Живот на късче филмова лента

~ Част 1

Кехлибарените лъчи на утринното слънце проникнаха рехави и златно-жълти през драпираната завеса на френския прозорец, която с белотата си го бе обгърнала като нежно, нямо привидение, което ме пазеше от топлината на Слънцето. Галещата им, румена от нежност топлота пристигна до сетивата ми, примесена с тютюнджийски дрезгавият глас на баща ми, който досадно повтаряше името ми, подобно на развален радиоапарат.

“ Агата! Агата!”

Осем сутринта е, за Бога, каква ли безумна прищявка го е подтикнала да ме търси толкова рано и то в събота. Ох, събота. Шестият ден от седмицата обикновено е отреден на култа към брат ми. Татко винаги е поставял на първо място Донован, все пак в аристократични фамилии като нашата, който чука и си оставя семето, тоест “подготвя новото поколение” е по-обичаният, по-глезеният, по-по-най!

Тази извратена, патриархална традиция, се запази в лоното на нашето семейство... ъм... твърде кратко. До към шестнадесетата година на брат ми, когато той явно заяви, че предпочита да дели постелята си с индивиди от своя пол. Тогава нуждата на дъртия педант от внуци изтика на по-предна позиция моя милост.

Та днес е събота. Откакто Дон не е онова булимично, самовлюбено чудовище, с което човек, произхождащ от средите на простолюдието, не може да пребивава в една стая, си разреших да общувам с него по-активно. След миналогодишната екскурзия на брат ми до Комо заедно с Джонатан, изиграла ролята на превъзпитателен лагер за разглезени, обсебени от славата, себе си и опиянението, богаташки синчета, той наистина претърпя сериозна метаморфоза.

А в настоящия момент баща ми пак е обсебен от манията за внуци, благодарение на желанието на Джон за деца, породено от абсурдния свещен съюз между педантичния, бивш булимик от корицата и мижитурката от Предпечатния отдел.

Прекланям се пред добре отиграните, изтънчено шантажиращи умения на съпруга на брат ми, който успява да контролира Донован, използвайки само два органа от своята анатомия – езика и пениса си. Макар и да ме е срам да направя подобно признание - това наричам аз мъж за пример!

Сега ми се налага да се откажа от срещата, която си бях уговорила с Ноел за ранно кафе, придружено от кифлички и сълзливи есеистични размишления на тема : “Защо животът е толкова гаден!?”

Горкият Ноел, той не е същото, слънчево, непрестанно бърборещо, пълно с обич и веселие, хлапе, каквото беше преди девет години. Да, вярно е, под тежкото бреме на зрелия живот и безбройните отговорност, хората улягат и се променят - трудно може
да останеш безгрижен, неопетнен от тегобата на мръсното,проядено от мазни червеи, време, творец, но за него трансформацията протече не под този фактор и не в подходящото време.

Беше само на двайсет и две, когато пластмасовият звяр, който играеше калпаво ролята на мой брат, стъпка, наряза и обезобрази по детски чистото му, витално сърце, оставявяйки на негово място незаздравяла и до сега, черна, кървяща и гангренясваща дупка. Този пагубен повей на горчивина и немощ се усеща и до сега в изкуството, което Ноел създава, а аз се чувствам все още виновна за неговата несполука, която го беляза с този мрачен, грозен нишан.

Станах лежерно от леглото, отритвайки сатенената завивка, която бе запазила в меките си, памучни дебри аромата на скъп омекотител, с финеса на скъпоплатен футболист и затропах с босите си, бели крачета по екзотичния, абаносов паркет на пода, чийто цвят винаги ме препращаше или към цвета на влажна, негърска кожа, окъпана от дъжда, или към образа на неустоимия сладкиш с кафе, който икономката приготвя толкова умело.

Ммм, какво ли има за закуска?

Трябваха ми едва десет минути, за да осъзная, че закуска няма и да има, защото именно на такова събитие отиваме, и още пет, за да се сетя да се разочаровам.
Мразя снобските партита, на които трябва злорадо да се лигавиш, да си надменен и да показваш, че обладаваш всичко повече от всички останали. От въздуха в подобно помещение може да се събере чиста проба лицемерие, достойна за изследване в лабораторията за гадни човешки настроения.

Крехкият ми, още детски ум не може причинно-следствено да си обясни произхода на нездравото Ви желание да заместите тези дебели господа в скъпи, вълнени костюми, които със своите увиснали, двойни брадички напомнят на злокобни, крастави жаби или трескавата жажда да сте на мястото на една от онези болезнено кльощави дами в кашмирени рокли, с изкуствени коси и нокти, чиито зле начервени с Chanel устни, правят лицата ми да изглеждат като зле изписания грим на царски шут. Защо?

Нима мислите, че сред леденят блясък на кристалните чаши и студенината на сребърните прибори върху покривката, изтъкана от човешките кожи, свлечени от вас – работници и данъкоплатци, светът изглежда някак по-магичен, а те не вижда за вашата горест, заслепени от всичкият този блясък?

Лъжа!

Всеки от тях скатава поглед зад изнемощяло от преструвки рамо, забива очи в овехтялата, набръчкана кожа на дланта си, молейки се да не съзре поквареното си, чудовищно лице да го гледа от другата страна на огледалната повърхност на безумно скъпата посуда.

Живот-фарс!

Никой от тях не живее, лежейки на кадифена кушетка от сладки, пухкави мечти и не слуша сонети. Не е по детски любопитен.Не вкусва сладостта и мистиката на изкуствата. Не е влюбен и май и не знае какво е да чувстваш. Не вижда красотата в утробите на всеки един, мъглив, глуповат ден, в които живееш чувствайки себе си като прашинка космичен прах, изгубена ненадейно, без Вселената да е усетила болка от липсата й.

Нима моята малка, вяла мечта да съм обикновен човек е толкова демоде и ви изглежда смешна? Обществото ви е болно! Обществото ни е болно! И аз, чрез моят кинематографически талант и с кървава пот, разливаща се на талази по горещото ми, бунтовно, трескаво тяло ще се моля за изцелението на нашият прогнил, посърнал, недъгав социум.

Икономката бе метнала току-що изгладената ми рокля на стола в стил Рококо, с когото дрехата камуфлажно се сливаше като хитър хамелеон, на фона на нюансите, изобразени върху бежово-златната покривка. Облякох безсмислено скъпият парцал и пригладих ефирната материя по, все още сънената кожа на голите ми бедра, а тя потръпна, отговаряйки на хладният допир.

Колата ни чакаше. Баща ми по презумпция носеше един от онези леки, памучни костюми, чиято безлична сивота ярко контрастираше с напереният му нрав на кралска особа, който не оставаше незабелязан от никого. Беше изискано и нафукано копеле на петдесет и две, с чепат характер, властно по натура, пламенно в начинанията си и никога не си позволяваше слабостта да загуби битка. Трудно се съжителстваше с него, особено при липсата на арбитър, какъвто би се явявал образът на майка ми,чиято липса беше още едно неоспоримо доказателство за невъзможното битуване с него.

Не помнех лицето на тази, която ме бе родила, нито бях запазила част от аромата й. Веднага след моето злополучно появяване на света, което доколкото знам се е случило по нейно нежелание, тя емигрирала в Русия, откъдето, познати казваха, че татко я бил довел. Донован имаше смътни, разводнени, накъсани спомени за нейният лик и съществуване, които неведнъж бе ми споделял.

Качих се в колата, умълчана и посърнала от недоспиването, което беше обвило зловредните си пипала около крехкото ми тяло, изсмуквайки от него всяка фибра живителна сила, която се бе запазила в някоя изстрадала клетка.

Пристигнахме в помпозното имение на семейство Рочестър, където на майсторски изографисаната, дъбова врата ни посрещна госпожа Рочестър заедно с дъщеря и Кети, която беше противно малко копие на дъртата кранта, чиито изкуствени порцеланови фасети ми напомняха за захапката на осакатено съблезъбо животно. И двете лешоядски подпитваха с недомлъвки за битието на Донован. Нима е толкова лошо да водиш нормален живот?!

