Artzone
Artzone
Artzone
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

Artzone

Сайтът за изкуство и култура
 
ИндексPortalТърсенеПоследни снимкиРегистрирайте сеВход
Търсене
 
 

Display results as :
 
Rechercher Advanced Search
Вход
Потребителско име:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
» Къде е коледното настроение
Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyЧет Дек 12, 2013 7:08 pm by moredn

» Мисъл на деня
Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyЧет Дек 12, 2013 7:03 pm by moredn

» Какво търсим тук?
Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyЧет Дек 12, 2013 7:01 pm by moredn

» Идилия в бледи стихове
Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyСъб Юли 20, 2013 12:15 pm by hrodopski

» Мъдри мисли свързани с любовта
Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyНед Юли 14, 2013 12:29 pm by moredn

» Колко жалко, колко болно
Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyПон Апр 29, 2013 5:41 pm by hrodopski

» Нож с две остриета
Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyСря Авг 22, 2012 7:31 pm by perfect_stranger

» Какво слушате в момента?
Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyЧет Апр 05, 2012 5:23 pm by Glrk

» ПОКАНА - АРТ РЕЗИДЕНЦИЯ "СТАРОТО УЧИЛИЩЕ", 2012
Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyСря Апр 04, 2012 10:42 am by palica

Poll
Какво търсим тук?
Влизам, за да видя/покажа различни произведения на изкуството.
Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] I_vote_lcap27%Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] I_vote_rcap
 27% [ 6 ]
Любопитно ми беше в началото и се привързах към сайтчето.
Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] I_vote_lcap27%Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] I_vote_rcap
 27% [ 6 ]
Търся нови запознанства и контакти.
Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] I_vote_lcap5%Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] I_vote_rcap
 5% [ 1 ]
Разнообразявам скуката.
Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] I_vote_lcap32%Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] I_vote_rcap
 32% [ 7 ]
И аз не знам защо съм тук?
Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] I_vote_lcap9%Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] I_vote_rcap
 9% [ 2 ]
Общо гласове : 22
Навигация
 Portal
 Индекс
 Потребители
 Профил
 Въпроси/Отговори
 Търсене
Форум
Приятели:
Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 62160870 Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 1059058a

 

 Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН]

Go down 
2 posters
Иди на страница : 1, 2  Next
АвторСъобщение
Fitzroy

Fitzroy


Брой мнения : 64
Points : 72
Reputation : 2
Join date : 15.04.2010
Age : 36
Местожителство : Somewhere in the Universe

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] Empty
ПисанеЗаглавие: Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН]   Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyНед Апр 25, 2010 9:31 pm

Този фен фикшън е с героите от Хари Потър. Разказва се за последната учебна година, която Хари, Рон и Хърмаяни пропускат. Тук много рядко ще се засичате с тях. Събитията се случват предимно в училището, докато Сивиръс Снейп е на власт там, а Волдемор се вихри на воля. Изявих голямо желание да пусна тази си творба тук и имам специалното разрешение на Madame Vilette за това. Надявам се да ви хареса. Пускам ви първите две глави.
Това е новата героиня Дена Мейферт, предсатвена от австралийската актриса Джесика Марайс (Jessica Marais)
Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 427184
~1~
НОВОТО МОМИЧЕ

Първият ден на септември бе мрачно и вятърът духаше силно. Хората вече бяха облекли дълги шлифери и ботуши, а тук таме се виждаха шалове и шапки. На гара Кингс Крос една млада девойка оглеждаше напрегнато тълпата от пътници и очевидно търсеше някого. Момичето бе високо, стройно и с фини черти. Бялата й кожа се открояваше на фона на тъмните дрехи, а по раменете й се сипеха вълни от гъста, пшеничено руса коса.
Чакането я изнервяше и тя прехапа плътните си розови устни. Отново заоглежда минувачите с надеждата да види познатото лице, но уви. Явно не можеше да дойде. Момичето погледна златния мъгълски часовник на лявата си китка и трепна. Беше единайсет без десет и по това време тя би трябвало вече да е във влака. Загърна черния си шлифер, за да се защити от режещия вятър и забута количката си към наглед солидната стена между перон девет и десет. Без проблем мина през бариерата и се огледа наоколо. Беше пусто и, с изключение на няколко първокурсници прегръщащи родителите си, нямаше никой друг. Учениците вече се бяха настанили, а на нея това тепърва й предстоеше.
Реши, че няма да навреди ако ползва магия, за да си помогне с багажа. Взе кафеза на Мира – любимата й улулица, а куфарът качи с просто заклинание. Мина през почти целия влак, когато най-накрая откри едно купе, в което се бяха настанили само две момичета. По гербовете на униформите им личеше, че са от различни домове, но това явно не ги притесняваше, защото очевидно бяха приятелки.
Момичето почука и попита:
Извинете, може ли да седна при вас, защото другите купета са пълни?
- Да, разбира се. – отвърна русото момиче от Рейвънклоу. – Аз съм Луна Лъвгуд, шестокурсничка от Рейвънклоу. А ти?
- Аз съм Дена Мейферт и още не знам от кой дом съм, защото съм нова.
- Новите не ги ли разпределят през лятото? – попита червенокосата Грифиндорка, а на лицето й се бе изписало недоверие.
- И на мен така ми казаха, че се прави, но май не остана време. Професор Минерва Макгонъгол ми каза, че обстоятелствата са необичайни и...
- Необичайно е много меко казано. – изскърца със зъби червенокоската. – Аз съм Джини Уизли. Също съм шести курс, но в Грифиндор. Не се засягай, но защо идваш в Хогуортс точно сега?
- Ами, защото ме изключиха от Института за магия в Салем. – Дена се усмихна като им видя шокираните лица. – Не съм наранила никого. Партньорът ми в дуела сам се отнесе.
- Ами! – Джини я гледаше изпод вежди. – И с какво се отнесе?
- Сектумсемпра. Това е...
- Знаем какво е! – червенокосата просто не я оставяше на мира. – Ти си пълнолетна, нали? Защо ще учиш в училището, а не се занимаваш индивидуално?
- Разбрах, че било задължително. – рече Дена с кисела физиономия. – Знам за Черния Лорд и че е в Министерството. Мислел се за новия ви Министър на магията. Не падам от небето все пак!
- И все пак си тук? – зяпна я от изумление Уизли.
- Ами да речем, че нямах голям избор...не съм сама, ако това ти е мисълта, но не съм и шпионин на Лорда. – Мейферт запретна ръкавите си и й показа чистите си, бели ръце.
- Това нищо не доказва, по принцип...но не ми се струваш лош човек...
- Джини има интуиция за лошите хора. – обади се Луна. – Също като нагънаторогите шнорхелоподобни квакльовци – и те надушват лошите хора от далеч.
- Нагънато...какво? – почна Дена, но не продължи мисълта си, защото в купето влязоха две момчета.
- Здравейте, Невил, Ърни! Как сте? – поздрави Джини. – Дена, това са Невил Лонгботъм и Ърни Макмилън. И двамата са седми курс, Невил е в моя дом, а Ърни е от Хафълпаф. Момчета, това е новата ни съученичка Дена Мейферт.
- Здрасти. – поздрави я Невил и подаде ръката си, а Дена я пое. Стори й се, че я удря ток, щом го погледна в кафявите очи. – От кой дом си?
- Аз...ъм...още не знам. Не са ме разпределили. Професор Макгонъгол каза, че ще ме разпределят с първокурсниците. Разпределянето какво представлява всъщност?
- Ами, доста е болезнено и... – почна Ърни.
- Да, и въпросите са трудни. – подкрепи го Невил и се ухили като видя шашната физиономия на момичето.
- Шегаджии. – намеси се Джини. – Нищо сложно не е. Просто нахлупваш една древна шапка и тя те праща в един от четирите дома. В Грифиндор са сърцата смели.
- В Рейвънклоу са гениите. – Ърни се обади пак. – При нас в Хафълпаф са трудолюбивите и тия дето не пасват в другите три дома. А в Слидерин...освен че трябва да си безчувствено и надуто влечуго, за да попаднеш там...ами Ти-знаеш-кой е бил в този дом, така че си вади изводите...
- Разбирам... – кимна Дена и се ухили. – Е, какво ще правим докато пристигнем? Не ми се мисли за това разпределяне в момента.
- Можем да играем на избухващи карти или на магьоснически шах, или на... – предложи Ърни.
- О, нека Дена ни разкаже за Института. – прекъсна го Джини. – Няма да те питаме за инцидента около изключването. Поне не сега... – ухили се тя. – Как ви разпределят там? Как са ви часовете и изпитите и какво учите?
- Да и защо не отиде в Бобатон? Там щеше да ти е по-спокойно. – включи се и Невил.
- Не смятам, че щеше да ми е по-спокойно...а и не знам грам френски. – Дена се разсмя. – Нас ни разпределяха по пол – момичетата в едната пристройка, а момчетата в другата. Сградата където се провеждаха занятията също беше огромна. Имахме поне десет оранжерии със супер редки и доста опасни растения.
- Опасни? – повдигна вежди Джини.
- Ами да речем, че отровната пипокула и дяволската примка ги развъждахме като домашни любимци. А пък какъв зоопарк си имахме...със змейове... – Дена се разкикоти като им видя увисналите ченета. – Добре де, нямахме змейове. Имахме хипогрифи, еднорози, феникси, тестроли и разни такива.
- Това е страхотно! А ние мислехме, че Хагрид не е в ред да ни показва хипогрифи! – възкликна Ърни.
- За нас те са като домашни любимци. Има няколко двойки, които си народиха хипогрифчета. Бяха толкова сладки и наистина великолепни екземпляри. А уроците не са нещо по-различно от другите училища. В смисъл, че имаме уроци, домашни, точки като при вас, изпити в края на годината, а след пети курс държим изпити подобни на вашите СОВА. Тук ми ги признаха, защото не са много по различни от вашите – същите предмети, но повече материал.
Дена им разказа почти всяка подробност свързана с Института и никой не усети кога се е мръкнало и е станало време да обличат мантиите си. Момчетата тактично се изнизаха и оставиха дамите да се преоблекат на спокойствие. Когато слязоха от влака, Дена потърси Рубиъс Хагрид. Джини я бе уверила, че ще го открие лесно и й бе обещала да й запази място в каретата.
Момичето видя великана да привиква първокурсниците и се запъти към него. Когато го настигна установи, че не му стига и до лакътя и това й се стори някак си забавно. Тя извиси глас, за да надвика гълчавата на стотици възбудени детски гласчета и попита:
- Извинете, бихте ли ми казали как да стигна до замъка. С вас ли да тръгна или с останалите?
- А, ти тря`ва да си новата, нали? Чужденката?
- Същата, сър. Дена Мейферт, приятно ми е.
- Симпатяга си. Професор Макгонъгол каза, че е по-добре да тръгнеш с каретите, а после да изчакаш пред Голямата зала с първокурсниците. Ще влезеш с тях.
- Много благодаря за помощта, сър.
- Моля. И ми викай... – Хагрид млъкна, защото момичето вече тичаше към единствената останала карета.
Джини явно бе предположила, че ще пратят Дена да пътува с големите, затова й бе запазила обещаното място. Самата Дена изглеждаше малко напрегната и сякаш й се гадеше.
- В тези карети винаги мирише на плесен, да не ти прави впечатление. – рече червенокоската.
- Не е от миризмата, Джини. Просто се сетих, че ще ме разпределят и много ми се иска да съм в твоя дом, а не в Слидерин например.
- Няма да отидеш в Слидерин. Харесваш ми, а хората, които харесвам не биха се вписали в онази обстановка. Няма защо да се притесняваш, Дена. Това е просто една шапка, която нахлупваш и те праща в някой от домовете.
- Защо ли това не ме успокоява? – промърмори Дена.
- Няма защо да се притесняваш, че ще си с малките. Според мен не е унизително.
- Дано да си права. Стомахът ми е свит на топка и малко ми се гади. Но може би просто съм гладна. Знам ли? Сигурно е както казваш, но все пак съм малко притеснена. Цялото училище ще ме гледа!
- Не се обиждай, но едва ли ще ти обърнат особено внимание, защото ще са заети да мислят за пържоли, картофена салата и сиропирани сладкиши.
- Надявам се да си права, Джини. Наистина се надявам да си права.


Последната промяна е направена от Fitzroy на Пет Авг 27, 2010 7:51 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Fitzroy

Fitzroy


Брой мнения : 64
Points : 72
Reputation : 2
Join date : 15.04.2010
Age : 36
Местожителство : Somewhere in the Universe

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] Empty
ПисанеЗаглавие: Липсващата учебна година [фенфикшън]   Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyНед Апр 25, 2010 9:58 pm

Пускам ви две глави за да добиете известна представа за ситуацията

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 427186

~2~
МИНАЛОТО СЕ ВРЪЩА

Каретите спряха и Джини трябваше няколко пъти да викне Дена, за да я изкара от унеса й. Момичето наистина беше изплашено, защото за първи път й предстоеше подобно изпитание. В предишното й училище не ги бяха разпределяли по такъв начин. Просто стаите на момичетата бяха в едното крило, а на момчетата в другото и толкова. Нищо сложно, като тук, където трябва да застанеш пред стотици ученици – от новите та чак до завършващите, да ти сложат говореща шапка на главата, която наднича в главата ти и ти чете мислите и те захвърля в някой от домовете.
Тогава на Дена й хрумна една ужасяваща мисъл, както става с ужасяващите мисли в такъв момент, че шапката може да я прати в Слидерин. Дена отлично знаеше, че от там са тръгнали повечето черни магьосници и не искаше да попада там. Нали вече бе обсъдила този въпрос с новите си съученици и ги бе уверила, че това няма как да се случи. Всъщност тя се опитваше да убеди себе си, че не е възможно шапката да знае, че тя е дъщеря на американския еквивалент на Волдемор – Маркус Дрейк. Този човек бе почти неизвестен в Британия, освен за по-възрастните аврори, но бе сял смърт и ужас в Щатите, в средата на 50те години. Никой не знаеше, че този безпощаден убиец е баща на такова великолепно създание. Самата Дена бе научила едва преди две години и още не можеше да повярва.
Беше лятото на 1995 година и Дена тъкмо бе излязла във ваканция. Денят, в който разбра истината за своя произход, беше мрачен и дъждовен, което не бе необичайно за западното крайбрежие на Щатите. Дена препрочиташе една книга за куидич, но настроението й бе мрачно, защото не можеше да излезе да играе навън. Имението им се намираше в една прекрасна борова гора, където високите секвои осигуряваха перфектна защита срещу любопитните мъгъли. Дена остави книгата на една страна и се протегна лениво като Лейла – бялата й ангорка, която сега спеше на кълбо върху леглото й. Реши да отиде до кухнята и да си направи чай, а защо да не хапне и от шоколадовия сладкиш, който майка й бе направила предния ден, стига онова вечно гладно чудовище, наречено малък брат, да не е омело и последното парче. Заслиза по стълбите, които водеха направо към кухнята и се намираха точно до нейната стая. На последното стъпало се закова, защото чу майка си да плаче в кухнята, а дядо й я успокояваше. Върна се малко назад и притаила дъх се заслуша в гласовете.
- Татко, какво ще правя сега? Не мога повече да крия от нея? Ще ме намрази и никога няма да ми прости, че съм я излъгала за подобно нещо. – нареждаше майка й през накъсаните хлипове.
- Време е да й се каже, Кийра и ти го знаеш. Трябваше да го направиш още преди две години, но тогава си намери оправдание във възрастта й – почвала трудна възраст. Не можеш да отлагаш повече. Иначе брат й ще й каже и няма да го направи много тактично. Той не чу и половината от историята и си направи грешни изводи, които ще предаде и на нея. Трябва да й се каже още сега.
- Не мога! Сърце не ми дава. Как да й кажа, че човекът, който тя така обожава и нарича “татко”, всъщност не й е баща и в същото време да й сервирам новината, че биологичният й баща е най-черният магьосник след Черния Лорд. И да не забравяме факта, че момиченцето ми е плод на брутално изнасилване. Това, че Дрейк е мъртъв и вече не може да й навреди няма да облекчи болката й.
Сякаш някой заби нож в сърцето на Дена. Не можеше да повярва на това, което току-що бе чула! Как е възможно това? Как смеят да крият подобно нещо от нея толкова време?! Тя не е дете вече! Но не обидата от лъжата й причиняваше толкова голяма болка, а осъзнаването на истината. А тя бе, че Дена не е дъщеря на Ричард Мейферт – този добър, честен и трудолюбив човек, когото тя обичаше с цялото си сърце и боготвореше. Не. Тя бе дъщеря на едно чудовище, на един звяр, на убиец. Тя бе дъщеря на Маркус Дрейк – най-ужасяващият черен магьосник след Лорд Волдемор. Всъщност Дрейк бе американският еквивалент на Волдемор. Имаше толкова страници изписани за Дрейк в книгите по съвременна история на магията, където черно на бяло бяха описани ужасяващите му дела. И тя бе негова дъщеря! По-лошо даже – бе плод на изнасилване. Значи този мъж е стигнал до там, че да изнасилва млади момичета, за да задоволява долните си страсти или Бог знае какво точно. Той е докоснал майка й, наранил я е и е създал живот. Сигурно без да иска, но го е направил. Ами майка й? Можела е само с една проста отвара да се отърве от нея и да не поглежда повече към миналото. Ами Ричард? Той е знаел, че тя не е негова дъщеря, но дали е знаел чия е. Той не е магьосник и може би не са му казали, че момичето, което той толкова обича е дете на един от най-черните магьосници раждали се през 20ти век. А може би знае и все пак я обича.
Толкова много въпроси се въртяха в главата на Дена, кой от кой по-объркващи, смущаващи и даже ужасяващи. Но тя трябваше да ги зададе. Дена си спомняше как избърса сълзите си и влезе в кухнята, за да зададе въпросите си, така сякаш се беше случило вчера. Тогава майка й, цялата трепереща, й обясни всичко – разказа й цялата история и я успокои, че Ричард знае чия дъщеря е, но това по никакъв начин не е променило обичта му към нея. Наистина беше така. Тогава Дена прости на родителите си, че са крили истината от нея, но по-трудното за момичето бе да се научи да живее с тази истина.
И ето, че сега тайната й можеше да бъде разкрита от някаква шапка, която чете мисли. Дано само да не чете толкова обстойно, молеше се Дена. И дано не види в нея някакъв потенциал за черни магии и да вземе да я прати в Слидерин. Дена искаше да е в Грифиндор при Джини и Невил или в Рейвънклоу при Луна. Дори Ърни и Хафълпаф бяха прекрасна перспектива пред дома, от който се е пръкнал единственият по-черен и страшен магьосник от баща й, а именно Волдемор.
Докато разсъждаваше в този дух, Дена не усети, че е време да тръгва към Голямата зала докато нечия ръка не я потупа по рамото. Момичето вдигна глава и видя професор Макгонъгол, която й се усмихна успокояващо, сякаш казваше: “ Няма страшно, дете. Сигурна съм, че скоро ще накараш дом Грифиндор да се гордее с теб.” Поне на Дена така й се стори.


Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 427197
Кристиан Мейферт (представен от Джеси Макартни) - братът на Дена
Роден на 18. 08. 1984г.

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 427198
Ричард Мейферт – пастрокът на Дена (на снимката Кевин Костнър)


Последната промяна е направена от Fitzroy на Сря Апр 28, 2010 12:50 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Fitzroy

Fitzroy


Брой мнения : 64
Points : 72
Reputation : 2
Join date : 15.04.2010
Age : 36
Местожителство : Somewhere in the Universe

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] Empty
ПисанеЗаглавие: Липсващата учебна година [фенфикшън]   Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyПон Апр 26, 2010 2:16 pm

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 427187

~3~
НОВИЯТ ДИРЕКТОР

Дена запристъпва заедно с първокурсниците към входа на Голямата зала, а в главата й, като хлебарки на светло, се щураха налудничави и плашещи мисли. Видя едно ниско столче, на което бе поставена стара, оръфана и кърпена къде ли не шапка. В един момент една цепка се отвори, сякаш е уста, и шапката запя. цялата зала млъкна. Песента бе за четирите дома и какви качества трябва да притежаваш, за да попаднеш във всеки от тях. когато песента свърши професор Макгонъгол излезе напред и се обърна към Дена и първокурсниците.
- Сега ще чета имената Ви, а вие ще идвате при мен, ще сядате на столчето и ще слагате шапката на главата си, за да ви разпредели по домове. От сега нататък вашият дом ще бъде вашето семейство. Заслугите и наградите ви ще носят точки на дома ви, а провиненията ще отнемат. Всеки дом се ръководи от преподавател. Аз съм ръководител на дом Грифиндор, но освен това ще ви преподавам по Трансфигурация. От тази година професор Хорас Слъгхорн, освен преподавател по отвари зае поста и на ръководител на дом Слидерин. Професор Помона Спраут ръководи Хафълпаф, а професор Флитуик отговаря за дом Рейвънклоу. Надявам се всеки от вас да бъде гордост за своя дом, който и да е той, защото всички вие сте лицето на Хогуортс. Нека разпределянето започне с чуждестранната ни ученичка - Мейферт, Дена.
Дена, трепереща от главата до петите, излезе напред и седна на столчето, а професор Макгонъгол пусна шапката върху главата й.
- Виж ти виж! - проговори шапката, сякаш в главата на момичето. - Страхотен ум, обаче й кураж не ти липсва. Трудолюбива си, но своенравна и горделива. Къде да те пратя като си подходяща за всички домове?
- О, моля нека не е в Слидерин! Само не в Слидерин!
- Ами?! Тази молба съм я чувала и преди. Много добре помня кой ми я отправи. Ще те питам същото, което питах и предишния отправил тази молба. Сигурна ли си в желанието си? Имаш талант, славолюбива си и горделива и Слидерин може да те изпроводи по пътя към успеха.
- Или към самия ад. Не искам в Слидерин. където и да е другаде, но не и там.
- Дръзка си - каза шапката. - затова най-добре ще ти подхожда...ГРИФИНДОР!
Дена едва не извика от радостно облекчение. Нямаше да е в Слидерин! Отиваше в Грифиндор при Джини и Невил! Какво по-хубаво от това? Е, една вкусна вечеря нямаше да навреди, защото сега, когато притеснението, че може да я пратят в Слидерин отмина, Дена почувства стържещ глад. Запъти се към масата на Грифиндор, където Джини вече й бе направила място. Разпределянето продължи нормално. Дена наблюдаваше с интерес и остана неприятно изненадана, когато по-голямата част от децата отидоха в Слидерин, много малка част отидоха в Рейвънклоу и Грифиндор, а в Хафълпаф отидоха едва десетима души. Невил й обясни, че това е така, защото, заради Волдемор, на много мъгълокравни било забранено да идват, макар да са си получили писмата през лятото. Дена бе ужасена - нима терорът бе стигнал до там, че да се забранява на деца с дарби да ги усвояват. Това бе не само неразумно, но и крайно опасно, защото ако детето не бъде научено да контролира магията си тя може да се обърне срещу него, да го подлуди или убие. Дена бе чувала истории за мъгъли, които не позволявали детето им да учи магия, заради глупави предразсъдъци и после детето полудявало и започвало несъзнателно да използва дарбата си, наранявайки околните, но най-вече себе си.
Мислите на Дена бяха прекъснати от Джини, която й направи знак да се обърне към Височайшата маса. Разпределянето бе приключило и новият директор бе станал, за да произнесе обичайната за началото на годината реч. Слидеринците го гледаха с възхищение, но то не бе достатъчно да потисне явните вълни на омраза от другите три маси.
Сивиръс Снейп се изкашля и започна:
- Добър вечер на всички! Добре дошли на първокурсниците! Няма да ви губя времето с излишни приказки. Ето ги правилата: на ВСИЧКИ ученици е забранено да влизат в гората на училищното землище; правенето на магии по коридорите е забранено; вечерният час за всички е в 9:00 P.M.; тренировките по куидич започват в средата на септември и ще е добре дотогава капитаните на домовите отбори да са попълнили липсващите места, защото иначе ще им бъде забранено да играят, а ако отборът няма капитан - тук злобният поглед на Снейп се стрелна към масата на Грифиндор - въобще да не почва да набира играчи. Новите попълнения в учителския състав са Алекто Кароу, която ще преподава ЗАДЪЛЖИТЕЛНОТО ЗА ВСИЧКИ Мъгълознание, на мястото на професор Чарити Бърбидж, и Амик Кароу, който ще преподава Защита срещу черните изкуства - постът, който трябваше да освободя. Приятна вечеря.
След тези думи Снейп седна и се обърна към този, който преди малко бе представил като Амик Кароу.
- Леле мале! Тази година няма да е никак лека. Смъртожаден ще преподава ЗСЧИ, а това значи, че от тоя предмет ще останат само черните изкуства, от сега ви го казвам. - нареждаше развълнувано Невил.
- А ти какво очакваше след като Снейп е директор? - контрира го Джини. - То си беше повече от ясно, че ще ни натресат някакви такива гадове. И да уча мъгълознание при тази? Никакво знание няма да е това. С учител като тая трябва още сега да го прекръстят на Мъгъломразене. Стига си се хилил Финигън, че ще вземеш да се задавиш!
Момчето, което тя нарече Финигън наистина се задави и му трябваха три здрави потупвания от приятеля му, за да се оправи.
След вечеря младите приятели се заизкачваха към седмия етаж, където се помещаваха общата стая и спалните помещения на грифиндорци. Джини каза паролата на Дебелата дама - Шербетово лимонче. Парвати Патил, която сега бе префект, на мястото на Хърмаяни, й бе казала паролата. Професор Макгонъгол бе сложила тази фраза за парола на кулата Грифиндор в памет на професор Дъмбълдор, който обожавал шербетови лимончета. Оказа се, че Дена ще дели една спалня с Лавендър Браун, Парвати Патил и още две грифиндорки, и ще спи на леглото на Хърмаяни. Нямаше нищо против, стига хърмаяни да не решеше да се върне. Когато попита Лавендър дали има такава възможност, момичето я изгледа на кръв и й каза че едва ли "мътнородата ще посмее да се върне". Парвати се обърна шокирана към приятелката си и я изгледа укорително. Не бе чувала Лавендар да употребява тази дума преди. Дена реши, че не е попитала правилния човек, но преди да зададе същия въпрос на Парвати момичето я изпревари с отговора.
- Хърмаяни няма да дойде, защото не се е явила на разпит за установяване на магическите й заложби, който се проведе през лятото в Министерството. То вече се управлява от Ти-знаеш-кой. Нямаше да й позволят. Разпитите ги е провеждала Долорес Ъмбридж, а тя ненавиждаше Хърмаяни, защото й се беше опълчила.
- Многознайката си вре носа навсякъде и затова никой не може да я трае. - обади се от леглото си Лавендър.
- Само защото Роналд те заряза, не означава, че трябва да си изкарваш яда на бедното момиче. Чух, че заминала за Австралия,но... - Парвати се доближи до ухото на Дена - според мен е заедно с Потър и Уизли и правят там, каквото правят. Някакъв план, за да спрат Ти-знаеш-кой. Хари им е водач. Горкото момче, какво не преживя?
Парвати спря със слоовизлиянията и се приготви да си ляга. Час по-късно Дена лежеше будна в леглото си и си мислеше за Хърмаяни, която не може да се върне и за трудната задача на Хари. тя не ги познаваше лично, но кой не бе чувал за Хари Потър. Дори в щатите името му се произнасяше с уважение ивъзхищение от добрите и с омраза от злите.
Поне бе разпределена в Грифиндор. Можеше да е за първа и последна година тук, но определено не й се искаше да я мислят за черна магьосница само защото е попаднала в Слидерин. Това поне й се размина. Замисли се за семейството си в Щатите. За майка си, баща си и малкото си братче. Как са те? Какво ли правеха сега? При тях трябва да е някъде около три часа следобед. Ами дядо й - защо не бе успял да дойде на гарата днес? Дали му се бе случило нещо лошо? Преди да я обсебят лоши мисли, които да й попречат да заспи, Дена си каза, че всичко е наред - и с дядо й и със семейството й в чужбина. Затвори очи и заспа.
*************
Филип Зимер се огледа и когато се увери, че никой не го следи се приближи към замаскирания вход на щаба на Ордена на Феникса. Почука на вратата и зачака да му поискат парола, а когато хората от двете страни на вратата се увериха в самоличността на другия, вратата се открехна и пропусна късния посетител.
- Е, Филип, какво става? Наредиха ли се нещата, както ние ги искахме?
- Иска ли питане Лупин! Всичко върви по план и щом нашия план върви добре, тогава плановете на Черния Лорд много ще се объркат. притеснен съм само за едно - не успях да отида на гарата днес, а и сова нямаше как да изпратя. Дена много ще се притесни за мен.
- Не се бой приятелю, ще намерим начин да я осведомим, че си добре. Когато видя Минерва ще я помоля да говори с внучката ти. Не се притеснявай за това. Имаме си по-големи грижи, за които ще ти обясня по-късно, нека сега те стоплим и нахраним. Пък после ще му мислим.


Последната промяна е направена от Fitzroy на Пон Апр 26, 2010 8:03 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Ell

Ell


Брой мнения : 82
Points : 109
Reputation : 6
Join date : 24.04.2010
Age : 35

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН]   Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyПон Апр 26, 2010 4:21 pm

Доста увлекателно и динамично. На някои места определенията не ми харесват, но най-вероятно това си е от моя вкус, а не защото не са добре написани. Момента, когато Дена научава кой е баща й - мисля, че може да се разгърне малко повече.
Очаквам следващата част. =)
Върнете се в началото Go down
Fitzroy

Fitzroy


Брой мнения : 64
Points : 72
Reputation : 2
Join date : 15.04.2010
Age : 36
Местожителство : Somewhere in the Universe

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН]   Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyПон Апр 26, 2010 8:34 pm

Радвам се, че ти е харесало. Историята с бащата на Дена ще се разгръща по нататък. Не мога да издам всичко на веднъж за него и как се е получило така че Дена се е родила. Търпение.

Ето ги новите две глави


Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 427185

~4~
ОТВАРИ И КРУЦИО

Дъждът тропаше тихо по прозорците и именно тази “мелодия” изтръгна Дена от приятния сън. Момичето недоволно промърмори нещо във възглавницата си и се зави през глава. Не й се ставаше още, но нямаше друг избор, освен ако не искаше да отиде на първия си урок гладна. С голямо нежелание отметна завивките и стана от леглото. Беше съвсем сама в стаята и след като погледна към прозореца откри виновника, който я бе изтръгнал от сладкия сън. Дена още бе сънена и не можеше да вземе решение какво да прави, когато Джини влетя в спалнята с намерението да я събуди.
- О, вече си станала! Побързай моля те, защото е 8:20, а аз се успах като теб и още не съм закусвала. За Бога, момиче размърдай се! Да не са ти направили заклинание за тяловкочанясване?
Дена стоеше по средата на стаята като препарирана и гледаше кипящата си от енергия приятелка. При последната реплика момичето се сепна и се зае да се приготвя. След десет минути бяха вече в Голямата зала и се настаниха на масата. Съучениците им не бяха оставили много за закуска и Дена се задоволи с чаша хладко кафе и малко препечен хляб. Макгонъгол дойде да раздаде програмите на закъснелите ученици и когато стигна до Дена се надвеси леко на рамото й и прошепна:
- Всичко е наред. Дядо ти е жив и здрав.
В първия момент момичето се сепна, но когато осмисли думите, кимна леко, в смисъл, че е разбрала. Макгонъгол продължи нататък, а Дена си погледна програмата – двоен час по Отвари и Вълшебство преди обяд, а после Трансфигурация и ЗСЧИ. Щеше да е обикновен ден, ако Защитата не се преподаваше от смъртожаден. Дена огледа програмата до края на седмицата и забеляза, че има доста свободно време, но за сметка на това три пъти в седмицата имаше часове при някой от двамата Кароу, а в петък и при двамата. Тежка програма, дори за един седмокурсник, а и им предстояха изпити за ТРИТОН. Но пък, като се замислиш, при сегашното положение, ТРИТОНИ-те им бяха най-малкия проблем.
Обърна се към Джини, за да обменят информация, но видя, че момичето се е втренчило в пергамента с нескрит ужас. Когато Дена стана и погледна зад рамото й, разбра причината – двоен час по ЗСЧИ, Трансфигурация, обяд, Билкология, двоен час по Отвари и двоен час по Мъгълознание. Денят й започваше и завършваше с Кароу – ето това наистина беше много лош късмет.
Дена съчувствено потупа Джини по рамото и предложи:
- Да ти направя малко Феликс Фелицис, а? Намери ми съставките и нямаш грижа. Обаче тая година май на всички ще им е нужна тая отвара.
- Феликс Фелицис няма да ни помогне. Трябва ни чудо, за да се отървем от тая напаст! И нямам предвид само Кароу и Снейп, ами и...
- Знам, кого имаш предвид, но ние вече си имаме чудо. Имаме го от седемнайсет години.
- Хари не е някакво...
- Знам Джини, успокой се, знам. Просто се опитах да се пошегувам, за да разведря обстановката, но май не се получи. Защо го взимаш толкова навътре? Освен...
Между двете момичета минаха неизречени мисли, две сиви очи се разшириха от изненада, а после в тях светна едно дяволито пламъче и Дена се усмихна леко, разбиращо, но не каза нищо.
Докато минаваше покрай Дена, Невил я тупна по рамото и я посъветва да побърза, защото часовете почваха след 5 минути. Дена каза “чао” на Джини и тръгна с Невил, но момчето се заизкачва нагоре и тя разбра, че той не посещава часовете по отвари. Тъкмо се чудеше накъде да тръгне, когато Ърни Макмилън я извика и заедно тръгнаха към подземието, където се провеждаха часовете по отвари.
Когато стигнаха до кабинета, останалите вече влизаха, така че Ърни и Дена просто се шмугнаха вътре накрая на опашката. Дена се огледа – в огнището припукваше огън, на всеки чин имаше миниатюрно котле с отвара – като мостра, а до учителската катедра стоеше пълен мъж, с плешива глава и огромни мустаци, който й заприлича на морж. Знаеше, че това е Хорас Слъгхорн, тъй като го бе видяла на Височайшата маса предната вечер, когато професор Макгонъгол обяви, че той е новият отговорник на дом Слидерин. Едва сега Дена забеляза, че тя и Ърни са единствените, които не са от дом Слидерин. Седна до Ърни и го попита защо те са единствените от други домове.
- Миналата година имаше двама от Рейвънклоу, но явно са били мъгълокръвни и не са издържали разпита в Министерството.
- И няма да могат да си завършат образованието! Но къде ще работят после, кой ще ги вземе на работа щом не са завършили дори университет или както му викате тук учебно заведение?
- Все някой ще ги вземе, стига Черния Лорд да не ги избие преди това...
- Тишина моля. Тази година започваме с много сложни отвари за ниво ТРИТОН. Реших да Ви хвърля в дълбокото още от началото на годината, защото няма време за размотаване – предстоят Ви изключително трудни изпити и ще Ви излъжа, като ви кажа, че всички преминават нататък. Това е последното ви препятствие по пътя към специализацията, която сте избрали, която и да е тя...
Последните му думи сякаш увиснаха във въздуха и Дена остана с неприятното чувство, че няма да има избор на професия след като завърши седми курс, при положение, че Волдемор още е жив. Тогава изборът й ще се характеризира със следното – да стане смъртожадна или да умре в мъки. Мъките, не я плашеха и ги предпочиташе пред това да поквари душата си, служейки на такова зло като Волдемор.
Взеха за многоликова отвара – само на седмокурсниците се позволяваше да я приготвят и то под строгия поглед на учител, а сполучливата партида се прибираше и складираше. По принцип Многоликовата отвара се вари месец, но тук, в котлетата разполагаха с вече приготвената до някъде отвара, на която бяха нужни няколко съставки, преди да се прибави последната – част от човека, в когото искаш да се превърнеш. Дена правеше перфектно тази отвара от две години и се справи доста бързо, за което бе наградена с 20 точки за Грифиндор. До края на часа спечели още 20 като отговори на няколко въпроса.
Вълшебството мина бързо и Дена не усети, че е време за обяд, докато стомахът й не се обади недоволно. Заедно с Невил, който беше на Вълшебство, се запъти към Голямата зала. Но там, за тяхно учудване, не видяха нито Джини, нито Луна. Дена помисли, че Макгонъгол е задържала класа, но когато с Невил видяха професора да се храни на Височайшата маса, започнаха да се чудят къде са момичетата. Парвати ги осветли по въпроса – и двете били в Болничното крило още от първия час, заедно с още няколко ученици от випуска. Кароу си изпуснал нервите и използвал Круцио срещу тях. Невил побесня и се разкрещя, но щом Дена улови предупредителния поглед от страна на Макгонъгол, го накара да се успокои и да седне. Парвати им разказа какво се е случило – Кароу искал те да прилагат Круцио върху съучениците си с нечисто потекло, като насочил заклинанието си върху Колин Крийви. Никой не го направил. Кароу грабнал Джини, която категорично отказала да използва проклятието и го нарекла убиец и отрепка, и го приложил на нея, а Луна се опитала да я защити и затова и тя пострадала. Останалите били опитните свинчета на Кароу, в това число и Колин Крийви, който, след Джини и Луна, пострадал най-много. Явно Макгонъгол знаеше и не можеше да направи нищо, защото от своята позиция, на масата на Грифиндор, Дена ясно виждаше колко е бясна учителката им. Парвати ходила до Болничното крило, но мадам Помфри не пуснала никого и само успокоила приятелите на пострадалите, че ще се оправят скоро.
В часа по Трансфигурация Макгонъгол предупреди, че и двамата Кароу са изключително опасни и помоли всички ученици, особено от Грифиндор, да си мерят приказките пред тях и да не ги предизвикват допълнително. Дена не можеше да повярва на ушите си – сякаш Джини и Луна бяха виновни, че Амик Кароу е използвал едно от непростимите проклятия върху тях. Това бе просто възмутително. Дена започна да очаква с нетърпение следващия час. В главата й се оформяше план и ако успееше да го осъществи, Амик Кароу щеше да получи един много важен урок, а именно никога да не дразни дъщеря на черен магьосник, защото е по-опасно дори от това да гъделичкаш заспал дракон ( както предупреждава логото на Хогуортс – “DRACO DORMIENS NUNQUAM TITILLANDUS”)
Така очакваният от Дена час дойде – Защита срещу черните изкуства в изпълнение на смъртожаден, слуга на най-черния магьосник на 20ти век – Лорд Волдемор. Само че Дена имаше малка изненада за Амик Кароу, стига той да бе достатъчно глупав, за да използва и в този час непростимо проклятие срещу някого.
Половин час Кароу обяснява, че през годината ще изучават различни черни магии, защото, както Дена вече бе прозряла, за в бъдеще всички щели да станат слуги на Волдемор, или щели да умрат. И понеже слугите често биват наказвани за техните грешки, трябвало от сега да свикваме с болката. Дена само чакаше той да направи голямата си грешка. И той я направи. Кароу накара няколко души, за които явно бе разбрал, че са мъгълокръвни, да излязат напред. В това число бе и Дена. Чудно, кога ли бе успял да я провери? Колкото и да е проверявал не е успял да открие една съществена част от живота на Дена, важна част, част, която съвсем скоро щеше да му покаже, коя е и на какво е способна Дена Мейферт. Пред всеки мъгълокръвен Кароу извади по един чистокръвен и се случи така, че Невил застана срещу Дена. Кароу нареди на чистокръвните да измъчват съучениците си с “мръсно” потекло. Невил отказа и не беше единствен. Тогава Кароу започна да прави на всички заклинанието Империус и Невил попадна под влиянието му. Не бе достатъчно силен, за да се бори. Насочи пръчката си срещу Дена и изрече проклятието. Макар момичето да бе подготвено за болката, простена и падна на колене, притискайки ръце към корема си.
”Трябва да издържиш – повтаряше си на ум. – Трябва да го направиш, за да дадеш урок на тази отрепка Кароу. Дръж се, бъди силна! Сега искам да се изправиш! Направи го веднага, малка лигло такава! Стегни се, поеми болката и после забрави за нея! Точно така!”
Дена се изправи и с лек замах отмени проклятието Империус върху Невил. Когато Кароу осъзна какво е направила побесня и насочи проклятието Империус срещу нея. За миг всички мисли в главата на Дена изчезнаха и остана само желанието да се подчини на този глас, който й нареждаше да измъчва съученика си до припадък. Но едно друго гласче в нея се обади – “ Ти него ли ще слушаш или мен? Я се стегни момиче и не се излагай! Покажи му на какво си способна! Ти не си коя да е! Дай му да се разбере на този мръсник!”. Онази блажена празнота изчезна, светът си дойде на мястото с трясък. Дена насочи пръчката си към треперещия Невил, точно както очакваше Кароу, но в последния момент се обърна рязко и безмълвното “Круцио” уцели смъртожадния право в гърдите. Онзи се строполи на пода и започна да се гърчи, като червей, какъвто всъщност беше. Дена просто стоеше над него с насочена пръчка и го гледаше със студени сиви очи.
- Е, професор Кароу, надявам се, че сте доволен от мен и Грифиндор ще си получи заслужените...хм, да видим, десет човека от Грифиндор по 20 точки прави 200 точки, петима от Рейвънклоу е равно на 100 точки и петима от Хафълпаф прави пак 100 точки, нали така? Хайде сега, нека не вадя думите с ченгел от устата Ви, не е възпитано така...Нека чуя, че професор Кароу дава 200 точки на Грифиндор, 100 на Рейвънклоу и 100 на Хафълпаф. Не Ви чувам професоре?!
- Д-д-д-давам 200 точки на Грифиндор, 100 на Рейвънклоу и 100 на Хафълпаф. Проклета да си кучко, ще те убия! – ревна Кароу и се засили към Дена. Лек замах с пръчката и мъжа изхвърча на 2 метра от момичето и се удари в каменната стена, като остави кървава диря свличайки се надолу.
- Е, хм, май попрекалих. – рече Дена и отиде до безжизненото тяло на мъжа, но когато се увери, че е жив рече на останалите – Нищо му няма, само си е ударил главата, но ще го оставя да си лежи тук.
- Направи му магия за забрава, иначе ще те убие.
- Ако го направя няма да има смисъл от урока, който му дадох. Освен това не ме е страх от него. Сега по-добре да тръгваме, преди да се е събудил и да ни е подгонил всичките.
Всички се разотидоха по домовете си, освен Невил и Дена, които тръгнаха към Болничното крило, за да се опитат да посетят Джини и Луна. Невил не можеше да повярва на това, което бе видял и вече боготвореше Дена. Тя, от своя страна, не смяташе, че е направила нещо повече от това да даде заслужен урок на един злодей.
Естествено, старшата сестра не им позволи да видят пациентите, поне не в началото. Но щом Невил й каза какво е направила Дена, мадам Помфри веднага се съгласи да ги пусне. Джини и Луна спяха, но на Дена и Невил им бе достатъчно, просто да ги зърнат и да се уверят, че са добре. Попитаха и за другите пациенти и мадам Помфри ги увери, че скоро всички ще се оправят, просто им трябват ден-два почивка.
Когато се прибраха в общата стая и седнаха да си пишат домашното по Трансфигурация, никой от двамата не се сети повече за следобедната случка. Едва към девет вечерта, когато Невил започна да си прибира нещата, той отвори темата пак.
- Знаеш ли, че утре може много сериозно да загазиш? – попита я притеснено момчето. – Може да те изключат. А ако не го направят и двамата Кароу ще ти превърнат живота в ад.
- Невил, казах ти вече, че не ме е страх от тях двамата. Виж, Снейп е друга работа – Той малко ме притеснява. Ако ме изключат просто ще се присъединя към Ордена на Феникса. Ако не ме изключат, тогава ще накарам двамата Кароу да сънуват кошмари. А ако не ме изключат, а ме убият... Еми, добре си поживях.
- Не е смешно! – стресна се Невил.
- О, Невил, зависи от коя страна го погледнеш. Не се страхувам да умра. Душата ми е чиста, непокътната и смъртта за мен не означава край, а едно друго, ново начало.
- Щом казваш. Но аз не искам да умираш. Не искам никой да умира, освен разбира се... – Невил си пое дълбоко дъх и изстреля – Волдемор. А сега ти желая лека нощ и дано утре нямаш големи неприятности.
- Лека нощ и на теб Невил! – пожела му Дена.
Момчето се запъти към спалнята, а Дена остана да се взира в огъня на камината. Не знаеше какво да очаква от следващия ден. Бе напълно сериозна, когато каза на Невил, че не се бои от смъртта, но това не означаваше, че иска да умре толкова млада и не вкусила от плодовете на живота. Искаше да води битки и да ги печели. Бе създадена за живот на скорост и не й се искаше този живот да приключва скоро. Всъщност не вярваше, че днешната й постъпка ще бъде наказана със смърт – не и тук в Хогуортс. Ако я изключеха щеше да се присъедини към Ордена. А ако не – тогава, кълнеше се в живота си, че щеше направи всичко възможно Амик и Алекто Кароу да бягат от нея като от Смъртта.

