Има една легенда. С времето, все по-малко остават хората, които я знаят.
Някога, в едно балканско село, живеел един младеж на име Добри. Той бил най-красивият от всички млади момци в селото. Много моми се заглеждали по него, но така и на никоя не отвърнал. Някои казвали, че си имал изгора, защото са го виждали нощем да отива на чешмата, но - с кого се срещал: - Никой не можел да разбере.
Замислен и самотен ходел Добри. Често го виждали сам в дърводелницата му. Мълчал и работел, работел и мълчал. Коя ли мома е била легнала на сърцето му?
" Изгора си има " - подхвърляли закачливо ергените и подминавали работилницата .
Добри все не можел да забрави онова, което бил преживял.
Една вечер решил да се разходи. Всички врати отдавна били залостени. Нещо напирало в гърдите на младия момък. Искал да се полюбува на пълната луна. Тръгнал към края на селото. Край чешмата, където овчарите напивали водата на малките моми, там, край същата чешма, момъкът се стъписал! Не можел да повярва на очите си. Девойки - от хубави по-хубави, разплитали косите си. Една от тях греела като звезда! Привидение или самата звезда-Вечерница била - не знаел Добри. Завъртели се момите, хоро завили. Въртят се, а той не знае къде е. Оплела го Звезда-Вечерница с дългите си руси коси.
" Зефира е, момко - прошепнала му една от момите - най- личната е " !
Чули се първи петли. Като в утринна мъгла изчезнали девойките. Останал сам момъкът. Осъмнал на чешмата. От тогава, всяка вечер излиза извън селото, но ни вода напива, ни китка взема - не поглежда други моми. Няма я Зефира.
Дошло отново пълнолуние. Тръпнел Добри. Какво ли можело да се случи? И като в красива приказка, хубавите девойки отново се появили. А сред тях като звезда-Вечерница - Зефира танцува. Танцува, но все не може да го докосне. Заобиколили го девойките.
" Залог, момко, залог е нужен. Ако искаш Зефира, мисли! Любов даром не се дава. "
Развъртяли се девойките, затанцували, увлекли Добри и изчезнали с песента на първите петли.
Прибрал се момъкът в селото. От тогава все огрижен го виждали неговите акрани. Майсторял нещо в работилницата, майсторял и мълчал.
И в това мълчание изплувал разказът на старите жени: "Имала Зефира своя изгора. Любила личен ерген. Хубостта и любовта - стигане нямали. Но - тръгнал момъкът с една хайдушка дружина, тръгнал и повече никой никъде не го видял.
Изгоряла душата на Зефира. Обхождала хайдушките пътеки, докато не попаднала при самодивите. Това били девойки с обречена съдба. Танцуват и пеят - търсят ключа към своето щастие."
Увлечен в мислите си Добри не усетил как от тази обречена красота, ръцето му сами започнали да ваят подаръка.
"Лъжица да бъде" - повтарял си той и нареждал цвете до цвете по писаната й дръжка - "Не за гозба, за мяра да бъде - мяра нежност, мяра обич, любов, доброта, мяра гордост и преклонност! " Мислел си момъкът, а лъжицата ставала от хубава по-хубава. Нямал търпение кога ще дойде следващото пълнолуние...
Легендата се губи някъде между многото разкази. Тези, които я знаят, разказват, че красотата и мъдростта победили. С решителност, всеотдайност и много упорит труд любовта на Добри спечелила Зефира.
По-нататък, разказът за тяхното щастие изтънява между годините. Легендата мълчи.