На масата ме настаниха до Кети, която постоянно мъмреше надъвкано и нечленоразделно факти, които предизвикваха слаб или никакъв интерес, в моето белязано от изкуството и възвишеността, съзнание. Дундестата, на вид тъжна, прислужница ми поднесе празна чиния, от ръчно рисуван, японски порцелан, по чиято огледална повърхност, благодарение на прекаленото осветление, създаващо игрив оттенък и палав отблясък, черно-червените, дъглгоклюни птици сякаш танцуваха. Пред мен стоеше сребърно блюдо, което бе отрупано с множество малки, апетитни хлебчета с пълнеж, чиито аромат изпълваше стаята. Сложих една от тях в чинията си и старателно го нарязах на дребни, наръфани филийки, осъзнавайки прекалено късно колко ненужно е това мое действие.

Закуската беше скучна. Татко и другите костюмирани господа си подхвърляха отдавна загубили хумористичната си нотка, бизнес шеги, които умът ми вече добре познаваше и бе запаметил. Жените кудкудякаха разпалено като птици в размножителен периоди, споделяйки шопинг придобивките си от изминалата седмица. Аз мълчах, вгледана в росната зеленината, която се откриваше непорочна и примамлива зад пределите на огромният прозорец. Нечия осанка скри божественият пейзаж, който очите ми бяха жадни да наблюдават. Беше немият мъж. Наричах го така, защото той присъстваше на всяка от тези нелепи, безсъдържателни, аристократични закуски, но никога не хортуваше с останалите мъже. С никого не си продумваше и сякаш нищо не привличаше вниманието му – беше просто мним наблюдател на случващото се, също като мен. Бях проявявала интерес към персоната му само до толкова, до колкото можех символично за себе си да го оценя по външни характеристики. Имаше прави,леки коси с цвета на попрезрял, опарен от Слънцето, житен клас, а очите, които трудно можеше да срещнеш, бяха по-бистри и по-синьо-зелени от всяко девствено Алпийско езеро. На вид не беше на повече от трийсет, а грандиозното му, изящно и фино телосложение ми припомняше фигурите на моделите, сред които брат ми работеше.

Беше единадесет. Кафето беше изпито, а платата почти празни. Гостите постепенно бяха опразнили пространството на масата, оголвайки дървеният й гръбнак пред полезрението ми. Татко ми се усмихна уморено – знак, че вече е време да си ходим. Вътрешно, малкото ми същество ликуваше и танцуваше в жаркият такт на непознат, буен, южен ритъм. Към единадесет и половина вече пътувахме към дома на Донован, за да му споделим тягостната скука, чието зловредно, противно влияние аз и татко бяхме длъжни да изядем вместо закуска.

Тадам... кое ли нахалство ще напише първия коментар?
Моя милост.
Ами, аз вече не мога да изразя колко съм очарована от произведенията ти, затова едно глупаво и просто СУУУУУУУУПЕРРР!!!! И толко се радвам, че продължи. Йей!

*гуш*
Мерси, Звездичке! Специално за тебе ще пиша, щом толкова ти харесват писанията ми. Мерси за коментчето!

Comments are love!

Много ми харесва стилът, с който пишеш - много увлекателен и приятен за четене. Благодаря за възможността да те прочета! Продължавай все така!

*гуш и за теб*

Много се радвам, че ви харесва да четете писаните от мен, неща. Благодаря за подкрепата и отделеното време. Продължавам заради вас!

В нежността на неделната сутрин, сред ситните, посребрени капчици на росата и малките, гъделичкащи пръстчета на тревата, аз и Ноел бяхме застлали одеало, на което лежахме, хванати за ръце, загледани в памучните, несресани форми на сънливите, посивели облачета, които си играеха като безгрижни дечица в небето.
Двамата се тъпчехме с чипс, нарочно издавайки онзи хрустящ звук, който всички познаваме от зимните утрини, когато снегът е твърд и при прикосновение с обувките ни издава онзи смешен, скърцащ звук, който не забелязваме, защото мозъчната ни дейност е твърде закърняла от непоносимият хлад, който щипе и пари кожата.


- Наистина? О, нима! Това е някакъв негов моно спектакъл.. – размишляваше на глас Ноел върху няколкото факта, които му бях поднесла пред мъничко. Необезпокояван от моето присъствие, той мърмореше под носа си нечленоразделно свои мисли, а после с шумна въздишка им се възмущаваше как може да са толкова плоски и безсмислени.
- Наистина! И си отглеждат орхидея, а Джонатан иска деца, с което той е съгласен. – доуточних аз, пелтечейки с пълна уста, добавяйки още малки картофени парченца в широкоотворената си паст,подобна на тази на малко гладно пиле.
- И на какво ще научи горките невръстни душици? Как най- надменно да носят Армани и как да унижават хората – колко полезно, наистина.. – изсумтя той, опитвайки се да избяга от порочната тема на разговор, около която се въртяхме омагьосано вече половин час.
- Ще ми се отношенията ви да не бяха обтегнати като примка.. – в гласа ми се усещаше повеят на съжаление, което изпитвах заради нарушеното общуване между двамата.
- Време ти е и на теб да се омъжиш. За предпочитане за някой мил, достоен и тих мъж, когото ще водиш за носа. Стигат ти вредни мъжки влияния.
- Не мисля! Аз съм на двадесет и две, още не съм завършила Академията, а и Господин Перфектен още се крие зад някой панелен нюйоркски ъгъл, очаквайки аз да го въвлека в танца на флирта. Нали се сещаш, че бях ти говорила за немият мъж.
- Да. И? – той се обърна,подпирайки се на хълбок, така че да може да се взре любопитно в лицето ми, за да попие като сюнгер всяка моя скрита и нескрита емоция, жест или загатване, а после най-подмолно да ги използва срещу мен.Правеше това винаги, когато в разговора се заговореше за мъже. Така не можех да запазя нищо за себе си.
- Просто вчера беше на закуската. Пак си мълчеше. И ме зяпаше с онези празни очи, от които ме побиват необичайни тръпки. – лицето ми се изви в мимиката на отвращение, което изпитвах, когато ме полазеше онова неприятно усещане и се разпространеше скоростно и силно по вени и артерии като мощен токов импулс, който за секунди притръсква цялото ти същество.
- Това е немият човек, какво искаш да прави – да ти пее серенда ли? Пък и това е една от вашите сбирки - там всяка динамика е престорена и фалшива, а той вероятно е някое надменно, арогантно парвеню.
- Поне може да измести точката си на наблюдение с половин метър. Така няма да попада в моят радиус на лично пространство. Мразя да ме зяпат,а той дори това не прави, а ме прогаря с погледа си. Усещането е свръхестествено.
- Внушаваш си.. Трябва да си ходя. Баща ти ще си дойде и щом ме завари тук, веднага ще ме смъмри за нещо, а после ще реши да ме кандърдисва да посетя брат ти, за да се уверя в каква идилия живее. Понякога със стария борсук сте толкова еднакви!– отряза ме грубовато той и изсипа в устата си кесията с последните няколко миниатюрни късчета останали от чипса, като след това избърса ръце в престарите си, поизбелели от времето, джинси. Намусих се така, че лицето ми да образува формата на недоволна муцунка, макар и да не му се сърдех.

В понеделник нямах лекции - младата преподавателка по модерно киноизкуство посещаваше фестивала в Кан. Еднообразието на битието ми и неговите износени навици ме потискаха, карайки ме да се чувствам като затворник в консервна кутия, която някой проклет великан нарочно разтръсква с огромните си лапи.Обладана от духа на досадата, реших да посетя Ноел във старата бисквитена фабрика, която бе натоварил с двойната семантика - на дом и на ателие.

