Чакам тук от часове, знаеш ли?

- Нали беше в Германия? – попитах шокирана.

- Бях! – отрече рязко Пламен.

- И кога се върна? – настоях да узная.

- Днес! – каза той, но аз усетих, че ме излъга. Ясен се оказа прав. Прибрал се е по-рано, но незнайно защо се скри от мен.

- Днес значи, а защо не ми се обади тогава? – нападнах го хапливо.

- Исках да те изненадам, но вместо това ти добре ме изненада мен! Ако видя този нещастник да се върти около теб ще го потроша от бой! – предупреди ме без капка колебание Пламен.

- Ние работим заедно, не забравяй тази малка подробност! – сепнах се аз.

- Мога да накарам баща ми да те назначи в една от нашите фирми и въпроса е решен! – съобщи спокойно Пламен.

- Много лесно решаваш проблемите от мое име Пламене! А пита ли ме аз какво искам? – троснах се сърдито.

- Какво трябва да значи това? – запита гневно Пламен.

- Че си харесвам работата и не смятам да я заменя, само защото на теб не ти допада. Това е моят избор, моя живот и аз решавам как да си го живея! – уточних му разсърдена и наранена от факта, че иска да ме контролира.

- Добре, нека забравим този разговор. – рече той, отказвайки се да спори с мен.

- Липсваше ми! – каза нежно и ме прегърна.

- И ти на мен! – казах меко и се гушнах в него.

- У вас не свети, къде са родителите ти? – полюбопитства Пламен.

- Всъщност ги няма! Искаш ли да влезеш? – предложих му вежливо аз.

- За съжаление няма да мога. Вече трябва да тръгвам. Вкъщи ме чакат, а аз много се забавих, чакайки теб! – оправда се Пламен.

Целуна ме на бързо и потегли. Прибрах се потресена от хладното му отношение. Страхуваше се да остане за дълго време с мен.
Нещо ставаше с него. Не е момчето, което беше преди да замине.
Докато го нямаше Ясен ме накара да се чувствам желана и значима. Аз бях тази, за която той отвори сърцето си и не го беше срам да ми го покаже в присъствието на толкова много хора, нещо, което Пламен никога не бе правил за мен...

-24-

Тази сутрин нашите се върнаха малко преди да изляза. Бяха си починали добре. Заслужаваха го и аз се радвах за тях, мен обаче ме измъчваха други мисли...
Снощи не повдигнах въпроса пред Пламен, но се нуждаех да ми изясни доста неща, тъй като вярата ми в него взе да се изпарява.
Когато пристигнах не се наложи да го издирвам къде е. Той ме чакаше там...

- Трябва да поговорим! – рече притеснено той.

- Слушам те тогава! – заявих с готовност.
- Сам ли ще започнеш или искаш да ти помогна? – припряно го попитах аз.

- Има нещо, което искаш да ме питаш? – обърна се към мене той.

- Няколко неща! – съобщих му неохотно.
- ПЪРВО – защо ме излъга кога си се прибрал? ВТОРО – защо се държа така дръпнато към мен? ТРЕТО – кое е момичето с което си бил онзи ден в МОЛ-а? – поисках да знам и при последният въпрос той изтръпна, а това ме вбеси.

- КОЯ Е ТЯ ПЛАМЕНЕ? КОЯ Е? – развиках се изтерично, а той без да ме погледне отвърна само “никоя”.

- Никоя? – прекъсна ни женски глас и двамата с Пламен се стреснахме, че някой ни е чул.

- Така ли наричаш майката на детето си? – изсъска гневно тя и тогава я познах. Това е момичето, с което бях видяла преди време Пламен в киното.

- Дете ли? – повторих аз. Какво дете? – изкрещях обезумяла.

- Бременна е от мен! – отвърна безпомощно Пламен, срамувайки се.

- Подлец! – извиках яростно в лицето му и ръката ми почервеня от шамара, които му ударих.

- Мразя те! – заявих му съсипана и побегнах.

Тичах на посоки. В главата ми още отзвучаваха думите на онова момиче. Питах се – защо на мен се случи? Защо се влюбих толкова много в този човек, а той ме предаде?
Повярвах, че може да сме щастливи заедно, а той ме излъга.
Бях съкрушена. Не можех да спра сълзите си, които бликаха като потоци от очите ми.
Седях на самотна пейка и едва след час осъзнах къде се намирам.
Бях в гробищния парк, заобиколена от студените мраморни паметници, покрити с увехнали цветя. Под масивните им основи почиваха в мир мъртвите тела на някога живели хора.
Свалих от врата си изящната верижка с циркониевото сърце, подарък от Пламен за рожденният ми ден, приклекнах до един пресен гроб и заровик в меката и влажна пръст символът на нашата любов.
С много мъка погребах олицетворението на обичта, оплаках за пореден път съдбата ми и си тръгнах от това място напълно различен човек.
Докато чаках автобусът да дойде позвъня мобилният ми. Беше Пламен.
В ненавистта и разочарованието си запратих телефонът толкова далеч, колкото сили имах и той се разлетя на множество парчета. Така бе разбито и сърцето ми. Нямаше как да го събера...
Прибрах се вкъщи не на себе си, обадих се в офиса и казах, че напускам.
Родителите ми се опитаха да ме разубедят, но аз хладнокръвно ги излъгах, че работата е прекалено тежка за дете като мен. Макар, че не се чувствах дете, трябваше да го кажа за да ги убедя, че това е правилният избор.
Стегнах си багажа и заминах на село, далеч от всички проблеми, далеч от Пламен.
Знаех, че тук няма да ме открие и прекарах идните дни с любимата си баба. Тя видя, че страдам, но уважи мълчанието ми и не ме попита нищо...

» за Трети март,българският идеал...и"пиянството на един народ"
» Една не особено "велика" постъпка...
» "Бранителката на портата" от Мишел Зинк
» Майчина любов
» "Любим смс, който пазя..."