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 427204
ТОва е Филип Зимер - дядото на Дена ( представен от актьора робърт Редфорд)
Върнете се в началото Go down
Fitzroy

Fitzroy


Брой мнения : 64
Points : 72
Reputation : 2
Join date : 15.04.2010
Age : 36
Местожителство : Somewhere in the Universe

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН]   Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyПон Апр 26, 2010 8:37 pm

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 427183

~5~
БЕЗ ПОСЛЕДИЦИ

Мина месец от онзи паметен час по ЗСЧИ и за Дена нямаше никакви последици. Момичето се бе разминало с наказание, а пък за изключване въобще не можеше и да става дума. Вероятно Кароу се е почувствал унижен и не е искал да си тъпче повече егото като отиде при директора и се оплаче, че една седемнайсетгодишна пикла е победила него – смъртожадния. Невил смяташе, че Дена трябва да се радва, че й се е разминало, но Джини бе на мнение, че Кароу ще си отмъсти, когато Дена най-малко го очаква. Дена беше на абсолютно същото мнение и бе постоянно на щрек.
Часовете при Алекто Кароу не бяха нещо по-различно от тези при брат й. Е, не ги изтезаваше с Круцио, но правеше всичко възможно да унижава мъгълокръвните, преминали през разпита в Министерството. На няколко пъти Невил й се опълчи и си отнесе наказанието. Другите учители се опитваха да балансират и да защитават учениците си, но не им се отдаваше особено. Макар седмокурсниците да имаха повече свободно време, то бе почти изцяло заето от многобройните и сложни уроци.
Освен т това почнаха тренировките по куидич и Дена бе заета и с тях, защото Джини, която вече бе капитан на отбора, я бе взела на мястото на Хари – като търсач. Дийн Томас пък бе избран за пазач, Джини и Демелза бяха гончийки, биячите бяха същите, но бяха задобряли през ваканцията. На никого не му бе известно кога и къде са се упражнявали. Но отборът оставаше без трети гончия и Джини се принуди да вземе един второкурсник с голям мерак и никаква практика, за да не закрият отбора. Учудващо за всички от отбора и най-вече за Джини, вторукурсникът Деймиън Грант се учеше много бързо и само след пет тренировки вече можеше да вкара три последователни гола на замаяния Дийн Томас. Целият отбор бе много радостен, че са намерили достоен заместник на Хари в лицето на Дена. Дори Джини трябваше да признае, че ако Дена и Хари играят в противникови отбори тя ще е много затруднена да определи кой ще спечели и това й вдъхваше надежда за предстоящия мач с Рейвънклоу. Освен това Дена летеше на “Нимбус 2000”, а Рейвънклоу бяха с “Чистометка” и “Комета”, а пък Хафълпаф бяха разпуснати, защото нямаха капитан. Оставаха само Слидерин с техните “Нимбус 2001”, но както изтъкна Демелза, не е важно каква е метлата, а какъв е този, който я е яхнал.
Дена обожаваше да лети, защото тогава се чувстваше истински свободна. Всички тревоги, страхове и проблеми оставаха долу на земята и съществуваха само две неща – тя и сничът. Освен това, Дена бе установила, че след тренировка, колкото и да е била изтощителна, мислите й се подреждат и се чувства като зареден акумулатор. Тогава можеше да седне, да помисли и да реши някои от належащите си проблеми.
След една такава изтощителна тренировка в началото на октомври, Дена се прибра мокра до кости в общата стая на Грифиндор и се просна пред камината. Бе прекалено изтощена за да се помръдне. Това бе последната им тренировка преди мача на следващия ден и Джини буквално им бе заповядала да се приберат и да се наспят. Умът на Дена работеше на пълни обороти, но момичето не можеше да се накара да стане. Искаше да пусне писмо до родителите си и да ги увери, че е добре. Вече го бе написала, но трябваше да го пусне извън замъка. Всички писма се следяха, да не би някой да поддържа връзка с “Неблагонадежден №1”, т.е. с Хари Потър, а Дена не искаше смъртожадните по някакъв начин да разберат къде е семейството й. Докато мислеше как точно да се измъкне от замъка и да пусне писмото, в общата стая нахълта останалата част от отбора на Грифиндор.
- Какво за Бога, правиш на пода? Защо не си в леглото вече? – попита раздразнено Джини.
- Нямах сили да стигна до там. Но тъкмо се канех да стана, когато вие влязохте и така и така сте тук, има ли желаещ да ми помогне да стана. Всичко ме боли.
Джини й подаде ръка, за да се изправи и забеляза, че все още е мокра. Топлината от камината не бе успяла да изсуши дрехите й съвсем.
- Ти да не се побърка! Пневмония ли искаш да хванеш? – изкряска червенокоската и с леко махване на пръчката изсуши дрехите на Дена.
- Благодаря. Надявах се, че топлината от камината ще ги изсуши, но може би не съм стояла толкова дълго колкото си мислех, че съм. Отивам да лягам.
- Най-умното нещо, което може да направиш. Почини си добре и утре ще се видим на закуска.
- Лека нощ и на теб Джини.
Отбора си пожела лека нощ и всеки се отправи към спалнята си, включително и Дена, която трябваше да вземе това-онова за нощното си приключение. Лавенъдър, Парвати и другите две момичета спяха, когато Дена се промъкна на пръсти в спалнята. Преоблече се набързо и натъпка в изпразнената си ученическа раница куидичния екип, една нощница и писмото, заради което тръгваше на тази нощна експедиция. Пак на пръсти се изниза от спалнята и преди да излезе от общата стая си направи хамелеонизираща магия, защото нямаше на разположение мантия невидимка. Навън се огледа и тръгна по най-прекия път към соварника, който й бе показала Джини. В дясната си ръка стискаше пръчката, раницата бе на гърба й, но и тя се сливаше с каменната стена. Ботушите, които бе обула не издаваха шум когато стъпваше по каменните стълби. Дена се бе научила да стъпва тихо, леко, но освен това бе приложила малко магия на любимите си ботуши, за да не издават и най малък шум. Стигна до соварника необезпокоявана и преди да влезе хвърли няколко заклинания, за да провери дали помещението не е защитено срещу нощни посещения като нейното. Естествено, че беше. Как така Кароу ще го пропуснат. Заклинанието щеше да разпознае всеки друг освен Снейп и двамата Кароу. Щеше да се наложи да го направи по трудния начин.
Дена се върна назад и тръгна към първия етаж, като избягваше главните пътища. Използва четирипосочната магия, за да не се загуби и скоро се озова пред главната порта на замъка. И тук имаше заклинания, но не за разпознаване и дена бързо се справи с тях. Излезе навън и се огледа, после тръгна към Забранената гора. Едва когато видя къщурката на великана Хагрид се успокои, че е достатъчно далеч. Мина зад къщурката и навлезе в гората. Не се плашеше от легендите, които бе чувала за тази гора, защото бе виждала по-страшни неща от вампири, върколаци и големи паяци. Когато бе сигурна, че де добре скрита, извади изпод ризата си малка сребърна свирка на верижка, като онези, с които мъгълите викат кучетата си. Допря я до устните си и постепенно изпусна въздух в нея. Не се чу звук, но Дена знаеше, че Мира – совата й, я е чула. Само след пет минути птицата я намери и кацна меко на лявото й рамо, като не пропусна да я клъвне лекичко по ухото, в знак на обич. Дена бръкна в десния джоб на мантията си и извади от там шепа “ Совешка сладост”, протегна ръка към птицата и я остави да хапне. Когато Мира приключи с храната, Дена я погали по главата и извади писмото от предния джоб на раницата си. Совата веднага подаде краче – много добре знаеше какво следва, освен това отдавна не бе носила писмо и изгаряше от нетърпение да полети на воля. Момичето закрепи писмото към протегнатото краче и след няколко нежни думи и предупреждение да се пази, совата отлетя в нощта.
” Дотук добре, но сега следва трудната част – да се прибера в замъка без да ме усетят.” Дена много добре знаеше, че няма да може да се прибере в кулата на Грифиндор – Дебелата дама вече бе длъжна да информира всеки учител, дали някой от дома е влизал след вечерния час. Дена се бе изнизала в девет без десет, но вече бе десет вечерта и момичето трябваше само да се добере до Нужната стая, която Джини и Невил й бяха показали. Бе достатъчно да си помисли само за удобно и топло легло и Невил я бе уверил, че ще го има.
Тъкмо щеше да тръгва, когато чу гласове много близо до укритието си. Сниши се и притаи дъх, за да не я усетят. Бяха Снейп и Алекто Кароу. “Ама че двойка само. Лика-прилика са си.” Чуваше гласовете все по-близо и изтръпна при мисълта, че може да бъде разкрита. От Алекто не се боеше, но Снейп... Снейп беше друга бира, както се изказваше баща й понякога.
- Стига Сивиръс, на какво си играеш? Нима мислеше, че няма да разбера? За толкова тъпа ли ме мислиш?
- За какво говориш Алекто? – продължаваше да увърта Снейп. Казах ти, че не знам нищо по въпроса. Амик не ми е казал нищо. Иначе щях да изключа малката госпожица.
- Не ти е казал? Не е нужно да ти казва! Ония сополанковци само за това шушукат – как чужденката подредила брат ми! С Круциатус! Сивиръс, разбираш ли какво ще му направи Черния Лорд, ако разбере, че Амик се е оставил да бъде победен от една седмокурсничка?!
- Много добре знам какво ще стане Алекто, не е нужно да ми го напомняш. Ще го поизмъчва малко, а после ще реши, че малката си заслужава да бъде привлечена към каузата ни, щом е посмяла да се опълчи на брат ти. Черният Лорд цени дръзките и особено онези, които не се свенят да използват забранени проклятия. Дори няма да забележи, че е нечистокръвна.
- А тя дали би се присъединила към нас? Момичето е умно – не мога да си кривя душата. Прекалено умно даже и това малко ме притеснява. Както ти вече отбеляза, не се свени да използва Круцио и не й пука, че брат ми е смъртожаден. Дръзка е, устата й много знае. Всеки път в часовете ми ме изкарва от нерви, но го прави толкова добре, че не мога да я накажа – уж нищо не казва, а ме прави на нищо!
- Като че ли нечие его е сериозно застрашено? – подсмихна се Снейп. – Не те е страх какво ще направи Черния Лорд с теб или брат ти. Цялата работа била заради засегнато его.
- Може и така да е, но малката сополанка не трябва да се измъква без наказание!
- Малко е късно за това, не мислиш ли, Алекто?
- Не съм казала, че наказанието трябва да идва от теб или да е по глупавите училищни правила! Само ако спипам малката усойница...
- Алекто, знаеш, че не можеш да направиш това, което си мисля, че ти се върти из ограничената глава.
- `Що пък да не мога?
- Защото аз съм директорът тук. – Снейп се ухили злобно. – Не го забравяй. И аз не искам да пипаш момичето и с пръст. Дала е добър урок на брат ти. Сега не се перчи толкова. Като гледам и теб те е поставила на мястото ти.
- Ще я науча аз нея! – закани се Смъртожадната.
- Чуй ме много добре! – изсъска директорът. – Не искам и косъм да падне от главата на това момиче! Може да се окаже ценен кадър. Имам идея как да я използвам срещу Потър. Разбера ли, че е пострадала при някакви странни обстоятелства или че въобще й се е случило нещо, ще държа отговорни теб и брат ти. Ясно ли е?
- Сивиръс, ти не може сериозно да... – запелтечи Алекто.
- ЯСНО ЛИ Е? – изрева насреща й Снейп
- Напълно. – сопна му се смъртожадната. – А сега нека сменим темата. Не ми се говори повече за малката. Искам да поговорим за нас.
- Нас ли? Какво за нас? Няма нас, Алекто и ти добре го знаеш.
- Но онази нощ...ти....дойде при мен и...каза...
- О, Кароу! Няма да ревнеш сега, нали? Я се стегни бе жено! Исках секс и това е. Не изпитвам нищо към теб. Никакви чувства. Но съм човешко същество и имам някои нужди. А ти си достойна, чистокръвна...Разбираш какво искам да ти кажа.
- Но ти...ти...каза, че...
- Казах ти това, което искаше да чуеш! Ако имах избор и Бела не бе заета, щях да отида при нея. Тогава нямаше да има нужда да водя тоя безсмислен диалог. Явно тя е много по-достойна смъртожадна от теб. Какви са тия емоционални изблици? В името на Мерлин, погледни се на какво си заприличала – хленчиш и мрънкаш като някоя жалка мътнорода!
ПЛЯС! Сивиръс бе звучно зашлевен от Алекто. Дена трябваше да си захапе кокалчетата на ръката, за да не се разкикоти.
- Боже мой! Дори реагираш като мътнорода!
ПЛЯС! ПЛЯС! ПЛЯС! На четвъртия замах Снейп хвана ръката на жената и я изви зад гърба й. Онази изскимтя от болка.
- Казах ти истината. Никога не е имало, няма и няма и да има нищо между нас. Онази нощ си остава в миналото. И без това не беше нещо особено.
- АВАДА КЕДАВРА! – ревна Алекто.
Снейп се дръпна навреме и зеленият лъч мина на милиметри над главата на Дена. Момичето едва не си глътна езика от изненада и страх.
- Най-накрая да реагираш като такава каквато си – Чистокръвна магьосница и смъртожадна. Тъкмо започвах да се притеснявам, че ако Черният Лорд те види в онова състояние, ще те убие веднага. Не че много ми пука за теб, но все пак си от нашите и не е нужно да умираш за нещо толкова глупаво. Сега се прибирай. Разговорът приключи.
Снейп се отдалечи в обратната посока, а Алекто остана където беше. Дена се бе сковала от страх. Алекто бе бясна и ако я видеше тук... Е, тогава Авада Кедавра със сигурност щеше да намери целта си.
Алекто тръгна точно към нея. Дена се опита да е възможно най-тиха. Притаи дъх и почти спря да диша. Алекто бе на около двайсетина сантиметра от нея и Дена бе сигурна, че ей сега ще я открие. Стискаше пръчката си толкова силно, че си помисли, че може и да я счупи. Тъкмо когато Алекто щеше да се изравни с момичето, от мрака изникна фигурата на Хагрид. Дена нямаше представа какво ще последва.
- Ти ли си бил? – попита го смъртожадната. – Помислих, че....Няма значение. Какво правиш навън по това време?
- Аз съм пазител на дивеча, ако не си забравила Кароу. Имам задължения. Понякога тези задължения включват и работа през нощта.
Всъщност Хагрид се връщаше от посещение при Гроп, но Алекто нямаше как да знае това и се хвана на въдицата. Мина покрай Дена без да я отрази въобще и излезе от гората. Хагрид гледаше намръщено след нея. Тъкмо когато великанът се канеше да се обърне, Дена развали хамелеонизиращата магия. Хагрид се сепна и щеше да извика от изненада, но Дена веднага му направи знак да мълчи. Кароу беше прекалено близо.
- Хагрид, ще ми помогнеш ли да стигна до замъка? Ще вляза в Нужната стая и никой няма да разбере, че съм била навън. А не вярвам ти да отидеш при Снейп и да му кажеш.
- По-добре да не се разхождаш много. Ела при мен. Диванът пред огнището е достатъчно голям, за да спиш в него. На сутринта ще отидеш на мача.
- Сигурен ли си? Не искам да ти създавам проблеми. Ако някой разбере няма да остане без последствия.
- Ти не бери грижа за мен ами идвай докат` не те е видял някой тук.
Хагрид я заведе в колибата си и направи чай. Поговориха си. Тя му предаде целия разговор на Снейп и Кароу. Хагрид бе малко изненадан, че между двамата е имало туй-онуй. А за това, че бе използвала Круцио срещу Кароу беше чул от Невил и Джини. Не я упрекна. Смяташе, че мръсникът си го заслужава. Обеща да предаде на другите от Ордена.
Неусетно, от топлината на огнището ли или от билковия чай на Хагрид, Дена заспа сгушена на дивана. Хагрид я зави с едно одеяло и остави Фанг при нея. Да я пази.
Върнете се в началото Go down
Ell

Ell


Брой мнения : 82
Points : 109
Reputation : 6
Join date : 24.04.2010
Age : 35

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН]   Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyВто Апр 27, 2010 2:53 pm

Пак ми беше много интересно. Много се забавлявах когато Снейп отряза Алекто. Някакси винаги съм го харесвала като образ.
Само едно нещо не ми харесва и то е, че Дена е прекалено ултимативна и съвършена, някакси не успявам да я видя като ученичка, като че ли няма на какво да я научат...
Върнете се в началото Go down
Fitzroy

Fitzroy


Брой мнения : 64
Points : 72
Reputation : 2
Join date : 15.04.2010
Age : 36
Местожителство : Somewhere in the Universe

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН]   Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyВто Апр 27, 2010 3:37 pm

Ех, стария Снейп...и на мчен ми стана любимец от пета книга нататък. И исках да покажа други страни от характера му, които до сега не са ни показани. Поне така както аз ги виждам.
Дена. За ултимативна съм съгласна. Тя е много взискателна към себе си, много самокритична. Не е съвършена, но като познания по учебния материал е по-напред от учениците в Хогуортс, защото в Института са се учили много повече неща, някои от които се считат за Черна магия в Хогуротс. Но това ще стане ясно по-нататък. Тя съвсем не е съвършена и се старах да не я правя такава. То си имаше и термин за съвършените герои в литературата, но в момента ми изскочи от акъла.
Върнете се в началото Go down
Fitzroy

Fitzroy


Брой мнения : 64
Points : 72
Reputation : 2
Join date : 15.04.2010
Age : 36
Местожителство : Somewhere in the Universe

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН]   Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyВто Апр 27, 2010 3:58 pm

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 427446

~6~
МАЧЪТ

Слънчевите лъчи танцуваха по лицето на спящото момиче, свито в големия диван пред камината. Фанг дремеше пред дивана и, едва когато видя стопанина си да влиза, се надигна и залая радостно. Това събуди Дена, която примига лениво и се прозя толкова широко, че едва не й се откачи долната челюст. Надигна се и разкърши тяло, схванато от спането в една и съща поза. В къщурката миришеше на прегорели курабийки и липов чай.
Хагрид беше в задната стая и по шума Дена разбра, че търси нещо.
Стана от дивана и отиде до прозореца. Слънцето грееше, птички пееха и Д си помисли, че това са идеалните условия за първия й куидичен мач като грифиндорка.
Мачът! О, Мерлин! Колко беше часът? Момичето се огледа и най-накрая откри малък часовник на полицата над камината. Простена от ужас. Беше 9:40, което означаваше, че разполага с някакви жалки 20 минути, за да си вземе метлата и да се добере до съблекалните преди да е почнала речта на Джини преди мача. Тъкмо когато Хагрид се връщаше в дневната си, Дена вече бе готова да тръгва.
- Хагрид, много ти благодаря, че ме приюти тази нощ. Просто не знам как щях да се добера до замъка без да ме забележат. Задължена съм ти. Съжалявам, че не мога да остана за закуската, която без съмнение е много вкусна, но съм се успала жестоко и трябва да тръгвам.
- Време ли е вече? Леле, съжалявам! Щях да те събудя по-рано, ама губя представа за времето като тръгна по задачи. Бягай бързо, че малката Уизли ще ти откъсне главата. Ти си им голямата надежда сега.
- Ще дойдеш да ни гледаш, нали? Уверявам те, че ще си заслужава.
- Не са и съмня`ам. А сега тичай бързо, преди капитанът на Грифиндор да реши да обезглави търсача си.
- До виждане Хагрид!
С тези думи Дена излетя от колибата и се отправи към стадиона, като пътем си взе метлата с една перфектно изпълнена призоваваща магия. Пристигна пет минути преди речта на Джини и успя да се преоблече заедно с другите от отбора. Речта на Джини бе пламенна и насърчаваща. Даде на всеки точни съвети и насоки и повдигна духа им.
Играчите яхнаха метлите и, когато вратите се отвориха, излетяха. Луна Лъвгуд беше коментаторът този ден.
- И ето го отборът на ГРИФИНДОР! Приветствайте капитанът им Джини Уизли! Това момиче е истинска фурия на игрището и е добре Рейвънклоу да внимават с нея! Пазач е седмокурсникът Дийн Томас, който миналата година се изявяваше като гончия. Свястно момче е. Дано умее да пази, а не само да вкарва голове. Ето ги и биячите Пийкс и Кут, които миналата година доказаха, че са способни момчета. Освен това вече са позаякнали и имат телосложение за биячи. – Това беше отправено специално към Закарайъс Смит, който миналата година си бе позволил злобни намеци по въпроса. – Ето я гончийката Демелза Робинс – един наистина обещаващ играч! Новият гончия на Грифиндор е едва второкурсник и е малко дребничък, но както всички знаем, размерът не е залогът за сила! А-а-а! Вижте само новият им търсач. Тя не е нова само в отбора. Приветствайте Дена Мейферт – американката, за която цялото училище шушука вече цял месец! – Лицето на Амик Кароу почервеня от гняв. – Нека видим на какво е способна тя! Ще й бъде малко трудно обаче да се съревновава с досегашния търсач на Грифиндор... – Тук гласът на Луна секна и тя за пръв път погледна неуверено професор Макгонъгол. Но професорът леко се усмихна и й даде знак да продължи. – Наистина ще й е трудно да се мери с Избрания, с човека, на когото всички вярваме, на когото се уповаваме и подкрепяме, където и да е той сега. Бъди силен Хари Потър! Ние сме с теб. Нека сега... – Луна млъкна, защото професор Макгонъгол я потупа по рамото. Момичето се приближи до нея и учителката й прошепна нещо. Луна се усмихна и продължи – И преди играта да почне ще кажа само, че този първи мач се посвещава на любимият ни директор – професор... Албус Дъмбълдор, който се наслаждаваше на куидича. Нека играта започне!
Капитаните се поздравиха, топките бяха освободени и играта започна. Джини веднага взе куофъла, но скоро пътят й бе блокиран от капитанът на Рейвънклоу и тя подаде на Демелза, която подаде на Грант. Грант отбеляза първия гол за Грифиндор.
- Десет точки за Грифиндор! Момчето наистина си го бива! – беше коментарът на Луна. – Какво завъртане само! Аууу! За малко! Биячите на Рейвънклоу също са много добри!
Наистина един блъджър за малко се бе разминал с главата на Джини, която се опитваше да грабне червената топка след първия гол. Сега куофълът беше в капитана на Рейвънклоу, който се бе устремил към головите стълбове на Грифиндор. Запрати куофъла, към десния, но Дийн Томас успя да го спаси като отблъсна топката с метлата си и я подаде директно на Джини, която веднага се стрелна към стълбовете на Рейвънклоу. Пътят й препречи търсачът на Рейвънклоу, който се опита да осуети намеренията й, но този път Джини здраво държеше топката и само се завъртя настрани, за да продължи да преследва целта си. И успя.
- Двадесет точки за Грифиндор! – прогърмя гласът на Луна. – Казах ви, че това момиче е фурия.
Дена не следеше какво се случва под нея, защото трескаво се оглеждаше за снича. В един момент помисли, че противниковия търсач го е видял, но после осъзна, че той просто се опитва да саботира хода на Джини. Идиот! Какво си мислеше, че прави? Явно не е играл до сега срещу Джини Уизли. Джини й бе казала, че трябва да държи противниковия търсач надалеч от снича, докато не отбележат поне 50 точки, за да поведат в резултата. Беше сигурна, че Слидерин ще размажат Рейвънклоу и искаше да има някаква преднина по точки. Изведнъж видя златния проблясък точно до ухото на капитана на Рейвънклоу и се спусна натам. Другият търсач също го бе видял и тя трябваше да му попречи да го грабне. Но не го бе видял само търсачът. Един от блъджърите полетя към нея и Дена трябваше да се прилепи към дръжката на метлата, за да го избегне. Разсейването на съотборниците й даде предимство на другия отбор и Рейвънклоу отбелязаха първите си десет точки.
- Десет точки за Рейвънклоу! Браво! Чудесна работа! Но Грифиндор все още водят с десет точки. Стегнете се момчета и момичета, че ви чака тежка задача!
През следващия половин час зрителите станаха свидетели на наистина оспорвана борба. Грифиндорци тъкмо започваха да водят с по десет или двайсет точки и Рейвънклоу веднага изравняваха резултата. Отдавна бяха минали 50 точки и резултатът вече беше 150 на 150. Джини даде знак на мадам Хууч за кратка почивка. Отборът й беше на ръба на силите си. Когато кацнаха на земята, Джини ги събра и изградиха тактика. Джини и Пийкс щяха да пазят своите стълбове от атака, а Демелза и Грант щяха да атакуват стълбовете на Рейвънклоу. На Пийкс се падаше тежка задача – той трябваше да пази Дена от блъджърите, да атакува противниковия търсач с тях, но и да хвърля по едно око на Демелза и Грант. Дена трябваше да намери сничът на всяка цена, възможно най скоро. Идеята на Джини бе да не позволят да им вкарат повече голове и ако може да поведат с десет или двайсет точки.
Когато се качиха на метлите и се извисиха незабавно взеха уговорените позиции. Дена се издигна на 15 метра от земята и затърси снича, но от него нямаше и следа. За разлика от противниковия търсач, който я следваше по петите. Явно бе уморен и разчиташе на Дена да свърши по-голямата част от работата, а именно да намери снича. Но Дена нямаше да му го позволи. Огледа се и след като не видя снича погледна надолу. Тактиката на Джини даваше резултат. От десет минути Рейвънклоу не можеха да вкарат гол, а Грифиндор водеха с 20 точки. Сега бе моментът да се появи снича, но не би.
Дена забеляза, че капитанът на Рейвънклоу смята да блокира Грант и да му вземе куофъла и миг по-късно видя сничът да проблясва до лявото ухо на Джини, която въобще не го отразяваше, а се бе съсредоточила върху гончийката, която се опитваше да мине покрай нея. Без капка колебание Дена се прилепи към дръжката на своята “Нимбус 2000” и се стрелна към Джини, замахна към нея и улови снича. В същия миг един тежък, оловен блъджър се вряза право в десния й бъбрек, но въпреки ужасяващата болка Дена стисна малкия златен снич сякаш в предсмъртна хватка и тогава запада надолу. Не чуваше и не виждаше нищо – нито ужасените викове на съотборниците си, нито псувните на загубилия отбор, нито Луна, която крещеше колкото глас й държи:
- Дена Мейферт улови снича! Грифиндор печелят с 320 точки! ВИДЯХТЕ ЛИ ТОВА? БЛЪДЖЪРЪТ Я УДАРИ БЕЗ НЯКОЙ ОТ БИЯЧИТЕ НА РЕЙВЪНКЛОУ ДА ГО Е ДОБЛИЖИЛ ДОРИ! ТУК ИМА НАМЕСЕНА ТЪМНА МАГИЯ!
Снейп, който бе дошъл да гледа, с надеждата, че Грифиндор ще падне, веднага замахна с пръчката си и Дена сякаш запада на забавен каданс, като остана да се рее на милиметри над земята преди да бъде внимателно положена на носилка от професор Макгонъгол.
Момичето още стискаше снича в ръката си...
Върнете се в началото Go down
Fitzroy

Fitzroy


Брой мнения : 64
Points : 72
Reputation : 2
Join date : 15.04.2010
Age : 36
Местожителство : Somewhere in the Universe

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН]   Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyВто Апр 27, 2010 4:41 pm

