Една вълна си в мен,
която тича. Далеч
от брадвата на мрака.
И сгъва белите платна.
И думите превръща в бягство…
В лицето си убива вятъра…
Една вълна, понесла пясък.
С отломки паднало небе.
На Вчера извървените пътеки.
На Днес – самотното дете.
Една вълна, пресякла делника
напряко в неговото тяло,
която се отдръпва нощем.
И свършва с твоите ръце…
Пробива времето.
По хълбок влачи
света към празничното огледало.
Следобедният скитник храни.
И пази някъде в душата
заключените катедрали
далеч от есенния вятър…
Една вълна си в мен-
жестока, жищна.
Изгребала до дъно моя залив.
А нощем , до светулките в скалите,
привързала с калчища друго име.
Докато дрехата ми посивее
и дървената плът изгние,
една вълна ще ме люлее.
С удавените в мен молитви…