Както винаги парадната врата беше отключена – той не се притесняваше от крадци, серийни убийци или нахалници. Беше до толкова загубил своето желание да живее, че параноята по запазване на физическата цялост въобще не го трогваше.
“ Да влязат..” – казваше- “.. пък аз доброволно и малкото пари, и малкото душа, която пазя в тленната си плът ще им предам.”

Качих се по витите, железни стълби, които злокобно и язвително скърцаха и се тресяха изпод леките ми, балетни стъпки, навявайки спомена за грозна сцена от зле скалъпен филм на ужасите. Горе беше тихо, а светлината се процеждаше през процепите на лошо поставените, тежки, метални врати като бял прашен сноп . Тежкият, задушлив аромат, който винаги витаеше на талази из въздуха идваше от голямата японска роза, която Ноел отглеждаше, за да се залъгва чрез нейното мнимо съществуване, че не е съвсем самотен.

Човек с часове можеше да стои подпрян на касата на вратата и да го наблюдава как работи, без той да усети каквото и да било смущение или тръпка, породена от погледа, вторачен в кокалестите му, млечно бели ръце, които всякога бяха украсени с разноцветна палитра от цветни капчици боя.

Фабричният прозорец зееше отворен като монолитни, гладни стъклени уста. Заедно с лекият, топъл бриз на Хъдсън, в чиято топлина се бяха втъкали екзотични, далечни аромати, в просторното помещение навлизаха и скърцащите звуци, родени от движението на зле смазаните панти, които придържаха, сякаш от векове на раменете си стъклото.

Ноел стоеше прегърбен пред грохналият триножник, а тялото му бе привило във формата на някакво недъгаво , отвъдно същество, странно взиращо се в празното платно. Той по традиция бе захапал замислено олющената дръжка на една оредяла четка, предъвквайки в от време на време - симптом, че е в процес на творчески размишления.

До него на паянтовата масичка лежаха безбройни, различни по размер и номер четки, като стройна рота клонирани, рошави чудовища, които въпреки комичния си вид, бяха готови по нечия няма команда да завземат света. Гордо изправен стоеше и стерилно чист буркан с вода, към чиято кристална бистрота, Ноел педантично се стремеше винаги. Разпознах намачкания, наръфан силует на една негова стара тениска, в която избърсваше измърсените четките. Беше същата, която бе носил преди дванадесет години, когато бе изгубил девствеността си с брат ми.

- Творческа криза? – избоботих шеговито, оставяйки чантата и сака с покупки на старото, ракитено кресло в ъгъла, което представляваше единственото светло, причудливо-уютно нещо, което някак дразнещо изпъкваше сред прахта, метала и простора на фабричния интериор.
- Носиш ли ми ядене?! – с настървена нотка прозвуча лекият му, почти момчешки глас, чиито тембър бе толкова мек, увлекателен и спокоен, че бе подходящ за дублаж на “Сънчо”.
- Не. Трябваше ли? – лъжата ми се оказа успешна, защото видях как по обнадеждената му физиономията свличайки се, се разми усмивката, подгонена от проправящата си път перманентна тъга, която бележеше ежедневно лицето му. Въпреки всеобщото мнение за него, че страда от недохранване и бедност, Ноел всъщност просто беше кокалеста натура, която обожаваше да се тъпче с вкусни, забранени храни, които не оставяха никаква мазна следа по тялото му.
-
Отговори ми тишината, която ефирно погали слуха ми. Не чувах нищо, сякаш бях глуха.

- Пошегувах се, нося ти чувал с вредни храни, с които можеш да съсипеш тялото си.
- Тялото ми никога не е било здраво, че да го съсипя…

Телефонът ми иззвъня продължително с една от онези болезнено-язвителни, прояждащи костният ти мозък, дразнещи мелодии, които по разбираеми причини използвах за тон на семейните разговори. Беше татко, който с апатичен тон ми заяви, че днес лично трябва да внеса семестриалната сума. Някак трябваше изнудя нежеланието си да ме замъкне до Артакадемията. Повиках си такси и казах “чао” на Ноел, който дори не отрази говора ми. Беше ням повече от стена, когато му се случеше да попадне в артистична черна дупка.

Колата спря точно пред сградата, към която бях се забързала. Валеше. Чадърът ми бе останал да виси като ненужно копие на един стол в стаята ми. Бях решила по презумпция, че утринното Слънце не би ме излъгало. Косата ми попиваше хладните облачните сълзи, които бяха рукнали като пролетен поток, чисти и бистри, истински – епитети-антоними на Ню Йорк. Трудно изкачвах стъпалата с високите токчета, които по неприсъща за мен, женствена прищявка бях нахлула днес в бързината. Едва не се претърколих на малко лавинообразно кълбо, когато нещо огромно и силно като статуя на мраморен гръцки бог грубо вряза мускулестата си материя в моето крехко тяло. Погледнах нагоре, а дъждът като мрачен воал премрежваше сетивността на очите ми, размазвайки и разкривявайки гротескно фокуса на моето виждане. Чух импровизирано извинение и нежна ръка докосна рамото ми. Обърнах се и присвих очи насочвайки цялото си внимание в това да видя човека, чиято припирливост едва не ми бе коствал билет за безплатно опознаване на Травматологията.

Беше немият мъж.

Куриозно! Той можеше да говори! Засмях се на ум на глупавото си, повърхностно размишление с инфантилна тежест и останах втренчено загледана в равната, спокойна походка на отдалечаващият се непознат, който изглежда не изпитваше ни най-малко притеснение от дъжда.

Русите му коси бяха намокри, а черното палто с права кройка се развяваше след него като плаща на някакво мрачно привидение. При все че бях кралица на асоциациите и оприличаванията, дълго време се бях чудила на какво ми напомняше персоната на немият мъж. Чак сега в ума ми проблесна искрица поетическо озарение, което освети цялото ми задрямало подсъзнание, което жалобно бумтеше и изпускаше пара като уморен, стар локомотив. Осанката му даваше цвят на една релация, закътана в дълбоките, сумрачни дебри на някоя изостанала мозъчна гънка – бялото, изпито лице, златорусите снопчета коса и мистичният иностранен поглед ме препращаха към снажността на могъщ славянски княз.

Вдъхновение!

Наближаваше времето на курсовата ми работа – късометражен филм със свободна тема и съдържание. Щях да създам културно изкушение с екзотичен, номадски привкус, вдъхновено от…ъм.. немият мъж. Колко абсурдно! Но творците не избират музите си. Не можеш да заповядаш на онова неразумно, малко парченце творчество, което си отгледал ненадейно още от раждането си, да не се вдъхновява. Колкото и сериозно да му го кажеш, както и заплашително да му говориш, по каквито и начини го поучаваш – то, вдъхновението е дете, няма да те разбере, няма да те отрази и своеволно ще продължава още по-упорито да те гложди.

Хората са роби на своите неутолими жажди и нереални копнежи.
Творците са роби на своите необясними увлечения

Ууу, направи ме маниячка - толкова си добра. Много ми харесва и тази част - изненада .
Супер, супер, супер. Много ми допада, че Ноел започва да се появява по-често - много ми е симпатичен. И нямам търпение за следващата част.

Всяка петъчна вечер беше равнозначна на рутината на отегчително, превзето соаре в частният клуб на Пето, нагнездил се нагло в средите на величествени, недостижими здания като “Метрополитън” и центъра “Рокфелер”. Носех една от онези изящни, но неудобни рокли, чиито дразнещ плат предизвикваше алергии по ефирната, чувствителна кожа на гърба ми. Ръцете ми пропътуваха незабележимо по фините амфорните извивки на бедрата ми, за да прилепят по-добре материята, която грубо се бе набръчкала като лицето на съсухрена, изстрадала старица, чието отдавна забравено съществуване се е превърнало в болезнена агония. Палаво кичурче, забелязах да виси неестествено, избягало от здравата, обсебваща хватка на стегнатият ми кок, който стоеше самородно на тила ми, сякаш не бе елемент от моето собствено тяло, а някаква кичозна, грозна добавка, която бях прикачила към амплоато си. Забързах се към тоалетната, за да поправя малкия, дразнещ недостатък, който едва ли някой забелязваше. По пътят си едва не пометох като отмъстителен ураган тълпа от хора, които спокойно разговаряха, размахвайки ръце, държащи кристални чаши. Бързах за никъде.