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 427444

~7~
ТАЙНАТА

Професор Макгонъгол веднага отведе пострадалото момиче в болничното крило и не позволи на отборът й да дойде на посещение чак до следващия ден. Радостта от победата на Джини и съотборниците й бе помрачена от инцидента и те не можеха да си позволят да я отпразнуват без Дена. Макар професор Макгонъгол категорично да бе отказала да пусне само Джини, момичето остана пред вратите на болничното крило докато учителката не подкани нея и Невил, който бе останал да й прави компания, да тръгват, за да не ги накажат за нарушение на вечерния час.
Цял следобед двамата бяха мислили дали случилото се е лично отмъщение или просто някой от играчите на Рейвънклоу бе направил нещо без да го видят. И Джини и Невил не вярваха на второто. Трябваше да е лично, защото Дена бе посмяла да посегне на смъртожаден. Не можеше да очаква, че просто ще й се размине.
Докато двамата приятели умуваха как Кароу го е направил, защото те бяха сигурни, че е той, професор Сивиръс Снейп крачеше нервно из директорския кабинет без да обелва и дума и чакаше двамата Кароу да дойдат. Как се бяха осмелили да го направят, след като той изрично предупреди Алекто за последствията! Мерлин, за какви се мислят тия двамата?! Вече му идваше в повече – всички тези години криене, лъжи, недомлъвки. Чувстваше се отговорен за живота на момичето и едва сега разбираше напълно Дъмбълдор.
Не мислеше, че ще стане толкова скоро, но вече бе започнал да гледа на учениците с други очи. Бе забравил колко са безотговорни, некомпетентни, надути, арогантни и така нататък. Дена Мейферт също бе такава – арогантна, повърхностна и надута, но в това момиче имаше нещо различно, нещо специално. Напомняше му за някого, когото бе познавал някога. Вътрешният му глас прошепна едно име, но толкова тихо, че Снейп не го чу. Но това смътно чувство, че пропуска нещо, нещо важно, оставаше на едно подсъзнателно ниво и го глождеше.
Стоеше с гръб към вратата и, когато двамата Кароу влязоха, Снейп се обърна бавно и измери брата и сестрата със студен поглед. Това ни най-малко не ги впечатли, но и двамата се направиха на смутени, за да не го ядосат повече. На Алекто вече й бе все тая, но брат й, малко се страхуваше от Снейп, защото след Белатрикс Лестранж той бе най- приближен на Черния Лорд и недоволството на Снейп можеше да се отрази пагубно и върху двамата Кароу. Сестра му бе казала, че не могат да отмъстят на малката пикла сега.
СЕГА бе ключовата дума. Когато обаче Черния Лорд превземеше Хогуортс, Амик щеше да се залови с нечистокръвната отрепка Мейферт. Според Алекто, Снейп имал планове за нея, планове да я използва срещу онзи идиот Потър. Такива работи можеше да измисля само той и Черния Лорд. На Амик не му влизаше в работата какво крои Сивиръс, стига да оставят на него удоволствието да се разправи с кучката.
Амик не се изненада, когато Снейп почна да изнася оная реч за доверието, което им бил гласувал Господарят им, за предупреждението на самия Снейп, за това, че на Черния Лорд няма да му хареса, че едно седемнайсет годишно, при това нечистокръвно, момиче разказва играта на двама Смъртожадни, двойно по-възрастни и опитни от нея и ще ги накаже жестоко и, че той – Снейп, се опитвал да им спести унижението. Тирадата му бе прекъсната от нахълтването на оная кранта Макгонъгол. Таз пък к`во иска сега?
- Директоре, незабавно трябва да дойдете в болничното крило. Имаме нужда от познанията Ви.
- За какво говориш, Минерва? Момичето бе ударено от блъджър, нищо сериозно. Мадам Помфри се е справяла и с по-сложни травми.
- Боя се, че не е толкова просто както изглежда. Има замесена ...черна магия – последните думи бяха просъскани. Очите на Минерва Макгонъгол сякаш хвърляха мълнии и двамата Кароу побързаха да се изнесат, за да оставят Снейп сам с гнева й.
- За каква черна магия говориш изобщо!? Всички видяхме какво стана!
- О, така ли? И какво сатана според теб? Просто един блъджър сам е решил да събори търсачът на печелившия отбор, който по случайност е Грифиндор?!
- Може да го е пратил играч с магия.
- Това е логично обяснение. Някой наистина го е контролирал с магия, но това не му е било достатъчно. Направил е така, че при сблъсъка блъджърът да освободи мощно проклятие в тялото на жертвата си.
- Никой от учениците от отбора не е способен на подобно.... – Снейп спря насред изречението. Разбира се, че не е бил ученик... Но би могъл да е Кароу. Трябваше да го разпита с Круцио, но кабинетът на директора не бе подходящото място за тая цел.
- Ти сериозно ли мислиш, че е бил ученик?
- Всъщност не. Беше по-скоро предположение. Загубата е силен мотив, но както казах никой от Рейвънклоу не е способен да измисли подобно нещо, още повече пък да го осъществи.
- Тогава кой?
- Не знам...но имам известни подозрения, с потвърждаването на които ще се заема, след като разбера какво му има на момичето. Много ли е зле?
- Много. Вдигна висока температура. Попи веднага излекува бъбрека – мястото беше само натъртено. Но после момичето започна да се гърчи и да се тресе. Успяхме да я успокоим, но сега е в безсъзнание, Цялата е бяла като платно и плувнала в пот. И бълнува.
- Трябва да я видя, за да разбера какво й е. После ще видим... Може би ще се наложи да я водим в “Свети Мънго”.
Когато Сивиръс остана насаме с момичето и започна да извършва щателния преглед, той се вгледа внимателно в чертите й. Онзи глас повтори името, но пак прекалено тихо. Когато свърши с прегледа, Снейп вече бе сигурен в две неща: че момичето ще се оправи щом й даде необходимата отвара и, че Кароу не би могъл да направи подобно нещо.
Сивиръс Снейп бе срещал само двама магьосници, които биха били способни да направят такава магия – блъджърът е бил обвит в силна магьосническа мрежа и така е бил контролиран, но му е била “имплантирана” отрова, която се бе прехвърлила в жертвата при удара. Гениално замислено. Наистина гениално! Макар и дяволски зловещо. Единият магьосник, за когото Снейп знаеше, че е способен да създаде подобно нещо, бе убит от собствената му ръка само преди три месеца. Другият му се водеше господар. Само при мисълта, че Волдемор е бил в Хогуортс, толкова близо, накара Снейп да потръпне. Нима му нямаше доверие? Не, не бе това, защото иначе Волдемор вече щеше да го е убил. По-вероятно е да е имал някаква тайна работа из замъка и това означаваше, че Снейп трябва да се поразрови. Но първо щеше да направи противоотровата. Отровата бе от бавнодействащите, което значи че Черния Лорд е искал даде урок, а не да убие. Явно, бе разбрал по някакъв начин, че момичето се е подиграло с негов слуга. Но как. Е, когато ставаше въпрос за Волдемор, въпросът “как” не винаги беше уместен, а в повечето случаи просто нямаше значение.
Малфой! Ето как. Това момче не можеше да си държи устата затворена. Разказал е на родителите си или на Бела. Мерлин го взел дано! Заради него, за да не наруши Нерушимата клетва, трябваше да убие Дъмъблдор и да си почерни душата още повече. Сега го смятаха за предател, за убиец, за враг. Заради този малък сополанко! Като стана дума за Дъмбълдор, трябваше веднага да му съобщи за случилото се, макар че сигурно той вече знаеше всичко.
Тъкмо когато си тръгваше, Дена простена и промърмори нещо. Снейп се върна и се заслуша в неразбираемото ломотене, което постепенно се изчисти до...
“ НЕ! Това не може да е вярно. Мамо, моля те кажи ми, че не е вярно. Не може този човек да ми е баща! Не може! Не-е-е-е!” Дена вече ревеше истерично и Снейп не знаеше какво друго да направи, освен да я вземе в ръце и да се опита да я успокои. Момичето не спираше да плаче и да повтаря все същото. Снейп се опита да я отскубне от себе си, за да отиде и да направи противоотровата възможно по-бързо. И тогава го чу:” Не е истина! Моят баща не е Маркус Дрейк! Единственият баща ,който имам е този, с когото израснах и когото винаги ще обичам като такъв – Ричард Мейферт!” Момичето вече само хлипаше и стенеше.
Снейп не знаеше кой е този Маркус Дрейк. Не бе чувал за него, но явно не бе особено свестен, щом Дена не го приема за свой баща. Сивиръс положи момичето обратно в леглото и я зави, но в този момент двойните врати се отвориха и някой извика извън себе си от ярост:
- Махай се от внучка ми, нещастен убиец такъв! Не смей да я докосваш с гнусните си ръце! Не ти ли бе достатъчно, че нарани дъщеря ми? Не ти ли стигна? Остави я, когато вече не ти вършеше работа. Когато малката Евънс избра Потър, дъщеря ми ти беше под ръка, влюбена до ушите в теб мизернико, и ти се възползва от нея, а после я захвърли като ненужна вещ. Заради тебе избяга в Щатите и заради теб я докопа онзи изрод Дрейк! Но й направи услуга – даде й Дена. А сега те заварвам тук до внучка ми. Не позна ли Кийра в нея? Или ти отдавна изтри дъщеря ми от съзнанието си?
Снейп стоеше като ударен от гръм и не можеше да повярва, че това наистина се случва. Тогава вътрешният му глас изкрещя името, което досега само бе нашепвал: “Кийра Зимер”. Разбира се! Спомените се върнаха и се сгромолясаха върху Снейп. Онази пролет на 1979 година и разочарованието, болката, когато научи че Лили се е омъжила за онзи загубеняк Потър. Онова нежно момиче с тъжните кафеви очи, което винаги беше до него – Кийра. Само тя остана до него, въпреки хората, с които се бе обградил и слуховете, които всъщност бяха истина. Онази пролет, когато Сивиръс прие да сложат знака на ръката му. Онази пролет, която хем никога нямаше да забрави, хем потъваше някъде в дълбините на съзнанието. И после онова лято, едни разплакани кафеви очи, едно разбито сърце. Сивиръс Снейп си спомни всичко онова в мига, в който чу името Кийра Зимер. Дъщерята на Филип Зимер, който в момента стоеше до леглото на внучка си и галеше пребледнялото й лице.
- Ще приготвя противоотровата и ще я пратя по старшата сестра. Имам си и друга работа за вършене.
- Така ще е най-добре за теб. – изсумтя Зимер като не отделяше очи от любимата си внучка.

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 427576

Майката на Дена - Кийра Зимер - Мейферт (на снимката Мишел Пфайфър. Знам, че не есъ кафеви очи, но така си я представям като лице и фигура)


Последната промяна е направена от Fitzroy на Сря Апр 28, 2010 12:53 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Fitzroy

Fitzroy


Брой мнения : 64
Points : 72
Reputation : 2
Join date : 15.04.2010
Age : 36
Местожителство : Somewhere in the Universe

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН]   Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyСря Апр 28, 2010 12:47 pm

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 427445

~8~
МЕЧЪТ НА ГРИФИНДОР

Наближаваше края на Октомври и студеният проливен дъжд вече бе почти ежедневие за всички в Хогуортс. Това доста навреди на тренировките по куидич и Джини се носеше из коридорите на училището като някой от мълниеносните облаци, които се рееха в небето напоследък.
Бяха минали вече три седмици откакто Дена излезе от болничното крило жива и здрава, но инцидентът си остана забулен в мистерия за всички в училището, освен за новия директор. Сивиръс Снейп трябваше да се е побъркал напълно, за да обясни случилото се, което бе всичко друго, но не и инцидент, със проклятие отправено лично от Лорд Волдемор. Черният Лорд бе извикал Снейп на следващия ден след мача и му бе дал ясни инструкции, за това какво да прави, а именно да прати случая в задънена улица.
Домашните, с които учителите затрупваха всички седмокурсници, бяха умопомрачаващи, но още по-зле от тях бяха уроците при двамата Кароу, които не правеха нищо друго освен да унижават и измъчват всички наред. Слидеринци, както винаги, правеха изключение.
Дена не знаеше какво точно се е случило след падането. Не помнеше нищо, освен това, че когато се събуди дядо й беше при нея и й каза, че ще се оправи. Била отровена. Тази информация Дена сподели първо с Джини, а после с Луна и Невил. Скоро четиримата, по идея на Джини, събраха другарите си от ВОДА, за да започнат яростната вътрешна съпротива на режима на Снейп и Кароу. Доста хора се отзоваха и това приятно изненада четиримата инициатори, особено Джини, която си мислеше, че сега много малко хора ще откликнат – заплахата от Волдемор се усещаше много по-силно от преди две години. За Дена сбирките на ВОДА бяха нещо ново, защото бяха тайни и нелегални – Снейп бе издал указ ( по-точно бе върнал стария указ на Долорес Ъмбридж ), че не могат да се сформират групи от повече от трима души, обединени от единна цел или интерес. Тя бе участвала в много извънкласни организации в Института в Салем, но никога не й се бе налагало да крие, че го прави. Тръпката от това да си постоянно нащрек и онази завладяваща еуфория, когато успееш да стигнеш до мястото на срещата и да се прибереш обратно без никой да те спипа, бе изживяване, което Дена не би пропуснала или заменила за нищо друго на света.
Точно едно такова изживяване й предстоеше няколко дни преди Вси Светии. С Джини, Невил и Луна бяха намислили да откраднат мечът на Годрик Грифиндор от кабинета на Снейп, за да се опитат да го пратят на Хари. Нали Дъмбълдор му го бе завещал – поне така каза Джини, на която беше идеята всъщност. Трябваше да внимават страшно много, защото ако Снейп ги спипаше щеше да им се стъжни живота. Всъщност, ако той ги спипаше, животът им нямаше да струва и пукната пара.
И така, вечерта на 28ми Октомври, след като общата стая на Грифиндор се беше опразнила, Джини, Дена и Невил се събраха и отново преговориха плана.
- Добре хора, очаква ни тежко изпитание. – започна Джини така сякаш ги подготвяше за куидичен мач. – План “А” е да се доберем до кабинета на Дъмбълдор ( никой не наричаше директорския кабинет кабинета на Снейп), без никой да ни види и чуе, да проникнем вътре пак толкова безшумно и да вземем меча на Грифиндор, а после да си оберем крушите също толкова безшумно. Какво може да се обърка?
- Какво не може , според мен е по-точният въпрос. – додаде Невил. – Но като сме го решили няма връщане назад. Хари не би се отказал.
- Хари не би нахълтал в кабинета на Дъмбълдор, за да краде.
- Да. Защото ако не беше Снейп, Дъмбълдор щеше да е жив и здрав и нямаше да се налага да го прави. Но ако беше тук сега, щеше да ни подкрепи.
- Да, така е. Освен това щяхме да имаме мантия невидимка, Хитроумна карта и хладнокръвието на Хари, което ми липсва най-много. Сърцето ми бие до пръсване, но да не се казвам Джинивра Моли Уизли, ако се предам точно сега.
- Не знаех, че се казваш Джинивра. – подметна Невил.
- Аха. И ако те чуя да ме наричаш така, ще забравиш, че някога си можел да говориш. Ясно!
- Разбира се, Джини. Успокой се, Мерлин те взел! Цялата си кълбо нерви!
- А ти не си ли нервен? – попита изумена червенокоската.
- Не особено. – отвърна Невил, повдигайки рамене нехайно. – Какво толкова може да стане? Снейп не би посмял да ни убие за такава глупост, защото нашето си е чиста глупост, освен че е и безумие, разбира се. Най-много да ни изключи и после какво? Баба ще е недоволна, но когато вляза в Ордена, няма да има по-горда от нея. А аз смятам да направя точно това, ако ме изключат.
- Да, а мен майка ми ще ме удуши с голи ръце! Но пък, ако оживея след гнева на мама, ще намеря Хари, Рон и Хърмаяни и ще им помагам, каквото и да правят.
- Хари никога няма да ти го позволи. Много добре го знаеш Джини, нали точно заради това той те... – Тук Невил се усети и млъкна.
- Да, Невил заряза ме! Но аз го обичам и той ме обича. И това, че е “Избраният” или не знам какво още, не му дава право да се разпорежда с живота ми и да взима решения вместо мен! – Джини бе станала червена като косата си и крещеше с цяло гърло.
- А как според теб ще се почувства Хари, ако Волдемор те използва да го залови, убие те пред очите му и после убие и него.
- Няма да успее! – викаше Джини. – Хари ще го победи. Той може!
- Още по-лошо за него. Ще живее с мисълта, че е виновен за смъртта ти, след като е можел да го предотврати и...
- Кхъм-кхъм!
Невил и Джини подскочиха изненадани и малко уплашени, както отбеляза Дена.
- Аз, не че искам да прекъсвам беседата ви на тема вина, любов и прочее, но по принцип сме се запътили да крадем меч-реликва от кабинета на директор – Смъртожаден. Ако нямате нищо против, би било по-добре да се съсредоточим върху действията си, а не върху евентуалните последици от това какво ще се случи, ако ни хванат. Защото целта е да го направим без да ни хванат. Хайде да тръгваме, защото Луна ни чака в Нужната стая от пет минути.
- Защо не ни каза? – извика Джини.
- Някак си се опитвах да ви надвикам, но явно едно леко изкашляне е било достатъчно...
- Дена е абсолютно права. Губим ценно време. Луна може да помисли, че сме се отказали. Хайде бързо.
Провериха дали цялото им “бойно снаряжение” е в наличност – торови бомбички, разболяващи дражета, разтегателни уши, перуански прах за внезапен мрак и подобни. Наметнаха се със защитните мантии – пак произведение на братя Уизли и Дена им направи хамелеонизираща магия. За тяхно щастие, Луна не си бе тръгнала и ги чакаше търпеливо, излегната в едно удобно кресло, четейки “Дрънкало”. Поздравиха се, преговориха плана за енти път и тръгнаха към своето велико приключение, което щеше да завърши доста зле за тях, но те още не го знаеха...
Пред грозилището, което пазеше кабинета на директора, Дена бръкна в джоба си и взе малко от праха за внезапен мрак – резервен вариант, ако не сполучеше с магията за заблуждение. Но за всеобщо щастие заклинанието й бе изключително сполучливо и четиримата съвсем скоро се озоваха пред масивната врата с чукало във формата на грифон. Дена изрече някакво заклинание, което другите не бяха чували до тогава и им обясни, че то има за цел да открие какви защитни магии са направени на вратата. Но Снейп се бе оказал прекалено нехаен, както си помисли Дена, защото и простото “Алохомора” свърши идеална работа. Влязоха напълно безшумно – още един от специалитетите на Дена – заклинание за заглушаване на стъпките. Джини бързо прати “Муфлиато” към всички портрети, освен един. Професор Албус Дъмбълдор се правеше на дълбоко заспал, но и четиримата знаеха, че не е. Джини не можеше да направи и на него това заклинание, а и смяташе, че той няма да ги провали – все пак бе завещал меча на Хари и бе редно той да си го получи, по един...или друг начин.
Невил и Луна следяха дали някой няма да ги изненада, а през това време Джини отиде до витринката с меча на Грифиндор и насочи пръчката си към стъклото. След едно прошепнато “Диффиндо” стъклото се счупи с трясък и Джини моментално грабна меча в ръце и заедно с Дена, която следеше за всякаква форма на предупредително заклинание, хукнаха към вратата. В последния момент Дена се обърна и замахна с пръчката си към витринката, която сама се поправи. Когато затвориха вратата след себе си, Дена замръзна на място и се ококори ужасено. Естествено останалите не можеха да я видят, затова тя прошепна:
- Имаме голям проблем приятели. Подценихме Снейп. Гадината мръсна е сложил “тихи” аларми, които му съобщават за нахлуване в кабинета. Сигурно вече е на път и вие трябва веднага да тръгвате към Нужната стая. Аз ще го забавя докато ти Джини изведеш другите по тайния коридор. Тръгвайте веднага!
И те наистина тръгнаха. Всъщност хукнаха така сякаш дявола бе по петите им. През това време Дена развали хамелеонизиращата магия от себе си, свали защитната мантия и я скри в един шкаф в първата класна стая, която й се изпречи пред очите, като направи заклинание за отклоняване от шкафчето – всеки, който се запътеше към него щеше изведнъж да реши, че не му се налага да го прави. После се скри зад един гоблен, който се намираше в “правилния” коридор – коридорът, по който се предполагаше, че трябва да мине на път за болничното крило и, който се пресичаше от коридора, водещ към директорския кабинет. Когато чу, че Снейп се задава, а после и го видя отдалеч, Дена излезе в коридора, така че да се вижда, сложи ръка на устата си и отхапа единия край на бонбона “Блъв – блъв”, а другия скри в ръкава си. Веднага почна да повръща неконтролируемо и Снейп нямаше как да не я забележи.
- Какво правите тук, госпожице Мейферт? – попита я студено той.
Никакъв звук, освен поредното “БЛЬОК” от повръщано върху килима и върху мантията на Снейп, както Дена отбеляза доволно на ум.
-Аз...такова...БЛЬОК...
- Ясно. Няма да ви наказвам за нарушен вечерен час, защото явно се нуждаете от медицинска помощ, а и си имам по-важни работи от вашите неразположения. Това обаче не означава, че можете безцелно да се скитате из замъка. Веднага отивайте при мадам Помфри, а аз ще проверя дали сте там след малко. И мислете му, ако не сте.
Снейп профуча покрай нея на път към кабинета си. Когато се скри от поглед, Дена успя да лапне и другата половинка и веднага спря да повръща. Остави повръщаното, защото нямаше да е правдоподобно, ако го почисти, а и на Филч нямаше да му дойде зле да се поизцапа. Направи си хамелеонизираща магия и се затича към Нужната стая. Приятелите й вече бяха вътре, на сигурно. Тя им разказа какво е станало и Невил й даде още едно драже “Блъв-блъв”. Приятелите й обещаха да стоят в стаята, а дена излезе и хукна към болничното крило като мина по пътя, по който би трябвало и го осея с повръщано – за по правдоподобно. Пристигна при Мадам Помфри отмаляла от постоянното повръщане. Сестрата може и да беше разбрала, че е номер, но нищо не каза, защото повръщането си бе съвсем реално.
През това време Снейп вече бе открил какво е станало в кабинета му и бе разбрал кои са извършителите. Тази Дена Мейферт с нейното невинно личице. Трябваше да се досети, че не й е чист косъма, щом се лута из коридорите посред нощ, при това толкова близо до директорския кабинет. И тези огромни количества повръщано – несъмнено бяха от онези дражета на близнаците Уизли. Такъв талант за отвари имаха тия двамата, а го пропиляваха така. Естествено, Снейп никога не би им го признал, защото ще станат по-надути и арогантни от когато и да е било. Снейп заключи кабинета и отиде в болничното крило. За негова изненада откри, че Дена Мейферт е там и бе на път да повярва, че не е замесена и тя. Но после си спомни, че заклинанието му бе открило безпогрешно следите на нейната магия. Използва това за доказателство и я лиши от правото да ходи в Хогсмийд, а също така щеше да се наложи да посети Забранената гора в нощта на Вси Светии.
Другите трима не бяха хванати на местопрестъплението, но гневът на Макгонъгол на другата заран бе достатъчно красноречив. Дори Джини изгуби дар слово. Всички те понесоха поражението си и върнаха меча. Грифиндор загуби 150 точки и четиримата щяха да посетят Забранената гора в нощта на Вси светии. Е, Хагрид щеше да е с тях – поне това бе известна утеха. Щеше да ги пази от опасностите.
Джини обаче беше и до някъде доволна.
- Поне приключението си го биваше, нали?
Дена се чувстваше виновна, че е подценила Снейп, но приятелите й успяха да я развеселят, като почнаха да се шегуват с наказанието си. Всички щяха да се подуват от ядене на вечеря, която щеше да е като всички други, а те щяха да изживеят свое уникално приключение. Всичко щеше да е наред, защото Хагрид нямаше да позволи да пострадат. Най-накрая Дена престана да се чувства толкова зле и четиримата почнаха да кроят планове, как да извлекат полза от наказанието. И тогава пред погледа на Дена попадна една от звездните, карти, които трябваше да направят по астрономия и откри нещо ужасно. Нямаше да е толкова страшно да бъдат наказани в Забранената гора по всяко друго време, но не и тогава когато трябваше. Всяко друго време щеше да е добро.
Но не и на 31. 10. 1997, когато щеше да има пълнолуние....
Върнете се в началото Go down
Fitzroy

Fitzroy


Брой мнения : 64
Points : 72
Reputation : 2
Join date : 15.04.2010
Age : 36
Местожителство : Somewhere in the Universe

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН]   Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyПет Апр 30, 2010 10:08 am

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 428060

~9~
В ЗАБРАНЕНАТА ГОРА

Цял ден Дена се бе чувствала така сякаш седи на буре барут, което всеки момент ще гръмне. Беше толкова нервна, че бе способна да се развика на всекиго за най-малкото нещо. Причината бе много проста – вечерта щеше да изтърпи наказанието си за влизане с взлом в директорския кабинет и кражба на ценна реликва с голяма историческа стойност. Всичко щеше да си е в реда на нещата и Дена нямаше да се чувства така напрегната, ако същата нощ нямаше да трябва да влиза в Забранената гора, при това по пълнолуние. А Джини, Невил и Луна сякаш въобще не се впечатляваха от този факт и това побъркваше Дена.
Тя никога не е била от страхливите, точно обратното – винаги се бе впускала в приключенията първа, без много да му мисли. Но едно е да си авантюрист, а съвсем друго е да си изгубиш акъла и да влезеш в гора, пълна с върколаци по пълнолуние. То си е чиста покана да станеш тяхна вечеря, или по-лошо – една от тях. По-добре е от вампир, но все пак на Дена не й се щеше да си изпробва късмета. Ала имаше ли избор? Естествено, че не – това бе решение на новия директор Сивиръс Снейп и Дена подозираше, че може би той цели точно това – да ги прати в Забранената гора по пълнолуние и върколаците да свършат мръсната работа вместо него. Сигурно го прави по молба на Кароу, заради онова, което Дена му бе сторила. Най-вероятно бе така и Дена изобщо нямаше да се учуди, ако някой върколак ги причаква по негово нареждане. Но защо трябва и приятелите й да плащат за нейните грешки, те не са виновни, че Дена бе действала импулсивно и бе наказала Кароу за делата му. Тогава си спомни, как дядо й не веднъж й бе казвал, че на война загиват най-много цивилни попаднали под кръстосан огън. А сега се водеше голяма война, война за оцеляване.
Дена чувстваше как тази нощ няма да е обикновена и ще се случи нещо страшно. Неколкократно се опита да избута тези мисли от главата си и да мисли за нещо друго. На обяд всички ученици говореха какво страхотно празненство за Вси Светии са организирали преподавателите им – в опит да разведрят обстановката. Дена не искаше да слуша за празненство, на което няма да присъства и се зае да оглежда наоколо. Погледът й попадна върху Снейп, който, както й се стори, бе адски доволен от нещо, но Дена реши, че сама си внушава разни неща и отмести поглед от Височайшата маса, но не И преди погледът й да се засече с този на Снейп.
Сивиръс бе изключително доволен от свършената тази нощ работа. Онези идиоти изобщо нямаше да се усетят, освен ако таласъмите от банката не ги светнеха по въпроса, ала Снейп се съмняваше, че ще го направят – бяха прекалено обидени заради вмешателството на Черния Лорд в делата им. А и още помнеха колко от тях бяха изтребени от него преди да изчезне. Дъмбълдор бе прав – за пореден път, планът беше перфектен. Оставаше само въпросът как да се добере до момчето и да му го даде, без да бъде забелязан. Снейп бе убеден, че арогантността на момчето ще го заслепи за пореден път и той ще се опита да му посегне. А и Дъмбълдор му бе казал, че момчето трябва само да вземе меча, иначе нещата нямаше да се подредят по правилния начин. Видя как дъщерята на Кейла го изгледа – с подозрение, с презрение, с омраза. Не знаеше защо, но точно от нейния поглед го заболя, сякаш му забиха нож в сърцето. Толкова много приличаше на майка си, но очите й му бяха чужди, студени. Сивиръс имаше смътното усещане, че е виждал тези очи и преди, но не знаеше къде... Решението да прати четиримата в Забранената гора бе най-доброто, което му хрумна в онзи момент. Естествено, лиши малката Уизли от правото да играе куидич до края на годината, и забрани на всички да посещават Хогсмийд, но това бе по-скоро в тяхна полза, вид превенция. Но на Мейферт не бе забранил да играе, защото искаше отново да я гледа как лети. Снейп не можеше да лети и затова толкова много бе мразил Джеймс Потър с неговото постоянно перчене, но искаше да гледа момичето, което толкова много му напомняше за приятелката, която бе останала до него след като той изгуби всичко. За приятелката, която той нарани и отблъсна от себе си. За жената, която бе готова да му отдаде живота си, да опита да спаси душата му, а той нарани така жестоко докато се бе втренчил в една химера и се опитваше да задържи спомена за онези зелени очи, а той му се изплъзваше като пясък през пръстите. Ако тогава не беше толкова сляп, за това което бе пред очите му, сега щеше да има дом и семейство, щеше да се е научил да обича и Дена може би щеше да е негова дъщеря. Ако тогава не бе отказал да прогледне, Лили щеше да е жива...
- Сивиръс, какво ти става, Мерлин те взел? – гласът на Алекто Кароу прокънтя като църковна камбана в главата му и го изтръгна от болезнените спомени.
- Нищо ми няма Кароу, бях се замислил. Какво искаш?
- Нищо не искам от теб. – бе язвителния отговор на жената, като последните срички бяха изречени с презрение. – Просто ми се стори, че ти е зле. Беше пребледнял целия.
- Още нищо не съм ял, така че е нормално. Има ли нещо друго?
- Не, нищо.
Алекто се обърна към брат си и го заговори за нещо, на което Сивиръс не обърна особено внимание. Как си бе позволил да се отнесе толкова надалеч при това пред погледа на толкова хора. Ума си ли беше загубил или какво? Ако не беше по-внимателен скоро Волдемор щеше го разкрие и тогава с него бе свършено. Снейп не можеше да си позволи такъв провал. Не и сега. Не и той. Отново погледна към масата на Грифиндор и потърси Дена, но тя вече бе станала. Тази вечер я очакваше приключение. Хагрид бе осведомил Макгонъгол, че отново има убити еднорози в гората. Великанът отказваше да говори с него и може би така бе по-добре, защото Рубиъс бе неспособен да се контролира щом става въпрос за Дъмбълдор, и би могъл да го нарани без да знае, че Снейп е на тяхна страна вече шестнайсет години. Само че имаше нещо, което смущаваше Снейп относно наказанието на четиримата взломаджии. Нещо не бе съвсем наред и Снейп се опитваше да разбере какво му се изплъзва.

***************************
Наближаваше осем вечерта и общата стая на Грифиндор бе пуста, като изключим тримата наказани, които седяха около камината без да продумват и чакаха Макгонъгол да дойде да ги вземе. Джини бе казала, че професора ще ги заведе при Хагрид. Макар Снейп да бе казал, че няма да взимат пръчките си в гората, професор Макгонъгол явно бе намислила нещо. Защо иначе тя ще ги води, след като те отлично знаеха пътя до колибата на Хагрид.
Учителката дойде в осем без десет и им нареди да й предадат пръчките си, а после ги поведе надолу към Голямата зала. Спряха пред нея и изчакаха професора да се върне с Луна. Още не си бяха казали и дума, освен отроненото с недоверие „ Ама тя наистина ни взе пръчките” на Джини. Дена вече бе абсолютно сигурна, че ще си имат големи неприятности. Да влизаш в Забранената гора е глупаво; да го правиш нощем е още по-глупаво; да го правиш нощем по пълнолуние е лудост, но да го правиш нощем, по пълнолуние и без магьосническа пръчка си е чиста проба самоубийство, а понеже не го правеха по тяхна воля, си беше убийство. Един много прост и удобен начин да се отървеш от хора, които са ти неудобни. Макгонъгол се върна с Луна и без да ги чака да си разменят любезности ги насочи навън.
Вече бе мръкнало и на небето се бяха скупчили облаци, които закриваха пълната луна, но Дена знаеше, че тя е там. През деня беше валяло като из ведро и почвата бе мека и кална. Макар и четиримата да бяха добре увити в дебелите си зимни мантии и наметки, студеният вятър ги прониза като хиляди остриета и веднага накара бузите им да се зачервят, въпреки че този ефект остана скрит от мрака. Професор Макгонъгол осветяваше пътя с върха на пръчката си и през целия път към дома на Хагрид не обели и дума. Едва когато стигнаха колибата се обърна към тях и с лице, по което се четеше, че едва си сдържа нервите, каза:
- Беше Ви забранено да носите магическите си пръчки, но би било истинско безумие да ви оставя без тях. Затова ето ви ги и да се надяваме, че няма да ви потрябват.
- Професоре, тази нощ има пълнолуние – започна Дена. – Смятате ли, че ще имаме проблем от върколашко естество.
- Напълно е възможно, госпожице Мейферт, затова си дръжте очите на четири. За всички се отнася.
В този момент Хагрид излезе от колибата нарамил арбалет и стискайки дебело въже, подобно на корабното, а Фанг се въртеше около краката му.
- Добър вечер на всички! – поздрави великанът и като огледа стреснатите им физиономии добави. – Няма страшно. Не за пръв път влизам в тая гора. Нищо лошо няма да ви се случи. Нали сте с мен, все пак.
- Какво ще правим този път, Хагрид? – попита Невил. Той не за първи път посещаваше Забранената гора като наказание. Приключението от първата му година още му държеше влага.
- Колкото и странно да ти прозвучи Невил, и този път ще търсим какво е нападнало еднорозите. Вече има три мъртви, а наоколо има прясна кръв от четвърти, който явно е тежко ранен.
- Какво ще стане, ако не може да го спасиш? – поинтересува се Дена
- Ще се наложи да го отърва от мъките му. – отвърна великанът с мрачно лице.
- Не е ли престъпление да убиеш еднорог? Няма ли да си навлечеш проклятие? – попита момичето.
- Престъпление е само, ако го убиеш заради кръвта му, или за да вземеш рога и косми от опашката. И само пиеш от кръвта му ще си прокълнат.
- Но кой би живял такъв живот щом знае цената. – Попита изумена Дена
- Волдемор го е правил вече – намеси се Невил. – Точно той убиваше еднорозите преди шест години, за да си върне тялото.
- Но нали сега си има тяло! – възкликна възмутена Джини.
- Не е задължително да е Черния Лорд – Намеси се и професор Макгонъгол, която още не бе тръгнала. – Поверявам ти ги Хагрид. И на теб ще ти кажа да си отваряш очите на четири. Достатъчно обезпокоително е, че има ранени еднорози, а и госпожица Мейферт вече отбеляза, че тази нощ има пълнолуние.
- Всичко ще е наред, професоре. Не берете грижа. Ще ги върна живи и здрави, точно каквито ги взимам сега.
Професор Макгонъгол се обърна и тръгна към замъка, а четиримата приятели, обвити още по-плътно в мантиите си, навлязоха в Забранената гора.
Хагрид крачеше уверено напред, а четиримата приятели подтичваха зад него, за да не изостават. В гората бе плашещо тихо – не се чуваха нито птици нито обикновените горски животни. Мракът ги обгръщаше плътно като черно наметало и трябваше и четиримата да светят с пръчките си, за да виждат къде вървят ида не изгубят водача си от поглед. Дена се опитваше да огледа около себе си и да се ориентира, но в този гъст мрак задачата й се оказа непосилна. Липсата на какъвто и да е било шум я притесняваше.
Дена бе израснала сред полетата на Ирландия и нейните гори. Бе свикнала с шума на листата, песента на птиците и стъпките на катеричките и малките горски животинки. Когато се преместиха в Щатите, къщата им пак бе сред природата – в прекрасна гора от величествени секвои, които издигаха снага на 15 до 20 метра над земята и сякаш докосваха небето. Сред тези гори, необезпокоявани от любопитните погледи на мъгъли, тя и брат й бяха играли куидич и се бяха упражнявали да правят магии. Точно защото бе свикнала с шума на гората в своя дом, тишината на Забранената гора й се стори потискаща и зловеща. И тук дърветата бяха високи и дори през деня не пропускаха слънчеви лъчи. Но клоните на тези дървета й изглеждаха като страховити пипала, които се протягат към нея, за да я сграбчат и отведат незнайно къде. Потрепери от ужас когато си представи тази картина и тогава чу тихия глас на Невил, който й заприлича едва ли не на крясък в тази стерилна тишина.
- Студено ли ти е, Дена? – попита момчето
- Не, Невил, добре съм. Благодаря, че попита. Просто си изтървах въображението и сега трябва да си го прибера. Това е.
- Обстановката предразполага към това. Не си единствената, спокойно.
- Е, това наистина е малко успокояващо. – засмя се момичето и искреният й смях отекна някак неестествено и после заглъхна.
Хагрид се обърна и ги помоли да са по-тихи, за да могат да чуят, ако някой, или нещо..., приближават.
- О, Хагрид, ако муха бръмне в другия край на гората ще я чуем, сякаш е до нас. – нацупи се Джини. – По вероятното е нас да ни чуят.
- Т`ва също е основателна причина да си държите устите плътно затворени, а очите широко отворени. Чухте Макгонъгол, а и т`ва пълнолуние... Как му хрумна на онзи да...МЕРЛИН ГО ВЗЕЛ ДАНО! ПРОКЛЕТ УБИЕЦ!
- Хагрид, би било чудесно, ако не крещиш. – прошепна Дена.
- К`во? Ох, прощавайте, ама ми кипва кръвта като се сетя, че тоя подъл, жалък, мерзавец стана директор на училището. А Дъмбълдор....той му имаше доверие...и как свърши...
Тук Хагрид не издържа и извъди от джоба си кърпа, колкото покривка на маса, за да си издуха носа. Звукът наподобяваше на корабна сирена и Дена бе сигурна, че всички обитатели на гората са разбрали за присъствието им. След това кратко, но звучно излияние на чувства, петимата продължиха пътя си в мълчание, по-потискащо и от тишината на гората.
Но съвсем скоро тишината бе нарушена от тропот на копита, преминаващи съвсем наблизо. Всички замръзнаха по местата си, а Хагрид вдигна арбалета. Фанг изскимтя, легна на земята и покри очи с лапи. Дена си помисли, че това куче е прекалено страхливо, за да е домашен любимец на Пазача на дивеча. Но пък беше изключително любвеобилен, особено когато успяваше да олигави цялата ти мантия в опит да засвидетелства искрената си обич към теб. Тези мисли успяха само за миг да отклонят Дена от наближаваща опасност.
- ПОКАЖИ СЕ! КОЙТО ИЛИ КАКВОТО И ДА СИ СЕ ПОКАЖИ! АЗ СЪМ РУБИЪС ХАГРИД. ПАЗАЧ НА ДИВЕЧА И КЛЮЧОВЕТЕ НА ХОГУОРТС.
- Хагрид, казахме ти, че вече не си добре дошъл в нашата гора. – прошепна Бейн. – Предупредихме те какво ще се случи, нали?
- Бейн, много добре знаеш, че не мога да си изпълнявам задълженията, без да влизам в гората. И откъде на къде пък е ваша. Не само вие живеете тук. Освен това не съм дошъл на нощна разходка, а по работа.
- Но водиш човеци с теб – отбеляза кентавърът. – те също не са желани тук.
- Не е по техен избор. Наказани са от новия директор. Аз съм тук заради ранените еднорози. Същите нападения като преди шест години. Но ти, естествено, няма да благоволиш да ни светнеш кой или какво стои зад нападенията.
- Защо му е на новия ви директор да праща ученици тук, посред нощ?
- `Щот е проклет убиец! Ако не знаеш, Сивиръс Снейп уби професор Дъмбълдор!
- Знам, че е той. Не знаех, че той ви е директор сега.
- О, така ли? Не ти ли го подсказаха звездите или...
- Хагрид! – намеси се Дена. – Не се заяждай с него. Моля те.
Хагрид потисна недоволството си и млъкна. Тогава Дена излезе напред и се поклони на кентавъра.
- Моите уважения господин Бейн. Хагрид не искаше да Ви обиди. За него и всички ученици в Хогуортс, които обичаха и почитаха покойния професор Дъмбълдор е изключително тежък удар, че именно неговия убиец така нагло зае поста му.
- И как сте позволили това? – попита Бейн, на когото се хареса, че Дена прояви такова уважение.
- Нямахме избор. Той бе изпратен от Волдемор. Знам, че нашите войни не Ви засягат. Прави сте да стоите далеч от тях. Но скоро войната може да достигне и вас. Умолявам Ви за помощ. Ако знаете кой или какво убива еднорозите, моля Ви да ни кажете. Става във вашата гора.
Хагрид изсумтя, но Дена го стрелна с обвинителен поглед и великанът се успокои малко.
- Уви, момиче, наистина не знам какво погубва тези невинни същества. Знам, че е нещо зло, но какво представлява то не знам. Но ще ти кажа друго. Скоро тук ще се води голяма битка. Много хора ще загинат. Звездите не ми казаха името на победителя. Но получих видение.
- Какво видение? – подскочи развълнувана Джини, но Дена й изшътка.
- В последния месец на пролетта, когато пълната луна отново изгрее, ще бъде пролята кръв на изгубена душа и тя ще отведе призвания за победата по пътя към светлината.
- Какво? – извика Джини. – Това пък какво трябваше да значи? Каква кръв ще се пролива? Каква изгубена душа? Каква светлина?
- Джини! Млъкни или ще ти направя магия за целта. После ще ти обясня някои неща.
- Благодаря Ви Бейн. Оказахте ни неоценима помощ.
- К`ва помощ бе! Това са гатанки! – ревна този път великанът, но Дена му направи знак да се успокои.
- Ти можеш да станеш велика вещица. Виждаш отвъд видимото и проникваш зад думите. Това умение ще те спасява много пъти занапред. Пази се от Лорда. Звездите ми казаха, че той иска кръвта ти.
- И защо ме иска мъртва?
- Не знам. Ти кажи с какво си го ядосала.
- Отново искам да Ви благодаря за помощта. Ще запомня това, което ни казахте.
- Запомни го и знай, че от сега нататък кентаврите са твои приятели. Трябва ли ти помощ само ме повикай. Ти спечели моето уважение за цял живот.
- За мен е чест. – рече Дена и отново се поклони на кентавъра.
Бейн се обърна към Хагрид и рече
- Тази нощ ще ти се размине Хагрид, само защото си с това момиче. И пак само заради нея те предупреждавам, че наоколо броди изключително опасен върколак. Върколак, който знае какво прави.
- Грейбек... – прошепна Джини ужасено.
- Не знам как се казва, но е опасен. По-опасен е от другите.
- Дали той не напада еднорозите? – попита Невил в пристъп на вдъхновение.
- Еднорозите са по-бързи от който и да е върколак. Той не може да ги нарани.
- Е, все пак трябваше да го отметнем като вероятност. – смотолеви момчето.
Бейн не каза нищо повече. Усмихна се на Дена и потъна в мрака на гората. Хагрид помърмори едно “ Кентаври...иди, че ги разбери” и продължи по пътя. Дена обаче размишляваше върху чутото. Не върху това, че Волдемор я иска мъртва, а върху пророчеството. Много добре знаеше, че е жегнала Черния Лорд като е унижила по такъв начин негов подчинен. Видението на Бейн я бе впечатлило силно.
Дена винаги бе мразила пророчествата, защото за нея това бяха никому ненужни загадки и ги приемаше като оскърбление към истината. В института бе направила грешката да запише “Пророчество” в програмата си, защото смяташе, че ако разбира повече за тях, ще започне да ги приема по друг начин. Напротив – намрази ги още повече, защото разбра, че зад думите на едно пророчество съвсем не стои смисълът, който ти влагаш в него. Разбра, че истинските пророчества са виденията, които пророците получават, а не думите, с които ги записват. Само на магьосници, които дълго са се обучавали в изучаването на обикновени пророчески книги им се позволяваше да погледнат в старите книги с пророчества. Ако необучени очи видеха нещата, които пише там можеше да полудеят или да предизвикат война. Когато Дена бе малка, още преди да тръгне на училище, дядо й я бе завел на едно много далечно място, в една много стара крепост, където в също толкова стара библиотека се пазеха такива книги с пророчества. Тогава й бе обяснил какво можеше да се случи, ако някой неопитен магьосник прочете някое от тях. А още по-опасно ставаше, ако по някакъв начин такова пророчество стигне до ушите на мъгъли. Дена не можеше да прочете тези пророчества, защото някои бяха написани на езици, които тя никога не бе виждала през живота си, а други ги забравяше веднага след като ги прочете – специална защитна магия, направена на книгите, за да не попаднат в неправилни ръце. Дядо й каза, че в древни времена магьосниците жадни за власт са започвали война точно по този начин – като са пускали пророчество да стигне до ушите на мъгълите. Тогава на Дена не й бе станало ясно какво печелеха магьосниците от това, но с течение на годините го разбра и това още повече засили омразата й към пророчествата. Но трябваше да е пълна идиотка, за да не се вслуша във видение на кентавър. Отново дядо й я бе учил как да се отнася с тези и с много други магически същества. Благодари му мислено за уроците по етикет и дипломация, които й се струваха непосилни някога.
Както се бе замислила, не усети кога са спрели и се блъсна в Невил, като едва не го събори.
- Олеле, прощавай Невил! Без да искам! Бях се замислила. Защо спираме всъщност?
- Хагрид намери ранения еднорог. Само дето вече е мъртъв.
- О-о-о-о. Хагрид, можеш ли да кажеш какво го е убило.
- О, да. Бил е върколак.
- Но Бейн каза... – започна Невил.
- Този път този надут кентавър бърка. А това е много лошо. Щом върколак може да настигне еднорог и да разкъса гръкляна му по такъв начин...
- Сигурно е Грейбек. – Джини беше направо ужасена.
- Боя се, че си права, Джини. Той трябва да е. Най-силният е от тях.
- Това не би трябвало да има значение. Бейн каза, че еднорозите са много по-бързи от върколаците.
- Така е Дена. По принцип е така. Но не и в този случай.
- Ако Грейбек е докопал първия еднорог в момент на слабост...ако еднорогът е бил болен...като пие от кръвта му, това прави ли го по-силен?
- Ако си права и Грейбек е нападнал еднорог в момент на слабост, то пиейки от кръвта му, ще стане много по-силен. Така става със всеки, който пие от кръвта на еднорог. Освен че е прокълнат до живот естествено.
- Според мен... – обади се Луна за пръв път и всички подскочиха. Почти бяха забравили, че и тя е с тях, защото не бе обелила и дума до сега. – на Герйбек не му пука особено от проклятието, което ще си навлече като пие от кръвта на еднорог. Той вече е върколак.
- А това няма ли да повлияе на върколашкото проклятие – попита изумен Невил.
- Не знам Невил. Не съм специалист. Знам само, че ще го направи по-бърз и по-силен, което въобще не е във наша полза.
- А ще го кара ли да осъзнава какво върши на пълнолуние, за разлика от събратята му, които са неспособни да се контролират.
- Не знам. Не е изключено обаче. Всичко е възможно. До сега не е имало такъв случай.
- А може и да е имало, но ние да не знаем за него. Според мен Грейбек го прави по поръчка на Черния Лорд, а той не би действал ей тъй произволно. Волдемор знае нещо по този въпрос, което ние не знаем. – предложи Луна.
- Има много неща, които той знае, а ние не. – тросна се Джини. – Още съм ти сърдита дето ме заплаши с магия за мълчание. – обърна се момичето към Дена.
- Съжалявам Джини, но не бе уместно да го прекъсваш точно тогава. Можеше да откаже да ни каже, а това, което научих е важно.
- И какво научи по-точно?
- Не тук. Ще ти обясня в замъка.
- О, не ще ми обясниш точно...
Но Джини не довърши, защото челюстта й увисна надолу, а очите й направо щяха да изскочат от изненада и ужас. Дена сграбчи пръчката си и се обърна веднага в посоката, в която гледаше момичето. Най-накрая от устните на Джини се отрони вик и всички се обърнаха в същата посока, но прекалено късно – Фенрир Грейбек летеше право към червенокосата.

