Най-голямата лудост, която направих в името на любовта

Наистина той е невероятно красив....не съм виждала по-голям сладур от него...
Когато го видях за първи път аз слизах по стълбите с 2 съученички, а той се изкачваше с негов приятел. Щом вдигна поглед и ме погледна видях най-прекрасното и съвършенно ангелско лице и беше толкова прекрасен, аз така се зазяпах, че забравих да гледам къде вървя и се изтресох по стълбите.
Болеше ме после, ама привлякох вниманието му.
Оказа се, че момчето завършва.
Не можах да се примиря, че няма да знам името на това момче, което беше направо неземен, затова направих първата супер глупост, която някога съм правила в живота си за мъж....
Броени минути преди официалното връчване на дипломите в аулата на ВУЗ-а до нашето училище, аз помолих една учителка за помощ и изнесох неговата...
Отидох до ксерокса и си я снимах, заедно със снимката....
Тъкмо я оставихме, когато дойдоха да вземат кашоните с дипломите и ако бях закъсняла с няколко минути....щяха да ме хванат и сбогом училище....
Имах му името, снимката, цялата диплома с оценките....всичко.
Но него вече го нямаше..../Мислех, че няма да запише 13 клас, но за мое щастие - записа/.
Един ден обаче се появи и отиде в компютърната зала.
Имаше свободен достъп тогава. Аз имах физическо и успях да навия един съученик да играеме на игри в залата.
Влязохме - той беше там. Почнахме да играеме. Аз изобщо не внимавах в играта и си мислех за него, а някак си побеждавах моя съперник. Извърнах се леко да видя той къде е и много се изненадах, когато го видях точно зад мен...Стоеше и наблюдаваше играта ни....
Бях привлякла вниманието му, но ..........
Цяла година не намерих сили да се престраша да се запознаем. Бях срамежлива, а той толкова красив...можеше да има всяка....затова все се отказвах.
Но в последните ни учебни дни ми хрумна нещо - да се блъсна случайно в него и след това да се запознаем.
Обикновенно той ходеше в залата. А аз се бях скрила в съблекалнята, която беше преди залата и спокойно можеше да изиграя сценката. Издебнах го през прозореца когато идваше по стълбите...обаче този път номера не стана, защото не беше тръгнал към залата. Това беше последният му учебен ден и повече не го видях там...
Обаче не се примирих. Имахме практика - лятна, и трябваше да ремонтираме дирекцията. Реших, че няма да се задоволя със снимка на ксерокса, защото в дирекцията имаше лични картони, които се държаха в архив и имаха снимки на тях, както и данни, като адрес, телефон и т.н.
Написах за него много стихове, но исках да му ги дам.
Затова направих суперглупост №2. Оставих един приятел на пост на вратата на дирекцията. Взех да ровя архивите, а те бяха хиляди.... Намерих картона...преписах адреса и телефона...но нямах време да отлепя снимката, защото ме алармираха, че директорката се задава. Трябваше да върна всичко на място. И отново - въпрос на късмет, защото всичко се разви за секунди....
Имах телефона му и адреса. Можеше да ги пусна по пощата..... но просто не можах. Отново това чувство на страх и безсилие.... Затова оставих всичко така... Заклех се, ако го срещна пак в живота си някога ще му ги дам....
Детска ми работа. Сега като се замисля - толкова зор за един мъж.
Не съм го търсила, никога. Намерихме се случайно... по ирония на съдбата и сега въпросния пич ми е във френд листата.... Но не съм му казала всичко това.
Сега той е свободен ама аз не съм.....

Не знам дали е лудост, но преди време бях влюбен до уши в една приятелка. Тя също ме харесваше, но мой-много добър приятел с който сме заедно още от кошарата и детската количка, също беше луднал по нея. Аз направих така, че тя да започне да го забелязва и в крайна сметка двамата се взеха така де се каже..... и както в сълзливите американски филми те до ден днешен са заено и се обичат.... а аз. Аз преодолях всичко, макар че минаха 2 години докато започна да гледам на нея като на приятел. Сега се гордея с постъпката си, но тогава не знам какво ме поттикна да направя това? Определено не беше приятелството... някакво вътрешно гласче ми каза: остави я, ти винаги можеш да си намериш някоя.... и те така. Всъщност след тази случка започна много да НЕ ми върви в любовта... какво да правиш съдба(аз не вярвам в съдбата)

Опит за (двойно)самоубийство.

Е, ти ме уби направо

Ами на 14-15 го намирах за романтично(и не, не съм била емо).Пък и тогавашният ми приятел си беше откачен....

Всъщност не е нещо, с което да се гордея, така че - не.

Не му е тука мястото, ама...

Ниенор, всички си имаме по някоя такава история, по една или по друга причина. Може да не е нещо толкова драстично като твоето, но си и го има и споменна винаги се връща. Важното е че ти си събрала достатъчно сила за да го кажеш, а някой ден с правилният човек и в правилният момент ще си способна да говориш за това . Моят принцип е - и колкото и лошо да си болен (душевно, т.е. пълен с мъка) времето пак ще намали боката ти .