Отведи ме далече от тук…
В побелелите устни на мрака.
Там е жив онзи есенен мъж.
За жената, която дочака…
Отведи ме…но знай-
не е път
тази мамеща нощем постеля.
Любовта ни осъмна в снега.
Там, където следите потеглят…
Сякаш вятър премина…едва.
В разтопените локви. От мрака.
Непознати и чужди лица
в теб събличаха моето очакване.
Как осъмна в прозореца сняг…
И потънаха нощните думи.
С огледалото , скрило във нас
всички зими. В едно пълнолуние.
Отведи ме…Далече. От тук.
В самотата на морския залез.
Виж, зелените още лета
как в ръцете ми днес побеляват…
А пътеката сякаш не спи.
И пресичат напряко сърцето
прежълтелите денем мечти.
С този вятър, от тебе доведен…
Отведи ме… до своята река.
Там върбите нашепват желания.
Като сън - спря и нощният влак
в моята малка неделна гара…
(Някак тъй, между нас заживя.
В сянка.
В дъх от притихнала вяра.
Умореният есенен мъж.
И жената, която дочака…)
-----
Ала ти не поглеждай назад.
Няма никой.
В стрелките.
И словото…
Отведи ме далече, Тъга…
С непотребните думи.
За сбогом…