******************************************
Беше осем и половина и Снейп вече умираше от скука, но бе длъжен да стои на празненството. Угоди на прищявката на Макгонъгол да направят нещо по-пищно за празника – да отвлекат вниманието на учениците от напрегнатата обстановка. Банкетът беше наистина пищен, а и малкия спектакъл, който изнесоха няколко от петокурсниците беше забавен. Но Снейп го чакаха по-важни дела – трябваше да се измъкне и да се приготви за посещението си при Волдемор. Имаше купища спомени за вадене от съзнанието си. Спомени, които за нищо на света не биваше да попадат пред очите на Черния Лорд, иначе с него и с много други, борещи се за каузата им, бе свършено. Тъкмо когато се чудеше как да обясни оттеглянето си на Макгонъгол, чу Алекто през смях да казва на брат си:
- Добре ще се позабавляват ония четиримата и мелеза тая нощ. Сивиръс май забрави, че тая нощ има пълнолуние. Ако Грейбек ги спипа няма да има по какво да ги разпознаят. – репликата бе последвана от неконтролируем кикот.
- Какво съм забравил Алекто? – просъска Снейп в ухото й.
- Нищо особено Сивиръс, само дето прати хлапетата на сигурна смърт.
- И защо смяташ така? Не е сигурно, че ще се натъкнат на Фенрир.
- О, сигурно е. Черния Лорд каза, че мога да ти кажа чак когато тръгнат, за да не отмениш наказанието.
- И какво трябва да ми кажеш Алекто? – процеди през зъби чернокосия мъж. Започваха да го побиват тръпки.
- Само това, че е пратил нашия Грейби на специална задачка.
- И каква ще да е тя? – започваше да му се гади от лошото предчувствие
- Да нахапе малката Уизли и да убие Мейферт. – Алекто едва спираше напушилия я хилеж.
- Той не може да се контролира! Ще нахапе всичко живо наоколо! – възкликна Снейп, но веднага се усети и сниши глас.
- Вече може. Кой според теб нападаше еднорозите напоследък, а? Господарят има наистина брилянтни идеи. Откри, че ако Грейби си пийне малко от кръвта на еднорог ще може да разсъждава нормално, но освен това ще стане пет пъти по-силен и бърз. На него не му стигна един обаче... – Тук Кароу не издържа и се разтресе от смях.
Снейп беше станал бял като платно, а цялото му същество бе изстинало от ужас. Какво по дяволите можеше да стори той сега. Но дали наистина на Грейбек му бе наредено да убие Дена или Кароу го поднасяше. За Уизли знаеше и бе намерил начин да предупреди Ордена. Само дето не се бе сетил, че точно тая нощ има пълнолуние. Как, в името на Мерлин, можеше да е такъв идиот! Волдемор му бе обещал да не убива Дена. Да опита да я привлече на негова страна. Сивиръс перфектно знаеше, че Дена Мейферт ще застане на страната на Волдемор веднага след като адът замръзнеше. Което ще рече – точно никога. Но се бе опитал да спечели време за момичето. Волдемор му бе обещал! Как изобщо бе повярвал на този мъж! Нали му бе обещал да не убива Лили. А го направи. Отне светлината на живота му. Как изобщо му хрумна да очаква от Волдемор, че ще си спази обещанието. Единствените обещания, които спазваше бе тези да убие някого. Това му доставяше удоволствие. Сивиръс не разбираше къде му е бил умът, когато е повярвал на обещание на Лорда.
Смотолеви някакво обяснение на Макгонъгол и веднага хукна към директорския кабинет. Завари Дъмбълдор буден и без да се съобразява кой ще го чуе се развика.
- Той ще я убие! А аз не мога да го спра, защото ще разберат, че съм шпионин и ще ме убият. И Потър остава без меча.
- За какво говориш Сивиръс? – попита кратко Дъмбълдор.
- За това, че съм най-големия кретен на тоя свят! Ето за това говоря. Че в момента на умопомрачение, или знам ли какво точно, си въобразих, че Волдемор няма да убие Дена. Че ще я пощади, както ми обеща. Както ми обеща да пощади Лили...
- Кога се кани да я убие? – попита вече разтревожено професора.
- Тази нощ. И не е само това. Уизли ще бъде ухапана от Грейбек.
- Ти предупреди Ордена, нали?
- Разбира се, че го направих. А после сам я вкарах капана. От глупост. От недоглеждане. Къде ми беше умът, когато реших да ги пратя в Забранената Гора на пълнолуние? Къде, Мерлин да ме вземе дано!?
- Това още нищо не означава, Сивиръс. – опита се да го успокои Дъмбълдор. – Не е задължително да се натъкне на него в гората. А и той би нахапал всичко живо, просто защото не може да разпознае когото и да е било на пълнолуние.
- И аз така си помислих. Оказва се, че Волдемор е заповядал на Грейбек да нападне еднорог и да пие от кръвта му. Сигурно когато беше тук и присъстваше на мача. Тогава започна тая история с еднорозите. Затова Волдемор е бил тук. Само че Грейбек не се е задоволил само с един еднорог. Казаха ми, че този е вече четвърти.
Сините очи на професор Дъмбълдор присвяткваха гневно. Том Риддъл бе прекрачил още една граница по пътя към самоунищожението на душата си. Налагаше се да поемат огромен риск.
- Сивиръс, трябва да ги намериш и веднага да ги върнеш в замъка, преди да се е случило някакво нещастие. При тези обстоятелства дори Хагрид е безсилен и в опасност. Ако се натъкнеш на Фенрир трябва да го убиеш. И Авада Кедавра ще свърши работа.
- Дори и при тези обстоятелства?
- Мисля, че да. Ако не го убие, то поне ще го зашемети достатъчно за дълго, за да можеш да го довършиш с истинския меч на Грифиндор, в който има сребро. Тези деца и Хагрид не бива да пострадат. Щом убиеш Фенрир се погрижи смъртта му да изглежда правдоподобна и преди срещата с Том непременно махни този спомен от съзнанието си.
- Разбирам. Така няма кой да докаже, че аз съм го убил. И ще запазя мястото си на шпионин.
- Именно. Ако се наложи да го направиш пред децата...
- Ще им направя магия за забрава.
- Няма да е нужно. Ще решат, че макар да си на страната на Лорда, не искаш да умрат ученици докато си директор и особено при положение, че ти си ги пратил там. Или ще осъзнаят, че си на наша страна и тогава ще мълчат като гроб. В двата случая няма да кажат нищо. В първия от гордост, а във втория – от лоялност.
- Те мислят, че съм ви убил по заповед на Лорда. Малко вероятно е, да не кажа нищожно, да помислят, че съм на тяхна страна.
- Госпожица Мейферт вижда отвъд видимото за окото. Познавам я. Виждал съм я и преди да дойде тук. Но нека не губим ценно време. Вземи меча и тръгвай.
Снейп направи каквото бе нужно и след по-малко от пет минути вече бе в парка на училището. Уви се в мантията си и забърза към Забранената гора. Единственото, което чуваше бяха собствените му стъпки и учестеното му дишане. Молеше се да не е закъснял. Да не е прекалено късно. Вървя около половин час когато чу писък, последван от диво ръмжене и звук от падащи тела. Затича се към източника на шума и пред него се разкри следната сцена: Грейбек бе приклещил към земята Джини Уизли, Хагрид бе насочил арбалета си към него, а останалите се бяха прицелили към гърба на звяра с магическите си пръчки. Преди Сивиръс да успее да направи каквото и да е било, Дена завъртя китка и мощна струя сгъстен въздух отхвърли Грейбек от малката Уизли. Звярът се обърна към момичето и изрева мощно. Скочи към нея, но Лонгботъм му направи заклинание за пълно тяловкочанясване. За съжаление ефектът бе само моментен и скоро след това върколакът отново бе насочил вниманието си към Дена. Хагрид се изправи пред децата в опит да ги защити. Изглежда нямаше представа пред какво точно се изправя. Снейп вече щеше да излезе от укритието си, когато Грейбек замахна с лапа и двуметровия великан излетя на пет метра и се блъсна в огромен камък. По камъка остана кървава диря, когато тялото му се свлече надолу. Джини изпищя и без да се интересува от върколака хукна към Хагрид. Но Грейбек изобщо не я отрази, защото се бе съсредоточил върху Дена. Този път Невил се бе изправил пред нея. Фенрир шамароса и него и момчето полетя настрани, но Луна се намеси и Невил кацна меко на земята. През това време Дена бе призовала с магия арбалета на Хагрид и правеше нещо на стрелите. Когато ги изстреля към звяра и уцели, Грейбек изрева от неистова болка, а раните му започнаха да пушат. Мейферт бе направила върховете на стрелите сребърни. Но явно силата, която бе добил чрез кръвта на еднорозите, го бе направила резистентен към сребро. Само се изсмя и се хвърли към шашнатото момиче. Повали я на земята и по стона, който издаде момичето, Снейп разбра, че й е счупил някое ребро. Луна и Невил го обстрелваха със заклинания, но те просто отскачаха от него. Това вече наистина бе голям проблем. Как се очакваше от него да прати смъртоносно заклинание след като можеше да няма резултат. Щеше да се наложи да действа. И то веднага, защото видя как Дена и Грейбек се борят на тревата. Момичето едва успяваше да държи зиналата му паст далеч от врата си и това нямаше да е за дълго. Тъкмо когато Грейбек успя почти да се докопа до гръкляна й Снейп запрати меча с точно премерена сила и той се заби в тялото на звяра. Онзи се изпъна като струна и после се отпусна. Дена също не помръдваше. Снейп се ужаси, че въпреки прецизността си, все пак мечът е пронизал и нея. Но скоро се убеди, че е жива и здрава и просто не може да отмести туловището на звяра от себе си. Луна и Невил и помогнаха. Мечът на Грифиндор стърчеше на няколко сантиметра от корема на Грейбек. Бе минал през гръбначния стълб и бе излязъл отпред без да нарани момичето, но убивайки Фенрир. Дена извади меча и го избърса в мократа трева. Всички се огледаха, но Снейп се бе скрил добре и не го забелязаха. Щяха да правят догадки как мечът се е озовал тук и кой им е помогнал. Лонгботъм предположи, че го е донесъл Фоукс – фениксът на Дъмбълдор, както когато Хари бил в Стаята на Тайните и се бил с базилиска. Но Луна го контрира с факта, че Фоукс бе умрял от мъка по Дъмбълдор.
- Но фениксите са безсмъртни! – възкликна момчето.
- Да, Невил, но само в смисъла, който ние влагаме в думата. Те могат да умрат от мъка. Както се случи с Фоукс. – намеси се Дена.
Понякога Сивиръс оставаше изумен от познанията на това момиче. Специално бе подпитал Слъгхорн как е по отвари и бе разбрал, че е най-добрата в курса. По-добра дори от всезнайката Грейнджър. Снейп се върна към настоящия момент и видя как Невил помага на Дена да се добере до мястото където бе паднал Хагрид. Момичето бе и с наранен ляв крак и едва стъпваше на него. Великанът вече се свестяваше след като Джини му бе приложила малко лечебна магия. Десет минути по-късно бе в кондиция и се зае да ги извежда от гората.
- Снейп каза да сте с мен докато открием кой е убил еднорозите. Е, открихме, значи можем да се връщаме. Я мечът на Грифиндор! Какво прави тука?
- Уместен въпрос. И ние това се чудим. – отговори Дена, която едвам ходеше дори с помощта на Невил.
Джини й измагьоса носилка и Снейп чу как разказват какво се е случило докато той е “спал”, когато групичката тръгна към замъка. Снейп също се върна в замъка и ги чакаше на входа, за да вземе меча от ръцете на Луна. Прати всички в болничното крило и побърза да прибере истинския меч в скривалището му. По-късно се осведоми, че Хагрид се е прибрал в колибата си, защото малката Уизли го е закърпила отлично. Само Дена щеше да остане за една нощ в болничното крило.
Щом се увери, че всичко е наред и под контрол, Снейп се затвори в кабинета си, защото го чакаше дълга нощ, в която щеше да дава много обяснения и трябваше да се приготви.
В същото това време Волдемор седеше във висок тапициран с кожа стол, в трапезарията на семейство Малфой. Ръцете му, тебеширено бели и с дълги тънки пръсти, сякаш бяха два паяка, лежаха отпуснати на страничните облегалки, а Наджини се бе увила около врата му. Лорд Волдемор с нетърпение чакаше да чуе обясненията на Сивиръс Снейп.
Нощта щеше да е дълга...
Върнете се в началото Go down
Fitzroy

Fitzroy


Брой мнения : 64
Points : 72
Reputation : 2
Join date : 15.04.2010
Age : 36
Местожителство : Somewhere in the Universe

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] Empty
ПисанеЗаглавие: Липсващата учебна година /ФФ/   Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyПон Май 24, 2010 11:40 am

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 428059

~10~
ЧЕРНИЯТ ЛОРД И НЕГОВИЯТ СЛУГА

Сивиръс се магипортира с едно тихо пук в двора на имението Малфой. Стомахът му се свиваше в сухи конвулсии. Беше се подготвил старателно за срещата, извличайки от съзнанието си всички не подходящи спомени, особено от случилото се тази нощ. Въпреки това му предстоеше тежко изпитание, а именно да се изправи пред Волдемор и да не покаже колко много го презира и как му се гади от този мъж. Той уби Лили и Сивръс никога нямаше да му го прости. Сега Черният Лорд се целеше в Дена Мейферт и смъртожадният се бе заклел в паметта на любимата си, че няма да позволи това да се случи, дори ако трябва да плати с живота си. Преди да влезе в трапезарията, където го чакаше Волдемор, Снейп изпразни съзнанието си от всякакви емоции и го затвори. След като получи позволение, мъжът влезе сумрака на помещението и падна на колене пред мъжа, седящ в най-високия стол.
Лорд Волдемор не помръдна и мускул, изчаквайки мъжът пред него да се изправи. Наджини бе положила голямата си глава на лявото му рамо и той я галеше нежно. Единствено змията заслужаваше неговата привързаност и внимание. Всички други бяха нищожества, които Лордът използваше за свои цели, когато и както поиска. Само мъжът, който сега стоеше пред него, забил поглед в килима сякаш животът му зависеше от това да наизусти шарките на скъпата вещ, се различаваше от другите му подчинени. Червените очи на Волдемор се бяха приковали в Снейп, изучаваха го, анализираха го и, както винаги до сега, не можеха да стигнат отвъд онова, което самият мъж позволяваше да да се види. Това понякога тревожеше Риддъл и го караше да се съмнява в лоялността на слугата си. Но все пак мъжът не веднъж му бе доказвал верността си и Волдемор му бе простил, че през годините на неговото принудително изгнание, Снейп се бе отървал от затвора. Все пак му донесе ценна информация, а и продължаваше да го прави. И не само това - именно Сивиръс Снейп го отърва от човека, когото Волдемор толкова презираше - Албус Дъмбълдор. Вярно, че трябваше това да го свърши безполезният син на Луциус, но в крайна сметка важен бе резултатът. Убивайки проклетия старец Сивиръс, за пореден път, бе доказал верността си и каквото и да говореше Бела, Лорд Волдемор вярваше на този мъж почти колкото и на себе си.
Но тази нощ Лордът бе получил обезпокоителни новини от Алекто Кароу. Мейферт и Уизли се бяха отървали почти невредими, а един от малкото му любими слуги - Фенрир Грейбек, бе мъртъв. Въпреки че лично той го бе научил как да преследва еднорозите и да умножава и умножава силата си, Грейбек бе убит и Черният Лорд подозираше, че това е дело на онази Мейферт. Но Алекто не можеше да каже дали е така, защото не бе присъствала. Разказа му как видяла учениците да се прибират от гората заедно с онзи мелез Хагрид и че Мейферт била на носилка, а дъщерята на оня перко Лъвгуд стискала меча на Грифиндор. Е, всъщност това бе неговото копие, което оставиха в замъка след когато сополанковците се опитаха да го откраднат. Истинският меч се пазеше на сигурно място, в трезора на Бела в “Гринготс”, заедно с другата ценна реликва, за чиято истинска същност никой дори и не подозираше.
Беше време да се погрижи за тази Мейферт, която вече му лазеше по нервите. Не стига, че си бе позволила да посегне на негов приближен, а сега дори бе убила един такъв. Ставаше опасна и Волдемор не можеше да позволи да му се бърка в делата. Имаше си къде-къде по-важни дела от това да се занимава с малката пречка. Смяташе да го възложи на Сивиръс. Но преди това трябваше да получи някои отговори.
- Е, Сивиръс, добре си ми дошъл. С какво ще зарадваш господаря си? Какви новини ми носиш?
- Новините са добри, Господарю. Всичко върви по план, точно както предвидихте.
- Ами... сигурен ли си Сивиръс? Не пропускаш ли нещо?
- Не, доколкото ми се струва, милорд. Всичко по задачата, която ми възложихте, върви по план.
- Нямах предвид това Сивиръс. Имаш ли да ми казваш нещо друго?
Сивиръс знаеше, че това са подвеждащи въпроси и е напълно възможно новината за смъртта на Грейбек да не е достигнала все още до него. Но от друга страна, бе напълно възможно Волдемор вече да знае, че онзи звяр е мъртъв и да очакво от него да потвърди. Снейп нямаше избор - и в двата случая трябваше да каже нещо. Затова реши да разкрие по-голямата част от истината и така да се измъкне по-лесно.
- Милорд, трябва да Ви съобщя една наистина неприятна новина. Разбрах, че наш верен другар е загубил живота си тази нощ. Аз не съобразих и насрочих наказанието на онези нехранимайковци за тази нощ, напълно забравяйки, че е пълнолуние. Изглежда в гората са се натъкнали на Фенрир и и той ги е нападнал. Доколкото успях да разбера от несвързания говор на госпожица Мейферт, изведнъж се е появил фениксът на Дъмбълдор, който носел меча на Грифиндор и госпожица Мейферт наръгала Грейбек с него. Мисля, че дори не е разбрала, че е той. За нея е бил просто върколак, който иска да се нахрани с нея. Останалите потвърдиха случилото се.
- Включително и онзи мелез Хагрид?
- Той е бил в безсъзнание, милорд.
- Колко удобно. Изведнъж, по чудо се появява проклетата птица, която носи дубликата на меча, моят предан смъртожаден е убит от една сополанка, а великанът е в безсъзнание. Момичето е с три счупени ребра и навехнат глезен. Не мисля, че е способна да излъже за такова нещо, а и знаете, милорд, че мога да разбера кога ме лъжат.
- Така е, Сивиръс. Не подлагам преценката ти на съмнение, но може да се окаже, че момичето е точно толкова добър оклумант, колкото си и ти.
- Малко вероятно е, милорд. Тя е нагла, арогантна и дръзка, но бе доста изплашена и не смятам, че е способна да излъже в такова състояние. Приятелите й също казаха истината.
- Както и да е, време е това момиче да бъде отстранено. Достатъчно дълго й търпях номерата. Не може да убие мой верен последовател и аз да оставя нещата просто така. А и отдавна ми е трън в очите. Също като онзи нещастник Потър. Първо ще си отиде тя, а после и той ще я последва.
Сивиръс Снейп стоеше и гледаше вцепенен Черния Лорд. Знаеше, че ще се стигне до там и предусещаше каква ще е задачата му. Но той не можеше да стори това. А по-важното бе, че не искаше. Трябваше да направи нещо, за да разубеди Черния Лорд. Да промени намеренията му.
- Господарю, ако позволите, имам една идея относно това момиче. Мисля, че бихте могъл да използвате дарбите й вместо да я унищожавате. Трюбва да призная, че тя е изключително талантлива вещица и с правилната мотивация би се превърнала във ваша дясна ръка. Ако получи нужното обучение за Тъмните изкуства от вас, заедно с необходимата нагласа и убеждения, ще разполагате с безпрекословно верен служител, който ще е способен да оплете приятелите на Потър в мрежата си и да Ви го поднесе на поднос.
- Имам си теб и Бела. За какво са ми други толкова приближени? Знаеш най-добре от всички Сивиръс, че не допускам лесно хората до себе си.
- Милорд, аз съм вече на почти 38, а Белатрикс е по9старша и от мен. Ние не сме вечни, а Мейферт е млада, пълна с енергия и ако бъде обучена правилно ще бъде ваш предан страж. Всеки един момент Ордена може да реши, че не може да ме търпи повече и да ми устроят засада. Колкото и да съм добър, не съм на Вашето ниво, нито пък съм безсмъртен. Аз мога да вербувам Мейферт и да я оплета така, че самата тя няма да се усети как и кога вече ще Ви почита и боготвори. Оставете я на мен и скоро тя ще Ви отведе до Потър.
- Тя не го познава лично. Как според теб ще стане това.
- Когато я вербувам и се уверя, че е на наша страна мога да представя нещата така, че да се наложи да я отстраня от училището и тя да стане наш агент в Ордена. Никой не би се осъмнил във верността й и така тя ще има достъп до информация, с която ние не разполагаме. Познанството й със семейство уизли ще е от полза за откриването на Потър.
- Звучи интригуващо, Сивиръс. Сигурен ли си, че можеш да го направиш?
- Напълно, милорд.
- Добре, сега-засега няма да я пипам и ще ти дам време. Разполагаш с един месец Сивиръс. До тогава трябва да си я обработил и да я доведеш при мен, за да се убедя в това. Ако не си успял аз лично ще я убия. А теб...е, знаеш как наказвам провалилите се. Колкото и да ми е неприятно, ще се наложи да го сторя.
- Да, милорд. Обещавам, че няма да се проваля.
- Щом казваш, Сивиръс. А сега нека се заемем с по-важните дела. Искам да ми разкажеш за всичко, което се случи в училището от последната ни среща и за Потър-плана.
През следващия час и половина Сивиръс рецитираше наизустените лъжи с такова хладнокръвие и увереност, че просто не оставяше място за съмнение. Когато масивната входна врата се затръшна зад гърба му, мъжът тихо въздъхна от облекчение. Всяко негово посещение при Черния Лорд бе истинско мъчение, защото Снейп едва се удържаше да не се хвърли и да го удуши с голи ръце. Но това би било самоубийство, а Сивиръс трябваше да се погрижи Хари Потър да изпълни предреченото му и да победи Волдемор. А сега трябваше да пази и Мейферт.
Мерлин да го вземе дано, в какво се бе забъркал?! Бе прекалено късно за извинения, но Снейп се надяваше, че преди да се пресели в света на духовете ще получи опрощение и ще почива в мир. Искаше само покой за окаяната си душа. Вината го смазваше и все по-често Сивиръс се улавяше да мечтае за покоя на Отвъдното. Но дали щеше да го получи или и тази примилегия щеше да му бъде отказана. Надяваше се преди да си отиде да успее да разкрие истинското си “ Аз”. Онова, което толкова старателно прикриваше зад маската на отегчението, презрението и злобата, вече повече от 16 години. А нима всъщност не го бе правил цял живот? А дали именно тази маска не отблъсна Лили от него и не я тласна към обятията на онзи посредствен куидичен играч. О, небеса, никога ли нямаше да спре да мрази този мъж? Дори Блек вече му беше безразличен. Но Джеймс Потър бе отнел най-свидното на сърцето му - Лили. Затова никога нямаше да му прости. Едно тънко гласче се обади от дълбините на Снейповата душа и го укори, че не е честен сам със себе си. Той сам бе отблъснал Лили когато се присъедини към групата на Смъртожадните. Той я тикна в ръцете на Потър. Трябваше да вини само себе си. Кийра му го бе казала, но той отказа да я слуша. Отказа да слуша когото и да е било и се потопи в самосъжалението си. И така изгуби и Кийра. Тя беше от Рейвънклоу, но противно на всички очаквания, независимо от хорските шушукания и гнева на собствения й баща, тя бе проникнала в душата му и бе разбрала кой е и какъв е истинският Сивиръс Снейп. И той я отблъсна. Единственият човек, когото го бе грижа за неговата болка бе тя. А той я захвърли като непотребна вещ когато тя му предложи безкористната си любов и се втурна да гони една химера. И накрая се оказа сам, без любов, без душа. Нямаше дори наследник, когото да обича и напътства в живота. Сам се бе погубил. Тогава, как за Бога, очакваше да намери покой в Отвъдното? Моеше само да копнее и да се надява на чудо. Да, трябваше му чудо. Истинско чудо.
Веднага щом прекрачи прага на кабинета си заключи вратата и се облегна на нея свличайки се бавно надолу. Седна на пода и подви колене към тялото си, след което притисна чело към тях и се замисли. Нямаше да издържи дълго на това напрежение. Щеше да се побърка тотално. Незнаеше какво да направи по-напред. Затова просто даде воля на чувствата си и...заплака като дете.
Върнете се в началото Go down
Fitzroy

Fitzroy


Брой мнения : 64
Points : 72
Reputation : 2
Join date : 15.04.2010
Age : 36
Местожителство : Somewhere in the Universe

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН]   Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyСря Юни 23, 2010 9:52 pm

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 428066

~11~

ИЗНЕНАДИ


Ноември започна с проливни дъждове и сковаващ студ, по-ужасни и от октомврийските. Зимата искаше да е сигурна, че всички са разбрали за нейното идване. Студът,заедно с натоварената програма на седмокурсниците, доста отежняваше синхронизирането на часовете за тренировки на куидичния екип на Грифиндор. Естествено, Дена, която заместваше Джини като капитан на отбора, бе затруднена и с намирането на нов гончия. Мачът със Слидерин бе насрочен за последниата събота на месеца, а вече течеше втората от четирите седмици. Мачът бе прекалено скоро и Дена се чувстваше притисната от времето. Невил услужливо бе предложил помощта си, но Джини тактично му напомни, че не е за негово добро да се качва на метла.
Уроците бяха започнали да затрудняват дори Дена, която си мислеше, че като е учила повечето от нещата, няма да й се налага да заляга много. Всяка вечер, след изтощителна куидична тренировка, седеше в библиотеката и се ровеше в стари книги със заклинания, докато Мадам Помфри не я изпъдеше, а после го откарваше до малките часове, седнала пред камината в Общата стая. Затова не бе никак чудно, че много скоро момичето започна да губи апетит и се разхождаше из замъка като недохранен вампир. Поне се успокои, когато в краяна втората седмица намери заместник на Джини – много мило и доста талантливо момиче от трети курс – Мелинда Смарт. Мел, както я наричаха повечето й приятели, летеше бързо и беше ловка. Умело избягваше блъджърите и не се плашеше от опити да бъде изблъскана от метлата, защото им отвръщаше достойно. И понеже момичето наистина беше добро, Дена вече не се безпокоеше и за това.
Всъщност дори уроците не я тревожеха толкова, колкото липсата на новини от дядо й. Преди няколко дни бе подпитала Макгонъгол и преподавателката я бе уверила, че всичко е наред, но нещо в тона й не хареса на Дена. Тогава реши, че си въобразява, но колкото повече мислеше върху разговора им, толкова повече се убеждаваше, че нещо не е наред. Това чувство бе особено силно през днешния ден и Дена се чувстваше малко напрегната и докачлива. Денят вече бе минало, защото навън се спускаше мастилено черна тъмнина и дори лунната светлина не можеше да пробие през гъстите облаци.
Тази вечер бе прекалено уморена, за да се заравя сред учебниците и затова, веднага щом се прибра от поредната изтощителна, но удовлетворителна тренировка, Дена се насочи право към спалните. Там обаче я очакваше изненада. Лавендър, Парвати и другите момичета ги нямаше и в стаята се стелеше блаженна тишина, нарушавана единствено от тихото припукване на огъня в камината. На леглото й лежеше красива бяла роза с дълга дръжка, около която бяха увити черевена и златна сатенена панделка. Ухаеше божествено и Дена притвори очи докато се наслаждаваше на аромата на на нежния цвят. Нямаше никаква картичка и момичето не можеше да се сети кой би й подарил цвете, което всъщност й бе любимото. По принцип много момчета биха й подарили цвете, защото Дена бе красива млада жена и го осъзнаваше, макар че не го използваше както правеха другите момичета. Но кой се бе досетил, че тя обожава бели рози. Те, със своята чистота и белота й напомняха за онази част от нея, която криеше малкото й останала невинност. Не че бе извършила някакво голямо престъпление, макар изтезаването на Кароу да не бе особено добро дело, но бе видяла и научила за тоя свят, повече отколкото би й се искало. Тази роза й напомняше, че някъде дълбоко в нея, все още живее онова дете с чиста душа и необременено съзнание, което е готово да полети на крилете на въображението. Бе благодарна на този, който се е сетил за подобен жест, който и да бе той. След като измагьоса красива кристална ваза, Дена се приготви за лягане и съвсем скоро заспа сладко, неподозираща колко е права относно опасността, която висеше над дядо й в онзи момент.

