Майчина любов
Нощ, по-тъмна от всяка друга. Нощ, в която се случи един ужас, нещо, което не бе правилно, нещо, което преди не разбирах...
- Смърт! Обесете я! Убийца!- крясъците на тълпата се носеха в тъмнината. Тълпа от прости и слепи за истината хора. Хора, чиято радост бе да видят как някой умира. А там- пред тълпата, окована във вериги вървеше Тя. Пламъците на факлите огряваха бледото й лице. Тя знаеше какво ще се случи. Всички знаеха, дори и аз, но все още не можех да го приема. Не можех...
Жената вървеше, с високо вдигната глава, а лицето й бе безизразно. Тя бе приела смъртта и сега единственото, което очакваше бе тя да дойде и да я отведе. Не можех да разбера защо животът бе толкова жесток към нея.., към мен... Бягах сред тълпата, опитвайки се да я достигна, да я докосна поне още веднъж, преди смъртта да ми я отнеме, преди тези хора да ми я отнемат. Блъсках се в хората, падах и ставах... Стигнах на няколко метра от Нея. Исках да викам, но знаех, че щяха да ме отведат, ако раберяха, че съм тук. Тя се огледа и погледът й се спря върху мен. Видях болката, която изпълни очите й, когато видя сълзите ми, видях и щастието й от това, че ме вижда отново. Лицето й, безизразно до този момент, сега се бе разтеглило в лека усмивка, но редом с тази усмивка вървеше и тъгата. Пламъците на факлите огряха сълзите й, които се стичаха по бялото й и красиво лице. Знаех, че плаче и от щастие, но и от мъка, че никога няма да ме види. Тя бе сторила това, което смяташе за правилно и бе щастлива, дори горда от решението си. Но не можеше и да отрече, че щях да й липсвам...
Погледна ме с прекрасните си и дълбоки очи, които крещяха, че ме обичат. След това извърна поглед от мен и продължи да върви напред към площада, към своята смърт гордо, с усмивка на устата.
Продължих да я следвам, блъсках хората или по-точно паплач, която се бе насъбрала да гледа. Едни лишени от ценности и чувства хора, които клеветят, за да не бъдат наклеветени, радват се на чуждото нещастие, обичат да гледат смъртта...
- Убийте я! На бесилото!- продължаваха да викат хората. Вече бяхме пред бесилото. Смъртта й бе близо. Най-после тези безчувствени твари щяха да получат желаното, а аз щях да я загубя, завинаги. Тя се качи на столчето, подложено под въжето. Без даже да махнат веригите й, двамата пазачи й сложиха въжето на врата. Не стига, че щеше да умре, ами щеше да си отиде като затворник, окована... Единият пазач се отдръпна, а другият ритна столчето. И краят дойде... Тя се гърчеше, задушавайки се, умирайки... Смъртта я бе прегърнала здраво и колкото и да риташе Тя умря... Всичко свърши... Очите й застинаха, завинаги, приковани върху мен. Тя умря... Моята майка умря...
Горчиви сълзи се лееха от очите ми, викове, превръщащи се в откъслечни хрипове, задавени от мъката и сълзите. А те се радваха, смеееха се, пляскаха... Какво падение- да се радваш на смъртта...
Майка ми бе мъртва... А те се смееха... И като се замисля, че аз бях виновна Тя да умре.
Моя бе вината... Аз трябваше да се люлея на бесилката, а не Тя... Толкова смел и достоен човек като нея не трябваше да си отиде, Тя не биваше да ме напуска... Аз трябваше да умра, защото аз го убих, а не Тя. Майка ми бе поела моята вина, бе ме спасила. Онзи нещастник се бе опитал да ме изнасили и аз го наръгах с ножа. Беше самозащита, но майка ми, знаейки какви са хората, пое вината. Колко смела и жертвоготовна бе. Тя умря, заради мен, защото ме обичаше. И какъв бе смисълът!? Вече я нямаше, аз бях сама... Сама със спомена за вината си и за нейната жертва...
Изминаха много години и сега, когато пиша това, аз вече съм жена, която има семейство. Обичам мъжа си, обичам децата си... И едва сега разбирам постъпката на майка ми. Та и аз бих постъпила така. И аз бих дала живота си за децата си, бих умряла за тях... Бих се усмихвала, докато умирам, само при мисълта, че те са живи...
Сега най-после разбирам. Напълно ясно ми е. Няма по-силна любов от майчината...
Christina Aguilera - Oh, Mother
