Това е нещо малко по-различно от обичайните ми разкази.Но понякога се получават и такива чудеса на природата 
Жена
Много романи са изписани за силната любов,за изпепеляващата и обсебваща,за жената,която не може без любимия мъж и дори посяга на своя живот.Твърде много.Но никой автор не се е спрял на история като моята.Чувствам се дори уникална.Все още никой не е писал за мен.За жена,поставяща себе си на първо място.За мен най-важен е Аз-ът.Собственото ми его стои над всичко останало и никой мъж не може да е по-важен от мен самата.Звучи ви странно?Смятате,че всяка жена умее да обича страстно и до гроб.Да,умее.Но единствено себе си…
Бях млада.Бяхме щастливо влюбени.Тъпо клише.Просто се обичахме.И ни беше добре заедно.Забавлявахме се,карахме се,сдобрявахме се и отново същия омагьосан кръг.Месеците минаваха,изтърколи се и година.И най-неочаквано дойде Той,който разруши всичко.Пръстенът с главно П.Плашещият годежен пръстен.Светът се срина.Осъзнах,че имам само един изход-да откажа.Колкото и да го обичах,не можех да се заробя.Бракът в моите очи е именно това.Именно поставянето на чуждите желания на първо място.За Бога,кой би рискувал собствената си свобода.За мен женещите хора са единствено глупаците.Неосъзналите,че няма нищо по-истинско и оставащо завинаги,освен себеуважението и свободата,която имаш.
Нараних го.Той ме остави.Не можел да бъде с жена,която не го обича.А аз го обичах.Имах чувства.Това,че не го обичам така,както той се надява,не значи,че не го обичам.Минало.Никога повече не ме погледна.Говорят,че не можел да ме забрави.Че веднъж нараниш ли,раната остава вечно.Може и да се е оженил,но все още ме вика в съзнанието си.Още ме сънува и си представя,че спящата до него съм аз.Той развали всичко.Себе си да обвинява.
Имах много любовници,а исках просто любов.Имах много мъже,но никога правилния.Имах всичко материално,но винаги нещо не ми достигаше.Можех да бъда всяка,но не и себе си.С тях.Вечно искащите силна любов при мен,а аз вечно отказващата да я дам.И отново бях сама.И отново започвах търсенето на мъж,който да ме разбере.Който да ми даде свободата,който да е доволен от това,което му давам и да не се надява на повече.
И сега,когато съм сама,но не и самотна,защото винаги ще имам себе си,започнах да се чудя.Аз ли бях крива,или те?В мен ли нещо не е наред,или във всички останали?Човек се ражда и умира сам.Защо е нужно да обича някого повече от самия себе си.Защо трябва да поставя чуждите желания пред своите.Нали другият пак ще си тръгне.Или поне няма да си отиде с теб,ти отново сам ще заминеш от този свят…
Явно аз съм изгубената душа.Явно има защо да няма романи за жените като мен.За кукувиците.За жените,които може да не създадат семейство и това няма да ги нарани.Нали жената е символът на продължението на рода.Нали това е нашата изконна задача.Да продължим.И да продължаваме.И да не спираме.И да сме силни и обичащи.Но не само себе си.Всеки може да се обича.А да се научим да обичаме другите.Повече от нас самите.Това е всъщност нашата задача.Да дарим любов.Да успеем да дарим и сърцето си,и живота си.В това е истинската сила.
Аз съм слаба.Просто една слаба жена.Не заслужавам ничие внимание.Достатъчно ми е моето собствено.А и едва ли някоя изменница би получила нечие чуждо.То е за тези,които са готови да се жертват не само за собственото си благо,но и за чуждото.За саможертвените.За силните жени.