~*~


Филип Зимер се магипортира в една тъмна, глуха уличка, в центъра на Лондон и след като се огледа за всеки случай, макар да бе сигурен, че никой не бе отразил внезапното му появяване, излезе на главната улица и се насочи към входа на „Свети Мънго”. Разстоянието не бе голямо, но за да не привлича не нужно вниманието на околните, мъжът се бе облякъл в тъмен костюм, какъвто обикновено носеха големите бизнесмени, а за да се предпази от студа бе навлякъл черен шлифер. Дори и на неговата възраст – приближаващ седемдесетте, Филип изглеждаше елегнатен и напълно отговарящ на образа, който бе приел. Носеше черно кожено куфарче в лявата си ръка, а дясната бе пъхната в джоба му и стискаше пръчката здраво. Не че не можеше да се защити и без нея, но бе рефлекс, останал му през годините.
Бяха минали шестнайсет години откакто предишната война бе свършила, а сега се намираха във вихъра на нова, причинена от същото адово изчадие – Том Риддъл, или както го наричаха сега – Лорд Волдемор. Бе прекарал чудесни петнайсет години заедно с дъщеря си и внуците си, наслаждавайки се на спокойствие и истинско щастие, а сега отново бе захвърлен във водовъртеж от насилие, жестокост и смърт. Не бе искал това за никого от семейството си, но имаше ли някакъв избор. След като Дъмбълдор бе така брутално убит, Филип бе получил спешно известие да се върне в родината си. Да, някога той бе част от Ордена на Феникса, както бе и сега. Беше им нужен, за да им вдъхне сили и увереност, че ще успеят да победят Лорда, че няма да бъдат избити или принудени да бягат от родината си като престъпници каквито не са. Но никой не попита Филип дали той има силите да се бие отново, или пък дали има желание. Не , той нямаше желание отново да участва във война, но всъщност нямаше избор, защото не би си простил до края на дните си, че е изоставил приятелите и идеалите си. Нямаше намерение да взима Дена със себе си, но след онзи абсурден инцидент в училището се страхуваше за сигурността й. Бе получил известие от Кийра, че малкият му внук вече не ходи на училище и тя го обучава у дома, защото е станалао прекалено опасно за него да посещава онова място. Не беше казал на Дена засега, защото знаеше колко ще се разстрои момичето от явната несправедливост. Тук също не бе безопасно за внучката му, но се надяваше, че Хогуортс, който помнеше, ще й осигури необходимата закрила. Стига този Хогуортс все още да съществуваше.
Филип прекрачи витираната с грозните манекени и се озова във фоайето на болница „Свети Мънго”. На регистратурата попита за човека, който бе дошъл да види и любезната магьосница от рецепцията го насочи към четвъртия етаж. Когато стигна до въпросния етаж се огледа и видя три коридора. Единият водеше до отделение „Янус Тики” – за хора с душевни разтройства. Ако му останеше време, навърщане щеше да намине и да посети съпрузите Лонгботъм. Пое по левия коридорслед като видя табелката, която съобщаваше, че в това отделение са настанени хора застигнати от тежки проклятия. Почука и дежурната сестра му отвори без да коментира късното му посещение, но с доста кисела физиономия.
- Къде е господин Браун? – попита тихо Филип.
- Г-г-господин Браун ли, сър? – заекна сестрата притеснено.
- Да, той. Къде е?
- Сър, не Ви ли съобщиха на рецепцията? Той...
Филип изтръпна от ужас, предусетил новината, но предпочете да го чуе, за да е сигурен.
- Какво е трябвало да ми съобщят?
- Господин Браун почина преди четири часа, сър. Съжалявам. – каза сестрата тихо и сведе глава.
- Разбирам. Взеха ли тялото му вече? – рече магьосникът също толкова тихо.
- Да, сър. Семейстовото му не искаше да го остави тук и побързаха д аго вземат.
- Ясно. Ще е възможно ли да посетя двама стари приятели в отделение „Янус Тики”? Съпрузите Лонгботъм имам предвид.
- Съжалявам ,сър, но не мога да позволя подобно нещо. Не и по това време. Елате утре между десет сутринта и четири следобед. Тогава ще е възможно. Съжалявам за загубата Ви. Приятна вечер.
С тези думи сестрата го изпрати до площадката и после се върна в отделението. Още един отнет живот. Още един загубен приятел. Още един достоен човек си бе отишъл, оставайки верен на каузата ми. Такива мисли се въртяха в главата на Филип Зимер докото излизаше от болницата. И защото бе потънал в мислите си не видя двамата яки смъртожадни зад него. Единият го зашемети, а другият го метна през рамото си като чувал с картофи, но не и преди да завържат здраво възрастният магьосник. После двамата едри мъжаги се завъртяха на пета и заедно с товара си се магипортираха при своя Господар.
Върнете се в началото Go down
Fitzroy

Fitzroy


Брой мнения : 64
Points : 72
Reputation : 2
Join date : 15.04.2010
Age : 36
Местожителство : Somewhere in the Universe

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН]   Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyСря Юни 23, 2010 10:07 pm

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 428067

~12~

ДВОЕН АГЕНТ



Слънцето проби през облаците и един закачлив лъч проникна в спалнята на Дена, като я погъделичка по носа. Момичето изсумтя недоволно в просъница и се завъртя на другата страна. Беше събота и искаше да се наспи като хората, а не да я буди някакво нахално слънце. Следващата събота щеше да е мача със Слидерин и по това време Дена вече ще бъде в съблекалните, приготвяща се за мача. Но сега искаше само да спи и да спи, и да спи...
Уви, не й бе писано да осъществи това желание, защото Джини влетя в стаята и започна да я бута и да я вика по име. Дена вече не можеше да се прави на заспала и затова седна в леглото, като не пропусна да изгледа кисело червенокоската.
- Къде е пожарът? – попите Дена раздразнено.
- В кабинета на Снейп! – извика Джини.
- Моля?!
- Снейп те вика в кабинета си! Макгонъгол току що ми каза!
- Защо? – попита пресипнало Дена. - Нищо не съм направила. Какво ще иска от мен?
- Нямам представа. Макгонъгол също не знаеше и изглеждаше ужасена.
- О, благодаря! Това направо ме успокои! – възкликна разтревожено блондинката.
- Ставай и се обличай по-бързо. По-добре е да не подлагаш търпението му на изпитание.
- - Мерлин го взел дано! За какво съм му притрябвала точно аз? Все ми хвърля едни такива странни погледи...
- Едва ли е за нещо... лично. – подхили се Джини. За това може да си спокойна.
- След като Кароу му е задоволила нуждите сигурно търси нещо по-интересно. Знае ли човек?
Докато момичетата сипеха пиперливи коментари по адрес на Сивиръс Снейп, самият той нервно кръстосваше директорския кабинет, а стомахът му се бе свил на топка. Щеше да му коства много усилия да убеди Дена, че той е на тяхна страна вече повече от шестнайсет години. Дъмбълдор му бе обещал, че ще се включи в разговора и ще му помогне да убеди момичето във верността му към каузата им. Най накрая, точно преди тотално да изгуби търпение или да превърти от напрежението, чу уверено почукване на вратата.
- Влез. – Беше резкия отговор на директора.
- Добър ден, професор Снейп.
Сивиръс кимна в отговор и покани с жест момичето да седне пред огромното, орнаментирано бюро. Дена се подчини и седна, но не отдели поглед от черните очи на мъжа пред нея. Дясната й ръка толкова силно стискаше пръчката в джоба й, че момичето се уплаши да не я счупи. Притеснението й се засили когато Снейп заключи вратата, но си наложи да не трепне и мускул. Мъжът бързо прекоси стаята и се настани в стола зад бюрото. Дена се вгледа в очите му, които сякаш я изследваха, и отново я обхвана онова странно усещане което я обземаше всеки път щом директорът я погледнеше.
- Госпожице Мейферт, извиках Ви, защото възникна неотложен въпрос, който Ви засяга пряко. Искам да ме изслушате много внимателно и да вникнете в сериозността на положението, в което, неволно сте попаднала.
- Слушам Ви – изрече Дена силно озадачена, за това в какво положение е попаднала.
- Положението, в което се намирате е сложно. Лорд Волдемор желае смъртта Ви. Иска отмъщение за унижението, което причинихте на Амик Кароу и за смъртта на Фенрир Грейбек.
- Аз не съм...
- Не смейте да ме прекъсвате! – изръмжа насреща й Снейп.
- Да, вероятно не вие сте убила върколака. Повярвах на обясненията за меча, който се появил от нищото. Но не и Лорд Волдемор. А не можете да отречете малкото Ви приключение с Кароу. Черният Лорд Ви иска мъртва и това е факт. Успях да го убедя, че мога да Ви привлека на наша страна.
- Вие да не сте се побъркали!? Аз никога... – Дена скочи на крака. Беше толкова бясна, че едва дишаше и сърцено й препускаше като лудо.
- Сядайте и мълчете. Ще обясня всичко, но само ако седнете и ме изслушате спокойно. Да, успях да убедя Лорда, че ще Ви привлека за неговата кауза, но само и единствено, за да му попреча да предприеме някакви действия, застрашаващи живота Ви. Мога да се оправдая като кажа, че не искам ученици да умират докато съм директор, но това ще е една миниатюрна част от истината. Не искам Вие да умирате, защото няма да е справедливо. Не желая смъртта Ви защото болезнено ми напомняте за майка Ви. Да, аз познавам Кийра Зимер, по настоящем Мейферт. Бяхме съученици в един випуск, но тя беше в Рейвънклоу. Зпознахме се в часовете по отвари и аз бях възхитен от таланта и ума й и реших да се сприятеля. Нямах много приятели, освен Лили Евънс. Тогава все още ми беше приятелка. Тя ми помогна да се доближа да майка Ви и тримата станахме много добри приятели, макар компанията ми от Слидерин да не ме разбираше. Така беше до пети курс. Тогава аз поех в грешната посока и пътищата ни с Лили Евънс, която Вие знаете като Лили Потър, се разделиха. Но майка Ви остана до мен, въпреки че недоумявах защо. Само тя бе до мен когато завършихме училището и Лили се омъжи за онзи идиот Потър. Само майка Ви ме разбираше и подкрепяше и тогава аз направих втората си голяма грешка, след присъединяването ми към така наречените Смъртожадни. Тогава отблъснах майка Ви, прогоних я и несъзнателно съм я наранил - нещо, което разбрах наскоро. Третат ми голяма грешка бе да подслушам пророчеството, което онази некъдърница Трелони направи докато бе изпаднала в транс. Бях длъжен да го предам на Черния Лорд, но проблемът бе, че не бях чул цялото и Волдемор тръгна по следите на Хари Потър. Беше решен да затрие цялото семейство. Не ми пукаше за Джеймс Потър, дори може би копнеех той да умре. И за детето не ме бе грижа. Исках само Лили да остане невредима, защото цял живот съм обичал само и единствено нея. Бях егоист и не разбирах, че тя ще е нещастна, ако загуби любимите си същества, защото смятах, че само аз мога да я направя истински щастлива. Наивно помолих Лорд Волдемор да не я погубва, защото я желая. Не можех да му разкрия истинските измерения на чувствата ми, защото не би разбрал. Той отрича любовта и щеше да убие лили само, за да премахне слабостта ми. А може би е усетил тази слабост и го е направил нарочно. Когато осъзнах, че не мога да разчитам само на обещанието на Лорда взех първото правилно решение в живота си и потърсих Дъмбълдор. Той не ми вярваше дълго време, но накрая се убеди, че искам само Лили да е добре и да е на сигурно място. Но дори и той не знаеше, че Петигрю е предател. Когато обвиниха Блек имах още една причина да го мразя, но вече и това нямаше смисъл, защото Лили бе мъртва, а с нея бе умряла и част от душата ми. Дъмбълдор ме отърва от Азкабан и аз останах в училището където бях на сигурно място, чакайки появяването на сина й. И той се появи, но аз видях в него само Джеймс с неговата арогантност и егоцентризъм. С течение на годините се убедих, че Потър прилича много повече на Лили, както не преставаше да твърди самият Дъмбълдор. Миналото лято той се прибра тежко ранен и не пожела да ми каже от какво. Нправих всичко по силите си да го спася и успях да огранича проклятието само до едната му ръка – поне така се виждаше. Всъщност проклятието бе вече дълбоко в организма му и през цялата година той умираше малко по малко. Накара ме да му обещая, че когато му дойде времето, няма да позволя младият Малфой да го убие, а ще го направя аз. Бях дал Нерушимата клетва да зкарилям момчето, за да си запазя прикритието. Истината е, че аз съм верен само и единствено на Албус Дъмбълдор и работя като шпионин само за него. За мен е непоносимо да виждам омразата в очите на хора, които уважавам като свои колеги от дълги години, но трябва да го изтърпя, за да мога да помогна и да не позволя на Лорда да ни зароби. Предложих на Волдемор да Ви направя негов човек, само за да Ви дам малко време. Професор Дъмбълдор се съгласи, че при това стечение на обстоятелствата трябва да Ви се каже истината и да Ви направим агент на Ордена на Феникса. Аз трябва да Ви вкарам при Смъртожадните, но не й преди да Ви бъде разкрита цялата истина за същността на Волдемор и да ти предам няколко урока по оклумантика. Разполагаме с ограничено време и няма нужда от изненадани физиономии и възклицания. Естествено е да не ми вярвате, но Дъмбълдор ще потвърди всичко казано от мен до тук и ще Ви разкрие останалата част, която аз не бева да чувам, защото е рисковано, въпреки уменията ми. Винаги има риск и аз съм го поел доброволно. Важно е да разберете, че всичко, казано в тази стая трябва да си остане в нея. И ни трябва вашия отговор незабавно щом чуете професора. Имате избор между това да се закълнете във вярност на Ордена и да помогнете на Потър с мисията му, като същевременно си спасявате кожата и това да не се съгласите, да се закълнете да мълчите и да си подпишете смъртната присъда, защото скоро Волдемор ще изгуби търпение и ще нареди на някого от двамата Кароу да Ви очисти. Повярвайте ми, че ще го направят с голямо удоволствие и никак няма да е бързо. Оставям Ви с професора и ще заключа отново. Когато приключите и се закълнете да мълчите, каквото и да сте избрали, врата сама ще се отвори. Ако изберете живота, за съвместната ни работа ще е по-удобно насаме да се обръщам към вас на ти. Същото ще важи и за вас.
С тези думи Снейп излезе от кабинета и остави вцепенената от изненада и ужас Дена да се взира в празното пространство пред себе си. Господи, какво ставаше тук?! Сивиръс Снейп току що се изповяда пред нея и й каза, че трябва да се превърне в двоен агент, за да оцелее! Дена не се и съмняваше, че е истина. Нямаше смисъл да й разкрива толкова интимни неща от живота си и тайни за Волдемор, след като думите му лесно можеха да бъдат опровергани от професор Дъмбълдор. Някой я повика тихо по име и Дена се обърна към мястото откъзето идваше гласа.
Професор Дъмбълдор я гледаше тъжно над очилата си с рамки във формата на полумесец. Незнайно защо, но щом погледна в сините му очи Дена усети как спокойствието се разлива по цялото й тяло, сякаш се бе потопила в гореща вана.
- Той казва истината, дете. Аз съм свидетел, че всяка негова дума е истина. Аз го накарах да ми се закълне, че когато му дойде времето ще ме убие. Не исках да свърша от ръката на Белатрикс Лестранж или с прегризан от Грейбек врат. Не, благодаря. Заразата вече бе подчинила тялото ми и ме убиваше мъчително, а изпитанието, през което бях минал с Хари, минути преди да бъда убит, бе изцедило последните ми сили.
- Какво изпитание, сър? – попита Дена заинтригувано.
- Време е да ти обясня какво представлява Черния Лорд, щом ще се изправиш пред него. Сивиръс не знае за същността му, защото не искам да го плаша допълнително. Но ти си длъжна да знаеш. А и двамата отлично знаем, че дядо ти те е научил на оклумантика. Познавам го отлично и не вялвам да е оставил внучката си незащитена.
- Така е, професоре. Не ме е оставил незащитена. Порофесор Снейп го чака голяма изненада с мен.
- Точно заради това бях сигурен, че щесе справиш. Той смяташе, че ще ти е нужно много време и ще опасно. Не че няма да е – напротив. Но ти имаш основата, над която може да се гради. Остава да научиш останалото. Затова трябва да ми отговориш на един важен въпрос, за да си спестим известно време.
- Добре, сър. Благодаря за доверието.
- Знаеш ли какво е това хоркрукс? – попита направо Дъмбълдор.
Дена така се стресна от въпроса, че направо се задави със собствената си слюнка. Тя много добре знаеше какво е хоркрукс, защото дядо й беше разказвал на какво са способни най-черните и зли хора, които се стремят към безсмъртие и власт. И хоркруксът спадаше към инструментариумът на най-черните вълшебници. Филип Зимер искаше да предпази внучката си от коварството на тоя свят като я научи на какво са способни хората за да постигнат целите си. А за хоркруксите бе научила преди две години и бе останала отвратена от това ка човек е способен на подобно нещо, само за да постигне едно ефимерно безсмъртие. Все пак душата остава безсмъртна, а плътта е преходна и непостоянна. Не бе разбрала, че е станала бяла като платно докато професорът не констатира този факт.
- Е, явно знаеш, така че минаваме нататък.
- Пофесоре, искате д а кажете, че Волдемор е направил хоркрукс и затова не е умрял, когато проклятието е покосило него, а не Хари?
- Всъщност не. Имаше седем хоркрукса. Два са унищожени – дневникът му и прътенът на рода Гонт. Точно заради този пръстен пострадах. Имах неблагоразумието да сторя нещо абсурдно и недопустимо, но сега не става въпрос за старческите ми грешки, а за хоркруксите на Том Риддъл. Точно преди да умра с Хари намерихме още един хоркрукс. Но остават още четири. Два смятам, че са скрити в предмети, принадлежали на Рейвънклоу и Хафълпаф, трети е в змията на Волдемор, Наджини, а четвъртия е в новото тяло на Волдемор. А сега нека ти разкажакак разбрах, че той е направил хоркруксите и как могат да бъдат унищожени те.
- Професоре, вие казахте ,че е направил седем! Седем! Това е нечувано! За да направиш само един е нужно да....да....
- Знам, дете и сега разбираш колко опасен е той и колко се е отдалечил от човешкото в себе си.
- Да се е отдалечил? Че то вече има ли нещо човешко у него. О, Мерлин, когато дядо ми разказваше на какво са способни хората за власт и вечен живот мислех, че това се е случвало много отдавна. Никога не съм вярвала, че ще срещна човек, който да е направил дори един хоркрукс. А тоя е направил седем. Да, два са унищожени. Дори може би три! Н осамо факта, че се е осмелил да направи такова нещо....просто не мога да възприема, да повярвам, че някой е способен да...
- Но е факт. По-добре седни, защото ми се струваш малко нестабилна в момента.
Дена последва съвета му и се отпусна на стола пред бюрото. Дъмбълдор изчака да си върне цвета и после й обясни подробно как и кога е разбрал за хоркруксите и как могат да бъдат унищожени. Накрая Дена напълно осъзна размерите на кашата, в която се бе забъркала, но нямаше връщане назад. Избра да живе е и се закле във вярност към Ордена и каузата, давайки обет за поверителност. В този момент чу как бравата прещрака и вратата се отвори. След петнайсет минути се появи и Снейп. Той й даде последни напътствия и каза, че ще я чака същата нощ , петнайсет минути след полунощ, в този кабинет за първото им занятие по оклумантика.
- Професор Снейп, ще трябва ли да нося черния знак? - попита момичето преди да тръгне, а сърцето й се бе свило.
- Да, ще се наложи. Ще те науча, как да го криеш, а после ще го заличим.
- Възможно ли е?
- Да, но ще е много болезнено. Ако се питаш, защо не съм махнал моя – не е зарази болката, а защото исках да ми напомня какво греш ка съм допуснал и какво ми костваше тя.
- Разбирам. – Рече тихо момичето.
- Дена. – повика я тихо Снейп и момичето се обърна въпросително към него.
- От сега нататък, когато сме насами и в присъствието на Черния Лорд, за теб съм Сивиръс.
- Добре. До полунощ, Сивиръс. – Рече момичето тихо и излезе от помещението.
- Тя ще се справи, Сивиръс – увери го Дъмбълдор. – Знам го.
- С цялата си душа се надявам да сте прав. – рече Снейп тихо и след като заключи кабинета тръгна надолу и скоро напусна замъка. Трябваше му малко чист въздух, за да си избистри мислите.
Дена се нуждаеше от същото и затова веднага щом напусна директорския кабинет се затича надолу по стълбите без да обръща внимание на хората, които се опитваха да я спрат. Изхвърча от замъка и се насочи към Забранената гора. Беше късен следобед и слънцето се беше скрило, така че в гората беше доста тъмно. Дена си намери удобно местенце в корените на огромен дъб, който отдавна се бе разделил с листата си и сега клоните му се протягаха досущ призрачни ръце, които искат да те сграбчат и отведат незнайно къде. Момичето не се уплаши от призрачния му вид и се сгуши в разклоненото коренище. Сви колене и отпусна глава върху тях. Мислите й се бяхя омешали и се лутаха безцелно в главата й. Но едно бе сигурно, чакаше я нещо страшно и тя трябваше да се справи с него сама. Не можеше да разчита само на Снейп, въпреки че бе убедена в искреността му. Дядо й я бе научил да разчита първо на себе си и после да дири помощ от другите. Най-много й тежеше, че не може да каже дори на него, макар и той да бе член на Ордена. Колкото по-малко хора знаеха за истинската същност на Том Риддъл, толкова по-добре. Крепеше я мисълта, че ще върши нещо добро, че ще помогне да бъд унищожен този изрод Волдемор. Дена не издържа и даде воля на сълзите си, които бързо потекоха като бистър ручей по красивото й лице. Когато и сълзите й пресъхнаха, Дена се изправи, приведе се в приличен вид и се обърна с лице към дъба.
„ Кълна се, че ще направя всичко по силите си, за да спра Том Риддъл, дори това да ми коства живота. Кълна се в кръвта си”. Изричайки тези думи, Дена извади пръчката си и измагьоса кинжал, с който сряза дланта си. Алената кръв закапа по ствола на дървото и бързо сестече към земята ,където веднага попи в почвата. С един замах на пръчката кинжалът изчезна, а раната на Дена се затвори и на мястото не остана никакъв белег.
С гордо вдигната глава Дена се запъти към замъка.
Върнете се в началото Go down
Fitzroy

Fitzroy


Брой мнения : 64
Points : 72
Reputation : 2
Join date : 15.04.2010
Age : 36
Местожителство : Somewhere in the Universe

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН]   Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyСря Юни 30, 2010 11:20 am

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 428062

~13~

ГРИФИНДОР СРЕЩУ СЛИДЕРИН – ВЕЧНОТО ДЕРБИ

Дена се събуди още преди да съмне и понеже не можа да заспи отново стана и се облече. Беше рано да слиза за закуска, но момичето все пак се отправи към изхода на общата стая. Но не отиде в Голямата зала, а излезе в парка. Чувстваше се объркана, нещастна и самотна и днешният мач бе последната й грижа. Толкова неща й се бяха струпали на главата, че куидичът й се струваше нещо далечно и маловажно на фона на предстоящото й представяне пред Волдемор.
Цяла седмица вече се измъкваше в полунощ, за да ходи на тренировките по шпионаж и оклумантика. Сивиръс, както вече бе свикнала да го нарича, бързо бе разбрал, че тя не се нуждае от уроци по оклумантика. Нито веднъж не успя да проникне в съзнанието й, колкото й упорито да се опитваше и остана доволен. Но имаше да я учи много за двойна игра – как да лавира и да жонглира с полуистини и откровени лъжи. Показа й трикове, за които Дена не бе й подозирала. А Дена започна да му вярва и да разчита на него за всичко свързано с бъдещето й. Много добре разбираше, че животът й зависи от този мъж и неговота спосбност да се имъква от опасните ситуации. Способност, на която се опитваше да я научи и за негово щастие Дена бързо схващаше.
Вятърът духаше силно и момичето се уви по – плътно в мантията си без да спира да върви. И тя не знаеше къде точно отива, но това нямаше особено значение. Слънцето вече изгряваше и небето бе станало пурпурно. Дена спря и се загледа как нюансите на розово, лилаво и циклама нежно преливат един в друг и гледката я успокояваше. Момичето нямаше и представа, че съвсем скоро ще преживее ужасен шок и той нямаше да има нищо общо с куидича.
След като си подреди мислите, доколкото това бе възможно в момента, Дена се запъти обратно към замъка, за да закуси преди мача. Не искаше да яхва метлата на празен стомах и да вземе да припадне от глад преди да е хванала снича. На масата на Грифиндор завари Джини и, незнайно защо Невил, който обикновено ставаше в последния момент. Момчето й се усмихна и после почервеня като доматите в чинията си. Когато Дена отвърна на усмивката му Невил направо се задави с тиквения сок. Джини поклати отчаяно глава – момчето беше вече на 17, но все още бе болезнено стеснително и не смееше да покани Дена на среща. Джини се чувстваше длъжна да му помогне, защото виждаше, че и Дена не е безразлична, но първо трябваше да подпита момичето какви са чувствата й към Невил, за да не вземе да забърка някоя каша вместо да помогне. Но преди Джини да е имала възможност да заговори Дена, дойде време момичето да се приготви за мача и не можеше да я притеснява в такъв момент. Знаеше, че ако тя беше на мястото на Дена и някой тръгнеше да я разпитва за предполагаемите й чувства към когото и да е било, точно преди куидичен мач, Джини няправо би го проклела. Затова поде офанзивата си с Невил, като се опита да го накара да покани Дена на разходка след мача. Поне като приятели и да се опита да се сближат или поне да й намекне за чувствата си. Не го остави намира докато не стигнаха до стадиона и не седнаха. Имаше прекалено много хора наоколо и Джини не искаше нечии любопитни уши да станат свидетел на разговора им.
Всички разговори секнаха когато вратите от двете страни на стадиона се отвориха и отборти полетяха стремглаво нагоре, а гласът на Луна отекна над стадиона.
- ЗДРАВЕЙТЕ ФЕНОВЕ НА КУИДИЧА! ДНЕС ЩЕ ГЛЕДАМЕ ЕДИН НАИСТИНА ОСПОРВАН МАЧ, ЗАЩОТО ЕДИН СРЕЩУ ДРУГ СЕ ИЗПРАВЯТ ГРИФИНДОР И СЛИДЕРИН! – Запалянковците в червено и златно ревнаха одобрително при споменаването на техния дом. От другата страна на стадиона същото направиха слидеринци.
Мадам Хууч напомни на капитаните да се поздравят, така че Дена и Драко бяха принудени да си стиснат ръцете. И двамата го направиха с такава неприязън, че ако някой ги гледаше отстрани би си казал, че са готови всеки момент да извадят пръчките и да се прокълнат един друг. Когато поздравяването приключи двамата яхнаха метлите и се вдигнаха във въздуха, а Мадам Хууч пусна куофъла.
- КУОФЪЛЪТ Е ПУСНАТ И МАЧЪТ ЗАПОЧНА! НОВАТА ГОНЧИЙКА НА ГРИФИНДОР ВЕДНАГА ЗАВЛАДЯ ТОПКАТА! МЕЛИНДА СМАРТ Е САМО ТРЕТИ КУРС, НО Е ОБЕЩАВАЩ ИГРАЧ! КОЛКО УМЕЛО СЕ ИЗМЪКНА САМО!
Един блъджър току –що бе прехвърчал покрай главата й и момичето ловко го избегна без да изпусне топката. Пътят й веднага беше препречен от едър слидеринец, който се падаше бияч, и се опита да я удари направо с бухалката, но не успя и Мелинда продължи към головите стълбове на Слидерин. Преди пазачката им да се усети Мелинда отбеляза първият гол.
- ДЕСЕТ НА НУЛА ЗА ГРИФИНДОР! КАЗАХ ВИ ЧЕ ТОВА МОМИЧЕ Е БЛЕСТЯЩО!
В следващия момент блестящото момиче получи блъджър в корема и ако не беше мигновената реакция на Пийкс и Кут Мелинда щеше да се пребие. През това време един от слидеринските гончии се опита да отбележи гол, но Дийн не си беше позволил да се разсейва и спаси топката. Дена беше поне на десет метра над тях и търсеше снича, така че не разбра какво се бе случило току що.
Играта на Слидерин ставаше все по-груба и брутална и те май не осъзнаваха, че като правеха фал след фал, и печелеха наказателни удари за Грифиндор, започваха упорито да изостават в резултата. Демелза отбеляза три наказателни гола, а Деймиън Грант – два и така Грифиндор поведоха с шейсет на нула, а от снича още нямаше и следа. Дена усети, че Драко я следва по петите и се сети, че Джини я бе предупредила за тоя му ход. Беше й казала, че той винаги е разчитал Хари пръв да забележи снича и едва тогава да тръгне да го гони. Но дена нямаше да му позволи да го направи пак и се подготви за заблуждаваща маневра. Внимателно огледа небето наоколо, за да е сигурна, че сничът не е наоколо и едва тогава се реши да приложи тактиката си. Спря се на едно място и после заби поглед надолу, в следващия момент се стрелна стремглаво към земята и Драко веднага я последва, но преди да се усети тя зави нагоре и той остана да кръжи на около пет метра над земята. След малко се усети и отново се качи нагоре, но не откри Дена, която този път наистина бе видяла снича окологоловите стълбове на Грифиндор и се бе насочила към тях. За нейно нещастие Драко бе чул един от съотборниците му да го насочва точно към нея и снича. След малко се оказаха рамо до рамо и Малфой се опита да я изблъска, но Дена го изблъска по-силно и се гмурна надолу към снича. На милиметри от земята тя успя да хване снича и да се отклони със спираловидно движение излитайки настрани.
- МЕЙФЕРТ ХВАНА СНИЧА! ВИДЯХТЕ ЛИ КАКВО ВЕЛИКОЛЕПНО ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ФИНТА НА ВРОНСКИ! ГРИФИНДОР ПЕЧЕЛИ С 210 НА НУЛА! ТОВА БЕ ПОСЛЕДНИЯТ МАЧ ЗА СЕЗОНА И ГРИФИНДОР ГРАБНАХА КУПАТА ПО КУИДИЧ С ОБЩО 530 ТОЧКИ!
Дена се приземи леко на земята, но веднага бе повдигната от съотборниците си, които бяха на върха на щастието. Обаче те трябваше да я пуснат скоро, за да може да поеме купата от професор Снейп. Той бе дошъл специално заради нея – за да е сигурен, че момичето нямаше да пострада. Щом Дена взе в ръце купата и я вдигна над главата си всички грифиндорци се развикаха от щастие. Джини се затича към Дена и прегърна приятелката си, а когата накрая я пусна, целия отбор се отправи към общата стая на Грифиндор, за да полеят случая с бирен шейк и тиквено шшампанско ( и огнено уиски, което някой бе вкарал контрабандно).
Празненството беше пищно и диво и всички си прекраха супер. Непреставаха да преговарят моменти от мача и най –вече улавянето на снича. Наближаваше полунощ и Дена стана малко раздразнителна, защото наближаваше времето за обучението й. Затова и не пи алкохол, въпреки многобройните предложения. Трябваше да е луда, за да се яви пияна пред Сивиръс Снейп. Самата мисъл, за подобна постъпка бе направо нелепа и на Дена й стана смешно като си представи картинката. Но в полунощ Макгонъгол прекрати празнуването и пет минути по-късно Дена успя да стигне до кабинета на Снейп.
Сивиръс я чакаше и не изглеждаше особено щастлив, че я вижда. Дена бе свикнала с леката му усмивка, когато идваше при него и сега й стана криво.
- Добър вечер, Сивиръс. Защо си сърдит ? Нещо лошо ли се е случило2
- Не съм сърдит, а разтревожен. Имам лоши новини за теб.
- Волдемор се е отказал да ме вербува и иска да ме убие? – каза почти през смях Дена.
- Да не би да си пила? – попита я мъжът раздразнено.
- Не, разбира се, но не мога да отрека, че във всеки момент очаквам да се случи точно това и някак вече свикнах с тая мисъл.
- Не е това. Мисля ,че е по-добре да седнеш.
Дена го послуша и седна на един от тапицираните столове, като не откъсваше очи от него. Сивиръс я гледа напрегнато няколко минути и после каза с почти гробовен глас:
- Дена, дядо ти е бил отвлечен от Рабастан Лестранж и още един от хората на Черния Лорд, докато е излизал от „Свети Мънго”. Черния Лорд е искал да го разпита. Току-що научих от Амик Кароу, при това едва му измъкнах информацията. Явно Волдемор не иска да научаваш, за да не се настройваш против него и вярва, че аз наистина съм те вербувал и ти вече си му вярна. Имам лошото предчувствие, че ще използва дядо ти, за да докажеш, че си вярна на каузата му.
- Ще иска да го измъчвам, нали? – прошепна Дена ужасена.
- Мисля, че точно това е намерението му. Щу уведомя Ордена и те ще опитат да го измъкнат. След като Дъмбълдор си отиде дядо ти е тяхната опора и няма да позволят да загине. Ще направят всичко възможно, за да го спасят.
- И ще загинат много невинни хора. А и дядо няма да се остави да го спасяват и ще направи всичко възможно, за да се справи и сам. Знам, че може. Той ме е обучавал и знам на какво е способен! – Дена се разсмя. – Волдемор си вкара таралеж в гащите.
- Ако желаеш ще отложим днешния...
- За нищо на света! Дядо не би искал заради него да зарежа делото си и да тъна в отчаяние, което няма да ми помогне по никакъв начин. Така че продължаваме.
И продължиха с обучението, защото Дена бе готова на всичко, само за да не мисли за дядо си и това, че сега бе в ръцете на Волдемор. Но, когато се прибра в спалнята, се хвърли на леглото без въобще да се преоблече и се разплака горчиво.
Върнете се в началото Go down
Fitzroy

Fitzroy


Брой мнения : 64
Points : 72
Reputation : 2
Join date : 15.04.2010
Age : 36
Местожителство : Somewhere in the Universe

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН]   Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyСря Юни 30, 2010 11:25 am

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 428063

~14~
ГОСТЪТ НА ЧЕРНИЯ ЛОРД

Мастилено черната нощ бе паднала преди часове, но над имението Малфой грееше пълната луна и къпеше къщата в сребърна светлина. Из пищните градини, оформени като произведение на изкуството, но без нито един цвят поради късния сезон, обикаляха няколко тъмни фигури, чиято единствена цел бе да наблюдава за нежелани посетители. Караулът се сменяше на всеки кръгъл час и покрай тях не можеше и пиле да прехвръкне. Щом човек преминеше тежките порти от ковано желязо вече бе невъзможно да се магипортира, а самото имение бе неотбелеижимо и му бяха направени още дузина заклинания - за отблъскване на мъгъли, капани за натрапници и прочее черни магии.
Самото имение бе наистина огромно - на четири етажа, с три крила, с над петдесет стаи и пищно обзаведено в стил Сецесион – смесица от всички стилове в архитектурата, характерен за Западна Европа в края на 19 ти век. Мебелите бяха богато орнаментирани и тапицирани с коприна и кадифе, а повечето орнаменти представляваха извити под различни форми змии. Цветовете, които преобладаваха бяха зелено, сребристо и черно, както във всеки дом на себеуважаващи се чистокръвни слидеринци, а фамилия Малфой бяха едни от най-големите родове верни на дом Слидерин.

В огромната трапезария на имението Черният Лорд седеше в голям, тапициран с черна кожа стол, а Наджини се бе увила около врата му. Риддъл нежно я галеше по главата и шептеше нещо на змийски. Единственото същество, към което Том Риддъл бе истински привързан бе тази змия. Дори Белатрикс Лестранж не можеше да се похвали, че я удостоява с такова огромно внимание, каквото се полагаше на това същество. Волдемор очакваше да въведат новият му пленник, макар самият той да предпочиташе думата „гост”. С нетърпение очакваше да зададе въпросите си на Филип Зимер – приемникът на Дъмбълдор. Сведенията, които бе получавал до сега от хората си и най-вече от Снейп, го бяха навели на мисълта, че ако сега унищожи Зимер, ще пречупи Ордена на Феникса, отнемайки им обединяващото звено, или поне ще ги разедини и отслаби съпротивата им. Защото при сегашното положение, бе принуден да признае, че тези хора са силна опозиция, но не и непобедима. Но основната му цел оставаха две неща – да намери пръчката на Ориста и с нея да довърши Потър. Но за да го стори му бяха необходими отговори и щеше да ги получи от Зимер.
Волдемор вдигна глава и впери очи в мъжа, когото току що бяха вкарали в помещението, карайки го да коленичи пред Лорда. Въздъхна и наруга мислено некадърниците, които му се налагаше да управлява. Изрично бе заповядал да не нараняват мъжа по никакъв начин, а тези идиоти го бяха пребили. Реши, че ще се занимава с тях по-късно и то по начин, който нямаше да им хареса. Щяха да разберат защо не трябва да пристъпват или интерпретират по свой си начин заповедите му. Волдемор направи едва забележим жест с ръка, но присъстващите смъртожадни веднага излязоха от помещението оставяйки господаря си насаме с пленника. Сам човек не представляваше заплаха за Лорда и те го знаеха отлично. Черният Лорд се вгледа в кафявите очи срещу него и без всякакво предупреждение нахлу в съзнанието на мъжа.
Болката бе вцепеняваща и Филип имаше чувството, че главата му се е превърнала в къс лед, който някой раздробява на парченца. Напрегна всичките си сили, за да затвори съзнанието си, както бе правил хиляди пъти до сега, но този път се провали. Волдемор вече бе проникнал в съзнанието му и Филип бе безсилен да го спре. Искаше да умре, защото не би понесъл да се превърне в предател и заради него да загинат хиляди невинни хора. Но бе лишен от възможността да си отнеме живота, тъй като китките му бяха здраво вързани зад гърба. Усещаше как жилавите въжета се впиват в плътта му и в един момент си помисли, че с тях може да си пререже вените. Забрави обаче, че Волдемор има достъп до мислите му и прозря това негово намерение.

Черният Лорд замахна веднъж с пръчката и въжетата изчезнаха, а с втори замах Филип се оказа в някакво парализиращо поле, в което не можеше да помръдне и мускул, колкото и да се опитваше. Зимер се почувства като потопен в течна стомана и единственото, което можеше да направи бе да очаква следващото действие на Волдемор. Но такова не последва. Том Риддъл обикаляше около прикования в полето магьосник и го оглеждаше, преценяваше, анализираше. Беше време да зададе въпросите, които го интересуваха, но реши да подходи по-различно и да започне отдалеч.
-Е, Зимер, защо се върна тук след толкова години в чужбина? О, да... Много добре знам къде си бил и какво си правил. Написах си домашното – проучил съм те основно. Обичам да знам всичко за враговете си, а ти си един от тях. Е, защо се върна сега? За да заместиш Дъмбълдор? Защото в Щатите ти запари под задника или от носталгия към доброто старо време?
-Липсваше ми грозната ти мутра, в интерес на истината! – Зимер се ухили до ушите. Знаеше, че ще умре, но предпочиташе да разгневи Волдемор и да го убият преди да е издал другарите си. Сам не знаеше колко ще издържи на мъченията този път.
-Колко мило....радвам се, че изпитваш толкова....топли чувства към мен. – Лордът се подсмихна леко, защото отлично разбираше какво цели противникът му. Но се бе научил да пуска хапливите забележки покрай ушите си. – Но това не е изчерпателен отговор на въпроса ми. Ще повторя – Какво правиш обратно на Острова ? Кой те повика и защо?
-Стига Риддъл, много добре знаеш, че бях в Ордена и първия път. Нямат причина да не повикат, а аз реших, че е мой дълг да се отзова. И без това вече ми доскучаваше на онова място. Градинарството не е моята стихия.
-О, знам, че беше в Ордена от самото му създаване. Въпросът е, защо Дъмбълдор не те повика веднага щом онзи лигльо Потър му каза, че съм се завърнал? Защо идваш две години по-късно? Какво прави през това време?
-За съжаление Дъмбълдор е мъртъв и заслугата е твоя, макар да не си го направил лично, както много би ти се искало. Затова не мога да ти кажа, защо не ме е повикал преди две години. В интерес на истината, аз разбрах, че си се върнал едва това лято, след като ми съобщиха за смъртта на Албус. Може би моят скъп приятел не е искал да нарушава спокойствието на старините ми заради твоята не особено впечатляваща особа.
-Продължаваш да ме предизвикваш с надеждата да те убия в гнева си преди да си ми дал необходимите отговори. Не се хаби старче, няма да се получи. Да речем, че ти вярвам. Вече няма голямо значение защо и кога са те извикали, важното е, че дойде и започна да ми се месиш в делата.
-Хайде да не се обиждаме сега! Ако аз съм старче, за теб не знам какво остава... Само пет години съм по-малък от теб, Том. Да си имаме уважението....така да се каже...
- Добре Филип, да си имаме уважението...щом казваш. Ти се върна и почна да ми се бъркаш в делата, да елиминираш мои подчинени, да криеш хора, които искам да елиминирам...С една дума - пречиш ми.
-Радвам се да го чуя. – Филип се разкикоти. Трябваше да се постарае повече, за да го разяри. За нещастие на Филип, Волдемор бе станал търпелив. Явно годините прекарани като низше същество го бяха научили на търпение и самоконтрол. Ако Том го беше заловил преди шестнайсет години, Филип щеше да е мъртъв след втората си нахакана реплика.
-Виждам от кого е наследила дързостта си внучката ти. И тя започна да ми пречи, но скоро ще поправя това.
-Не я закачай, мръснико! – Това Филип не го бе очаквал и споменаването на Дена го извади от контрол.
-Губим самоконтрол, а? О, да...скоро, много скоро, Дена Мейферт ще стои до мен и ще изпълнява всяка моя заповед. Всяка. Чудя се дали да не те опазя жив докато това се случи и да те използвам като тест за вярност. Ще я накарам да те убие, за да ми докаже лоялността си. Или пък да те оставя да гледаш как тя измъчва мъгълски деца по мое нареждане. Кое би ти причинило по-голяма болка. Всъщност Филип ти не си тук, заради Ордена, а за да ми кажеш абсолютно всичко за внучката си. Ще те накарам да ми кажеш на какво си я научил, какво знае и може и докъде е способна да стигне. Ще ми кажеш всичко, което искам да знам и накрая може и да се смиля и да те убия, вместо да те карам да я гледаш как предава идеалите ти.
-Фантазираш си, ако си мислиш, че ще ти кажа каквото и да е било за нея. А и тя никога няма да предаде ценностите си, за да преследва власт и слава.
-Бъркаш, Филип. Сам не знаеш колко бъркаш. Тя вече е моя. Снейп се погрижи да я вербува и ме увери, че момичето е минало на наша страна, при това напълно и без много да му мисли. Примири се, Зимер...Ти се провали, при това по всички параграфи. – леденият смях на Лорда отекна зловещо в помещението .
-Не вярвам и на една твоя дума! Казваш го само, за да ми причиниш болка. За толкова глупав ли ме мислиш, та смяташ, че може да ме излъжеш толкова лесно. И аз ги мога тези номера, Том. Познавам Дена по-добре от себе си и знам, че тя никога няма да ти служи. Нито насила, а още по-малко пък доброволно.
Докато Филип изричаше тези думи, умът му усилено работеше и търсеше начин за бягство. Стана му ясно, че Волдемор наистина иска нещо от Дена и Филип нямаше да позволи тази отрепка да се доближи до внучката му. По никакъв начин!
-Ако ти се окажеш прав и Дена не ми е истински вярна, ще я убия пред очите ти, но не и преди да накарам и двама ви да проклинате деня, в който сте се опълчили на Лорд Волдемор. – Явно Лордът се бе усъмнил в твърдението на Снейп и бе допуснал, че е възможно момичето да мами и двамата и да иска да се внедри, за да носи информация на Ордена. Имаше си начини да я подложи на проверка, а и без това идеята му бе да я използва като агент в Ордена. Снейп вече не можеше да прави това, защото всички го мразеха.
-Ще има да чакаш подобен момент, Том. Това ще се случи просто...НИКОГА! Гарантирам ти го!
-Добре, Филип, както кажеш. Знаеш ли, ти наистина няма да си ми полезен повече. Сам ще науча каквото искам за момичето и после ще разбера каква е истината. Аз винаги разбирам каква е истината. А сега ти, Филип Зимер, ще умреш. Но ще се биеш достойно, защото аз винаги оставям враговете си да намерят достойно смъртта си.
Волдемор замахна с пръчката и полето около Филип изчезна мигновено, а след секунда собствената му пръчката се оказа в ръката му. И двамата спазиха протокола и се поклониха един на друг. Дуелът започна....
-Круцио – нападна Волдемор пръв.
Филип блокира проклятието с безсловесно заклинание представляващо стена от сгъстен въздух, през която проклятието не можеше да премине. Зимер нямаше време за дълъг дуел и трябваше незабавно да се омита от това място. Докато държеше стената активна, протегна другата си ръка и барикадира вратата, така че да не нахлуят слугите на Лорда преди да е успял да офейка.
В момента, в който Филип премахна стената, Риддъл атакува със същото, но мъжът използва силата на проклятието и го пренасочи към прозореца, който с невероятно силен звънтеж се натроши на парчета. И така пътят му за бягство бе осигурен и на Зимер му оставаше само още едно нещо. Прибра пръчката си и, преди Волдемор да се усети, в ръцете му вече се рееше огромно кълбо от течен огън, който магьосникът запрати към Черния Лорд. Кълбото се стрелна към целта си и мигновено я погълна. Филип веднага се хвърли към прозореца и изскочи навън. Побягна към портите и не се изненада, че никой не го спира, защото всички се бяха отправили към нечовешките викове, които идваха откъм сградата. Зимер тихо изрече някакво заклинание и портите се отвориха на мига. Мъжът мина през тях и щом се озова от другата страна се магипортира.