Сред мътните,еднакви, размазани силуети, които стояха в моето съзнание като замазана мръсотия по фино стъкло, различих контура на едно крупно, почти познато тяло, което инстинктивно изпъкваше на фона на безцветните шифонени рокли и блудкавите, бледи ленени костюми. Беше немият мъж, който за мое велико изумление бе участник в разговора на една пълничка, бузеста дама и възрастен мъж с миловидна физиономия. Стоях, сякаш палците на краката ми бяха заковани в пода с два тежки пирона, които не ми позволяваха дори най-малкото движение. Втренчено го зяпах като загорял, девствен ученик, който се е вторачил в деколтето на момичето, с което разсеяно общува.

Наблюдавах изисканите му ръкомахания, сещащи ме за движенията на именит диригент, който представя пред публика от най-висока класа, изискан за сетивата, пир под формата на виртуозно изпълнение Той притежаваше в себе си онази свръхсетивност, която обладавах и аз. Погледът му трескаво се стрелна през масите народ към мен, а бях изучавала поведенческата динамика на тялото му едва от минута. Сведох поглед към краката си, които все още упорито отказваха да направят каквото и да било движение – бях неподвижна, недъгава, сякаш бях прокълната.

Най-големият ми кошмар започна да придобива реални очертания, когато немият мъж изостави диалога си и си проправи път през множеството суетна сган жужаща наоколо, а движението му бе насочено право към мен.
Исках да бягам.
Бях саката.

Стоеше до мен. Мълчеше. Очите ми вторачени в сивият му костюм, очертаващ мъжествеността на деликатното, но крепко тяло на Олимпийски бог, не желаеха да погледнат нагоре, за да срещнат неговите. Той се представи, но мозъкът ми отказваше да асимилира всякакъв вид информация подадена отвън. Имаше потребността само да се саморазяжда под влияние на притеснението и шока, които царуваха, насилствено обладали лоното на малкото ми, беззащитно същество, което на колене молеше да бъде спасено от измерението на лошия сън.

Усещах себе си като на сцена. В етюда аз и той бяхме сменили сценариите си по погрешка. Сега аз бях нямата в пиесата за двама.

Покрай мен като призрачно видение прелетя сянката на сервитьор. Видях немият мъж да говори, държейки в ръка пълна чаша златисто, пенливо шампанско. Подаде ми я.
Освен саката, бях и глуха.

Незнайно как ръката ми се отлепи от тялото и пое чашата. Отпих. Вече върнах възприятията си, които бяха станали малко по-дръзки от алкохола.

“ Харолд” – съобщи ми ума ми, който се бе рестартирал и сега с пълна сила обработваше всички подадени му, отпреди, данни.
- Агата. – съобщих аз, а лицето ми нарисува глуповата усмивка, която трябваше да послужи като нелепо извинение за смешно забавените ми реакции.

Той наведе към мен колосалното си тяло, хващайки свободната ми ръка, която висеше безчувствена, като непотребно парче месо до тялото ми и допря меките си устни до нея.

Проверка на времето.
Не сме ли 21 век?! 21 сме. Откога мъжете отново целуват ръка на жените, не отмря ли преди векове тази снобска, евтина традиция?! Незнам и не ми пука. Това беше хубаво. Ох, изчервявам се.

Краят на вечерта бавно настъпваше, като босонога девойка чертаеща пътечка сред златна преграда от високи, летни жита. Нямах спомен от съзнателният си живот, в който петъчната вечер да бе била по-ползотворна и омайна, а аз придружавам татко на тези соарета в ролята красива статуя – притурка, от твърде дълго време.

В съзнанието ми образът немият мъж се бе трансформирал като някакво митично създание, в приказливият, начетен Харолд, който с финес ме бе измъкнал от салонния ад, отвличайки ме в мраморната градина, чието нощното спокойствие и сребърната Луна бяха окичили с приказен, звезден воал.
Каменните статуи, докоснати от чудотворното влияние на синьожълтите лунни лъчи бях сякаш бяха оживели, а сенките играещи по застиналите им лица, изобразяваха стаяваните с векове, техни емоции, които танцуваха бавен, траурен валс по мъртвата им, каменна плът.

Харолд прескочи досадната част с фалшивата, постерна официалност, която по етикет хората прилагаха, принуждавани от своята безволева природа, която сляпо следваше книжката – упътване на аристократичния не-морал.

Повърхността на каменната пейка бе студена като посинял,отдавнашен труп и завистливо прогори с ледената си кожа жадното ми за топлина, тяло, което имаше намерение да се настани отгоре й. Харолд свали финото си, сиво сако и постели с него студеният камък, за да мога да седна. Бих предпочела да се стопля с това сако, защото раменете ми вече бяха обладани в хватката на студеният, вечерен нюйоркски ветрец, чиито малки, щипещи пръстчета докосваха голата ми плът игриво.

Опознахме се друг бегло. Това не бе основната лайтмотив на нашето общуване. Той беше архитект във фирмата на баща си, аз избягала от родовото проклятие, бъдеща кинематографка. Прочетох в по погледа му, че ми завижда. Някой късметлии успяват да се откъснат от затвора на предопределеността, чиято човекоподобна прокоба пронизва с дългото си копие зародиша на неоформената, творческа персона.

Вцепенена стоях, изземвайки функциите на мраморните воайори, които нагло подслушваха разговора ни. Съсредоточено слушах скандинавските митове, които Харолд бе захванал да разказва, за да разведри обстановката, която страдаше от снобската тегоба на карикатурите на хора, чиито гротесков, животински смях кънтеше злокобно, долитащ издалеч.

Потайният, гърлен глас с омая благо нижеше дума след дума, сякаш боравеше не със слово, а със стара, кехлибарен броеница. Усетих клепачите си тежки, а съзнанието си -мътно, като буйна, придошла река. Магическият тембър продължаваше да извайва равномерно грандиозни батални колизии и чудновати, исполински образи от приказна реч. Забраних си да заспивам.

Телефонът ми иззвъня. Татко с бе припомнил моето невзрачно съществуване. Трябваше да си тръгвам, а нескритият ми копнеж да остана обнадеждено цъфтеше и за миг увяхваше попарен от болката на действителността. Помахах за сбогом и изрекох “чао”.

Знам, че ще се повторя, но начинът ти на писане е уникален, като че ли написаното ме омайва. Веднъж започна ли да чета нещо написано от теб, не спирам, докато не прочета всичко, все едно съм се пристрастила.
Не знам какви думи да използвам, за да опиша колко много ми харесват написаните от теб творби, мисля, че всяка една дума би била недостатъчна. С нетърпение очаквам продължение. И на мен Ноел ми е много симпатичен, а Харолд, хм, много е тайнствен и ми се иска да разбера повече за него.
Поздравления за прекрасната работа и много, много муза, за да продължаваш да ни радваш с още от твоите невероятни творби!

Ох, хора супер много ме ласкаете и се червя тъпо пред компютъра. Благодаря Ви за милите неща, които казвате, вие поддържате музата ми жива и дишаща! Обичам Ви!

Новата част сигурно малко ще се забави, защото сега съм се отнесла в съвсем друго пространство... (абе какво се обяснявам, ще видите ) *гуш за всички*

~ Част 4

Сутринта на мраморният, сиво-черения като оперението на стар, немощен гарван, барплот ме чакаше бяла феерия от уханни, росни лилии, които лежаха опаковани в тясната, обсебваща обвивка на сребриста органза, която задушаваше естествената им, неопетнена от урбанистичната среда, природна красота. Сред нежността на белите венчелистчета се криеше малък бял, плик, който със своята миниатюрна потайност копнееше да бъде отворен, а съдържанието – прочетено.