Огънят обгръщаше жертвата си от всички страни и не му оставяше път към свободата. Изгаряше плътта почти до кост и причиняваше нечовешка агония. Волдемор се гърчеше в тази агония и виковете му можеха да събудят всеки мъртвец. Никой от приближените му не можеше да стори нищо. Просто стояха и гледаха как господарят им се мята в агония. Белатрикс бе успяла веднага да угаси пламъците, но Волдемор продължаваше да се мята в плен на неистовата болка. И беше очевидно защо – цялото му тяло бе жестоко обгорено, мантията му бе изгоряла върху тялото и малкото останало от нея бе полепнало по кървящата, обгорена, покриваща се с огромни мехури плът. На някои места плътта липсваше и се белееха костите. Всички бяха наясно, че това е Пъклоогън, но до сега никой не бе виждал с очите си какво причинява той на човек. Веднага щом Белатрикс бе угасила пламъците, бяха извикали Сивиръс Снейп и той се отзова незабавно. Щом влезе в помещението, където вонеше на изгоряла плът, Сивиръс се закова на място и целия пребледня като платно. Явно никога не бе виждал подобни поражения. Всички изтръпнаха от ужас при мисълта, че той няма да може да излекува господаря им. Самият Сивиръс се съмняваше в това, но бе длъжен да направи всичко по силите си, за да го излекува.

~*~

В същото това време, на хиляди километри от имението Малфой, Хари се хвана за челото и се строполи с вик на пода, където започна да се гърчи. Имаше чувството, че кожата му гори в адски пламъци и той не може да направи нищо, за да го спре. Ужасена, Хърмаяни коленичи до него и се опита да разгъне свитото му на топка тяло. Момчето продължаваше да крещи в адска агония, сякаш откъснато от реалността, намиращо се в някакъв паралелен свят, в който не съществуваше нищо друго освен всепоглъщащата болка. В очите на Хари избиха сълзи и се затъркаляха по лицето му, но той не разбираше, че са там. С него бе само болката, но скоро и тя се превърна в минало. Светът изчезна и се превърна в небитие.
Хърмаяни просто не можеше да го накара да дойде на себе си, макар да бе опитала с всичко, за което се сети – да го разтърси, да го вика по име, да му бие шамари. Бе се отказала и стоеше до него с влажна кърпа бършейки плувналото му в студена, лепкава пот чело. Хари се мяташе още малко в агония и после утихна. В първия момент Хърмаяни се ужаси, защото помисли, че момчето е умряло, но когато напипа пулс се успокои.
Половин час по-късно Хари се събуди с адско главоболие, но иначе бе в пълно съзнание за ставащото около него. Хърмаяни му обясни, че е използвала магия за левитация, за да го премести на леглото, където и се събуди. Разказа му какво точно е станало, защото момчето не помнеше абсолютно нищо от момента, в който го проряза жестоката болка в белега.
-Хари, какво мислиш, че се е случило? –тихо попита момичето, докато му подаваше канче с топъл чай.
-Нямам никаква представа! Наистина не знам какво може да е станало и защо, но усетих, че Риддъл изпитва жестока болка.
-Нали той прилагаше оклумантика срещу теб?
-Хърмаяни, болката беше нечовешка! Никога не съм изпитвал толкова силна болка и съм сигурен, че и той не е. Имах чувството, че изгарям в пламъци! Мислиш ли, че ако някой ти причинява подобна болка ти ще можеш да прилагаш оклумантика срещу когото и да е било?
-Не. Въпросът беше глупав. Извинявай.
-Няма за какво да ми се извиняваш. – тросна се момчето. След кратка пауза, която използва да отпие от чая, каза – Мисля, че Ти-знаеш-кой в момента е много лошо ранен. Усетих болката му, но не съм сигурен дали не е умрял.
-Хари, той не може да умре наистина и...
-Знам и точно там е проблемът! Ако унищожат това му тяло, а ние успеем по някакъв начин да унищожим всичките останали хоркрукси, как ще унищожим оная част от душата му, която е останала без обвивка?
-Дъмбълдор сигурно въобще не е предполагал, че и това може да се случи.
-Едва ли е мислел, че е възможно Риддъл да позволи да го наранят. Но някой е успял.
-Кой обаче? Кой се е доближил толкова до него, че е успял да му причини това? И дали още е жив?
-Малко вероятно. Хората на Ти-знаеш-кой сигурно вече са го убили.
-Не е задължително! Може да е избягал!
-Оптимистка! Ако е така съм готов да му предоставя цялото си злато в банката и да изтърпя още един такъв пристъп, само за да му го причини отново. Заслужаваше си изживяването, щом знам, че и него го е заболяло. Ако още е жив сигурно е много шокиран, че някой се е осмелил да го направи. А пък аз съм изненадан, че някой е успял.
-Би било чудесно да разберем кой е този герой... – замисли се Хърмаяни.
-Да. И аз бих искал да знам кой е, но най вече искам да знам как го е постигнал!
-Може би никога няма да разберем...
-Сигурно е така.
Когато Хари си възвърна силите, двамата си приготвиха багажа и се магипортираха много далеч от това място.

~*~

В същата нощ Моли и Артър Уизли бяха вдигнати от леглото от късен посетител. Артър бе изумен, че вижда именно Филип Зимер пред портата си и в първия момент отказа да го пусне, но мъжът знаеше всички пароли. И въпреки това Артър се заинати, защото бе възможно на прага му да стои отлично осведомен Смъртожаден, но когато Филип му каза какво е направил с Волдемор и, че внучката му е в сериозна опасност, господин Уизли му се довери и го пусна. Моли веднага се погрижи да промие раните на госта и да му сипе топла лучена супа, докато Филип разказваше надълго и нашироко за пленничеството си при Лорд Волдемор.
Върнете се в началото Go down
Fitzroy

Fitzroy


Брой мнения : 64
Points : 72
Reputation : 2
Join date : 15.04.2010
Age : 36
Местожителство : Somewhere in the Universe

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН]   Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyСря Юни 30, 2010 11:28 am

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 428061

~15~
ИЗНЕНАДИТЕ ПРОСТО НЯМАТ КРАЙ

Когато Дена се събуди и погледна през прозореца, пред очите й се белееше необятна шир. Явно снегът, който бе почнал да вали късно през нощта бе успял да натрупа плътни бели преспи. Момичето си помисли, че сигурно ще умрът от студ докато стигнат оранжерията за часа по Билкология, който отгоре на всичко, беше първият им час за този ден. Започна да се облича, но действаше бавно, защото мислите й бяха заети с други дела.
Тези други дела касаеха Ордена на Феникса, Сивиръс и Волдемор. Вече цяла седмица пропускаше обучението си, а и Снейп не се беше появявал в училището. Макгонъгол й бе предала писмо от дядо й и така момичето разбра защо пропуска срещи със Снейп. Бе чела писмото стотици пъти вече, но всеки път щом го прочетеше сърцето й се стопляше. Не защото Волдемор сигурно бе на смъртно легло, а защото виждаше равния едър почерк на дядо си. Дена пишеше по същия начин, но с по-дребни букви. Писмото държеше постоянно в себе си, в един таен джоб на мантията си, който сама бе направила. А писмото гласеше следното:

“Скъпа моя,
Аз съм добре и съм в безопасност. Дръж си очите на четири, защото Волдемор иска да те вербува и Снейп се е заел със задачата. Може би скоро Волдемор няма да е проблем, защото се погрижих да изпита болката която заслужава. Подарих му една топка Пъклоогън - да го видим как ще се оправи сега.
Всички в Щатите са добре и ти пращат цялата си любов.
С много любов:
Филип Зимер”

Когато Дена слезе на закуска и по навик вдигна поглед към преподавателската маса, трябваше да си прехапе езика, за да не извика от изненада, защото видя Снейп да седи на стола на директора и да разговаря с Амик Кароу. Явно тази вечер все пак щеше да има урок при него и момичето се зарадва, защото щеше да има възможност да попита Сивиръс какво се е случило с Волдемор и дали това ще попречи на плановете им. Можеше да се окаже, че Черният Лорд все пак ще предпочете да я убие, особено след като дядо й е използвал Пъклоогън срещу него.
Мислите й бяха прекъснати от Невил, който я дърпаше леко за ръкава на мантията, с надеждата, че момичето най-накрая ще го отрази. Дена се обърна към него и Невил заговори преди някой да реши да го прекъсне. Но не и преди да се наведе поверително към ухото й.
- Дена, били дошла с мен в Хогсмийд утре?
- Ммммм, да....Обаче, не забравяш ли, че и на двамата ни е забранено да ходим там? Освен това каквма работа имаш в Хогсмийд, ако смея да запитам?
- Не съм забравил и не е по работа. Ще дойдеш ли с мен на кафе?
- На среща ли ме каниш? - попита Дена изумена. Не бе очаквала това от Невил, но й стана много приятно.
- Да, точно така. Каня те на среща. Е, ще дойдеш ли?
- С удоволствие ще отида на среща с теб Невил, но не мисля, че Хогсмийд е подходящото място. Няма как да се промъкнем до там, дори с Мантия Невидимка. Винаги можем да се уединим някъде във парка на училището, нали?
- Ами Къщата на Крясъците? - изстреля Невил отчаяно. Джини му бе предложила да отидат в Хогсмийд, ако успеят да се измъкнат, но като резервен вариант му бе предложила призрачната сграда. Явно момичето имаше нещо на ум. - Никой няма да се сети да ни търси там!
- Пак трябва да идем в Хогсмийд, за да влезем в нея, Невил. - напомни момичето.
- Всъщност не. Има друг вход - през Плашещата върба. - момчето я погледна с надежда.
- Ами...добре. Да ти кажа странни предпочитания имаш за място на първа среща. - Дена се замисли за момент и после реши да кара направо. - Невил, защо всъщност ме каниш на среща? Освен, че явно ме харесваш, имам предвид?
- Ами аз те харесвам...и просто исках да ти го кажа насаме...в друга обстановка, тъй да се каже. Опитах да ти намекна, че те харесвам като ти пратих розата, но после видях, че съм забравил да сложа картичката...Винаги забравям нещо важно...
- О, Невил...значи ти си ми подарил розата? Благодаря ти! Беше великолепна и ухаеше толкова хубаво. Как разбра, че белите са ми любимите?
- Не знаех, че обичаш бели рози. Просто се научих да измагьосвам само бели и.... някак сметнах, че ти подхождат...
- О, Невил... Толкова е мило... Това беше най-красивата роза, която някога съм получавала. Наистина.
Комплиментът накара момчето да се изчерви, а Дена го прегърна приятелски. Тя наистина харесваше Невил, макар и повечето хора да смятаха, че той не е нещо особено. Не само беше умен и много смел, но имаше и голямо сърце, което Дена бе успяла да опознае през тези два месеца и половина, в които бяха заедно.
Е, Невил не беше като първата й любов, но и толокова по-добре. Мартин беше красавецът на училището, неговият талисман - най-добрият, най-красивият, най-умният и въобще по-по-най. Въобще не бе изненадващо, че Дена бе хлътнала по него, но момичето трябваше да се сети, че такъв като Мартин Таузенд няма как да обърне внимание на момиче като нея. Но тя не се сети и допусна той да й разбие сърцето.
Две години Дена събираше парченцата и едва ги бе залепила. Разумът й казваше, че сега въобще не е моментът за романтична връзка по ред основателни причини, но сърцето й казваше, че ако не му позволи да изжевее една такава нежна авантюра, ще се побърка тотално. Дена бе сигурна, че Невил няма да се държи като другите момчета. Бедничкият беше толкова свит и явно нямаше опит в ромнатичната сфера. Дена нямаше да го лъже и щеше да е пряма с него. Нямаше да крие, че не е влюбена в него. Всъщност и тя не знаеше какво точно изпитва към момчето - дали е привързаност, приятелска обич или имаше и нещо по-силно. Знаеше само, че Невил я вълнува, че я е грижа за него и не иска да го нарани.
Уговориха се на другия ден той да я заведе на уреченото място преди пладне - не можеха да определят точен час, защото трябваше да се измъкнат незабелязано от замъка докато другите ученици отиваха в Хогсмийд и да се доберат до Плашещата върба.
Когато Дена си погледна часовника, без малко да получи удар - беше закъсняла с цели десет минути, но същото се отнасяше и за Невил. И двамата веднага си грабнаха нещатаи хукнаха към трета оранжерия. Професор Спраут ги изгледа кисело, когато я прекъснаха, но ги извини, защото им се случваше за пръв път да закаснеят толокова сериозно. Двамата не обелиха и дума един на друг по време на часа, но Невил успя да спечели цели 30 точки за Грифиндор, отговаряйки на два много трудни въпроса.

Беше полунощ и Дена крачеше по пустите коридори на замъка, на път за директорския кабинет. Когато стигна до масивната врата с чукало във форма на грифон, почука тихо и влезе щом чу гласа на Сивиръс, даващ й позволение.
- Добър вечер, Сивиръс? - каза момичето с лека усмивка. - Какво стана с Волдемор? Успя ли да го задържиш в света на живите?
- Ти как... - започна Снейп, но спря в момента, в който Дена му подаде писмото от дядо си. Мъжът го прочете внимателно няколко пъти и после вдигна поглед към Дена, която се бе разположила удобно в мекото кресло пред него и му се усмихваше като котка току-що изяла цяла тава с канарчета. Това момиче направо го изумяваше. Всеки урок завършваха с опит да надникне в съзнанието й и всеки такъв бе провал. Усвиката й го накара да й се усмихне в отговор. - В интерес на истината успях! Въпреки че исках да го гледам как се гърчи в агония.
- Но нямаше избор. Щеше да си развалиш прикритието, а и... - тук Дена се спря да изрече това, което бе напът да издаде. Още не му бе времето той да научава, но Снейп я изненада и продължи изречението.
- А ако бе умрял, онази част от разпарчетосаната му душа щеше да остане без обвивка и щеше да е невъзможно да се унищожи, докато не приеме отново физически облик.
- Професор Дъмбълдор ти е казал?
- Видях се принуден да го направя - намеси се самият професор. - в противен случай Сивиръс нямаше да разбере защо волдемор трябва да остане жив за момента.
- Поне сега ще си казваме нещата направо. Без заобикалки и увъртания. Ще е много по-лесно, защото няма да се чудя какво мога или не да ти кажа.
- Предполагам, че е така. Като стана въпрос засподеляне, какво става между теб и Лонгботъм?
- За сега не е станало нищо сериозно. Покани ме на среща и толкова. Щеше да е много по-удобно, ако не ни беше забранил да посещаваме Хогсмийд, но станолото - станало. Имай предвид, че по принцип не давам обяснения за личния си живот, но обстоятелствата изискват друг подход и правя голямо изключение.
- Оценявам го. - Снейп кимна леко, потвържавайки думите си. - Смяташ ли да задълбочиш връзката?
- В момента нямам представа дали ще има връзка или ще останем на ниво приятели. Изпитвам симпатия към момчето, но сама не съм наясно с чувствата си. Не исках да го режа, защото и без това е стеснителен и едва се реши да ме покани.
- Къде ще се срещнете? - полюбопитства Снейп.
- Мислех да е някъде в парка, но Невил предложи да е в Къщата на крясъците, като ще минем през Плашещата върба. Утери, преди пладне. Ще бъда признателна, ако отдалечиш Кароу от това място и по това време.
- Лонгботъм имал интересни представи за романтична среща. - подметна Снейп.
- Мда. И аз това му казах. Както и да е, в момента личният ми живот не е от такова огромно значение. Важното е дали Волдемор не е размислил за моето вербуване. След като дядо ми му причини това може да е решил все пак да ме убие. Един вид назидание за дядо ми.
- Истината е, че нямам представа, защото Лордът се възстановява бавно и в момента не говори, за да си пести силите. Коства ми огромни усилия да възстановя плътта там, където огънят бе стигнал до самата кост. Филип изобщо не си поплюва! Да изпрати огън срещу Волдемор!
- Не забравяй, че дядо не знае за хоркруксите! Искал е да му попречи да ми навреди. Съветвам те да си пазиш гърба защото сигурно и за теб е намислил нещо.
- Страхотно! - възкликна Снейп. Личеше, че е леко изплашен. - Никой не може да се защити от Пъклоогън. Ако дядо ти реши, че...
- Напротив, човек може да се защити. Ако си силен и способен магьосник можеш. Волдемор явно не е знаел това, наред с много други неща, които е решил да пренебрегне през годините. Аз мога да се предпазя от такъв огън, дядо също може. Ще те науча, за да можеш и ти. Не искам да ти се случи нещо...тъй де.... с теб загива и моят шанс да се спася. - Дена млъкна внезапно и се изчерви.
Снейп разбра, че вече й е влязъл под кожата и момичето е загрижено за него, но по някаква причина не иска да го показва. И беше напълно прав. Дена се бе изпуснала неволно и доста несполучливо бе замазала положението. И за да стане още по-конфузно, бързо насочи разговора към същността на въпроса - а именно вербуването й.
Преговориха наученото до този момент и Сивиръс й обясни още няколко важни детайла при шпионажа от такова естество. После мъжът направи още няколко неуспешни опита да проникне в съзнанието й, но всеки път съпротивата й бе яростна и при последния му опит Дена, без да иска, нахлу в неговото съзнание и видя обгореното тяло на Волдемор и как Сивиръс се опитва, да го възстанови. Гледката изключително много я зарадва.
- Добра работа е свършил дядо! Това ми напомня, че ти обещах да те науча да се защитаваш от пъклоогъня.
- Да обеща ми. - засмя се мъжът. - Е, как става това.
И дена му обясни подробно как да направи заклинанието и го накара да опита. За първи път видя Снейп наистина притеснен и му каза ,че няма намерение все още да използва истински огън срещу него, но все пак това непременно ще стане в следващите дни.
Излезе от директорския кабинет едва в три и половина сутринта и веднага се запъти към кулата на Грифиндор. Дебелата дама вече бе свикнала с тези й прибирания и не направи коментар. Снейп й беше приложил някакво зклинание и тя не можеше да каже на никого за нощните разходки на момичето. Но не Сивиръс не можеше да направи заклинание на Джини Уизли, за да я накара да си стои в спалнята. Когато Дена влезе в общата стая пред нея стоеше именно Джини Уизли, облечена в небесно син халат, с ръце на кръста и намусена физиономия. Дена започна да прехвърля извинения в ума си и за да си спечели време реши да се пошегува.
- Мамо, обещавам повече да не правя така! Моля те не ме бий! - момичето запърха с мигли и се ухили на Джини, но това явно не вършеше работа.
Джини грабна лявата й ръка и вдигна ръкава й, явно очаквайки да види Черният знак и бе изненадана от липсата му.
- О, Волдемор пропусна да ме бележи като негова собственост! Сигурно скоро ще поправи грешката си! Какво те прихваща Джини? Как въобще ти хрумна, че е възможно да се присъединя към Волдемор? Забрави ли, че аз измъчвах Кароу? Освен това, доколкото разбрах от дядо си, Волдемор смята, че аз съм убила Грейбек и едва ли съм му любимката. По-скоро желае смъртта ми. При това я желае по-силно отколкото иска да спипа гаджето ти! Поне останах с такова впечатление от това, което ми каза дядо.
- Къде беше тогава?
- Бях в соварника, защото исках да подишам малко чист въздух и да поседя в компанията на совата си. Отдавна не е изпълнявала поръчка и мислех да я пратя на един дълъг презокеански полет с писмо до нашите в Щатите, но се сетих, че е опасно да получавам писма от близки, за да не ги използват срещу мен. А мама не би могал да се стърпи и д не ми опише подробно какво става. Така че просто двете с Мира си правихме компания, а аз си избистрях мислите. Защо, в името на Мерлин, реши, че имам нещо общо със Смъртожадните?
- Не излизаш за първи път. Напоследък ти се случваше често, а предната седмица въобще не излезе. По принцип няма нищо лошо в нощните разходки, но да ги спреш докато Снейп отсъства и да ги подновиш когато се върне... - признай, че е малко съмнително!
- Ти да не би да ме следиш? - възкликна Дена възмутена и се опита да не й проличи колко е уплашена. Все пак ако не можеше да заблуди дори Джини как очакваше да излъже Волдемор. Напрегна цялата си воля, за да не трепне и мускул докато изричаше явната лъжа. - Да, правя си нощни разходки, защото трудно заспивам и използвам времето да премисля събития от деня и въобще да си подредя мислите, но тези излизания по никакъв начин не засягат Сивиръс Снейп. А миналата седмица бях прекалено каталясала, за да излизам и заспивах веднага щом помириша възглавницата. Сега, ако не възразяваш, отивам да си лягам. Дано да успея да заспя, защото твоите неоснователни съмнения наистина ме засегнаха! - каза момичето и профуча покрай Джини.
-О! - само това успя да каже червенокоската, преди Дена да мине като фурия покрай нея и да затръшне силно вратата на спалните помещения.
За нейн късмет никой не се събудии Дена се тръшна на леглото. Поседя малко така взирайки се във върховете на лачените си ботуши и после стана и бързо се преоблече. Не преставаше да се псува наум, защото мразеше да лъже приятелите си, но се налагаше. Не знаеше какво ще стане, ако Джини още един път дръпне ръкава й по този начин и под него се разкрие ужасяващия Черен знак. Дена не можеше да избегне поставянето му, но се надяваше да не го слага в скоро време. Освен това щеше да й се наложи да носи дрехи с тесни ръкави, за да не я разкрият толкова лесно. И като се замисли, че се бе съгласила да отиде на среща! Нещо, което би трябвало да е супер, ако нямаше толкова проблеми на главата си.
Най-накрая Дена заспа, но сънят й съвсем не бе спокоен.


Върнете се в началото Go down
Fitzroy

Fitzroy


Брой мнения : 64
Points : 72
Reputation : 2
Join date : 15.04.2010
Age : 36
Местожителство : Somewhere in the Universe

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН]   Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyСря Юни 30, 2010 1:09 pm

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 426288

~16~
СРЕЩАТА

Дена имаше доброто намерение да се излежава до обяд тази събота, но плановоте й бяха осуетени от спомена за предстоящата среща с Невил. В първия момент простена недоволно, но после се въодушеви и бързо се измъкна от топлото легло отправяйки се към банята, за да вземе редовния сутрешен душ. Този път обаче се позабави повече, давайки си повече време за глезене и освежаване. Дена обожаваше водата и би стояла цял ден в гореща вана с много мехурчета, ако някога й се отдадеше сгоден случай. Баща й се шегуваше, че си има русалка, а не момиченце.
Той толкова много й липсваше, че чак й се плачеше. Усещаше липсата му като огромна бездна в душата си, която не знаеше как да запълни и болката беше ужасна. Липсваха й дългите и уморителни походи в гората, когато бяха само двамата и си говореха за всичко. Баща й винаги е обичал природата и когато е живеел в Ирландия е бил екскурзовод, а когато са се преместили в Щатите е станал горски рейнджър. Работата му бе свързана с дълги походи в гората и оглеждане на поверените му територии за бракониери, каквито често се навъртаха там. Когато случаят позволяваше, Ричард Мейферт взимаше дъщеря си на тези обиколки и й показваше чудесата на природата. Двамата прекарваха чудесно времето си и си споделяха всичко. Ричард можеше и да е мъгъл, но бе най-умният, добрият и честният човек, когото Дена познаваше. Момичето обичаше цялото си семейство, но за Ричард имаше специално място в сърцето й. Понякога усещаше, че той я разбира много по-добре отколкото дядо й би я разбрал. И сега й липсваха разговорите вечер на верандата, когато двамата седяха на малката люлка, завити с голямо индианско одеяло, и си говореха за нещата от живота, за училището на Дена, за амбициите, надеждите и страховете й. Всеки път когато момичето се чувстваше тъжно, уплашено или възмутено, само едн разговор с баща й я караше отново да се усмихва и отнасяше тревогите много далеч.
Дена копнееше с цялото си сърце за топлата му прегръдка, за нежната ласка и спокойствието в плътния му, топъл глас. Искаше да види пламъкът на живота да гори във великолепните му сиви очи. Макар да не й бе истински баща, двамата имаха еднакви по цвят очи и на Дена това много й харесваше. По този начин можеше да поддържа илюзията, че той е нейният истински баща и, че тя не е плод на един жесток акт на насилие. За нея Ричард Мейферт винаги щеше да е нейният баща. Само той и никой друг.
Момичето спря душа и облече розовия си, пухкав халат, като се загърна по-плътно в него, за да се предпази от внезапния студ, който я скова отвътре. Отиде до гардероба и се зае с изибирането на подходящи дрехи. Сети се, че ще са в Къщата на крясъцие, така че предположи, че ще е студено и прегледа запаса си от пуловери, за нещо “по-така”, както би казала майка й. Намери един красив черевен пуловер от ангора, с голяма поло яка, каквато Дена много обичаше. Беше й подарък от Ричард и точно заради това й беше любимият. Никъде не отиваше без него. Дрехата бе мека и пазеше топло, а ръкавите се разкрояваха в краищата. Стигаше до средата на бедрата й. Затова Дена предпочете да облече прилепнал черен панталон, като за езда и черните си кожени ботуши. Реши да остави пусната дългата си, пшеничено руса коса. Все пак отиваше на среща, а не на поход в планината. Рядко носеше бижута, затова и сега предпочете да се лиши от тях, но не пропусна да си сложи от любимия парфюм - свеж и закачлив цитрусов аромат.
Точно когато се обуваше, Джини влетя като ураган в стаята и застана пред Дена с кръстосани ръце и нетърпеливо изражение. Момичето я погледна озадачено и попита:
- Какво пропускам? Или искаш да продължим вчерашния си разговор?
- Пропускаш срещата си момиче, затова се размърдай. Невил, вече те чака там, а аз трябва да те заведа без никой да ни усети, че иначе лошо ни се пише. Алекто за малко да ни спипа докато отивахме с Невил. За вчера ти дължа извинение. - тук червенокоската виновно сведе поглед и каза тихо. - изобщо нямам право да ти се меся, но се изплаших. Той ни кара да се съмняваме във всеки и всичко. Съжалявам.
- Беше в правото си да изпитваш съмнения, Джини. И аз бих се усъмнила на твое място, но наистина нямаше право да ми търсиш сметка, защото не знаеш каква е истината. Видя, че се оказа нещо съвсем тривиално и само се почувства неловко, а мен ме ядоса. Приемам извинението ти, защото перфектно разбирам какво чувстваш и колко си разтревожена за любимия си човек. А и, както самата ти каза, обстоятелствата предразполагат към пораждане на съмнения дори в най-близките ти хора. А ти едва ме познаваш. А сега нека не караме Невил да чака повече и да тръгваме. Ти водиш.
Момичетата се прегърнаха и после се запътиха навън. Когато излязоха в парка, Джини я поведе по някакъв криволичещ път между оранжериите. Двете вървяха бързо и в пълно мълчание, за да не ги забележат лесно. Дена не спираше да се псува на ум, за това, че за пореден път излъга приятелката си и още повече, че щеше да я лъже много пъти занапред. А и как въобще се бе съгласила на тази среща след като знаеше, че не е възможно между нея и Невил да се получи нещо. Тя го харесваше много и дори изпитваше нещо като привличане, но не в това бе въпросът. Дена се нуждаеше от довереник, от приятел, който няма да я съди и от спокоен пристан, защото я очакваше истинска буря. Но момичето не искаше да нарани чувствата на приятеля си и прие да излезе с него, защото се опасяваше, че отказът й би му навредил адски много. Това съвсем не бе съжаление, а по-скоро загриженост за чувствата и егото на един много скъп и близък на сърцето й човек.
Стигнаха до Плашещата върба безпрепятствено - явно Сивиръс бе уважил молбата й и се бе погрижил семейство Кароу да стоят далеч от този периметър. Дена си помисли, че ще е хубаво да му благодари тази вечер. Джини прошепна някакви думички, на които русокоската не обърна внимание - не смяташе отново да се среща с Невил по този начин, или поне не в Къщата на крясъците. Доста дълго вървяха по тунела, който водеше към къщата, а по едно време почти пълзяха, защото пространството се бе снишило и стеснило и Дена имаше чувството, че ще се задуши - много мразеше тесни и затворени пространства.
Когато най-накрая се озоваха в Къщата на Крясъците, Дена въздъхна облекчено но Джини не я остави да си почине и я поведе нагоре към последния етаж. Стълбите скърцаха зловещо и малко се клатеха, но бяха чисти. Когато се огледа, Дена с изненада отбеляза, че стълбището бе почистено отпрахта и паяжините, които би трябвало до го покриват. Явно бе дело на Джини и Невил, които не са искали да я канят в мръотия и прахоляк. Беше наистина мило, че са си направили труда да почистят, само заради една среща. Най - накрая Джини спря пред плътна, вивено червена завеса и отстъпи в страни. Прошепна на Дена, че ще бъде два етажа по-надолу и да дойдат при нея когато решат, че са готови да тръгват. После се отправи надолу по стълбите като си тананикаше някаква песен на “Орисниците”.
Дена отмести завесата и влезе в един вълшебен свят. Огромната стая, с висок и леко крив таван, бе превърната във великолепна гостна. В излъсканата и полирана камина весело припукваше огън; полилеите бяха почистени и свещите им бяха сменени с нови - златисти; върху поправения и полиран до блясък дъсчен под, бяха застлани меки персийски килими в цветовете на Грифиндор; гредите от прозорците бяха махнати и им бяха поставени стъкла, които блестяха от чистота. Все пак над прозорците се спускаха тежки, кадифени алено червени завеси, а в средата на стаята бе оформен кът за разговори с удобен на вид диван и масичка отрупана със сладкиши, кафе, чай и други напитки. Навсякъде имаше коледна украса, а Невил, хванал ръце зад гърба си, я чакаше пред един от прозорците. Не чу кога е дошла, но щом Дена ахна от възхищение се обърна и сякаш цялото му същество засия.
- О, Невил! Прекрасно е! Как го направи? Направо невероятно! - момичето не можеше да повярва на очите си, които сега се пълнеха със сълзи от умиление. - И си направил всичко това заради мен?
- Разбира се, че заради теб. Е, идеята беше моя, а изпълнието общо - от Джини, две самоотвержени домашни духчета и мен.
- Домашни духчета ли? Те няма ли да те издадат? Не че е нещо незаконно или лошо, но Кароу няма да изпаднат във възторг, ако разберат.
- Не се бой. - успокои я момчето. - Доби и Крийчър са верни до гроб на Хари, а Джини им каза, че ние сме негови приятели и те на драго сърце се съгласиха да направят това за нас двамата. По-скоро ще си отрежат езика, отколкото да продумат.
- Просто нямам думи! Възхитително!
- Исках да те посрещна достойно, а не в някаква прашасала стара съборетина. Ела, нека седнем. - Невил посочи дивана до отрупаната с какво ли не масичка. - Искам да ти кажа нещо важно.
Двамата се настаниха на дивана един срещу друг и Невил взе ръцете на момичето в своите. Дена можеше само да го гледа и да чака, със затаен дъх, какво ще й каже. Невил се изчерви леко, но се взря в сивите очи на Дена.
- Знам, че се познаваме само от два месеца и половина, но истината е, че ти завладя мислите и сърцето ми от момента, во който те видях във влака. От тогава не съм престанал да мисля за теб. Не знам почти нищо за теб и в тези времена би било лудост да се доверя на непознат, но нещо вътре в мен ми казва, че мога да ти имам доверие. Може би е сърцето, което ми казва, че те обичам така както не съм обичал до сега, а може би е някакво шесто чувство, което ме кара да ти се доверя безрезервно.
Невил нямаше никаква представа каква болка й причиняват думите му, защото Дена знаеше, че не заслужава това доверие. Знаеше ,че ако откликне на чувствата му, ще е принудена да го лъже всеки път щом се появеше някакво подозрение и, че накарая ще го загуби. И този път тя ще е виновна. Този път тя ще разбие нечие сърце, както бяха разбили нейното някога. Всяка негова нежна дума се забиваше като кинжал в сърцето й, а то я търпеше и кървеше безмълвно.
- Не мога да те моля да отвърнеш на чувствата ми, ако не изпитваш нищо подобно към мен. Но те моля да ми го кажеш сега, а не после, когато може вече да е прекалено късно и за двама ни да се разделим като приятели.
Дена знаеше, че сега бе моментът да му каже, че не изпитва абсолютно нищо към него и трябва да запазят приятелските си отношения на нивото, в което бяха преди тази среща. Но когато се вгледа в молещите му за искреност, топли кафеви очи, нещо в Дена се прекърши и тя не можа да го излъже. Не можа да се отдръпне, макар да знаеше, че много скоро ще му причини голяма болка. Болка, за която нямаше никога да си прости. Но се почувства толкова самотна и уплашена и изпита нужда да бъде утешена, приласкана и стоплена. Освен това Невил не й бе безразличен и изпитваше нежност, топлина и загриженост към него. Както към веки скъп на сърцето й човек. Но изпитваше и привиличане, като към мъж. Тя не познаваше предищния Невил, на когото децата се смееха за едрата фигура и непохватността. Никога не го бе срещала. Пред нея стоеше висок, мускулест млад мъж, с топли кафеви очи, рошава кестенява коса и нежна усмивка. И Дена определено се чувстваше привлечена от него.
- Невил, няма да те лъжа и ще ти кажа, че аз имам чувства към теб, но не знам дали мога да ги дефинирам като любов. Изпитвам топлота, загриженост и нежност към теб. Имам ти пълно доверие и страшно много ме привличаш. Като че ли започвамда се влюбвам, но не съм съвсем сигурна дали не е рано да слагам етикет на чувствата си.
- Не са нужни етикети, Дена. Аз изпитвам абсолютно същото и мисля, че това е едно добро начало на нещо повече от обикновено приятелство. Нека го наречем така.
- Звучи доста добре, като за начало. - момичето се усмихна и погледна Невил със същата нежност, за която м бе говорила до сега.
Момчето малко се смути и за да го прикрие й предложи да се почерпи със сладкиш. Дена си взе една тиквена паста, а Невил - пиян котел, но преди и двамата да отхапят се спогледаха и избухнаха в неудържим смях. Смяха се повече от пет минути и дори не знаеха на какво точно се смеят, но изведнъж млъкнаха и се спогледаха. Тогава Невил се реши и се приближи към нея, наведе глава леко настарани и докосна меките розови устни на момичето.
В първия момент Дена се изненада си леко се скова, но бързо се съвзе и започна да отвръща на целувката. Личеше си, че момчето не се е целувало с никого преди това и затова Дена реши да не насилва нещата. Водеше го бавно в нежния танц на целувката. Обви врата му с ръце и го приближи към себе си, докато той лекичко движеше устните си срещу нейните. Съвсем бавно тя ги разтвори и му показа как да засмуче долната й устна, като тя първо го направи с неговата. Така целувката им се задълбочаваше все повече и повече и накрая Невил се осмели съвсем предпазливо да изследва с език устните и връхчето на нейния. Когато Дена простена от удоволствие, момчето се уплаши и реши, че е сторил нещо лошо, но тя не му позволи да прекъсне целувката и леко плъзна езика си в устата му, като изследва небцето и вътрешната страна на зъбите, насочвайки го към съответните действия от негова страна. Съвсем скоро двамата се бяха вкопчили един в друг и всеки дишаше от въздуха на другия.
Огънят на страстта ги обхвана бързо и Невил положи момичето да легне на дивана, а той се надвеси над нея. Тя нежно галеше гърба му с дланите си. Невил бързо напредваше в усвояването на уроците на любовта и бързо накара Дена да мърка от удоволствие. Целуваше я по устните и по врата, а тя му отговаряше със същото, докато ръцете й си проправяха път към долния ръб на пуловера и скоро се отърваха от преградата. Невил задълбочаваше все повече целувките, а Дена се извиваше и мъркаше от наслада под него, като същевремнно се опитваше да разкопчае копчетата на ризата му. Когато се пребори с четири от тях пъхна ръцете си от долу и ги прокара по гладките му гърди. В този момент Невил застина както я целуваше по врата и й прошепна в ухото
- Мисля, че още е много рано за това. Извинявай, че си позволих да стигна толкова далеч. Не исках да избързвам и да те притискам.
- Не си направил нищо против волята ми, Невил. Не се притеснявай. Но май наистина се поувлякохме. Добре ли си? Всичко наред ли е с теб?
- Да, напълно. А с теб?
- Всичко е на шест. Какво ще кажеш за една чаша чай с канела?
- Звучи добре. - съгласи се момчето, макар че по-скоро му се искаше да си изсипе кофа ледена вода върху главата. Как можа да си позволи такова нещо? Не го бяха възпитавали така? Цяло чудо е, че не го помисли за някакво животно. - Искаш ли малко сиропиран сладкиш?
- С удоволствие - отвърна Дена, и в чиято глава се въртяха подобни мисли.
Невил си закопча ризата и облече пуловера, а Дена пооправи своите дрехии двамата прекараха остатъка от следобеда в разкази за детството си. На Дена й стана много мъчно за родителите на Невил и за първи път си позволи да сподели нещо наистина лично. Каза му истината за баща си. За нейно щастие и голямо облекчение, той не я изгледа с отвращение или ужас, както биха направили повечето хора, а я прегърна силно и й каза това, което тя бе приела за истина откакто научи - че истинският й баща е този, който я е отгледал, грижил се е за нея, слагал я е да спи и е бдял над леглото й когато е била болна. Само заради тези думи Дена бе способна да го обикне.
Изгубиха представа за времето и се наложи Джини да дойде и да ги изведе от великолепното им убежище. Решиха и занапред да се срещат там. Преди да излязат от тунела Невил се наведе и целуна нежно Дена, от което й се замая главата и й се разтрепериха коленете. Тази целувка все още гореше на устните й докато в полунощ отново крачеше по пустите коридори на замъка, на път за директорския кабинет.
И представа си нямаше колко бързо ще забрави за нея на фона на новината, която Сивиръс трябваше да й съобщи.
Върнете се в началото Go down
Fitzroy

Fitzroy


Брой мнения : 64
Points : 72
Reputation : 2
Join date : 15.04.2010
Age : 36
Местожителство : Somewhere in the Universe

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН]   Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyСря Юни 30, 2010 1:12 pm

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 428058

~17~
НАЧАЛОТО НА КОШМАРА

Първото, което Дена видя, щом прекрачи прага на директорския кабинет, беше пребледнялото лице на Сивиръс, който се бе облегнал на една от масивните мраморни колони до бюрото. Стори й се някак напрегнат и не се учуди, когато забеляза едва прикритото треперене на ръцете, които той веднага пъхна в джобовете на мантията. Лицето му не изразяваше емоция, но от цялото му същество лъхаше гняв, възмущение и нещо, което Дена не бе забелязвала у него до онзи момент, и това беше страх. Момичето се притесни, защото не знаеше кое е това нещо, което предизвиква страх у толкова опитен и способен човек като Сивиръс. И изведнъж й просветна!
Преди да е казала каквото и да е било професор Дъмбълдор привлече вниманието и на двамата.
- Нямате време, Сивиръс. Волдемор ще иска да се срещне с теб, след като просрочихте времето, за което трябваше да си „вербувана”. Внимавай с него, Дена, защото макар и пострадал, умствените му способности не са пострадали. Може и да е със забавени рефлекси, но непременно ще държи някой от приближените до себе си.
- Той ми вярва и ще настоява да останем насаме. – възрази Сивиръс.- Едва ли би искал да сподели плановете си с Белатрикс. Не и тези планове.
- Сега ли иска да отидем? – попита Дена ужасено. Не бе предполагала, че ще е толкова скоро.
- Да. Кароу ми каза, че Волдемор иска да те отведа при него тази нощ. Вече закъсняваме, но ще го обясня със затруднението да те измъкна от кулата без да ни забележат.
- Мога ли да те помоля за нещо, Сивиръс?
- За какво става въпрос?
- Ако нещо се обърка и той не ми повярва....и умра....намери начин да кажеш на дядо, че го обичам и е трябвало да го направя....
- Разбирам. Ще го направя. Но сега искам да ме чуеш много внимателно - ти ще се справиш перфектно. Сигурен съм. Не само защото аз съм те обучил, а защото го можеш. Не губи вяра в себе си точно сега.
- Извинявай, Сивиръс. Напълно си прав, че не е най-подходящия момент да се паникьосвам. На света има и по-лоши неща от срещатата с Волдемор. Не се сещам за такива в момента, но сигурно има. – Дена бе толкова напрегната и гласът й звучеше неестествено приповдигнат, но когато Сивиръс отвърна с иронична усмивка на последната й реплика, момичето също се засмя. И този път смехът й бе естествен, а не превзет от насъбралото се напрежение.
- Ще се предвижим с магипортиране, но за целта трябва да излезем от замъка. Трябва да побързаме, за да не дразним Лорда допълнително. Пръчката ти е в теб, нали?
- Разбира се. Никога не се разделям с нея.
Двамата се изнизаха незабелязано от замъка и тръгнаха към масивните порти отделящи училищното землище от селото. Щом се озоваха на територията на Хогсмйд, Сивиръс хвана момичето здраво за ръката и след едно „ПУК” се озоваха пред други железни порти. Мъжът изрече някакво заклинание и вратите се отвориха, но двамата посетители останаха на място, защото към тях се приближаваше висока фигура в наметало.
- Добър вечер, Сивиръс. Господарят те очаква. – рече мъжът щом се приближи до тях. – Това ли е новото ни попълнение?
- Да, Луциус, това е. А сега нека влизаме, защото ще замръзна тук. Защо те изпратиха навън? Отлично знам пътя, така че трябва да се е случило нещо. Как е Черният Лорд?
- В името на Мерлин, успокой се Сивиръс! Целия си кълбо от нерви! Какво те прихваща напоследък? Никой не е ме е пращал, просто исках да изляза малко на чист въздух и да се отърва от противния поглед на Бела. И двамата сте адски сприхави тия дни и с вас просто не може да се говори, без да почнете да си фантазирате глупости. Господарят се възстановява, при това учудващо бързо, но е бесен, защото все още трябва да лежи.
- Явно има други планове, но ще се наложи да ги отложи докато го вдигна на крака. Сега е още слаб, макар кожата по лицето и ръцете му да се възстанови, местата където бе обгорен до кост все още са уязвими. Все още не може да ходи.
Докато вървяха към къщата Дена мълчеше и слушаше двамата мъже много внимателно, защото информацията която получаваше бе безценна и можеше да й послужи за в бъдеще. Така разбра, че Волдемор все още е уязвим и не е в състояние да се придвижва. Мислено благодари на дядо си за отличната работа – едно забавяне на врага винаги върши чудесна работа и ти дава ценно време за действие.
Когато влязоха в къщата Дена неволно въздъхна от облекчение, защото усети благословената топлина. Изнедада се, че за толкова краткото време, през което бяха стоели навън тя бе измръзнала. Последва Сивиръс нагоре по стълбите без да продума. Тръгнаха по дълъг коридор и Дена с любопитство оглеждаше интериора. Не се изненада от типичните за Слидерин зелено и сребристо, а и видя гербът на Малфой на няколко гоблена, окачени оп стените. Когато стигнаха до вратата в дъното Снейп тихо почука и щом му бе позволено влезе в стаята.
Помещението беше потопено в сумрак, а единствената светлина идваше от няколко газени лампи разположени в различни краища на стаята. Високите прозорци бяха закрити от тежки кадифени завеси в изумрудено зелено – поне на Дена така й се стори. Точно срещу вратата бе разположено огромно легло, като тези в Хогуортс, но много по-голямо. Балдахинът, който бе дръпнат от едната страна на леглото, бе от черна коприна. На един стол до леглото седеше Белатрикс Лестранж, приведена над човека в него. А в леглото беше самият Волдемор – бял като платно, със змийско лице и червени очи, които сега гледаха право в Дена. Момичето си спомни какво й бе казал Сивиръс и веднага падна на колене, свеждайки поглед към земята.
- Госоподарю, на вашите услуги съм.
- Най-накрая. – дочу се гласът на Волдемор. – Чаках те, скъпа моя. Вече си при мен...и аз ще ти възложа голяма задача...само ти си в състояние да я изпълниш...Но първо нека те разгледам отблизо. Приближи се.
- Милорд, не знам дали е уместно точно тя да се доближава до Вас. Именно дядо й Ви причини...
- Тихо, Бела...Не се бой. Тя не е като онзи дърт глупак Зимер. Тя е готова да ми служи...нали така, скъпа?
- Да, Милорд. Готова съм да изпълня всяко ваше желание. Каквото и да е то.
- И защо искаш да ми служиш? Защо предаде хората, които са те възпитали да бъдеш родоотстъпница и да толерираш мътнородите и безполезните мъгъли? Как прогледна?
- Господарю, аз винаги съм била...различна. Никога не съм гледала на нещата като тях. Дълги години ми втълпяваха лъжи и бяха успели да ме подведат в своите измислени морални догми. Никога не съм ги подкрепяла истински, но бях длъжна да се прикирвам. Не съм достатъчно силна, за да обява открито позицията си. Но сега мога, защото Ви открих и за мен ще е чест да служа на велик магьосник като Вас...
- А, готова ли си да ми го докажеш?
- Да, милорд, готова съм на всичко да Ви докажа лоялността си.
- Чудесно. Бела, отиди и я доведи. Без възражения, Бела! Сивиръс е тук и ще ме пази. И като стана дума...Великолепна работа, Сивиръс, наистина великолепна...
- Нямаше много за вършене, милорд. Трябваше само да я убедя, че до вас тя ще е в безопасност и може открито да заяви убежденията си.
- Така е, милорд. Когато се почувствах сигурна се съгласих да се присъединя към Вас открито.
- Открито....не си заявявала позицията си пред някой от съучениците си.
- Все още не, милорд, но ще го торя скоро. Това, че ме разпределиха в Грифиндор беше някаква абсурдна грешка.
- О, това е само някаква формалност. Скоро няма да има друг дом освен Слидерин. А и ти си Слидеринка от където и да го погледнеш. Сега остава само едно нещо...да проверя до къде си готова да стигнеш, за да докажеш верността си към мен... – Ето я и Бела, която води малката ми изненада.
При тези думи всички се обърнаха към вратата, където стоеше Бела, стискаща за ръката малко момиченце. Детето бе със зачервени от плач очи и стискаше в лявата си ръка старо плюшено зайче. Беше иситнско ангелче - слабичко, с дълги руси плитки, трапчинки на бузите и големи сини очички. Дена я присви стомаха от ужас. Изведнъж й просветна какво ще поискат от нея и за миг й причерня пред очите. Погледна към Сивиръс и видя по пребледнялото му лице откровения ужас и изненада от случващото се. Момиченцето не говореше, нито плачеше на глас, но сълзите му се стичаха една след друга по нежните бузки и Дена прочете неистовия страх в тези невинни очи. Но знаеше, че ако откаже да нарани детето, ще я убият на място, а и щеше да рискува на Сивиръс. Горещо се замоли да не става това, за което си мисли. Молбите й останаха нечути, защото в следващия момент Волдемор се обади.
- Виждаш ли тази малка, безполезна твар? Тя е обикновено мъгълче, което някои от хората ми отвлякоха специално за твоята задача. А тя е следната – искам да гледам как измъчваш детето и после да го убиеш. Тук, пред очите ми. И искам да ми покажеш, че ти доставя удоволствие. Ясно ли е?
- Напълно, милорд. – рече Дена ясно, а отвътре душата й се свиваше от мъка. Сивиръс не можеше да й помогне. Никой не можеше да помогне и на двете, но най-лошото бе, че никой нямаше да може да помогне на душата й. Осъзна, че няма избор и трябва да убие това невинно същество, но знаеше, че никога няма да си го прости. Никога.
Дена пристъпи към малкото момиченце, което беше гушнало силно зайчето си и нервно хапеше едното му ушенце, докато безмълвно плачеше от ужас. Приклекна до малката и я погали по бузката.
- Как се казваш, скъпа? – прошепна й младата жена.
- Мелинда. – отговори малката с разтреперанн от ужас глас.
- И на колко годинки си?
- На пет и половина, госпожо. Искам да си ходя! Искам при мама!
- Скоро всичко ще свърши скъпа. Обещавам ти. Всичко ще свърши. – Сърцето на Дена се сви от ужас пред предстоящата задача. Налагаше се да отнеме живота на това дете и да лиши една майка от, може би, единствената й рожба. Душата й виеше от мъка, но не й оставаше никакъв избор. Поне щеше да се постарае да свърши бързо. Можеш да го направи бързо и да не й причинява толкова много болка.
Дена отстъпи в страни и извади пръчката си. Момиченцето я погледна учудено и продълчи да дъвче ухото на плюшеното зайче. Волдемор кимна и Дена си сложи маската на човек, който е много щастлив от предстоящото му занимание. Насочи пръчката си към детето и извика „КРУЦИО”. Един червен лъч се стрелна към тялото на детето и то се строполи с писък на земята, мятай ки се в нечовешка агония. Дена не прекъсваше контакта и скоро писъците на детето огласиха стаята. Дена се преструваше на щастлива от постъпката си, докато отвътре умираше малко по-малко. След около десет минути направи каквото бе решила – изпрати мощна струя болка към момичето, която то не можа да понесе. Телцето му се разтресе конвулсивно и после застина. Направи се на разстроена, че забавлението й е приключило толкова бързо и Черният Лорд беше повече от доволен.
- Мислех да ти сложа Черния знак и да те задържа тук до себе си, но реших друго. Ще си ми много по-полезна като шпионин сред учениците в дома ти...повечето са деца на хора от Ордена. Прекалено опасно е да ти слагам Знака сега, защото могат да те разкрият, освен това искам да намериш начин и да се внедриш в самия Орден, а първото нещо, което ще направят е да те проверят за знака. Ще трябва да помолиш дядо си да те вкара и ще ми носиш пресни новини. Сивиръс вече не е подходящ за този работа, поради причини известни на всички. Поздравявам те Снейп, наистина си се справил блестящо със задачата си. А ти ми доказа по недвусмислен начин верността си. Никой от онези лигльовци не е способен на такова нещо. Вече се гордея с теб. И двамата сте свободни да си вървите. Скоро ще разбереш какво точно искам от теб, Сивиръс ще ти предава задачите, а ти на него информацията.
- Да, милорд. Благодаря Ви за честта, да ме приемете сред последователите Ви.
- Ти си я заслужи. А сега тръгвай, защото ти е нужна почивка, а и не искаме някой да разбере за отсъствието ти, нали?
Дена се поклони и излезе след Сивиръс, а после двамата тихо напуснаха имението на Малфой и се магипортираха в Хогсмийд. Дена не продума докато не стигнаха до кабинета на Сивиръс, където рухна в едно от креслата и заплака с глас. Чу, че Снейп и професор Дъмбълдор си размениха няколко реплики, но това нямаше значение в момента. Сега от значение бе само факта, че се бе превърнала в убиец на невинни деца! Бе станала като Волдемор.
Не усети кога Сивиръс е седнал до нея, но когато я пое в прегръдките си, момичето напълно се отпусна и си изля мъката пред него. Сивиръс бе ужасен, колкото нея, но разбираше, че тя има много по-голяма нужда от утеха в този момент. Направи всичко по силите си да я увери, че тя не е станала като Волдемор и, че постъпката й, макар и ужасяваща, ги е запазила живи. А това значи, че ще продължат да се борят и да унщожават злото, което Черният Лорд и подчинените му представляват. Накрая успя да я убеди, че тя и момиченцето са поредните жертви на машинациите на Риддъл, но нейната смърт няма да остане ненаказана. Дена бе прекалено изтощена от емоционалния шок и от всичко преживяно през последните двайсет и четири часа и без да се усети заспа в обятията на Сивиръс. Той дълго стоя неподвижно прегърнал младото момиче, страхувайки се да не я събуди. Но когато установи, че тя спи непробудно, я пренесе на един от диваните и я зави с одеяло, което специално измагьоса.
Едва тогава Сивиръс си позволи да се отдаде на мислите си, седнал на кресло срещу спящото момиче и с чаша Огнено уиски в ръка.
Върнете се в началото Go down
Fitzroy

Fitzroy


Брой мнения : 64
Points : 72
Reputation : 2
Join date : 15.04.2010
Age : 36
Местожителство : Somewhere in the Universe

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН]   Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyСря Юни 30, 2010 1:16 pm

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 428065

~18~
SALVATION

Мина цяла седмица след онази ужасна нощ, в която Дена бе принудена да отнеме живота на едно неввино дете, само за да докаже фалшивата си лоялност към Волдемор. Момичето изгуби съня си, отказа да се храни и много бързо заприлича на безплътните призраци, които обитаваха замъка. Невил се притесняваше за приятелката си и често я питаше какво става с нея, но така и не получи задоволителен отговор, а само мъгляви обяснения – че била уморена и нямала апетит, а и се притеснявала за роднините си в Щатите.
Дена се мразеше, заради това което стори на онова дете и заради лъжливите обяснения, които даваше на приятелите си, и най-вече на Невил. Ако той някога научеше какво е сторила довода, че е трябвало да си пази прикритието щеше да изглежда жалък в очите му и момчето щеше дасе отврати от нея и да я намрази. И защо да не го направи, след като самата Дена вече не можеше да се погледне в огледалото.
Но Невил бе решил да не задава повече въпроси и просто да бъде до приятелката си и да я подкрепи, каквото и да ставаше с нея. Явно тя не искаше да сподели какво става наистина, а иможе би Невил си въобразяваше и причините за състоянието й бяха толкова прозаични – умора и притеснение. Самият той се тревожеше за баба си и какво ще се случи с нея, ако той почне да създава проблеми на Смъртожадните. А му се струваше, че е време да организира приятелите си от ВОДА и да напомнят на Волдемор и подчинените му, че тук в замъка има хора, които са готови да им се опълчат. Хари не би стоял безучастно и не би търпял Кароу да се разпореждат из училището заедно със Снейп.
В петък, след края на часовете, докато съучениците му си приготвяха багажа за следващия ден, когато щяха да се върнат при семействата си, Невил се запъти към библиотеката, защото знаеше, че Дена ще е там по това време. Не че щеше да приготвя домашни или нещо такова, все пак не беше като Хърмаяни. Невил се усмихна при спомена за скъпата си приятелка, която бе незнайно къде сега и се помоли да е добре.
Намери Дена да чете някаква дебела книга на една маса до прозореца, но като че ли книгата отдавна не занимаваше мислите й. Момичето стоеше облегнато на лявата си ръка и се взираше невиждащо в старите, пожълтели страници, а съзнанието й блуждаеще някъде, но определено не беше в библиотеката. Невил не искаше да я стряска и когато се приближи се покашля тихичко, за да обяви присъствието си, но Дена изобщо не го отрази. Затова момчето положи ръка на дясното й рамо и я разтърси леко. Дена подскочи стреснато и тогава Невил осъзна, че тя е задрямала с отворени очи. Явно липсата на сън даваше своите резултати и момичето заспиваше на най-невероятни места при това с отворени очи. Момчето я прегърна нежно и устните им се докоснаха едва-едва за една бегла целувка. Не им се мислеше каква бела ще си докарат на главата, ако Мадам Пинс ги види да се натискат в нейното светилище.
Невил й пошушна нещо на ухото и момичето се разкикоти тихо, а после много бързо си събра нещата и двамата тихо се изнизаха от библиотеката. Затичаха се надолу по стълбите и изхвърчаха от замъка толоква бързо, че хората само изумено се обръщаха след тях. Дена го хвана за ръка и го поведе към Плашещата върба, където можеха да останат сами необезпокоявани. Когато стигнаха до онази приказна стаичка, Дена пусна чантата си до вратата и се отпусна на мекото кресло. Невил наклони глава настрани и я изгледа с любопитство, но все пак пудна чантата си до нейната и седна на канапето срещу нея. Тя приличаше на истински ангел – толкова чиста и красива и момчето я желаеше до болка, но не беше сега моментът за това. Трябваше да изчака.
Но Дена не чакаше и преди момчето да се усети се бе настанила в скута му и го целуваше по врата и то така, че кръвта му кипна. Той се опита да се отдръпне, но Дена обви врата му с ръце и впи устни в неговите. Целуваше го страстно и скоро Невил се предаде и отвърна на целувката й със същата страст. Много скоро Дена се оказа гола до кръста, опитваща се да свали ризата на Невил, а той се опитваше да смъкне поличката й, докато обсипваше устните, врата и гърдите й с целувки.
В един момент Невил се усети, че не иска да го направят така – на креслото и набързо. Затова повдигна Дена и се изправи от креслото, а после взе момичето на ръце и я отнесе в съседната стая където имаше голямо легло с балдахин – като тези в грифиндорските спални. Нежно положи Дена на леглото и й показа какво е нежност и любов.
Няколко часа по-късно двамата стояха прегърнати, с преплетени крайници и се усмихваха един на друг. Невил бавно галеше русите коси на момичето и с удоволствие вдъхваше аромата им на бели цветя. Тя бе положила глава на гърдите му и слушаше ударите на сърцето му. В онзи момент не съществуваха уроците, Кароу, Снейп, Орденът на Феникса. Нямаше ги Волдемор и Смъртожадните и изобщо не съществуваха проблеми. Бяха само тя и той и никой друг.
Дена искаше да останат така завинаги, но знаеше, че не може. Затова се наслади на момента.
Върнете се в началото Go down
Fitzroy

Fitzroy


Брой мнения : 64
Points : 72
Reputation : 2
Join date : 15.04.2010
Age : 36
Местожителство : Somewhere in the Universe

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН]   Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyСъб Юли 03, 2010 9:11 pm

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 448267

~19~
ПЛАНОВЕ

Дена все още лежеше сгушена в обятията на Невил, когато той се размърда, откъсвайки се от нежните ръце на съня. Момичето се надигна подпирайки се на лакти и се взря в кафевите очи на Невил. Сама не разбра кога усмивката й озари цялото й същество. Наведе се и нежно целуна момчето, а после пак се сгуши в прегръдките му. Той придърпа завивките нагоре и я притисна плътно към себе си, за да се стоплят. Навън започваше да притъмнява, но и на двамата не им пукаше, защото им бе достатъчно да лежат прегърнати без да говорят.
Дена беше толкова спокойна и се чувстваше така щастлива, както не се бе чувствала от много дълго. Знаеше, че това е просто бягство от проблемите, които си имаше на главата, но в този момент тези проблеми бяха на светлинни години от нея и момчето, на което се бе отдала изцяло. Е, почти изцяло, защото имаше факти, които той не биваше да научава за нея. Но му бе отдала всичко друго и се чувстваше сигурна и някак си свободна.
Невил сякаш летеше в облаците от щастие, но не просто заради страхотния секс, който бяха правили, а защото усети, че Дена се бе отпуснала и му се бе доверила, че му се бе отдала изцяло и той се чувстваше щастлив, че тя му има такова доверие. Сърцето му пърхаше от щастие само когато видеше усмивката й, а сега тя лежеше сгушена до него, отпусната и спокойна, след като са се любили страстно и Невил бе на седмото небе от щастие. Не му се искаше да си тръгва оттам въобще. Искаше да лежи, прегърнал любимата си докато войната свърши или просто до края на света, но осъзнаваше, че така просто бяга от реалността и няма да помогне на никого, най-малко на тях двамата. А и той е от Грифиндор – домът на смелите и дръзките. Щеше да стане срам за дома си, ако си плюе на петите, а и никак не му бе присъщо. В този ред на мисли Невил си припомни, че искаше да говори с Дена за ВОДА, а още не бяха стигнали до това. Ухили се доволно и реши, че е крайно време да наруши тишината.
-Исках да те питам нещо? – започна момчето. – Днес си мислех за събитията от преди две години, когато Хари ни вдигна на борба срещу режима на Долорес Ъмбридж, за да се научим да се бием...
-Джини ми разказа преди време. Било е доста напрегнато, но на Джини явно й е било забавно, докато някой не е загинал. Не каза кой и как.
-Хари ни научи да се защитаваме, защото министерството не искаше да признае, че Черният Лорд се е върнал и ни натрапиха оная дърта злобарка Ъмбридж. Той, заедно с Рон и Хърмаяни, сформираха Войнството на обединения дъмбълдоров авангард, или накратко – ВОДА. После попаднахме в Министерството и се защитавахме достойно. Ако не беше Хари, смъртожадните щяха да ни убият. Белатрикс успя да погуби още един живот – уби кръстника на Хари.
-Какво?
-Уби Сириус Блек, който беше кръстник на Хари. Тази жена е въплъщение на злото. Харесва й да измъчва хората и после да ги убива или да ги подлудява. – гласът на момчето затрепери и по бузите му се застичаха сълзи. – Тя е чудовище!
-Невил, какво ти е? Какво ти е сторила тази жена, та така я мразиш? Не е просто защото си чувал за жестокостите й или заради смъртта на Блек. Това е нещо лично! – момичето хвана Невил за брадичката и не му позволи да извърне глава.
-Май е време да ти кажа, защо израснах с баба. Преди Ти-знаеш-кой да изчезне имаше поголовни убийства на аврори. Някои обаче нямаха тоя късмет и вместо да умрат полудяха напълно в следствие на проклятието КРУЦИО. Родителите ми бяха едни от тези нещастници, измъчвани от Белатрикс Лестранж. Още са живи, ако това въобще може да се нарече живот.
-О, Невил! И двамата ли? – ужаси се Дена.
- И двамата. С баба ходим винаги щом се върна от училище и преди да отида. Но това лято не съм ги виждал, заради обстоятелствата и... не знам дали още са...
-Смъртожадните не биха им навредили, защото те не представляват заплаха за тях.
-Но биха могли да ги използват и да ме изнудват, ако почна да им създавам неприятности. А аз ще почна, Дена. Няма да оставя нещата така, докато навън приятелите ми се борят да спрат този изверг и мизерниците, които работят за него.
-Какво си намислил, Невил? – Дена беше на ръба на паниката, защото усещаше, че момчето е на път да извърши някаква лудост.
-Ще събера ВОДА и ще се опълчим на Кароу и Снейп.
-А дали хората ще ни последват?
-Да НИ последват? – попита момчето неразбиращо. – Какво искаш да...
-Невил, не се прави на идиот! Няма да те оставя сам да си трошиш главата! С теб съм, каквото и да става. Ще вдигнем хората, но не за да всяваме смут, защото така могат да си навлекат гнева на Кароу и да наранят семействата им. Отново ще се обучаваме и аз има на какво да ви науча, повярвай ми. Ще ви покажа неща, за които не сте и подозирали!
-Черна магия! Ти да не си полудяла! – Невил се беше надигнал и сега седеше в леглото с вперен и изпълнен ужас поглед, втренчен в Дена.
- Разбира се, че не! Ще ви науча на неща, които се преподават в курсовете за аврори, но аз ги знам доста отдавна. Дядо ме научи, защото искаше да е сигурен, че ще съм отлично подготвена да се защитавам.
- Не исках да те обидя! Извинявай! Просто прозвуча някак странно и...
-Разбирам, Невил. Наистина не се изказах достатъчно точно и имаше право да си помислиш какво ли не. Това е вече като професионално изкривяване. – момчето я погледна неразбиращо и Дена обясни. – Понеже са ме обучавали много по-отрано и съм стигнала по-далеч и по-навътре в обучението, което ви се дава тук, започвам да си мисля, че всички знаят колкото мен и рядко си правя труда да обяснявам. В Щатите не ми се налагаше, защото рядко се случваше някой да не разбира за какви заклинания говорим помежду си.
-Ясно. Нормално е щом си свикнала така. Сега обаче остава въпросът как да ги организираме и как ще си препращаме съобщения за сбирките, ако се съберат хора.
-Ще кажем на Джини и тя също ще даде идеи. Нека я включим като организатор, защото ми се струва, че вие с нея ще съберете хората много по-успешно, отколкото ако аз се заема с тази задача.
-Права си, май така ще стане по-лесно. Ще го мислим после, защото ми се струва, че сега е време да тръгваме. Никак не ми се иска, но не можем да останем тук.
-Боя се, че е така. Трябва да се приготвяме бързо, за да успеем да се вмъкнем за вечеря. Наближава осем и аз умирам от глад.
-Като го спомена...май и аз съм гладен и не бих отказал няколко наденички и картофено пюре.
Дена се разсмя и след като нежно целуна момчето, стана и започна да се облича. Невил стоеше и я гледаше с обожание и възхищение, но след малко стана и последва примера й. Двамата се облякоха мълчаливо и отидоха в дневната, за да си вземат раниците. Тогава Невил изведнъж се сепна нещо и леко пребледнея.
-Дена, ние не взехме мерки за...ако ти....аз ще поема отговорността ... не искам да се притесняваш... ще се радвам...няма да е бреме и ще обичам и теб и него....
-Невил, за какво изобщо....О! О, Мерлин, ти да не би да си мислиш, че може да забременя? Спокойно, скъпи! Всичко е наред, взела съм мерки, защото знаех, че скоро ще се стигне до тук. Не се плаши! Знам, че би ни обичал и двамата. Не бих се отдала на никой мъж, ако не знам що за човек е, все пак.
-Извинявай. Ама и аз намерих кога да се сетя. Трябваше да помисля по-рано, че трябва да те пазя, а аз се проявих като пълна мъжка свиня!
-О, мили! Ти си всичко друго, но не и свиня. Наистина! А и отговорността е и моя и аз я поех. Така е по-лесно и за двамата. Пия отвара, която ми пречи да зачена и така можем да се любим спокойно без ти да се тревожиш. Хайде да тръгваме вече, защото наистина съм гладна.
Двамата бързо изминаха обратния път по тунела и незабелязано се промъкнаха в Голямата зала тъкмо когато и последните закъснели ученици се промъкваха вътре, така че на никого не му направи впечатление, че двамата се промъкнаха така и на бегом стигнаха до масата на Грифиндор. Никой, освен Сивиръс Снейп, който поклати глава и ъгълчетата на устните му леко се извиха нагоре в нещо като усмивка.
След вечеря Дена и Невил се качиха в общата стая и момичето му помогна с домашното по ЗСЧИ, а петнайсет минути преди полунощ се накани да се прибира в спалнята и каза „лека нощ” на Невил, след като едва се отделиха един от друг. Когато се увери, че Невил се е прибрал в спалните на момчетата, Дена тихичко слезе по стълбите и се накани да излезе от кулата, но чу почукване по един от прозорците и за нейна изненада видя Мира – собствената си улулица. Отвори прозореца и птицата леко кацна на рамото й подавайки краче, за да я освободят от писмото, което носеше. Е, писмо беше доста силно казано... по-скоро беше бележка и авторът й бе Сивиръс. Съобщаваше й, че тази нощ няма да имат занятие, защото той има работа и препоръчваше на Дена да си почине добре. Момичето веднага изгори бележката и се прибра в спалнята.
По някое време на нощта се събуди обляна в пот и не помнеше какво е сънувала. Дена никога не си помнеше сънищата и това беше и благословия и проклятие. Беше сигурна, че е сънувала кошмар, но какво точно е предизвикало този ужас у нея, момичето не знаеше. Изведнъж се сети какво й бе разказал Невил за Белатрикс и родителите си. Тогава в главата й се избистри една мисъл и тази мисъл се превърна в обещание.
Дена вече знаеше, че точно тя ще довърши Белатрикс Лестранж когато й дойде времето. Не знаеше, кога точно ще е това, но усещаше, че няма да й се наложи да чака дълго. Но едно бе сигурно - Дена Мейферт щеше да пролее кръвта на Белатрикс Лестранж и щеше да се постарае тази кръв да е в изобилие.
Върнете се в началото Go down
Fitzroy

Fitzroy


Брой мнения : 64
Points : 72
Reputation : 2
Join date : 15.04.2010
Age : 36
Местожителство : Somewhere in the Universe

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН]   Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyСъб Юли 03, 2010 9:14 pm

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 448269

~20~
ЕДИН ЗА ВСИЧКИ, ВСИЧКИ ЗА ЕДИН!

Бяха минали няколко дни от онзи разговор в Къщата на крясъците, Коледната ваканция наближаваше и това караше Дена, Невил и Джини да бързат с организацията на малкото си мероприятие. Джини бе разучила въпроса и бе установила, че всички от ВОДА са запазили монетите, които Хърмаяни бе омагьосала. Това доста улесняваше работата им, но проблемът бе, че повечето от приятелите им, които някога бяха членували във Войнството вече не бяха в училището по една или друга причина. Но тримата не се отказваха и тихомълком си вършеха работата. Дена бе говорила със Сивиръс и го предупредила за намеренията им. Имаха кратък спор, но накрая той се съгласи, че е разумно тези, които желаят, да бъдат научени наистина да се защитават. Професор Дъмбълдор наклони везните в тяхна полза.
Всички седмокурсници бяха под голямо напрежение, защото учителите постоянно им напомняха за предстоящите ТРИТОН -и. Макар никой от тях да не се и надяваше, че въобще може да се стигне до тях, бяха длъжни да изпълняват задълженията си като преподаватели в това училище. Всички, освен Кароу, разбира се, които сееха само смут и раздори. Амик вече не смееше да изтезава никой в присъствието на Дена и това бе една малка победа, защото той явно се страхуваше от нея. Но момичето разбра, че той жестоко се гаври с първокурсниците, за които подозира, че не са чистокръвни. През останалото време се занимаваше с това да преподава черни магии и дори се осмели да научи слидеринци как да измагьосат Пъклоогън. Това означаваше, че първото, на което трябва да научи приятелите си, бе да спират и да контролират тази чудесия.
Алекто беше по-тиха и явно Сивиръс имаше пръст в тая работа, защото мръсницата вече не смееше да се подиграва и да измъчва учениците си в час. Тя не беше се уплашила от Дена, за разлика от брат й, и дълго време си позволяваше да безчинства със съучениците й, а и с нея самата. Многократно се бе опитала да я унижи и се озлобяваше все повече и повече, когато виждаше, че усилията й са безплодни. Но изведнъж се бе кротнала и Дена предполагаше, че Сивиръс е говорил с Черния Лорд за това. Волдемор винаги го слушаше и този път явно е накарал питомката си да се укроти. Момичето нямаше нищо против, защото това доста улесняваше живота на приятелите й, а и нейния също.
Седмица преди Коледната ваканция, докато Невил и Дена вечеряха в Голямата зала, Джини дойде при тях и им съобщи, че всичко е готово и следващата нощ всички ще се съберат в Нужната стая. Дена остана очарована, защото не се бе надявала да стане толкова бързо. Същата нощ, след като се прибра от значително по-краткото си посещение при Сивиръс, момичето седна и направи списък с магиите, проклятията и контрапроклятията, които смяташе да преподава, като реши, че списъкът ще се допълва в движение. Невил я бе уверил, че той ще открие сбирката им и когато я представи тя ще трябва да каже само няколко думички за това колко се радва, че всички са се събрали и на какво смята да ги учи. Да им обясни, че нещата, които може да им се сторят като Черна магия, могат да им спасят живота и не трябва да се колебаят да ги използват. Невил се бе уверил лично в това, след като Дена му показа туй-онуй от това, което смяташе да преподава на другите и двамата бяха решили как да го представят, така че да не уплашат съучениците си. Кароу, които се опитваха да ги учат на Черна магия, им бяха напълно достатъчни.
Момичето не усети как е почнала да клюма върху книгите, докато някой не я прегърна нежно. Невил бе застанал зад нея и бе обвил ръце около раменете й. Дена се притисна в него и вдъхна от приятния парфюм, който още не се бе изпарил. Харесваше този аромат и точно по него можеше да разпознае гаджето си в тъмна стая, без дори да го докосва. Момчето я вдигна нежно от стола и я пренесе на един от меките дивани срещу камината, насочи пръчката си към почти изгасналите въглени и след миг там пукаха весели пламъци. Когато се настани на дивана до приятелката си, момичето се сгуши в него и той нежно я целуна по челото. Видя му се бледа и изморена и си каза, че може би трябва да я остави да се качи горе и да се наспи, но имаше нужда от приятел в този момент и не се сещаше за друг, освен за Дена. Беше сънувал ужасен кошмар и когато се събуди целия трепереше. Искаше му се Дена да го увери, че всичко ще е наред и няма нищо страшно, макар момчето отлично да знаеше, че това щяха да са само думи.
Дена почувства, че с него нещо не е наред и се притисна по-плътно към тялото му, обвивайки врата му с ръце. Той потърка буза в русите й коси и въздъхна. Момичето не чака покана и нежно притисна устните си в неговите, карайки го да се отдаде на страстта и да забрави за демоните, които го гонеха. Невил откликна на целувката й веднага и много скоро двамата попаднаха във вихърана страстта. Може би щяха да стигнат до край, ако в съзнанието на момчето не се бяха прокроднали образите от кошмара му. Това го накара да застине неподвижно за момент и в следващия се бе отпуснал със стон в обятията на Дена, заровил лице в меките й, ароматни коси.
- Невил, какво не е наред? - прошепна момичето. - Какво те измъчва?
- Сънувах кошмар - това е. Просто не ме оставя на мира. Беше ужасно! Мислех, че съм го оставил в миналото, но изведнъж образите просто нахлуха в главата ми. Беше толкова страшно и толкова истинско и...просто аз....
Дена не го изчака да довърши, а го прегърна много силно и започна да му шепне нежни думички, за да го успокои. Момчето трепереше силно и тя малко се уплаши дали ще успее да го успокои и накара да забрави.
- Невил, кошмарите винаги изглеждат реални, защото целта им е да ни уплашат и да нарушат спокойствието ни. Но това са просто сънища и те не могат да ни причинят реална вреда, ако ние не им го позволим. Сънищата са нещо нереално и малаоважно и нямат стойност в нашия свят.
- Ако Хари не беше сънувал как нападат бащата на Рон, човека вече щеше да е покойник! Това маловажно ли е! - Невил се беше измъкнал от прегръдката й и я гледаше втренчено, треперейки като лист.
- Много добре знаеш, че случаят е съвсем различен, Невил! - Дена се опитваше да не повишава глас, но това бе трудно, защото Невил я вбесяваше с усилието си да превърне един кошмар в нещо реално. - Той не го е сънувал наистина, а е надникнал в чуждо съзнание. Направил го е неволно и по време на сън, но това си остава проникване в съзнанието, а не пророчески сън или нещо такова. Няма смисъл да превръщаш един кошмар, колкото и да е ужасяващ той, в реален проблем, защото и без него си имаме достатъчно! - Дена се се усети как постепенно бе повишила тон и последната дума бе почти вик.
- Извинявай. - прошепна момчето и Дена веднага се успокои. Беше й напълно достатъчно да погледне тъжното му, измъчено лице, за да се стопи строгото й изражение и сърцето й да омекне като захарен памук.
Момичето се приближи до него и го прегърна силно, а той блаженно се отпусна в обятията й. Двамата заспаха така на дивана и добре, че Джини беше първата, която слезе в Общата стая сутринта, та им спести неудобството от подигравките и подмятанията на съучениците им. Не че пазеха връзката си в тайна, но не бе необходимо цялото училище да научава, че двамата са гаджета. Особено в ситуацията, вкоято се намираха всички.