Утолих наивното му желание.

На фината, полупрозрачна хартия, която нежно галеше връхчетата на пръстите ми, с везани сякаш от именит майстор калиграф, букви бе изписана кратка фолклорна поема. Посланието някак неестествено завършваше с грубото, скандинавско име, което чертаеше края на малката лексикална приказка.
А на задната страна на листчето - скъсана, раздърпана като ненужна, абсурдна дрипа висеше зле скалъпена покана за среща.

Скептичното ми съзнание бе отрязало от себе си онази романтична сърцевина, която живее с копнежа за появата на принца на бял кон още в годините на ранния ми пубертет.

Принцовете и небивалиците за тяхното съществуване са праисторически митове, създадени от монотонното ежедневие на самотните стари моми - това ме бе научил брат ми, който бе минал по терзанията на моя житейски друми значително по-рано.

Огледалото висеше изолирано като малко пустинно езеро, чийто оазис бе успял да се съхрани по-дълго от обичайното в ада на горещите дни. В неговият полиран, сребърносив лик видях не себе си, а отражението на Донован, което живееше в мен призрачно и вяло от постоянният нихилизъм на диетите. Обичах да отричам. Да отхвърлям генетичната ни връзка и общият семеен произход.
Защо?
Суета човешка?
Не!
Истината, от която толкова ме бе срам, и която упорито криех като уродлив белег от изгорено беше, че двамата бяхме клонинги на една и съща съдба, която користно се подиграва с животите и на двама ни. Сега той живееше светло и блажено в своят замък от мечти и делеше постелята си със своят приказен принц, а аз бях самотното, пластмасово чудовище анатемосано и заключено зад тежките двери в тъмниците на недостижимата мрачна кула на отчаянието.

Реших да звънна на брат ми, за да потърся от него някакъв съвет за по-нататъшните ми действия. От другата страна на слушалката ми отговори сънено, нечленоразделно мърморене, което постепенно се превърна в малко по-ясен говор, който все още звучеше наръфано и леко безсмислено. Очакванията ми бяха оправдани – „ Забавлявай се!” , поучи ме той, с тон, сякаш ме потапя в дебрите на старинна философска мъдрост.

За пръв път в съзнателното си съществуване щях да се доверя на импровизирания съвет, който брат ми бе изсмукал от сънените мозъчни гънки на умореният си, сутрешен ум. Какво пък!? Вече ми бе омръзнало да съм примерното момиченце, което живее по етикет.

Обяд.
Сребърният нож стърже наръфана, варварска симфония по бялата повърхност на чинията, а аз се усмихвам вяло, опитвайки да поддържам някак този изкуствен разговор, воден с нежелание от мен и баща ми. Какъв безсмислен фарс. А трябваше сега да съм с Харолд...

Следобед имах лекции. Ноел бе предложил след това да пием по кафе.
Свечеряваше се. По зданията на хоризонта като запалени свещици блестяха стотици светлини, наредени в причудливи огърлици, които хипнотизираха съзнанието със своите златни мантии.
Пред погледа ми пробягна като привидение дълга, черна сянка, която се скри в тъмните дебри на отсрещния ъгъл. Стъписана, понечих да се забързам, но усетих как две ръце ме сграбчиха през кръста и ме притиснаха към топлината на нечие тяло. За миг ума ми реши, че може би това е Ноел, но извивките на тази плът ми бяха непознати и някак не съвпадаха с кокалестите форми на кльощавото тяло на приятеля ми, чиято осанка спокойно можех да използвам за нагледно средство в часове по анатомия.
- За една дама е опасно да броди сама вечер. – познах скандинавския акцент и парфюма – есенция с екзотичният привкус на Ориента, чиито нотки с гъдел подпалваха по кожата ми непотушим пожар от страстни желания.
- Едва осем е! Освен това сцената, напомняща на пасаж от филм на ужасите е пошла, а ролята на Джак Изкормвача съвсем не ти подхожда. – порицах го аз и се помъчих неуспешно да се измъкнах от хватката на дългите, пианистки пръсти, които държаха строго и изкусно талията ми. Усещането беше почти еротично.
- Колко си дръзка и буйна... – прошепна той пламенно и рязко, сякаш целеше да ме усмири, а горещият му дъх си поигра с чувствителната кожа на ухото ми. Подържа ме така още секунда, после ме освободи от приятният плен, от чиито окови не бях сигурна, че желая да бъда избавена. Стоях като в транс, усещайки зад гърба си учестеното му дишане, което кънтеше, тупкайки в главата ми като ритуален барабан. Зачудих се как някой, идващ от студените, северни дерби може да има такъв жарък темперамент. Изоставих безсмислената главоблъсканица, която бях съчинила, за да забележа, че полата ми се бе намачкала. – Вечеряла ли си? – въпросът беше риторичен. Замълчах.
- Тогава би ли ми правила компания? – Защо продължава с риториката? Този стил на общуване е по- досаден дори от соаретата, на които съм принудена да присъствам.
- О, Харолд, винаги ли говориш толкова много, а казваш толкова малко? – пригладих по бедрата си памучната тъкан на полата, която бе образувала грозни дюни по фината материя на чорапогащника ми. Имах този навик като тик на нервност още от детството си. Винаги държах на спретнатостта, която за Донован представляваше смешно табу.
- Това е изкуство. – по отговора му отсъдих, че беше забелязал наивното ми движение. Намираше го за чувствено и секси. Треперещият тон говореше по-конкретно и ясно от думите, които безсмислено и лековато излизаха от устните му и пълнеха въздуха около нас с тежката миризма на безсмислеността си.
- Такива размити граници ли има изкуството в днешно време? – сарказма ми е генетична заложба. Някои семейства предават в поколенията си пръстени, антични експонати, нумизматични уникати – семейство Норбъри се е ограничило до вещината да се изразява сатирично и с финес.

Тишина обгърна с ефирният си плащ и двама ни. Общуването бе излишна претенция и безсмислен лукс. Нощта беше топла и необичайно звездна, аромат на канела и ванилия донесе отнякъде лекият ветрец. Улиците – тихи и празни радостно звънтяха и огласяха надалеч стъпките ни. Заваля.

Ехе... Най-после нова част! Колко време я чаках, но чакането определено си залужаваше.
Поредната страхотна част, поредната доза омая и красота, поднесени с такъв финес. Честно ти казвам, трябва да се замислиш да публикуваш творбите си. Впечатлена съм, не знам какво друго да кажа. Харесва ми стилът ти, толкова издържан, такива сравнения <3, а в същото време повествованието не е претрупано и скучно. Всяко изречение си е на мястото, каращо те да искаш още и още от историята.
Едва прочела тази част, вече нямам търпение за следващата. Повествованието започва да става все по-интересно и по-интересно. Харолд е много потайнствена и интересна личност, любопитно ми е какво ще стане между него и Агата.
Поздравления за страхотната част и много муза при писането на следващата!

Мерси, sparkling_dust! Ти си един от хората, които ме карат да пиша! Твоите мили думи ме вдъхновяват.

Новата част е късичка и малко по-скучна, но преходите, както всички знаят, са тягостни.

~ Част 5

Вечерта ни заедно завърши в ранните часове на младия ден, който се разбулваше слънчев и засмян иззад сивотата на урбанистичният пейзаж, която оварваряваше чародейната осанка на утрото. Стояхме, изтегнати на напомнящата на изкорубен скелет, пейка като уморени от чергарското скиталчество, номади. Дългата ръка на Харолд висеше на рамото ми, почти безчувствена, сякаш отсечена с брадва от умората, която се прокрадваше като нежелан гост по лицата ни. Изкривеният му от повседневното чертане, палец закачаше ръбчето на шлифера ми. Очите ми с цвят на горчив шоколад изследваха с хирургическа точност тежките гънки - белег оставен от хронично недоспиване по иначе свежото лице, което сега разсеяно съзерцаваше играта на едно листо. Прекарах ръката си, запазила аромата на вино и скъп, египетски тютюн по лицето на Харолд. Устните му се извиха в усмивка.
- Късно е. – измърмори той. Есенция на недоволство вкусих в думите ми и тя прогори с горчивият си вкус ума ми.
- Рано е. – опровергах го по детски, сякаш този мой непринуден жест беше разковничето, което щеше да спаси и двама ни от непредотвратимия раздор, който предстоеше да се случи в нашата пиеса за двама.
- Обичам те, дете. – профуча като далечно ехо край ушите ми и се изгуби в оловната действителност, чиито гранитни пазви ни обгръщаха студено и себично.
- Не съм дете, а ти не ме обичаш. – скептицизмът проговори с моите уста, бълвайки помийното си съмнение върху нежното твърдение, чийто посечен, тъжен дух витаеше недъгав някъде из въздуха наоколо. Етюдът ни се оказа зле изигран – нямаше да получим актьорската награда, а публиката щеше да е недоволна и нямаше да ни ръкопляска.

Все пак не помръднах, стоях скована във вече вялата му прегръдка, сякаш вкаменена от зловредният поглед на завистлива Горгона. Порицанието ме подгони едва по-късно, осъзнавайки колко угнетено се е оказало съществото ми, което скептицизма безстрастно бе използвал вместо маска. Не знам защо не исках да си позволя да бъда обичана. Знаех, че пиеси като тази, нашата, нямат хубав край. Героинята по презумпция умираше трагично, за да може любимият й в името на вечната й памет да се погуби, пропивайки се. После публиката за миг става тъжна. Завесата пада. Зрителите – върли, жалки мизантропи се смеят, гордо показвайки хищнически зъби и разкъсват трупа на малката останала надежда да хепиенд. А зад аления, кадифения баладин, на скърцащият дъсчен под се въргаля мъртвото, разлагащо се, тяло на девойка с посиняла кожа и миризливия трупа на умрелият от цироза неин мъж.

- Имам лекции от десет.. –чух се изричам в опит да избягам от куриозната ситуация, в която бях попаднала. Никога не бях мислила за себе си като за страхливка, но сега убедено пропагандирах съзнанието си с този непристоен за осъзнаване, факт.
- ..и трябва да вървиш. Знам. – потрепериха в отговор, леко посинелите му от утринната хлад, устни и пространството около нас отново стана глухо. Това бяха точните думи, с които преднамерено щях да довърша нелепата си мисъл. Сценарият ми се оказа калпава подигравка. Нима тази лишена от естетика, лексикална мазаница щеше да затвори диалога и пиесата ни. Усетих кокалестата ръка на предвидливостта да рови в главата ми, да гъделичка мозъчните ми гънки и да ми се присмива с крясъка на един далечен гарван, чиято чернота продираше небето на поруменелия от разцъфналата зора, хоризонт. Погусих се от себе си и ми се повдигна. Устата ми беше залепнала, а по сухото ми гърло сякаш пълзяха стотици отвратителни буболечки.

Измъкнах се от прегръдката му с жалкия финес на улична проститутка, която се опитва да танцува Кан-кан. Отдалечих се с бързи, стабилни крачки, напомнящи тези на горд военен ветеран. Исках с тази си походка да внуша стабилност и безпристрастност на пук на случващото се в душата ми. А тя крещеше, заглушена от глупавото ми женско его, същото онова, което заклеймяваше като анти-феминистка всяка моя постъпка на истинска жена.

Денят си прекарах в лоното на предизвиканата от мен горчива агония, трансформираща се напоследък в тягостен аскетизъм - проекция на онзи отказ от блага, който брат ми прилагаше върху булимичното си тяло. Докато той отказваше на тялото си потребността от храна, аз отхвърлях лекомислено всяка идея социално обвързване. Нямам представа защо продължавам да си играя на мазохизъм.

Вечерта ме застигна порой от угризения.
Нямах чадър.
За вечеря, вместо гозба с екзотичен аромат, получих решената в язвителен тон, лъхаща с фалшив привкус на трагедия, лекция на татко. В гърдите ми напираше смях, който стремглаво се изкачи по трахеята и вече гъделичкаше вътрешността на бузите ми, напирайки да излезе като мътен поток на истината. Възпрях се и удържах със сетен дъх и последни сили събарящият се фронт на престорената ми сериозност. После изтичах в стаята си и се изкикотих шумно и грозно като върла хиена. Хилих се победоносно повече от минута. От носа ми текна кръв. Избърсах я с опакото на ръката си, забравяйки факта, че съм дама. После овладяна от мистичният унес на забавата , обладаният ми мозък сътвори нечувано - скандална, спонтанна резолюция.

Щях да се обадя на Харолд.

Вярвате или не, сторих го!
В слушалката чух да пелтечи заваленият му, скандинавски тембър, чиято острота и твърдост отново предизвикаха у мен ураган от хумористични вдъхновения. Пияният му ум трудно асимилираше думите, които изричах плахо и несигурно, но личеше, че ме разбира, макар и забавено и трудно. Уговорихме си среща, която трябваше да се състои на сутринта. Прошепнах няколко мили думи за лека нощ, с които целях да се докосна и нежно да погаля опияненото му съзнание.

Хей!
Новата част не беше никак скучна.
Много се изненадах, когато Харолд каза на Агата, че я обича. А това обръщение "дете" беше много странно. Чудя се дали наистина той я обича. Все пак те се познават от скоро, но пък Харолд може да е наблюдавал Агата отдавна, тъй като са били на общи събирания.
Отново искам да те поздравя за невероятните сравнения и метафори. Просто уникални, както винаги!
Пожелавам ти много вдъхновение, защото талант като теб не бива да спира да пише!

Между другото, това е най-често задаваният въпрос от всички, които са чели писанието ми.
Само дето ти успя и да си отговориш до някъде. Искам да оставя това като отворен въпрос, на който всеки да си даде собствен отговор. Аз имам своя теза, която може да обсъдим ако искаш някой път. ( знаеш скайпа ми )

Искам за милиарден път да ти благодаря за това, че четеш и харесваш нещата ми, това означава страшно много за мен!

Сутринта вещаеше необичайно топъл, за сезона, ден. Усмихна се на Слънцето, което крадешком надничаше иззад драпираната завеса, окъпвайки я в море от топлоцветни лъчи. Изстиващо кафе с цвят на негърска кожа очакваше на масата, придружено от две нацапани с шоколад гофрети. Взех с почти немощната си ръка чашата, игнорирайки апетитната покана на храната, която чертаеше пътека от сладострастен аромат в стаята.

Щях да закусвам с Харолд.
Не бях репетирала за това действие на нашата пиеса.

Отпивайки от горчивата течност, която трябваше да спаси деня ми обмислях тоалета си. Реших да зарежда изкуствената суетата, която игриво шушнеше в ухото ми изкусителни истории за венециански маски.
Нямаше да нося маска. На семейство Норбъри му стигаше един пластмасов звяр.

Свалих плетената рокля от една окривена закачалка висяща някъде в дъното на гардероба, за чието самотно битуване бях забравила. Твърде дълго бях се заслепявала, заблудена от каприза да нося само тузарските маркови дрехи, предоставени ми от брат ми.
Цветът на остарели керемиди много подхождаше на бледният тон на лицето ми. Извадих от дъното на препълнения шкаф за обувки нисички сандали, умувайки колко ли миниатюрна щях да изглеждам до възвишения силует на Харолд. Щях да съм като малко зрънце розова перла, лежащо в обятията на колосална мида.

Затропах волно по мраморните стъпала, които не бяха чували весели стъпки да пробягват по техните бели, полирани гърбове твърде отдавна. Навън денят ме посрещна, галейки ме с ефирните длани на топлия бриз. Асфалта, като грамадно огледало, отразяваше всеки падащ лъч и създаваше над неразбудените улици златен воал, чието сияние можеше да озари цял един мегаполис.

Ню Йорк изпълняваше виртуозно своята автомобилна соната, а иззад ъгъла чувах да жужат монолозите на милион забързани, пеещи сърца. Вятърът разнасяше този благозвучен дует над старите жилищни блокове, които запленени от неговото чародейно въздействие разтягаха своите стъклени уста в усмивки, благоговеейки.

Затананиках си мелодия от позабравен френски шлагер и тръгнах към светлия ориентир на небосвода. Ресторантът се намираше толкова близо, че оттук можех да видя розовеещите се точки, които всъщност представляваха надиплените завеси на прозорците му. Придвижих се към целта си неусетно – сякаш плавах по въздуха, вместо да вървя по земята.

Отворих вратата, която ме поздрави с медният гласец на малко звънче. Стрелнах погледа си трескаво през лавините неразбудени лица, които обитаваха масите като уморени привидения. Видях Харолд да седи лежерно на една маса в ъгъла. Той изглеждаше запленен от заниманието си – да подмята из кокалестите си пръсти нож, чиято сребърен блясък процепваше от време на време процепваше като светкавица.
Небрежната му поза с изпънати крака и лишените от сако плещи му придаваха на амплоато му по-момчешки вид. Първата ми стъпка към него беше уверена и горда, но с всяко ново движение самоувереността ми се разтваряше из морето от, наситен с цигарен дим, въздух. Когато достигнах го масата вече бях срамежлив парцал, който се влачи по пода. Неочакваното ми появяване го сепна и извади съзнанието му от транса, в който се бе вглъбило.

Погледна ме. За миг усетих как студеният му поглед преминава през плътта ми, усещането беше свръхестествено – сякаш бях затворена в клетка със обезумял звяр. Когато ме разпозна в очите му видях да просветват топли искрици и усмивка пропълзя по лицето му, опитомявайки животинските копнежи, в които ума му се бе давил.
- Добро утро. – поздравих аз лъчезарно и се настаних на стола срещу него, наблюдавайки следите от тежката нощ, които бяха нарисували гротескни картини по лицето на Харолд. Кожата му бе бледа и посърнала, сякаш бе забравила да диша. Взорът му бе влажен и мрачен – двете бистри езера бяха размътени от неочакван порой неканени и нечакани грозни мисли. Само русите коси не цареше безпорядък. Бяха прилежно сресани и подредени като току-що събрани житни снопи, докоснати от златната ръка на Слънцето.
- Добро.. – отвърна той, не завършвайки мисълта си – нескрит признак на фалша й.
Протегнах ръка към лицето му, но той се отдръпна, сякаш инстинктът му на хищник му казваше, че ще го нараня. Дори не ме погледна. В далечния, стъклен поглед се отразяваше цигареният дим, долитащ на отровни талазени облаци от съседната маса. Кльощавата сервитьорка ми предложи меню. Взех книжката с ръката, която се бе устремила само преди миг към лицето на Харолд и я плъзнах по кожената подвързия. Щеше ми се да си поръчам порция внимание от негова страна, но такъв артикул в менюто не се предлагаше.

Ръката му докосна моята, която лежеше неподвижна, докосваща стерилно бялата покривка, обезкуражена и засрамена от проваленият опит за близост. Отговорих на топлият жест с беззъба усмивка и преплетох пръсти с неговите.
- Имам нездравия навик винаги да прибързвам. – призна си той, посичайки главата на тягостното мълчание, което като звяр дебнеш, в опит да разкъса разговора ни. Физиономията на Харолд се проясни като хоризонт след утихнала лятна буря.
- Аз съм прекалено рязка. – подхванах аз началото на оправдателен диалог, сякаш двамата бяхме част от клуб на анонимни нещастници. Протъркано и вехто прозвуча тази моя фраза. Бях се превърнала в ходещо клише.

Загърбих като груб събеседник своят самокритицизъм, за да приближа лицето си до това на Харолд и да го докосна с кадифената нежност на топлите ми устни. Беше странна естествеността на случващото се – сякаш бе добреотигран жест на многогодишно, тривиално ежедневие.

След този катарзисен момент на открадната гальовност диалогът ни започна да тече със силата на магическа златна река, която щеше да отмие всяка песъчинка противоречие. Думите, които изричах висяха като непотребни парцали из уютната атмосфера на тишина, а глупаво съчинените изречения изглеждаха съвсем празни и стереотипни. Общуване като нашето не се нуждаеше от върволица безсмислени, мъжделиви лексеми. Интимността на пътуващият по кожата ми взор бе станал медиатора на нашия диалог, мълчалив, мъдър и топъл, той казваше всичко без оскъдност. Устните му, образували недвусмислена усмивка гъделичкаха дебрите на съзнанието ми със своята несмутима прямота. Закуската стоеше непокътната на масата. Чувствах се като дете.

Платихме сметката и излязохме, за да посрещнем безоблачният ден. Сентръл Парк беше чудно обиталище на пролетта, която вече се подаваше белоцветна и уханна из утробата на годишното време. По дърветата като птичета бяха накацали зелени пъпки, от които след ден - два щяха да се излюпят листа.

Сложих ръката си на кръста на Харолд, сякаш той бе опората, която щеше да положи основите на бъдещото ни обвързваните. Срещу нас по кривите алеи сновяха безброй щастливи двойки, сгушени един в друг като влюбени врабчета. Можех да разпозная двама ни във всяка една от тях.

Страхотно е, Кам! Наистина много ми харесва как се развива историята... като някаква модерна приказка. Описанията ти са толкова привлекателни и толкова на място. Направо блестящо! Ти си невероятен творец!

~ Част 7

Животът ми, както се оказа, не бе подходящ за модерна приказка, която филмирана, щеше да донесе небивал касов успех на „Дисни”, понеже в тези захаросани истории момиченцата стават принцеси, омъжват се за първият мъж, който ги е обезчестил и живеят в напудрен свят, пълен с еднорози. Никой обаче не споменава какво става зад розовата дантелена завеса, която играе фона.
Приказката мълчи за това, как най-добрият приятел на принцесата, уморен от фалша на живота един ден се нагълтал с хапчета и заспал завинаги. Мълчи и за това, че принцът се оказал женен. Не се споменава и, че принцесата съвсем не била празноглава девственица. Моята започна в един тих, късен следобед, когато Слънцето вече крачеше уморено по пътеката, водеща към залеза, а аз бях се запътила към старата бисквитена фабрика, за да посетя Ноел.

Изкачих се по скърцащата стълба, зъзнейки от необичайният хлад, който бе обладал иначе топлото обиталище на приятелят ми. Вратата на стаята му зееше отворена като устата на гладно, морско чудовище, очакващо плячката си. Пристъпих вътре, видимо бодра и слънчева, имах да споделя на Ноел прекалено много.

На пода лежеше безжизнено тяло, което благодарение на смъртната поза ми изглеждаше някак чуждо. Посинялата кожа му напомняше на уродливо покривало, а моравите устни бяха застинали, изричащи гневна клетва към света. Близо до карамелените къдрици се търкаляха безброй малки, бели хапчета, изплъзнали се от вкаменената като изсъхнал клон, ръка. Чух от гърдите ми да се откъсва немощен писък, а пред очите ми картината замря - светът беше на стоп кадър. Усетих се като пластмасовата обвивка на мъртво сърце от олово. Свлякох се на колене до вкочанената плът, която само до преди ден бе обгръщала душата на моя приятел. Прекарах пръсти по кокалестото лице, което сега ме съзерцаваше с угасналите си, полуотворени очи.
Бях забравил да дишам. Бях забравила, че съществувам.

Ноел нямаше роднини, затова погребението му трябваше да направим аз и брат ми. Всичко около мен беше част от една огромна, черно-бяла фотография, на която светът се бе оказал мъртъв. Нямах сила дори да симулирам сила. Донован, макар и покрусен успяваше да играе отлично ролята си на незаинтересуван мой помощник.

Нямах спомен да бях обличала черната си рокля с такова нежелание и погнуса, както сега. Бях отвратена от допира на сатена до кожата ми – беше същото онова усещане, което ме бе покъртило когато докоснах за пръв път мъртвото тяло на Ноел.
- Разкроената талия е демоде. – прокънтя като ехо гласът на Донован, който сега наблюдаваше с празните си очи всяко мое движение.
- Чудя се как да нямаш сърце не е демоде! – простенах аз гърлено, като бездиханно, ранено чудовище, макар да знаех, че сега нарочно носи безочливата си маска, зад която се крие кожата на угнетен страхливец. Последното нещо, което ми бе потребно сега бяха калпави демонстрации на безразличие.

Времето течеше като филмова лента на забързан кадър.
Първото нещо, което бе запазило траен отпечатък върху ума ми бе това как палех свещ в една дълга, износена, ръждясала тенекиена саксия, пълна с влажен пясък. От многото изтекъл восък в него се бяха образували малки лепкави фигурки, които напомняха бегло на различни предмети. Морето от запалени свещи изпълваше стаята с нездрав блясък, който допринасяше за тягостта на атмосферата. Жълтото сияние издигаше над трупа златен ореол, а въздухът във въздухът можеше да се помирише непоносимата воня на горест и болка.

Макар всеки минувач да ме потупваше по рамото успокоително, различих в тълпата малцина познати, чието присъствие бе пристана, на който бях закотвила сала на надеждата си. Когато ръката на Донован срещна моята, притискайки я между пръстите си гальовно, на осиротялата ми душа й стана някак по-леко. Ноел бе успял да напусне с финес сцената, на която се разиграваше ежедневно трагичната пиеса на живота. От ням актьор в това, претрупано от действия, представление, той се бе превърнал в режисьор на своят моноспектакъл, чийто край се бе увенчал с лаври и овации.


Вярвате ли на Бегбеде? Имам предвид, според вас, любовта трае ли три години?
Три години! Това са приблизително 1095 дни и около 26 280 часа. Понякога на любовта и трябва частица от мига, за да увехне и да се съсухри като мъртво цвете.
Моята любов не успя да преживее тази изкуствено поставена граница.

Бе изминал само месец, откакто бях положила тялото на Ноел в пресния гроб, когато ми се наложи да копая ново лобно място – този път за любовта си.

Признавам. Харолд беше отличен актьор - от онези прословути имена, чиято каста ежегодно обира аплаузите на Оскарите. Неговите изящни мимики и добре обмислени реплики можеха да заблудят необиграните съзнания на мнозина, но моите изкусни кинематографски умения не можеха да останат излъгани за дълго.
Трябваха ми четири месеца да прозра, че зад изкусно боядисаната фасада му се крие паянтовият скелет на рушаща се сграда.

По време на петъчните соарета усещах наглите погледи на много недоволни хора да пълзят по голия ми гръб. Обвинителни думи по мой адрес, прошепнати в нечие ухо, долавяше често слуха ми. Бях свикнала да загърбям двуличието и завистта - това е умение, чието придобиване, в нашият свят е равнозначно на това да вземеш шофьорска книжка.

Четири месеца бях луксозна притурка към амплоато на Харолд, не подозирайки нищо. Мнозина бяха опитвали да говорят с мен на тази тема, но аз сляпо прекъсвах диалога. Бях жертва на любовно късогледство – нерядко срещано заболяване при хора на моята възраст. Моят любовен офталмолог се оказа госпожа Солсбъри, която една вечер ме дръпна надалеч от зловредните пипала на обсебващата ми компания, за да ми сподели, че това, което върша изглежда непочтено в очите на околните.
Нямах идея за какво говори.
Тя разпозна недоумението ми.

Суховатата на вид жена, чието лице бе изпито от много страдание, прекарано в салонния ад, миловидно впи погледа си в мен, карайки ме без видима причина да се чувствам виновна. Тя приседна на кожения стол и изражението й стана някак по-меко.
- Той е женен, Агата. – равно изрече тя, което накара краката ми да омекнат. Кокалестата й ръка ме придържа като опора, докато гневът не накара мускулите ми да се стегнат, а тялото ми да придобие мощта на страховита военна машина.

Звукът от токчетата ми проехтя из пълната зала като ека на милиони пролетарски чукове. Изправих се пред лъжливото нищожество. Стоях там със силата на милионна орда въоръжени войни. Зашлевих го, а плесницата ми огласи затихналото помещение като боен вик.

Нямах идея, че мога да бъда такава евтина кралица на драмата.

Край на пиесата. Къде са репликите ти, лъжливи ми Ромео?! Завесата пада. Публиката аплодира бурно зрелищната драма на един раздор.

Погребах невръстният ембрион на любовта си под тоновете станиол от изядените шоколади и в километри филмова лента. Вдъхновеният от Харолд филм се превърна във факт, който направи името ми синоним на модерен режисьор.

Тъжен. Тежък. Комичен. Еротичен.

Животът е филм, който не спира да тече, когато изкрещиш “Cut!” и камерата угасне.

Поредната прекрасна част!
Честно, вече не знам какви епитети да използвам за писанията ти, защото усещам, че с всеки един коментар, повтарям едно и също, но просто няма какво лошо да се каже за творбите ти, а хвалебствените думи в репертоара ми не са чак толкова.
Много ми харесва това, че взаимоотношенията между Агата и Харолд са така добре изобразени. <3 Описанията отново бяха върховни! А Харолд ми става все по-интересен и по-интересен като личност.
Едно огромно БРАВО за прекрасната работа и много муза, за да продължаваш да ни радваш!

Едит: След като прочетох 6 част и написах коментара си, видях, че си пуснала и последната част, която, честно казано, не очаквах толкова скоро. Сега прочитам и нея и ще изкажа мнението си.

Уау!!! Аз останах без думи... Ни най-малко не бях очаквала подобно развитие и чак сега, когато прочетох всичко разбрах какво си имала предвид с това, че от части сама съм отговорила на въпроса си. Навярно, ако беше някое друго творение, щях да се усетя много по-рано, почти винаги предусещам накъде вървят нещата, но... Но ти така добре бе завоалирала цялата истина, че дори аз самата повярвах на Харолд. Всичката красота, с която бе нарисувано повествованието ме накара да забравя за разума и просто да се впусна в съкроения, от теб, свят. Напълно забравих за това, което би могло да се случи. Но пък, дори и да бях отгатнала за лъжливите действия на Харолд, никога не бих се сетила, че Ноел би се самоубил.
"Приказката мълчи за това, как най-добрият приятел на принцесата, уморен от фалша на живота един ден се нагълтал с хапчета и заспал завинаги."
След това изречение стоях безмълвна и просто не можех да повярвам. Ноел ми бе станал много симпатичен и се надявах да видим малко повече от неговата личност, но... Стана ми много жално и за Агата, най-после откри сърцето си и бе наказана за това си съвсем човешко действие.
Все пак, това е животът, невинаги всичко е обгърнато от розови воали. Животът определено не е приказка. Мисля, че използваните от теб думи- "пиеса", "филм" описват най-добре времето, през което съществуваме. Всеки играе някаква роля в този свят- добрата или лошата, това вече зависи от самия него.

Искам да те поздравя за прекрасно свършената работа! Бе огромно удоволстие да прочета и тази ти творба. Продължавай да твориш и дано никога не спреш да го правиш, защото имаш огромен талант и той трябва да бъде видян от колкото се може повече хора. Успехи и попътен вятър в творенето!