Дена нервно кръстосваше помещението и чакаше Невил, който трябваше да дойде и да я отведе до Нужната стая. Джини също можеше да я заведе, но Дена бе предпочетала да изчака момчето, който сега се падаше нещо като главатар на групичката, заедно с Джини. Дена беше почетен член, поне така се бе изразила червенокоската. Но понеже щяла да играе най-важната роля в тяхната група, баха решили да я представят и като равностоен партньор на тях двамата.
Най-накрая Невил се появи и на Дена за миг и се прищя да му откъсне главата, заради закъснението и широката усмивка, която грееше на лицето му.
- Всички са се събрали и ни чакат. Направо нямат търпение да чуят какво ще им кажеш!
- Нали ти щеше да държиш голямата реч! - Дена направо се ужаси. Не си падаше по речите. Изобщо не си падаше по тях. - Обеща ми, Невил!
- Аз вече казах моята. Успокой се, Дена! Те не очакват от теб да представяш предизборна платформа. - тук момчето се разкикоти.
- Спри да се хилиш така, че направо ме вбесяваш! Не е смешно! Невил, не ме карай да ти правя някоя магийка!
- Извинявай, не беше нарочно, но просто трябваше да си видиш изражението от страни. Сякаш ти казах, че те предоставям на Смъртожадните! Не хапем, повярвай ми!
- Но аз хапя. - рече момичето и последва невил по дългия коридор към тайното помещение
Когато стигнаха до един дълъг коридор, където от дясно имаше солидна каменна стена, а отляво - много грозен гоблен, на който два трола, облечени в балетни пачки налагаха с бухалки някакъв нещастник, Невил спря за момент и после три пъти измина разстоянието от Дена до прозореца в дъното като казваше: “ Искам да се превърнеш в новата щабквартира на ВОДА”. И изведнъж, пред очите на смаяното момиче, в солидната каменна стена започнаха да се открояват очертанията на голяма дървена врата и много бързо тя доби реални размери. Невил хвана изуменото момиче за ръката и бързо влезе в помещението, а вратата зад него веднага изчезна.
Навсякъде из стаята имаше детектори за тъмни сили, големи библиотеки пълни с книги за проклятия и защтитни заклинания, а по пода, където бяха насядали около двайсетина ученици, бяха пръснати огромни пухкави възглавници в различни ярки цветове.
Когато Дена влезе в помещението, Луна и няколко от съучениците й, които я познаваха лично, станаха на крака, а другите просто последваха примера им. Залата притихна за броени секунди и всички погледи бяха вперени в Дена, а тя направо си глътна граматиката. Винаги бе мразила да говори пред много хора, а тук наистина имаше много хора и изведнъж помещението й се стори ужасно малко. Искаше й се да побегне. Тогава от дъното на залата се чу глас, който момичето бе чувало някъде.
- Абе, тя какви защити ще ни преподава, като си глътна езика щом ни видя?
Закарайс Смит, нагъл както винаги, бе решил отново да изкаже “компетентното” си мнение, но без да иска бе направил услуга на Дена. Гневът й подейства като катализатор и напълно измести чувството за задушаване и паниката й.
- Смит, щом си решил, че ще намериш по-добър учител някъде другаде, си свободен да напуснеш помещението. Кароу може да е Смъртожаден, но ако проявиш интерес може да те научи на нещо. Все пак си чистокръвен. Но ако излезеш оттук и кажеш нещо за тава събиране на някого, те уверявам, че ще е последното, което си казал, защото после ще ти откъсна езика и ще го дам на Голямата сепия. Ясно ли ти е?
Закарайс направо си глътна езика и до края на сбирката не каза и гък, да не би Дена да си промени мнението и превантивно да го лиши от въпросния орган. Но момичето въобще не се сети за него, а продължи по същество.
- Аз съм нова тук и повечето от вас ме знаят само по име или като новия търсач в куидичният отбор на Грифиндор. До това лято учех в Института за магия в Салем и няма да крия, че там порядките бяха коренно различни от тук. В Хогуортс има много ограничения, относно магиите, които са позволени и тези, които се считат за някакъв вид Черно изкуство. Да , аз съм учила точно от вторите и знам много такива. И не бих се посвенила да ги използвам срещу хората на Волдемор. - тук доста души трепнаха и изсумтяха недоволно. - По-добре свиквайте, защото няма да чуете от мен друго обръщение към въпросната личност, освен името, което сам си е избрал. Няма да искам от вас да го наричате с прякора му, но ще съм благодарна, ако използвате истинското му име - Том Риддъл, а не онези превзети глупости с Ти-знаеш кой и Онзи-който-не бива-да-се-назовава. Ще ви науча на много заклинания, проклятия и контрапроклятия, които ще ви послужат при евентуална схватка със Смъртожадните. Не искам да мислите за тях като за Черна магия, а като за ваше спасение, защото точно такива заклинания, използвани срещу неговите слуги не са черна магия, а законна самозащита и дори спасяване на нечий чужд живот. На живот на ваш приятел или роднина. Не забравяйте, че те и за миг не биха се поколебали да използват Авада Кедавра и Круцио, за да ви отстранят от пътя си и да убият вашия брат, сестра, майка, баща, приятел, просто защото това им доставя удоволствие. Не забравяйте също, че те не си служат само с познатите ни непростими проклятия, а и с много други черни магии, за които дори и не подозирате, че могат да съществуват.
- Но това значи да се превърнем в убийци като тях! - възропта едно момиче от по-долен курс.
- Не мога да ви кажа убивайте, за да не бъдете убити, макар нещата да са точно такива по време на война. Не си мисли, че само защото си непълнолетна или защото не можеш да убиваш, Смъртожадните ще те пожалят. Не, скъпа! Ще те изтезават до смърт и това ще им досави огромно удоволствие! Ще се смеят докато ти се гърчиш и пищиш от болка. Ще се смеят докато подритват и се гаврят с безжизненото ти тяло! Както, казах вече, не мога да ви накарам да убивате, но искам да ви накарам да разберете, че убийството на хора като Кароу, Лестранж, Малфой е визша форма на милост към вас самите и най-вече към вашите близки. Белатрикс Лестранж ще те изтезава до смърт и ще изпита удоволствие да го прави, а ако няма време просто ще те убие и ще мине нататък като валяк. Да я убиеш преди тя да го е напавила е много трудно, но не й невъзможно. И най-вече по този начин ще спасиш, много други, чиито живот тя ще отнеме, ако остане жива. Точно с нея не Ви съветвам да си имате работа, защото е гадна кучка, но мисля ,че схванахте принципа.
- Да кажем, че сме го схванали. Ти убивала ли си човек? - гласът дойде някъде из тълпата и Дена не можа да разбере от къде точно.
- Да. Налагало ми се е.
- Изипита ли удоволствие, че убиваш лош човек? - попита едно момиче от Хафълпаф.
- Изобщо не. Убийството си е убийство и оставя белег в душата завинаги, но човек може да успокои съвестта си като знае, че убивайки човек като Кароу или Лестранж, спасява много други хора. И трябва да си извратен като Волдемор и слугите му, за да изпиташ удовлетворение и радост от отнемането на човешки живот. Животът ни е най-ценното, което имаме на този свят, защото е един и затова трябва да го ценим. Но няма живот без смърт и обратното и щом трябва да отнемеш нечий чужд живот, за да спасиш живота на много други хора, тогава цената си заслужава. - Дена замълча за миг, а по бузата й се стече сълза. - Също както си заслужава да жертваш своя, за да спасиш много други. - тихо довърши момичето.
- Хари не би искал от нас да умираме или да убиваме.
- Разбира се, че не би искал подобно нещо! - намеси се Джини. - Той не бе искал никой от нас да се жертва за него самия. Но трябва да сте глухи щом не сте чули и разбрали какво се опита да ви каже Дена. Тя не иска да се жертвате за нея или да ставате убийци, заради нея. Иска да ви научи да се защитавате и да оцелеете в битка със смъртожадни. Иска ви накара да разберете, че да убиеш човек при самозащита или за да спасиш живота на свой близък или приятел не е такова престъпление каквото си мислите. Толкова лие трудно за разбиране? Ърни, ако утре Кароу те предизвика на дуел, но пред семейството ти и ти знаеш, че ако не го спреш по някакъв начин той ще си умре от кеф да измъчва близките ти след като те е убил? Няма ли да искаш да се защитиш достойно? И когато осъзнаеш,че този само смъртта може да го спре, няма ли да направиш необходимато, за да предпазиш сестричката си от изтезания и смърт?
- Да. Ще го направя. Колкото и да съм ужасен от това.
- Точно за това става въпрос, хора! - намеси се и Невил. Искаме да се защитаваме достойно и трябва да изравним силите. За това ни е нужна Дена. Също така трябва да се научим да взимаме важните решиния бързо, особено когато ни пари на задниците! И за това пак ни е нужна Дена! А сега ще спрете ли да я гледате сякаш е някой долен Смъртожаден и ще я приемете ли като човек, който иска да ни помогне в труден момент? Човек, който е готов на всичко, за да предпази приятелите си, дори да я мислят за най-голямата гаднярка на света! Готови ли сте да приемете с чисто съзнание и отворено сърце, човекът, който иска вие да оцелеете в тази война и не я интересува дали тя самата ще доживее да види края й?
В залата се чу едно хорово “Да”, а лицата на близко сотящите й съученици вече излъчваха решителност и желание за победа.
- От сега нататък всички ще се държим един за друг! - Дена си бе възвърнала самообладанието и сега гласът й стигаше и до най-малкото ъгълче на помещението. - Искам всеки от вас да се научи да разчита на другия, да му вярва и това доверие да не е напразно. Не позволявайте дребни интриги и клюки да развалят отношенията ви, защото само единството ще ни запази цели и живи. Аз вярвам, че няма да ме предадете. Повярвайте, че и аз няма да ви предам! - Дена замахна с ръка във въздуха и от там се появиха дълъг свитък пергамент, мастилница и перо и красив бял правоъгълен флаг със златисти букви. На флага бе изобразен феникс, над който бе изписано с големи букви” Войнството на обединения Дъмбълдоров авангард. Възродени от пепелта”.
Когато всички вписаха имената си под тези на Невил, Дена и Джини, Дена замахна отново с ръка към флага, който се закрепи точно над камината и на него с големи букви, точно под феникса, се появи нов златен надпис: “ЕДИН ЗА ВСИЧКИ, ВСИЧКИ ЗА ЕДИН!”


Последната промяна е направена от Fitzroy на Съб Юли 03, 2010 9:17 pm; мнението е било променяно общо 3 пъти (Reason for editing : Оразмеряване на картинката)
Върнете се в началото Go down
Fitzroy

Fitzroy


Брой мнения : 64
Points : 72
Reputation : 2
Join date : 15.04.2010
Age : 36
Местожителство : Somewhere in the Universe

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН]   Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyСъб Юли 03, 2010 9:32 pm

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 448274

~21~
РАЗМИРИЦИ ПО КОЛЕДА

Коледната ваканция бе само след два дни и всички ученици копнееха да се завърнат при семействата си, или поне онези, които имаха такива все още. А те ставаха все по-малко и малко, докато Лорд Волдемор набираше инерция и избиваше враговете си наред. Но Коледата си беше Коледа и напук на ужасите и скръбта, надеждата в сърцата на хората отново си пробиваше път, за да озари празника със светлината си.
От четиримата водачи на ВОДА само Джини и Луна щяха да се прибират у дома през ваканцията. Невил обмисляше варианта да замине, но това бе още в началото на годината и сега не можеше и дума да става за тръгване. Не можеше да остави Дена самичка през ваканцията – нямаше да е сама в замъка, но всичките й близки заминаваха и тя щеше да е много самотна. Дядо й бе в нелегалност и момичето нямаше къде да се прибере за празника. А да отиде в Щатите би било изключително неразумно. Затова момчето не можеше да се прибере при баба си, а й прати писмо с извинение и подарък като взе назаем Мира – улулицата на Дена.
А й той се бе привързал към момичето и изпитваше нещо много силно към нея, но не бе сигурен дали може да го определи като любов. Разбираше само, че тя го кара да се усмихва дори когато положението бе направо трагично. Лягаше и ставаше с мисълта за нея и не можеше да си представи по-ужасен развой на събитията от този да я загуби. Когато призна това на Джини тя се засмя и му каза, че е хлътнал до ушите. Може би беше права, но Невил не знаеше какво ще стане, ако Дена не изпитва същото към него. Той бе наясно, че тя не е влюбена в него, но усещаше топлината и обичта й и това му стигаше за сега. Но не бе сигурен, че това ще му е достатъчно и за напред.
Дена, от своя страна, се чувстваше много поласкана, защото бе напълно наясно, че Невил не се връщаше у тях, за да не я оставя сама, макар да се бе опитал да се оправдае с много работа и домашни. Момичето се чувстваше чудесно в компанията му, а и откраднатите часове на страст й помагаха да запази здравия си разум. Сама не знаеше, какво изпитва към Невил, но той я привличаше и тя не можеше да устои на страстта и желанието. Освен това момчето се бе превърнало в нейният най-добър приятел. Можеше да му каже всичко, което не би застрашило живота на невинни хора. Това означаваше обаче, че трябва да го лъже за толкова много неща, че вече им губеше бройката. Но бе сигурна в едно – никой нямаше да узнае за убийството на онова дете. Сивиръс никога нямаше да каже, щеше да се погрижи да затвори устата на Бела и се надяваше Волдемор да умре преди да е решил да уведоми света, че тя се бе превърнала в чудовище.
Момичето бе решило да използва времето през ваканцията и да навакса с уроците. Беше изостанала с отварите и професор Слъгхорн не беше доволен. Всъщност Дена можеше да се консултира със Сивиръс по всяко време и точно това я бе разглезило, в известен смисъл. Когато пусна поръчката си за коледни подаръци не забрави и Сивиръс, защото сметна, че ще го зарадва поне малко. Естествено не очакваше нищо от него. Бе избрала един много красив комплект за писма – мастилница от кристал и сребро, няколко орлови пера, зелен восък за пликовете и всичко това в красива сребърна кутийка. В началото й бе трудно да си го признае, но с течение на времето се бе привързала към този мъж и му бе направила място в сърцето си до това на дядо й и Ричард – нейният баща. Беше се научила да му вярва и да разчита на него, но не и изцяло, защото знаеше колко е важно да продължи напред, ако с него се случеше нещо. Но само той знаеше колко й тежеше на душата онова, което бе причинила на бедното дете. Само той можеше да разбере болката й, защото и той някога бе причинявал болка на невинни хора. Само той бе способен да я утеши и успокои, в моментите когато нервите й не издържаха. Само при него можеше да отиде и да сподели това, което й тежеше на душата и съвестта. Затова той заслужаваше поне един малък жест на уважение и внимание от нейна страна.
А за Невил бе избрала един комплект от няколко много редки книги за вълшебни растения, които успя да намери. Знаеше, че момчето ще изпадне във възторг, защото обожаваше растенията, а Билкологията му беше любимият предмет. За Джини бе взела книга за куидича, която я нямаше в Британия, а бе специално американско издание. Надяваше се Луна да хареса книгата за митични същества, в които никой не вярва. Общо взето с това приключваха покупките й, като се изключат подаръците за семейството й в Щатите. Дена силно се надяваше, че ще успее да ги прати навреме.
В деня на заминаването на двете й приятелки, Дена реши да им даде подаръците като им каза, че е направила заклинание и ще могат да ги отворят едва на Коледа. Не искаше двете да си развалят удоволствието от изненадата предварително. Целия следобед и вечерта прекара заедно с Невил в Къщата на крясъците и двамата изобщо нехаеха за света навън. Но следващия ден бе пълен се емоции за всички в замъка, защото на сутринта Алекто Кароу бе открила няколко хлебарки с размерите на котка в леглото си, Амик се бе събудил почти удушен от дяволска примка, а над входа на Голямата зала пишеше „ ВОЙНСТВОТО НА ДЪМБЪЛДОР ОТНОВО Е ТУК! ТРЕПЕРЕТЕ СМЪРТОЖАДНИ!” Естествено, Снейп бе уведомен предварително за тези събития и не успя „да открие” виновника за сутрешните вълнения. За сметка на това двамата Кароу се заеха с това вместо него и за да не пострадат невинни, Дена се призна за виновна , така че Снейп й наложи наказание и отне 50 точки на Грифиндор. Освен това й се наложи да изтърпи „мъмрене” от Макгонъгол, въпреки че то приличаше повече на хвалебствено слово, но това беше просто нищо в сравнение с последвалите събития.
Късно вечерта на същия ден, Дена се прибираше сама от библиотеката, защото бе настояла Невил да се прибере час по-рано. Момчето направо заспиваше над учебниците. Беше й малко сърдит, че само тя е поела вината за стореното, след като го бяха направили и двамата и бяха имали разправия по този повод. Дена го бе убедила, че е по-добре да отнемат на дома им само 50 точки отколкото 100 и Невил се бе примирил. Заедно бяха учили до много късно и когато момчето почна да заспива над учебниците, Дена го прати да спи, а тя остана защото се чувстваше достатъчно бодра и във форма и искаше да подготви за приятелите си от ВОДА няколко урока напред. Когато излизаше от библиотеката, етаж по-надолу, я пресрещна Амик Кароу и изглеждаше направо бесен. Не че си нямаше причина, но на Дена не й беше до него в онзи момент. Копнееше само за мекото топло легло и чаша горещ шоколад преди лягане. Но Кароу очевидно имаше други намерения. Той бързо стопи разстоянието между двамата и просъска в ухото й:
-Ти си една малка, гадна предателка и Господарят ще научи за това!
-Ами кажи му тогава, Амик! Аз мога да му обясня действията си. Имам задача, поставена лично от него и позволението му да използвам всякакви похвати, за да я изпълня.
-Лъжкиня! – почти извика мъжът.
-Мълчи! Мерлин, те взел дано! Искаш да събудиш целия замък ли? Аз се отчитам само и единствено пред Господаря ни и пред никой друг! Ясно?
-Тогава къде е Черният знак? Не го виждам на китката ти.
-Ти верно ли си толкова тъп или само се правиш на такъв? Аз съм в Грифиндор и това ми дава перфектното прикритие да следя какво става с децата на ония боклуци от Ордена. Как според теб ще реагира някой от тях, ако види знака на китката ми? Мисли, Кароу, мисли!
-И Господарят ти е възложил това?
-Точно така. А ти не знаеш, защото си мноооого , ама много ниско във веригата, драги.
-Не смей да ми говориш така, малка мръснице! Знам как мърсуваш с оня некадърник Лонгботъм! Едва не ме уби тая сутрин и сега ще си платиш за това.
Преди Дена да е успяла да реагира Кароу я зашлеви силно през лицето и то така, че разкъса долната й устна. Момичето падна на колене пред него, зашеметена от удара. Бръкна в джоба си, за да извади пръчката, но в този момент Кароу насочи към нея своята и прошепна „Круцио”. Дена се сгърчи от болката, която прогори всеки нерв във тялото й и направо я заслепи. Момичето не разбра, че е спряла ад диша, докато не усети изгарящата жажда за глътка въздух. Всеки друг на нейно място би крещял, разкъсван от непоносимата болка, но Дена не бе като другите. Тя страдаше мълчаливо и също така мълчаливо събра цялата си воля и изтласка болката назад от съзнанието си. Преди Кароу да осъзнае какво става, момичето стоеше право пред него и в ръцете й трепереше топка течен огън. Мъжът пребледня и реши да мине в отстъпление, но Дена нямаше да го остави да си тръгне просто така.
-Господарят ще разбере за своеволието ти, Амик! И за разлика от мен, той ще те накара да си платиш! Ще те заболи много повече, отколкото ме заболя сега. Обещавам ти го!
-Няма да кажеш нищо, защото ще те пречукам, кучко! Ще кажа, че съм те хванал в измяна и съм те убил. Господарят ще ме награди.
-Аз пък мисля ,че ще те изтезава до смърт, че си си позволил подобно своеволие, драги!
-Няма да доживееш, за да разбереш! Но преди да те убия ще се възползвам от това, на което онова леке Лонгботъм се наслаждава!
-Е, не ме разсмивай сега! Какво си мислиш? Че ще седя мирно и кротко докато ти ме изнасилваш!
-Ще я уредим тая работа! Ей сегичка...
-Амик! Веднага се махай от тук, преди да реша да докладвам на Господаря ни за това! – проехтя гласът на Снейп от края на коридора. Мъжът бързо крачеше към тях и много скоро се озова на милиметри от Кароу. – Чу ме какво казах, Амик! Изчезвай от тук и аз ще забравя, че съм те видял!
-Няма да стане, Сивиръс! Не и този път! – Амик избута Сивиръс от пътя си и преди Дена да успее да реагира бе поразена от мощно проклятие.
-Ти да не си се побъркал! – изсъска му Снейп в лицето. – Да ползваш „Сектумсемпра” върху ученик! И още повече върху наш човек, под прикритие! Дяволската примка да не ти е взела и малкото акъл, който имаше някога!
Снейп веднага се втурна към момичето, което почти бе изгубило съзнание. Беше бяла като платно, като се изключат дълбоките разрези през цялото й тяло. Без повече да погледне другия мъж, Сивиръс моментално се зае да затваря раните й. Когато успя да я закърпи малко, мъжът нежно я вдигна на ръце и я отнесе в болничното крило. Мадам Помфри се опита да помогне, но професорът само я помоли да му донесе необходимите съставки и да го остави сам. Отне му цялата нощ, но на сутринта не бе останала и следа от нараняванията – нито външните, нито вътрешните.
Беше сутринта на 25ти Декември и Сивиръс Снейп спеше на стол близо до леглото на Дена. Мадам Помфри отиде да информира Макгонъгол за случая, но когато двете влязоха в отделението нямаше следа нито от директора, нито от болната. Сивиръс я бе взел със себе си в директорския кабинет. Крачеше нервно нагоре – надолу из помещението, когато видя, че сутринта са доставили пощата му и сега на бюрото лежеше един малък пакет, опакован с красива сребриста хартия.
Взе го, огледа го внимателно и тъкмо да го подложи на проверка, видя малката картичка, подаваща се отвътре. На малката сребърна визитка пишеше „ Честито Рождество! С пожелание за приятни празници и редовна кореспонденция. От скъпа приятелка.” Мъжът веднага разпозна почеркът на Дена и с голяма доза любопитство се зае да разопакова подаръка си. Ахна от изненада, когато в ръцете му се озова красивата сребърна кутийка, с фина украса и в нея намери принадлежности за водене на кореспонденция. Бяха наистина великолепно изработени и този жест стопли сърцето му. Беше се сетила за него. За човекът, който се бе отнесъл така жестоко с майка й. За мъжът, когото всички считаха за коравосърдечен убиец. Сивиръс се облегна на една от масивните мраморни колони и се свлече надолу. Захапа долната си устна в опит да спре напиращите сълзи, но не успя. Те се застичаха бавно по пребледнелите му страни и мъжът с усилие започна да си поема въздух, задавян от тихите хлипове, които безуспешно се опита да потуши хапейки кокалчетата на пръстите си. Остана свит на пода до колоната, ридаещ като малко дете, само защото за пръв път от двайсет години получаваше подарък, който да означава толкова много за него.
Дена се събуди с натежала глава и в първия момент не можа да се ориентира в обстановката, но когато видя портретът на професор Дъмбълдор осъзна, че се намира в директорския кабинет. Какво правеше там бе загадка за момичето, защото единственото, което си спомняше бе как Кароу я нападна и после жестоката болка, която я преряза. Всичко друго и бе като в мъгла.
Изведнъж чу някакъв странен шум в нейно ляво. Обърна се към източника му и зяпна, защото видя Сивиръс, свит на пода да ридае неудържимо. Сърцето на момичето се сви от мъка по този мъж. Не разбираше причината за тази проява на чувства, докато не видя подаръкът й положен близо да страдащия мъж. Тогава осъзна, че нейният малък жест на внимание бе отприщил у него лавина от емоции. Никога не го бе виждала в такова състояние, но реши, че това бе моментът да го подкрепи и да му покаже, че не е сам в тази битка. Искаше да го утеши и да го увери, че тя е до него и този момент завинаги ще си остане само между тях двамата. Затова се приближи и нежно постави ръка на рамото му.
Мъжът се сепна и вдигна глава към нея. В първия момент не можа да повярва на очите си, а после по лицето му изби руменина, която Дена сметна за очарователна реакция поради възрастта на мъжа, но не каза нищо, а само седна на пода до него и взе ръката му в своите. Двамата дълго стояха така – мълчаливи, взирайки се в късчето небе откриващо се през прозореца, подкрепяйки се взаимно на едно друго, по-висше ниво на разбиране и осъзнаване, което можеха да споделят само хора, които означават много един за друг.
Колкото и да бяха стояли обаче, сълзите на Сивиръс не спираха. Вече не плачеше така неистово, но по страните му все още се стичаха влажни струйки от бистрата течност. Дена бе обгърнала раменете му с ръка и му шепнеше колко много му е благодарна, че отново й е спасил живота. С нейна помощ мъжът постепенно си възвърна самообладанието, но минути преди да си сложи маската, с която се показваше навън, Сивиръс прегърна момичето силно, бащински и й каза, че се гордее с нея и би искал да има дъщеря като нея.
Поговориха си малко за снощния инцидент и Снейп я предупреди какво да очаква от Кароу и Волдемор от тук нататък, макар самият той да се опираше само на опита си и предположенията, които правеше въз основа на него. Преди Дена да напусне кабинета Сивиръс я повика.
-Има нещо, което искам да ти дам. Като Коледен подарък. Смятах да ти го пратя по сова, но мисля, че сега е идеалният момент. Не е нужно да казвам, че не можеш да кажеш от къде го имаш.
-Разбира се. – кимна момичето и се усмихна.
-Подаръкът ти наистина ме трогна. Наскоро видях това, което сега ще ти дам. Беше изложено на една витрина. – мъжът се наруга на ум, че я лъже за нещо толкова елементарно, но не можеше да й каже, че всъщност предметът някога бе предназначен за подарък на майка й. – Не знам защо, но щом го видях и се сетих за теб. Може да прозвучи наистина странно, но бях сигурен, че то е идеално за теб.
Сивиръс отиде до един шкаф във вътрешността на кабинета и когато се върна, държеше в ръцете си средно голям пакет, опакован с красива алена и златна хартия. Изборът на украса за подаръка накара момичето да се ухили до ушите. Пое дара с благодарност и когато внимателно отстрани опаковката, момичето ахна от изненада. Пред очите й стоеше красива кутия за бижута от палисандрово дърво *, с множество малки чекмедженца и отделения. Когато отвори капака й, отвътре се показа красива фигурка на балерина, а мелодията която се разнесе бе толкова нежна и сладка, че в очите на момичето бликнаха сълзи. Мелодийката бе от една приспивна мъгълска песничка, която майките обикновено пееха на невръстните си дечица. Сивиръс вдигна ръка и нежно изтри сълзите от очите на Дена. Тя не се сдържа и го прегърна нежно, но силно. Той също отвърна на прегръдката й като я галеше леко по гърба.
Когато се овладя, тя му благодари от сърце и внимателно прибра подаръка си в раницата си. Сивиръс бе съобразил и я бе взел от болничното крило след като едно от домашните духчета, пратено лично от него, я бе намерило в коридора, където бяха ранили момичето и му я бе донесло. На излизане от кабинета Дена се обърна, погледна Сивиръс право в очите и му каза:
-Аз също съм горда с теб, Сивиръс. И ми се иска ти да беше истинския ми баща.
После излезе и остави слисаният мъж сам с мислите и спомените му.



*палисандрово дърво – вид ценно дърво, с особен тъмно розов цвят.
Върнете се в началото Go down
Fitzroy

Fitzroy


Брой мнения : 64
Points : 72
Reputation : 2
Join date : 15.04.2010
Age : 36
Местожителство : Somewhere in the Universe

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН]   Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] EmptyСъб Юли 03, 2010 9:37 pm

Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] 448271

~22~
НА МИСИЯ

Празниците отминаха и учениците се върнаха в Хогуортс, но броят им значително бе намалял. Родителите на някои деца бяха отказали да ги пуснат обратно, други бяха заминали за чужбина със семействата си, а трети бяха отвлечени от Смъртожадните, за да може Волдемор да изнудва родителите им. Такъв бе и случаят с Луна Лъвгуд, която не се върна при приятелите си за новия срок. Джини, която едва бе успяла да убеди майка си да я пусне обратно, разказа с подробности как час преди Експрес Хогуортс да пристигне в Лондон, четирима Смъртожадни се появили и направили зашеметяващи заклинания на всички в купето включително Луна. Когато префектите, патрулиращи из коридорите, свестили Джини, Дийн и Шеймъс, от Луна и проклетниците вече нямало и следа. Всички от ВОДА бяха бесни и изплашени заради случилото се с приятелката им, но не можеха да направят нищо друго освен да се съсредоточат в упражненията и да стават все по-добри и по-добри.
Дена ги учеше да церят рани от Сектумсемпра, да измагьосват и контролират Пъклоогън, да усъвършенстват Покровителите си и да ги карат да говорят. Показваше им различни блокиращи заклинания, препречващи магии и разбулващи мрежи. Учеше ги как да отключват врати и да разшифроват тайни съобщения. Януари бързо се изниза и приятелите от ВОДА почти не го усетиха, защото бяха натоварени с домашни и упражнения на наученото.
Но Дена бе натоварена повече от всички тях, защото продължаваше да играе ролята си на шпионин за Черния Лорд. Два пъти бе ходила да му докладва и последния път бе точно предната нощ. Затова сега момичето бе недоспало и изглеждаше някак болнава. Естествено, информацията, която даваше на онзи изрод, бе лъжлива и предварително подготвена от Сивиръс.
А що се отнася до самия Сивиръс, той бе станал някак по-вглъбен и раздразнителен напоследък. Повечето от околните и без това не желаеха да говорят с него, но тези, на които им се налагаше правеха всичко възможно да ограничават контактите си с директора до минимум. Само Дена знаеше как да извика усмивка на устните му. Но вече и на нея й се отдаваше трудно и момичето усети, че приятелят й се отдалечава от техния свят, потъвайки в някакъв собствен и бе убедена, че там той няма да намери нищо друго освен болка и горчивина от миналото. Сивиръс се бе превърнал в неин истински приятел и Дена бе решена на всичко да не му позволи да потъва в самосъжаление.

~*~

По същото време, но на друго място Филип Зимер и Ремус Лупин се готвеха да влязат в изоставена мелница. Намираха се на равно поле, близо до някакво селце, някъде из графство Клар, Ирландия. А бяха там, защото Ремус бе успял да прихване съобщение от Йаксли към Волдемор, в което се казваше, че във въпросната мелница държат децата, взети за заложници. Първоначално Филип бе сметнал това за капан, защото не бе толкова лесно да прихванеш съобщение от Смъртожаден. Но след като се бе уверил, че написаното на хартийката е истина, бе решил да действа. И тъй като хората, подходящи за подобна акция бяха дефицит, а и му бяха нужни за други задачи, мъжът рискуваше своята кожа, заедно с тази на Ремус, който се бе явил като доброволец и не прие отказа на Филип.
Двамата мъже обиколиха порутената постройка и хвърлиха заклинания, за да разберат колко души се намират вътре и с каква магическа мощ разполагат. За тяхно огромно изумление откриха, че в сградата има само трима възрастни магьосници, вероятно Смъртожадни, а други сили не бяха засечени. Без да издадат и най-малкия шум, за което спомогна едно дребно заклинанийце направено от Филип, двамата се пъхнаха през парадния вход и се блъснаха в невидима въздушна стена. Филип промърмори нещо на някакъв странен език и бариерата изчезна. Докато се изкачваха по стълбите се натъкнаха на още няколко подобни стени, но с различен неприятен ефект – парещи, жилещи, боцкащи.
На най-горното стъпало ги пресрещна самият Йаксли, но преди русата канара да разбере откъде му е дошло, Ремус го зашемети с едно леко замахване на пръчката. Явно не само блондинките се славеха с нисък коефициент на интелигентност, а това се отнасяше и за индивидите от мъжки пол със същия тон на косите. Изведнъж, сякаш от нищото изскочиха още двама Смъртожадни – Краб и Гойл Старши. И двамата бяха отпратени към каменната стена зад тях от мощна въздушна струя, дело на Зимер. Ремус продължи нататък, а Филип здраво завърза тримата умници един за друг, като преди това ги беше зашеметил. След миг възрастният мъж чу сподавен вик на ужас и хукна към източника му. Когато осъзна какво виждат очите му, бе прекалено късно. Нямаше нито едно оцеляло дете, но не това бе най-ужасното, а начинът, по който бе сторено.
Целият дъсчен под бе залят от кръв. Телцата на децата бяха застинали в гротескни, неестествени пози, а на лицата им бе замръзнала маската на агонията. Вътрешностите им се въргаляха по пода и не се знаеше на кого точно са принадлежали. Филип и Ремус се извърнаха настрани и не можаха да се въздържат. Гледката бе прекалено ужасяваща и грозна и никой нормален не би я понесъл без да си изповръща червата, след като я види. Явно Черният Лорд бе разбрал за изтичането на информацията и бе наредил заложниците да бъдат убити по този особено мъчителен начин, за да даде урок и на родителите им и на Ордена. Така родителите щяха да разберат, че с него шега не бива, а за Ордена щеше да е наказание. Никой не се измъкваше от ръцете на Волдемор, ако той самият не го пожелаеше. А и това обикновено ставаше чрез смъртта.
След като двамата мъже се съвзеха малко, събраха сили и се обърнаха повторно към потресаващата гледка. Направиха всичко по силите си, за да приведат телцата на бедните душички в приличен вид, за да могат роднините им поне да ги погребат. Когато и тази нелека задача бе свършена, Филип накара Ремус да излезе навън, но не и преди да изнесат с магия малките телца. Ремус не попита какво е намислил, а и не бе нужно.
Мъжът просто последва заръката на Зимер и когато се озова на чист въздух, под мастиленото небе, обсипано със звезди, седна на тревата и обгърна коленете си с ръце. Опря челото си на тях и заплака. Това вече му бе дошло в повече, особено след като не знаеше какво става със съпругата и детето му. Хари бе напълно прав – Ремус се държеше като най-големия страхливец щом търсеше приключения в опит да избяга от грешките си. Не можеше да понесе мисълта, че е обрекъл нероденото си дете да бъде прокълнато от неговия недъг. Не искаше да приеме, че е обрекъл любимата си да бъде отхвърляна от обществото, само защото е съпруга на един...един...върколак. Да, Ремус Лупин бе точно това – върколак. Див звяр, животно, неспособно да се контролира всеки път щом пълният сребърен диск на Луната се появеше на небето. Откакто бе превърнат в това...нещо...родителите му, а после и Дъмбълдор бяха направили всичко възможно, за да го контролират. Но после той напусна училище и вече нямаше кой да го контролира. Често, когато идваше на себе си след поредното пълнолуние, се чудеше дали не е навредил на някого, дали не е осакатил или убил. Тези мисли не му даваха мира дълго време, а после се появи Дора и той си загуби ума по нея, като някой разгонен хлапак. Обичаше я, но любовта му замъгляваше разума и той си бе позволил да мечтае за нормален живот, като на всички други. Това бяха доводите му, за да избяга от любовта си и от отговорностите си и да се доближи до същество подобно на Опаш. Но беше време да се вземе в ръце, защото не знаеше още колко дълго ще е жив. И отказваше да умре като предател и страхливец.
Решението да се върне при жена си и детето си се избистри в главата му в момента, в който от порутената сграда се разнесоха кански викове - сякаш бавно изкормваха някого. Повече от половин час нечовешки звуци на болка нарушаваха тишината на полето, а после изведнъж секнаха. Десет минути по-късно от постройката излезе Филип и изглеждаше състарен поне с десет години. Беше блед, целия трепереше, но в очите му блестеше един особен огън, който малко постресна Ремус. Филип хвърли някакво заклинание над телцата и те последваха него и Лупин, когато двамата се магипортираха на предварително уреченото място. Йаксли, който се бе измъкнал от постройката още докато Лупин и Зимер възвръщаха нормалния вид на обезобразените телца, сега наблюдаваше как двамата мъже се магипортираха с телата на нещастните дечица.
Няколко часа след като двамата мъже бяха напуснали проклетото място, Лорд Волдемор нададе силен крясък, породен от гнева му. Намираше се в порутената мелница, където бе заварил обезобразените, почти до неузнаваемост, трупове на двамата му слуги. А във въздуха над кървавата купчина, която те представляваха, светеше надпис, видим само за притежаващите магия и той гласеше: „СЪРДЕЧНИ ПОЗДРАВИ ОТ ФИЛИП ЗИМЕР!”
Върнете се в началото Go down
Sponsored content





Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] Empty
ПисанеЗаглавие: Re: Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН]   Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН] Empty

Върнете се в началото Go down
 
Липсващата учебна година [фенфикшън][ЗАВЪРШЕН]
Върнете се в началото 
Страница 1 от 2Иди на страница : 1, 2  Next
 Similar topics
-
» Разказ за Джейн Ъндед (фенфикшън)

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Artzone :: Творчество :: Проза-
Идете на: